Мерил Сойър
Целувки от Лондон (15)

15.

Когато пристигна от Лос Анджелис, над Лондон се сипеше лек дъждец. Спря такси и даде на шофьора адрес, намиращ се в източната част на града. Тили Клеъри бе писала за Коледа на майка му в продължение на двайсет години от същия адрес. Но с неговия късмет се оказа, че точно тази година се е преместила.

Таксито спря пред някаква рушаща се тухлена постройка. Прозорците на първия етаж бяха заковани с дъски, но децата, които играеха по стъпалата отпред, показваха, че мястото все още се обитава.

— Някой от вас знае ли кой е апартаментът на Тили Клеъри? — попита младежът, след като плати на шофьора.

— Отсам.

Едно момче го поведе към неосветената сграда.

Зеле. Божичко, в Англия май наистина ядяха такова нещо. Заизкачва стълбите, като се стараеше да сдържа дъха си. Разчиташе много на тази среща с вдовицата, която бе най-добрата приятелка на майка му. Надяваше се да научи от нея кой е баща му.

Детето спря пред вратата в дъното на коридора.

— Това е.

И протегна ръка с вдигната нагоре длан. Райън бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар.

— Нямаш ли истински пари?

Даде му пет пенса.

— Божичко, благодаря. Много благодаря.

— Да? — чу се приглушен глас отвътре в отговор на почукването му.

— Райън Уесткот е, синът на Мери Бейли.

— Момчето на Мери ли?

Вратата се открехна. Показа се едра жена с кафяви очи и доста по-тъмни коси. Носеше избеляла рокля и смъкнати найлонови чорапи. Вероятно нямаше повече от четирийсет и пет години, макар да изглеждаше на шейсет.

Тили Клеъри го огледа и очите й се разшириха от учудване.

— Не. Не може да бъде.

Райън бръкна в джоба на якето си и извади снимката. Протегна ръка да й я подаде и в този момент видя, че тя плачеше; мощното й тяло потрепваше в безмълвни ридания.

— Б-божичко! — изхлипа тя. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. — Измъкна овехтяла носна кърпичка и си избърса носа. — Изглеждаш също като него.

— Знам. Майка ми казваше, че приличам страшно много на брат й.

Поведе Тили към дивана, застлан с изплетена на една кука покривка, която не успяваше да прикрие напълно кръпките отдолу. Помогна й да седне и се настани до нея, като се надяваше канапето да успее да ги издържи и двамата.

Тили му се усмихна със същата любяща усмивка, която бе виждал толкова пъти на лицето на майка си.

— Ти изглеждаш дори още по-добре, отколкото изглеждаше Гарт. А той бе наистина забележителен. Приличаш досущ на вуйчо си… с изключение на очите. — Смачка на топка мократа си кърпичка. — Майка ти казвала ли ти е, че с Гарт възнамерявахме да се оженим?

— Каза ми.

— Как е тя?

Той взе ръката й в своята.

— Мама умря преди почти два месеца. Спукал се кръвоносен съд. Починала е мигновено.

— Не! Толкова млада.

Сълзите отново изпълниха очите й, събраха се в ъгълчетата им и потекоха от двете страни на носа й. Райън й показа снимката с надеждата да отвлече вниманието й. Не понасяше плачещи жени; никога не знаеше какво да каже в подобна ситуация.

— Ето една снимка на майка ми и на вуйчо Гарт.

Тя се взря в нея.

— Боже, виж ме само. Не е ли невероятно?

Младият мъж беше съгласен с нея. Наистина беше невероятно. Никога не би разпознал Тили Клеъри. На фотографията тя бе слаба и руса.

— Майка ти е била много хубава, нали? Погледни й шапката. Помня като ходихме заедно да й я купим. Тя пробва всички шапки в най-скъпия магазин — цената изобщо не я интересуваше — докато намери най-подходящата, с която да се хареса на…

Райън чакаше, впечатлен от изражението на своята събеседничка.

— На кого е искала да се хареса?

Клеъри посочи към мъжа в коженото яке на Кралските военновъздушни сили.

— На баща ти, Трокмортън Джеймс Грифит. — Погледна младия мъж, очевидно изненадана от изражението му. — Божичко, ама майка ти не ти е казала!

— Никога не ми е казвала кой е истинският ми баща. Затова съм тук. Искам да намеря семейството си, баба си и дядо си… братовчедите си.

— Доколкото знам, Ти Джей — така наричат всички баща ти — няма никакви роднини; израснал е в сиропиталище. — Усмихна се с копнеж. — Гарт и Ти Джей служеха заедно в Кралските военновъздушни сили. Именно така Мери се запозна с него. Двамата бяха герои не само за нас, ами и за цялата страна.

Сърцето на Райън се стопли; той изпита едновременно горчиви и сладки чувства. Ето откъде бе наследил смелостта си — от баща си и от вуйчо си, не от онзи кучи син Бък Уесткот. Те щяха да разберат онова, което бе преживял във Виетнам.

— Всеки път, когато Гарт и Ти Джей тръгнеха за някоя мисия, двете с Мери се молехме да се върнат. Един ден обаче небето не послуша молитвите ни.

— И двамата ли са били убити при една и съща мисия?

— Гарт загина. Самолетът на баща ти е свалян не знам колко пъти, но той винаги успяваше да се върне. Беше прекалено жизнен и темпераментен, за да позволи да го хванат нацистите. Все още е жив и живее като крал тук, в Лондон.

— Не е ли искал да се ожени за майка ми?

Райън бе искрено учуден — майка му бе хубава, бе истинска дама. Какво повече би могъл да желае един мъж?

— Не. Отказа. Мери нямаше друг избор, освен да се омъжи за Бък Уесткот. Или да се отърве от теб.

— Ако трябваше да избира отново, тя най-вероятно щеше да направи аборт. Бък превърна живота й в ад.

— Не говори така. — Тили с усилие се изправи. — Тя ми писа за последен път едва миналата Коледа. Писмото й бе посветено единствено на теб, за това, каква радост си бил за нея. — Затършува из някакво чекмедже. — Едно нещо обаче ми се стори странно. За пръв път от години споменаваше за Ти Джей.

Младият мъж изчете бавно страниците, изпълнени с признанията на майка му за това, колко се гордеела със своя син и колко смел бил той да отиде да се бие за своята страна. Изразяваше страховете си, че може да го убият. Последният абзац беше посветен на Тили. Очевидно тя бе писала на майка му след смъртта на своя съпруг и бе признала, че макар той да е бил добър човек, никога не е престанала да обича Гарт.

Знам какво имаш предвид, скъпа Тили. Двамата с Гарт щяхте да бъдете щастливи заедно, ако Господ не го бе взел. И разбирам как след толкова години, прекарани с друг мъж, все още копнееш за Гарт. Признавам, че никога не съм преставала да обичам Ти Джей. Понякога, когато остана сама, плача за онова, което можеше да бъде, ако бе пожелал моята любов. Но съм му простила. Все още го обичам. И винаги ще го обичам. Той ме дари с най-голямата радост в моя живот, със сина ми. Господ да го поживи за това.

Райън откри дома на Грифит в Хампстед Хийт. Копелето не си беше вкъщи.

— За кого да предам, че го е търсил?

Човекът, който отвори вратата, го гледаше така, сякаш бе отворил торба с труп във Виетнам и бе усетил носещата се отвътре воня.

— Отдавна изчезнал роднина.

— Нямах представа, че господарят Грифит има някакви… — огледа износените дънки и яке на младия мъж — … роднини. Ако искате потърсете го пак утре. Господарят Грифит ще играе до късно в „Крокфордс“.

 

 

Известен някога със своите поляни, където се провеждали панаири и пазари за едър рогат добитък, понастоящем Мейфеър бе прочут с най-великолепните казина на света. Между стените на тези подобни на дворци заведения се залагаха по-големи суми, отколкото където и да било другаде.

Централно място сред тези кралски казина заемаше „Крокфордс“, наследство от Уилям Крокфордс. Син на рибар, в началото на XIX век той развил хазартните игри в съвременния им вид. Неговите клубове били толкова популярни, че благодарение на тях мнозина от аристократите се лишавали от значителна част от своето наследство и в крайна сметка той се оттеглил като приказно богат човек. През следващото столетие клубовете от този род се появявали и изчезвали, а след Втората световна война най-престижните от тях се съсредоточили в района на Мейфеър.

Мортън Фийлдс работеше като портиер на „Крокфордс“ от завръщането си от войната. В клубовете нямаше по-добър от него и той го знаеше. Мортън наблюдаваше зорко и поздравяваше членовете му с нужното уважение, каквото изискваше тяхното богатство. Повечето от онези, които прекрачваха вратата на импозантната сграда, бяха негови редовни посетители.

Според английските закони онези, които играеха хазарт за пръв път, трябваше да попълнят официална молба и да изчакат четирийсет и осем часа, за да бъде потвърдено членството им. Целта на това вероятно бе да се предотврати необмисленото залагане, което по-късно би могло да доведе до горчиви съжаления. Докато в другите, не така престижни заведения, се подаваха непрекъснато подобни молби, Мортън рядко виждаше повече от четири-пет молби на месец. Огромната такса за членство и астрономическите размери на залозите държаха по-надалеч нежеланите членове.

Докато седеше под колоните в дорийски стил, боядисани в бяло, Мортън не предполагаше ни най-малко, че едрият младеж, който пресече наперено Кързън стрийт, има намерение да влиза в неговия клуб. Разтревожи се, когато младият хулиган застана отпред и се вгледа в златната табела, закачена върху колоната.

Откакто „Крокфордс“ се намираше в ръцете на Мортън, той не бе имал никакви неприятности, ако се изключат двамата италианци — какво друго би могъл да очаква човек от тях — които се бяха сбили заради някакъв бас. Той отстъпи назад и скръсти ръцете си в бели ръкавици зад гърба, като се надяваше нехранимайкото да си замине по пътя.

Райън наблюдаваше постройката. Не приличаше на казино. Но кой беше той, та да знае? Познанията му за Англия се ограничаваха до това, което му бе разказвала майка му за войната, и романи като „Коледна приказка“ и „Том Джоунс“, които бе чел в училище. Засега се оказваше, че Лондон е по-озеленен, по-влажен и по-древен, отколкото си бе представял. И тук обаче улиците гъмжаха от същите хипита с дълги прави коси, които си имаха и у дома и които слушаха непрестанно „Бийтълс“ по малките си транзистори. Освен това в Лондон все още имаше старци с дрехи от времето на Чарлз Дикенс, като камериера у Грифит и човека, който пазеше на вратата на клуба и го оглеждаше.

Райън изкачи стълбата, като вземаше стъпалата по две наведнъж, и спря пред портиера.

— Търся Ти Джей Грифит.

— Правило на клубовете е да не бъдат безпокоени техните членове — заяви Мортън, но младокът си проправи път покрай него. — Виж какво. Не можеш да влезеш вътре.

Вътре беше изключително тихо и Райън реши, че се е озовал в моргата. Но щом влезе в главното помещение, видя доста хора, струпани край въртящите се рулетки и игралните маси. Повечето от тях бяха със смокинги; човек можеше да помисли, че се намира на сватба. Край една от масите седяха неколцина араби, облечени в бели роби.

Младият мъж огледа помещението, окачените по стените картини с ловни сцени, двата златни белоглави орела, кацнали над единия прозорец, сексапилните тела на жените крупиета, безименните лица — предимно на мъже, докато откри онзи, който отговаряше на описанието, направено му от Тили според една неотдавна публикувана в „Таймс“ снимка.

 

 

От ярко осветената голяма стая през сводест вход се влизаше в по-малко помещение. Там видя някакъв човек с побелели коси. Райън се приближи под любопитните погледи на играчите, които подозрително оглеждаха дънките му. В по-малката стая, където играеше Грифит, чиповете, струпани върху масата с рулетката, бяха много повече. Явно тук се залагаха големи суми. Късметът на Грифит обаче току-що му бе изневерил.

Младежът спря на входа, загледан в човека, обърнат с гръб към него. Изправените рамене, извитата на една страна глава и начинът, по който наблюдаваше въртящото се колело и топката от слонова кост, която отскачаше ту в червеното, ту в черното, и отново в червеното и черното, говореха за самоувереност.

— Грифит!

Гласът на Райън отекна в тихата стая като изстрел от М-16.

Мъжът се обърна.

— Гарт? Не може да бъде!

Младежът прекоси краткото разстояние, което го делеше от баща му, и застана лице в лице с него. Очите, които го наблюдаваха от красивото лице насреща му, бяха същите, които бе виждал през целия си живот в огледалото пред себе си. Стовари юмрук в корема на Ти Джей, а след това — върху брадичката му. Грифит се просна върху масата и така му даде възможност да го удари още веднъж. Този път целта беше носът му и върху застланата в зелено маса потече кръв.

Грифит отвърна на сина си с два изненадващо силни удара. Райън обаче съвсем до неотдавна бе разчитал на майсторството си в тази област, за да оцелее, така че несъмнено бе по-добрият и по-добре тренираният, а и ответните удари го вбесиха. Събори съперника си на земята и го възседна, като се наслаждаваше на страха, който забеляза в очите му. Сграбчи за гърлото копелето и го стисна.

— Кой си ти? — попита Ти Джей, като се бореше да си поеме въздух.

От двете му ноздри струеше кръв и течеше надолу по брадичката му и в ръцете на младежа. Нямаше какво да отговори на кучия син, затова продължи да стиска с намерението да спре едва когато види, че наистина ще го удуши. Грифит обаче не знаеше това. Разтърси го удар в гърба; Райън погледна през рамо.

Зад него стоеше полицай и размахваше в ръцете си палка.

— Ужасно съжалявам. Не може ли да оставим края на тази неприятна история за навън.

Тъй като ченгето бе придружено още от десетина свои колеги, Райън не се опита да спори. Стисна гърлото на Грифит и го задави за последен път. След това се изправи. Портиерът се спусна веднага към баща му и му подаде носна кърпичка, за да спре кървенето. Ти Джей я притисна до носа си и в този момент на палеца му проблесна масивен златен пръстен с глава на леопард.

— Заври си го — рече Райън и му показа среден пръст.

А след това се отправи навън, без да обръща внимание на изумените погледи, вперени в него. Намигна на русата мадама крупие, която не бе забелязал досега, когато мина покрай нея. Излезе навън, съпроводен от бдителните полицаи. В същия момент до него се появи Грифит; носът му бе спрял да кърви.

— Сър — рече ченгето, което бе сложило край на боя. — Ще трябва да дойдете с нас, за да дадете писмено обвиненията си.

Ти Джей се взря в младежа.

— Няма да го правя, ако той се съгласи да не ме докосва.

Цял ескадрон високи шапки със сребристи козирки се обърна към Райън. В лицето му се втренчиха любопитни погледи.

Младият мъж нямаше намерение да убива баща си. Беше се преситил да убива във Виетнам. Освен това вече бе излял гнева си. А сега тъпата болка в гърдите му напомняше, че пътуването му дотук се бе оказало напразно. По време на полета до Лондон бе мечтал как открива семейството си, което го приема с разтворени обятия. Само че животът не беше вълшебна приказка.

— Няма да го удрям повече.

Полицаите заслизаха по стълбите и започнаха да влизат в белите коли с хоризонтални сини линии.

— Почакай. — Грифит го последва на безопасно разстояние. — Ти си син на Мери Бейли, нали?

Райън не отговори.

— Защо си ми ядосан? Аз бях най-добрият приятел на вуйчо ти Гарт. А Мери… — Грифит спря. — Къде е Мери?

— Мъртва е — аневризма в мозъка.

Ти Джей набърчи красивото си чело, а очите му помръкнаха от тъга.

— Това е ужасно. Моите съболезнования. — Докосна го по ръката. Погледите им се срещнаха; зелените им очи се взираха едни в други. — Ти си мой син, нали?

Райън се обърна; нямаше какво повече да казва на този човек. Той обаче го последва, като вървеше редом без усилие въпреки забързаната гневна крачка на младия мъж. Докато се движеха един до друг, Райън си даде сметка, че бе наследил от баща си не само зелените очи. И двамата бяха високи около метър и деветдесет, с дълги крака и мощен торс. Приликата помежду им обаче спираше дотук. Ти Джей беше изумително красив, докато Райън бе копие на вуйчо си… слава богу!

— Мери никога не ми е казвала, че е родила бебето. — Тъй като не получи отговор, Грифит продължи: — Слушай, синко…

Младежът рязко спря.

— Да не си посмял да ме наричаш твой син. Аз съм син на Мери, не твой. — Вдигна ръкава на якето си и оголи ръка. Показа се набърчен участък кафява кожа. — Бях на четири години и все още не знаех, че тостерите парят. Бък ме откри, като си играех с тостера. Къде беше ти, когато той направи всичко възможно да науча, че тостерите горят? Къде беше ти, когато Бък ме заключи за два дена в бараката за инструменти, задето си скъсах панталоните, като се спуснах по една греда? Ами когато имах нужда от някого, който да ми помогне да възпра Бък да не удря мама? — Тръгна отново. — Ще ти кажа къде си бил. Ей тук и си залагал в компанията на разни богаташчета. Аз не съм ти син. И никога няма да бъда.

Грифит спря до едно лъскаво червено ферари.

— Ти каза каквото имаше да казваш. А сега пък чуй мен.

Райън спря, вперил поглед в автомобила. Мечтата на всеки човек. И определено неговата.

— Разполагаш с една секунда. Казвай по-бързо.

— Имаш ли братя и сестри? — Когато поклати отрицателно глава, баща му продължи: — В такъв случай, независимо дали това ти харесва или не, аз съм единственият ти роднина.

— Не давам пукнат грош за това.

— Какво би казала майка ти? Дали би искала да изминеш толкова път и дори да не си поприказваш с мен?

Райън реши, че нямаше да му стане нищо, ако поговореше с него. Все пак никога повече нямаше да се види с това копеле. Грифит му хвърли връзка ключове.

— Ти ще караш.

Изгубил за момент способността да говори, младежът се вторачи в ключовете с изобразената върху тях емблема на лудуващ кон. Ферари. Това дяволски червено ферари принадлежеше на Грифит. Влезе в издължената спортна кола и хвана кормилото, сякаш всеки ден я караше. Нищо обаче не можеше да бъде по-далеч от истината. В гимназията от време навреме бе карал колите на своите приятели — все раздрънкани таратайки. Във Виетнам бе карал военния джип.

— Къде отиваме? — попита той, след като завъртя ключа в стартера и моторът замърка.

— Къде си отседнал?

— Никъде. Нещата ми са заключени в едно шкафче на „Хийтроу“.

— В такъв случай отиваме у нас. Давай право по „Одли“.

Само след пет минути Райън вече бе влюбен до уши във ферарито. Когато спечелеше малко пари, за награда щеше да си купи някоя хубава кола. Напомни си да не си позволява да бъде разсеян от спортния автомобил. Обърна се към Грифит и едва сега забеляза, че той го наблюдава изпитателно.

— Мислех, че искаш да говорим.

— Не смяташ ли, че трябва да ми кажеш как се казваш?

— Райън Бейли Уесткот.

— Райън? — повтори той, сякаш опитваше да разбере дали името му подхожда. — Трябва да си открил скоро, че аз съм твоят баща.

— Да. Когато мама умря, Бък ми каза.

— Никога не съм предполагал, че съществуваш. Само ако знаех…

— Какво щеше да направиш? — Райън стисна с две ръце кормилото, тъй като си нямаше доверие, че ще се сдържи да не удари Грифит. — Отказал си да се ожениш за нея.

— Честно казано, никога не съм обичал майка ти, но щях да се оженя за нея, ако знаех, че ще роди моето дете.

— След като не си я обичал, защо си й направил това дете?

— Стана случайно.

— Глупости! Трябвало е да използваш презерватив. Аз самият винаги го използвам, дори във Виетнам, когато ходех при проститутки. Затова вечер мога да спя спокойно, без да се притеснявам, че детето ми ще си легне гладно или разплакано.

— Във Виетнам ли си бил? — Ти Джей му посочи накъде да кара. — Имаш ли медал?

— Да, но престани да се опитваш да променяш темата на разговора. Прекалено глупав ли си бил или прекалено мързелив, та не си използвал презерватив?

— Винаги ги използвам. Но на тях не може да се разчита стопроцентово.

Райън натисна педала на газта и ферарито се стрелна по пустата улица. Той бе резултат на случайност. На глупава случайност, съсипала живота на Мери Бейли. Стигнаха до едно кръгово кръстовище и младият мъж завъртя три пъти автомобила по него. Това обаче не му помогна особено.

— Завий тук — рече тихо Грифит. — След това веднага вляво и после вдясно.

Райън следваше указанията му; никога досега в живота си не беше карал толкова бързо. Обичаше да шофира бързо… опасно бързо. Беше се прочул с това във Виетнам.

— Тук свий вляво.

Гласът на Ти Джей прозвуча безстрастно. Райън зави наляво. Божичко! Ама това ферари бе наистина страшно. Как само вземаше завоите! Всяка друга кола сега щеше да се движи само на две колела. Хвърли поглед към своя спътник. Очакваше да го види сгърчен от страх, а той се усмихваше. Райън залепи за пода педала на газта. Грифит се разсмя. Младият мъж отдели крак от газта и автомобилът започна да намалява скоростта си.

— Какво е толкова смешно?

Въпросът накара Ти Джей да се засмее още по-силно. Райън отби встрани и натисна спирачките. Ферарито рязко се закова на място.

— Защо се смееш?

Грифит вдигна шеговито ръце, уж се предаваше.

— Взел си лицето на Гарт, но дори да нямаше моите зелени очи, щях да позная, че си мой син. Гарт никога не би дръзнал да нахлуе в „Крокфордс“ и да се нахвърли върху някой играч. И никога не караше с повече от десет километра в час. Няма нито един полицай в Лондон, на когото да се налага да ме пита за името, когато попълва формуляра с глобата, която трябва да платя за превишена скорост.

— Вуйчо Гарт е бил смел… бил е герой.

— Не съм казал нищо лошо за него. Той все още ми липсва. Гарт обаче не е бил безразсъден в действията си. Неговата смелост бе тиха, скрита дълбоко в него и се проявяваше само в кризисни ситуации… по време на война.

— А какво ще кажеш за онзи случай, в който вуйчо изкачил висока колона, на чийто връх се намирала статуята на не знам кой си?

— Колоната на Нелсън. Кой ти разказа за това?

— Мама. Каза, че вуйчо Гарт се изкатерил по нея и закачил на шапката на Нелсън надпис: „Да му го начукаме на Хитлер“.

— Аз го направих. Гарт ме чакаше долу.

— О? — възкликна Райън, объркан. — Ами онзи случай, когато вуйчо Гарт влязъл в бой с четири нацистки самолета?

— Нямах друг избор. Бяха се спуснали след един от нашите ударени самолети. Момчетата в него нямаше да се справят, ако не бях отвлякъл вниманието на нацистите. На човек наистина трябваше да му стиска, за да го направи — не само на мен, а и на целия екипаж, особено на картечаря. Имахме дяволски късмет, че останахме живи.

Райън не се съмняваше в думите му. Нима всички разкази с невероятни приключения, за които майка му му бе разказвала с нескрита любов в гласа, са били нейният начин да го запознае поне отдалеч с баща му, без Бък да разбере за това? Дали щеше да каже някога истината на Райън, ако смъртта не я бе сполетяла така неочаквано?

— Цяла нощ ли ще стоим тук?

Без да каже нищо повече, младежът последва указанията на Ти Джей, докато стигнаха дома му в Хампстед Хийт. Преди да излезе от ферарито, Райън стисна за довиждане обвитото в кожа кормило на луксозния автомобил.

— Влез за малко. Имам снимки на вуйчо ти и на баба ти и дядо ти.

Младежът се поколеба. Най-неочаквано си спомни клана на Уесткотови. Немарливи. Глупави. Винаги се бе срамувал от тях. Как ли изглеждаше истинското му семейство? Точно това бе дошъл да открие.

Щом се озова вътре, започна да оглежда скъпите мебели. В детските и юношеските си години бе гледал много телевизия, а представите му за това как живеят богатите идваха от „Селяндурите от Бевърли Хилс“. Вероятно именно онова, което би видял там, имаше предвид майка му, като казваше, че нещо е от „класа“. Съмняваше се обаче, че всички богати хора от класа отрупваха стените си с картини.

Влязоха в малка стая, цялата в полици, по които безразборно бяха наредени книги. Грифит извади някакъв стар албум. Райън заразглежда бавно снимките — на всичките се виждаха вуйчо му Гарт, самият Грифит и техните самолети: те ту се бяха разположили върху крилете им, ту правеха физиономии от кабината за управление, ту седяха върху опашката или висяха от перките. И най-големият глупак можеше да види, че са много добри приятели и обичат да летят.

— Това… — Грифит посочи възрастната двойка на следващата страница, — са Луиз и Том Бейли, твоите баба и дядо.

Младият мъж се вторачи в тях. Беше наследил четвъртитата челюст и острия нос на дядо си.

— По време на войната ли са загинали?

Видимо натъжен, Ти Джей кимна.

— Направих тези снимки — продължи, като отгърна следващата страница — на едно семейно тържество в моя чест. Няколко дни по-късно нацистка бомба падна точно върху тяхната сграда. За щастие Мери и Гарт не си бяха у дома.

Райън оглеждаше внимателно всяка една от черно-белите фотографии: Тили и майка му с подобната на зелка шапка на главата; майка му и вуйчо му Гарт, правещи физиономии пред фотоапарата; майка му, която показва очевидно направена от нея самата баница за случая; майка му с авиаторското яке на Грифит.

— Какво е това? — попита той и показа снимката, на която Мери държеше якето с подплатата към фотообектива.

— Това е картата, която начертах върху подплатата. Никога не знаех кога и къде може да ме свалят. Исках да съумея да намеря сам обратния път.

Райън настръхна. Във Виетнам той самият не бе излизал никъде, без да носи копие на най-актуалната карта.

Грифит поклати глава и се усмихна.

— И то даде своите резултати. Точно това и празнувахме. Бяха свалили самолета ми. Цели две седмици аз се крих в едно френско рибарско селище в очакване на кораб, с който да прекося Ламанша. Не беше лесно, тъй като единственото, което знаех на френски, бе една фраза, научена от майка ти: Vrai amour ne se change. — Той се позасмя. — Човек не може да стигне далеч, като твърди, че истинската любов не се променя.

Кучият му син бе приел любовта й като нещо гарантирано. Вероятно тя бе само една от множеството жени, минали през живота на Грифит. Той наистина бе прекалено красив със съвършените си черти и поразителни зелени очи. Трябваше да сложат предупредителен знак на челото му.

— Коняк? — попита той и се приближи до някакъв достоен за телевизията поднос, върху който бяха наредени пет-шест малки чаши.

Младият мъж безстрастно кимна, сякаш пиенето на коняк бе всекидневие за него. Ти Джей му подаде чашата, която не бе пълна даже до половината. Стиснато копеле! Райън изгълта на един дъх съдържанието й. Течността подпали стомаха му като напалм. Паренето премина нагоре по хранопровода чак до гърлото му. Изкашля се два пъти и се вторачи в своя домакин, който подържа своята чаша около минута в дланите си, преди да отпие от нея.

— Когато срещнах Гарт, двамата се сработихме веднага. Разбираш ли какво имам предвид?

Младият мъж кимна. Беше изпитал същото с Брад Самюълс. Младши лейтенантът беше поел командването на неговото поделение по време на първия му караул. Веднага бяха станали неразделни. До възвишение 666. От всички, които бе спасявал, единствен Брад бе ранен толкова тежко, че не можеше да ходи. Райън го бе изнесъл на гръб, като бе пълзял почти през цялото време. Когато най-сетне се добра до санитарите, приятелят му бе мъртъв.

— Семейство Бейли ме включваше във всички семейни сбирки. За пръв път в живота си бях щастлив. Но тогава имах всичко, което исках, неща, които нямам днес. Семейство. Най-добър приятел. Чувство, че принадлежа към нещо, че наистина се нуждаят от мен. А полетите и съзнанието, че мога да загина всеки момент, добавяха към всичко това вълнение, което не бях изпитвал дотогава.

— И къде е мястото на майка ми във всичко това?

— Тя знаеше много добре що за човек съм. През цялата война се срещах ту с една, ту с друга жена. Харесвах Мери като приятелка. Никога не съм я окуражавал, не само защото беше сестра на Гарт и той не би искал да й причиня мъка, а и защото Мери… — Ти Джей извърна поглед. — Не беше мой тип.

— Тя беше вярна и предана. Най-добрата майка на света — произнесе през стиснати зъби младежът. — Точно такъв тип жена имам намерение да си избера за съпруга.

— Чувствах се отговорен към Мери, затова прекарвах колкото се може повече време с нея след смъртта на Гарт и родителите й. Тя нямаше други роднини. Но никога не съм я докосвал… преди да изминат няколко години след края на войната. По това време бях свободен; нямаше какво да правя. Цяла Англия се бе заела да строи, така че работех като зидар. Искаше ми се да започна някакъв бизнес и с тази цел трябваше да събера колкото се може повече пари. Мери знаеше за това; срещахме се два-три пъти месечно, за да бъда сигурен, че е добре. Гарт ме бе помолил да се грижа за Тили и сестра му; дължах му го.

— Свършил си голяма работа и с Тили. Тя живее в истински коптор.

— Нямах представа. След като Мери замина за Америка, никога повече не съм се виждал и с Тили. Тя беше бясна, че не се ожених за майка ти. Надявам се Тили да ми позволи да й помогна сега.

— Прекалено си закъснял. Аз вече се погрижих за това. Тя искаше да се премести в Стоу он дъ Уолд. Дадох й парите; ще ми ги върне, когато може.

Грифит присви очи, като изучаваше замислено сина си.

— Та, за майка ти. Не знам как точно се случи това, но една нощ се любихме. Подобно на повечето жени, тя слагаше знак на равенство между любовта и секса. Извиних се за стореното, но тя се разплака и се вкопчи в мен, като заяви, че ще ме обича вечно. Престанах да се срещам с нея.

— Хайде де. Един път и е забременяла? Не го вярвам.

— Презервативът се скъса. Когато дойде и ми каза, че очаква бебе, не можах да повярвам на лошия си късмет. Дадох й пари да се отърве от… — Преглътна и затвори за момент очи. — Предположих, че го е направила. Следващото, което научих, бе, че се е омъжила за Уесткот, разквартируван тук американски войник. Съжалявам, че бракът им не е бил сполучлив. Съжалявам също, че Уесткот се е държал толкова лошо с теб.

— Справих се с това. — Нямаше намерение да плаче на рамото на Грифит.

— Изслушай ме. Не казвай нищо, докато не свърша. Имам работа, която може да те заинтригува. Опасна е, затова се плаща добре — двайсет и пет хиляди лири стерлинги годишно.

Райън се постара да не издаде изумлението си. Никога не би могъл да изкара толкова пари у дома без образование. Но дали искаше да работи за човека, изоставил майка му?

— Седалището ти ще бъде тук. Но работата изисква често пътуване до Африка. Нужен ми е смел и съобразителен човек. Не е необходимо да ми даваш отговор веднага. Първо си помисли.

Райън се изправи и измънка троснато „лека нощ“. Почти бе стигнал до вратата, когато Ти Джей го повика. Обърна се точно навреме, за да хване ключовете на ферарито.

— Вземи колата. По това време на нощта няма да намериш такси.

— Откъде знаеш дали ще видиш отново някога ферарито?

Устните на Грифит се разтегнаха в усмивка, която разкри белите зъби под подутия нос, който обаче не бе успял да загрози лицето му.

— Изобщо не се притеснявам. Нали си син на Мери.