Мерил Сойър
Целувки от Лондон (11)

11.

— Обикновено Лорън е много точна — обърна се Вора към Ирек.

Чакаха във фоайето на театъра, докато Райън поръчваше предварително питиетата им за през антракта. Макаров погледна новия си часовник Мики Маус; концертът трябваше да започне след три минути. Той явно беше убеден, че Лорън нарочно постъпва така.

— Готово — обади се Райън. — Два джина и една водка.

Вора вървеше до руснака и се питаше как ще издържи до края на вечерта. Вбесен от постъпката на приятелката й, Райън бе мълчал през целия път насам. И колкото повече време минаваше, толкова повече той се затваряше в себе си. На всичкото отгоре Ирек я гледаше така, сякаш вината беше нейна.

Разпоредителят ги придружи до местата им и Вора седна между двамата мъже. Тя погледна програмата и се обърна към Ирек:

— Познаваш ли Борис Гребенчиков?

Той поклати глава.

— Русия е много голяма. Гребенчиков живееше в Москва. А аз живеех в Киев… и в ГУЛАГ.

Английският му ставаше все по-добър.

— Той на китара ли свири?

— И освен това пише и пее.

— На руски ли?

Концертът наистина обещаваше да бъде изключително дълъг.

— Правил е записи на английски в Америка. Нарекъл е плочата „Радио «Мълчание»“.

— О! — Вора набързо прегледа програмата. Певецът бил изключен от гимназията, защото ходил на рокконцерт, и бил признат официално едва през последните години. — Всичките му записи на руски са правени нелегално.

— Не може да се пеят определени песни или да се изпълняват по начин, който не допада на правителството. Гребенчиков има късмет, че не са го пратили в ГУЛАГ. Голям късмет.

Когато завесата започна да се вдига, Вора погледна крадешком към Райън. Той гледаше право пред себе си, сякаш го бяха пренесли на друга планета.

На сцената се появи внушителен мъж с китара в ръцете. Пръстите му бяха отрупани с пръстени. Борис Гребенчиков носеше тесни кожени панталони и черна риза, разкопчана до средата на гърдите. Виждаха се златни синджирчета, по които висяха парченца планински кристали и медальони със зодиите. Тъмнорусите му коси бяха хванати на опашка, а на едното му ухо висеше златна халка. Четвъртитата челюст и изсеченият като с длето профил придаваха невероятна мъжественост на певеца.

Тя погледна вдясно; Ирек я наблюдаваше усмихнат.

— Руски мъже — рече той и повдигна вежди.

Китаристът изливаше една след друга проникновените си песни на много добър английски. Посвети последното си изпълнение преди антракта на своите любими английски певци, близнаците Кокто.

— Кои са те? — попита Вора, когато запалиха светлините.

— Авангардни музиканти — отвърна Райън, докато ставаше. — Много жалко, че Гребенчиков трябва да се прибира след това турне.

— Нима в Съветския съюз му позволяват да се облича така?

Като го гледаше, Вора беше готова да се закълне, че той идва от Камдън Лок, лондонския район, посещаван и обитаван от диктуващата насоките в модата младеж, а не от Русия.

— Да. Мнозина се обличат като Борис… сега.

— Поне вече могат да композират и пеят каквото желаят — рече тя, докато се придвижваха към бара, за да вземат напитките си.

За пръв път в живота си се замисляше за артистичната свобода. Досега винаги й се бе струвало, че това е просто извинение за някоя балетна трупа да избяга на Запад и да си направи влог в някоя швейцарска банка.

— Ще се справите ли двамата, ако си тръгна? — попита Райън.

Те кимнаха и той ги остави. Вора се притесни. Сега беше нейният шанс. Но какво трябваше да стори? Когато бе обсъдила положението с Базил, той бе настоял, че повечето жени не са добри слушатели и предпочитат да говорят само те. Фризьорът й я бе посъветвал да остави Ирек да говори.

Но за какво? За балета, разбира се! Та нали благодарение на композитори като Чайковски той беше в кръвта на всички руснаци. Освен това те харесваха писателите си с дълги и сложни имена, които пишеха дори още по-дълги и сложни романи?

— Болшой театър ще гостува в „Ковънт Гардън“ през май с Мухамедов в „Баядерка“ — обади се тя, но в отговор Ирек само я погледна, сякаш се бе побъркала.

Нима не желаеше да види най-добрия танцьор на света? Билетите за руските изпълнители вече бяха продадени и сега се препродаваха на черно.

— Не обичам балета. — Взе напитките им от бара и й подаде джина. — Пеперуди в тюл.

В края на антракта двамата се върнаха на местата си. Вора не чу почти нищо от останалата част на програмата. Може би преживяното в квартирата му през онази нощ не е било чак толкова вълшебно? Може би просто е била заслепена от необуздания секс и си е помислила, че са общували истински. Сега, изглежда, бе невъзможно да намери поне една тема за разговор с него.

Когато завесите паднаха, Ирек скочи на крака, като викаше:

— Браво! Браво!

— Ще отидем ли да го поздравим? — попита тя.

— Нет. — Макаров я сграбчи за ръката — докосваше я за пръв път след онази нощ — и я помъкна навън. — Гребенчиков идва на Запад, но трябва да се върне пак там. — Посочи себе си. — Много време в ГУЛАГ. Лошо време. Днес Гласност. Утре… кой знае?

— Имаш право — отвърна тя. — Берлинската стена падна, но в Източна Европа тепърва предстоят промени. Перестройката крие своите опасности. Кой знае какво ще донесе утрешният ден? Виж какво стана в Китай.

Когато таксито, което успяха да хванат, потегли към дома й, Вора все още не беше наясно как да постъпи в дадената ситуация. При нормални обстоятелства след представлението придружителят й щеше да я заведе в своя клуб, а ако тръгнеха към тях, той щеше да очаква да го покани да пийнат нещо. Но с Ирек не знаеше как да постъпи. Страхуваше се да не влоши още повече нещата.

Таксито спря пред дома й и тя реши все пак да опита:

— Искаш ли да видиш картините ми на Сорола?

Беше чула случайно, когато бе споделил с Лорън, че той е любимият му импресионист.

— Имаш произведения на Сорола у вас?

— Да. Ела да ги видиш.

Щеше да остане доста изненадан, като разбере, че тя притежава двайсет и три платна на испанския художник.

Дворът с добре поддържана градина и дъб, посаден по времето на Кромуел, беше ограден с метална ограда със златни топки. Къщата, с триъгълен портал, поддържан от колони в дорийски стил, говореше за богатство, придобито по старомодния начин — чрез наследяване поколение след поколение.

Ирек плати на шофьора, после я хвана за ръката и я поведе по стълбището, покрай каменните съдове, в които бяха засадени лалета. Както обикновено икономът бе оставил запалени всички лампи. През прозорците се виждаха кристалните полилеи, които къпеха в мека светлина големия салон, тапициран в коприна и изпълнен с безценни френски антики. Стигнаха до двойната врата и Вора хвана медното чукче.

— Нямаш ли ключ?

Тя поклати глава; никога не носеше ключ. В дома й винаги имаше човек от прислугата. Миг по-късно Чизик отвори вратата и впери поглед в нейния спътник и демодирания костюм, който бе облякъл за концерта.

— Мадам? — рече, оглеждайки Ирек със зле прикрито презрение.

Тя влезе първа.

— Чизик, вземи… — Спря, преди да каже „палтото“; съмняваше се, че Ирек изобщо имаше такова. — Вземи чадъра на господин Макаров — довърши. — Кажи на Милисънт да донесе кафе в… — Отново се поколеба. Коя стая беше най-добре да избере? — В кабинета. Кажи й да донесе и торта.

Затаил дъх, икономът пое старичкия чадър на руснака и го пусна в стойката край вратата. След това взе горната й дреха със същия театрален жест, с който й помагаше да свали и палтото от чинчила. После се обърна и бавно се отправи към кухнята.

Ирек внимателно огледа овалното фоайе. Подът му беше от бял и черен мрамор, подреден във формата на диамант, а над шкафа беше окачен портретът на Рубенс, принадлежал някога на самия Луи XIV, Краля слънце.

— Майната му!

Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво е казал. Очевидно прекарваше прекалено много време с Райън Уесткот. Хвана го за ръката и го поведе по махагоновото стълбище към коридора на втория етаж, където бяха окачени творбите на Сорола. Тръгнаха мълчаливо из него, вперили погледи в подходящо осветените маслени картини.

— Тук е като в музей — промълви Ирек, спрял пред платното, изобразяващо деца на морския бряг, една от любимите теми на испанския художник.

Внезапно Вора се почувства неудобно от това, че притежава толкова много прекрасни картини.

— Сорола ми е любимият импресионист.

— И на мен — отвърна честно тя.

Именно защото не бе любимец на покойния й съпруг, произведенията му бяха окачени на горния етаж, докато другите импресионисти, събирани още от бащата на Арчър, бяха изложени долу.

Ирек огледа два пъти колекцията, като се спираше пред всяко платно. После отидоха в кабинета. Това бе скривалището на Арчър. След смъртта му огромната къща й се бе сторила толкова самотна, че тя си бе присвоила уютното помещение. Кабинетът й напомняше за него, дори прекалено много.

Един ден попадна на творения на Дейвид Дейвис и се бе влюбила в традиционния му английски стил. Беше го наела да обзаведе наново кабинета, в който сега имаше тежки дивани, тапицирани с английски кретон. Дейвис бе прогонил духа на Арчър, но предците му останаха обезсмъртени в цяла армада от сребърни рамки, струпани върху масата. Той боготвореше своето семейство не по-малко, отколкото изкуството. Ако имаха деца, бракът им със сигурност щеше да бъде по-щастлив.

Ирек влезе в кабинета и се приближи до масата със снимките.

— Твоето семейство?

— Не. Това са роднините на покойния ми съпруг.

— Късен ли?^[1] Скоро ли ще се прибере?

— Покоен… е учтив начин да се каже, че е умрял.

— Като кулинарен оператор ли?

Тонът му показваше, че се шегува и не трябва да приема сериозно думите му. Изпита огромно облекчение и му се усмихна.

Милисънт внесе сребърен поднос със сребърни чаши, каничка с кафе и шоколадова торта, богато украсена с бял шоколад.

— Смъртоносна шоколадова торта — обясни Вора и даде знак на камериерката да излезе; искаше лично да сервира на Ирек.

— Ядеш и умираш?

Понечи да му обясни, но осъзна, че той се шегува. Това определено беше прогрес… най-сетне.

Като бъбреше за галерията и предстоящата изложба, тя постави пред своя гост чаша кафе и голямо парче торта.

Той посочи с вилицата си към снимките.

— Кои са твоите роднини?

— Аз съм единствено дете. Родителите ми са починали.

— Нямаш ли снимки?

— Имам малко.

Арчър, разбира се, нямаше да иска да ги смесва с тези на неговите роднини. Докато беше жив, тя даже не бе повдигала въпрос за това. Нямаше представа обаче защо не бе наредила на Дейвис да сложи фотографии на нейното вместо на неговото семейство. Покойният й съпруг нямаше да управлява живота й и от криптата на фамилията Лейтън.

Ирек я наблюдаваше с любопитство.

— Ти не харесваш ли близките си?

— Почти не ги помня.

Обясни, че родителите й са загинали при самолетна катастрофа в Малта. Нямала други роднини, освен един склерозирал чичо, ерген.

— Склерозирал?

— Това означава стар и забравящ. Паметта на чичо Найджъл му правеше номера за всичко, с изключение на градината. Когато станеше дума за нея, той помнеше прекрасно кога е била поливана и наторявана, както и ботаническите наименования на всяко едно от растенията.

Пое си дълбоко дъх. Припомни си стареца, който се грижеше с религиозна всеотдайност за всяко стръкче и не обръщаше внимание на малкото дете, което го следваше неотстъпно и очакваше с нетърпение и тревога да му каже нещо. Каквото и да е.

— Какво има? — попита Макаров, очевидно забелязал тъгата й.

— Когато станах на осем години, една съседка ми даде оранжево котенце — Танджи. То беше единственият ми приятел. Нали разбираш, живеехме в обширно имение в провинцията. Нямах си другарчета, затова обличах котето с дрехите на куклата си и го разхождах в бебешка количка. Един ден се спънах и паднах в лалетата на чичо и счупих десетина от тях. Чичо Найджъл хвърли котето в кладенеца. — Дори след всички тези години пак можеше да чуе ужасните писъци на животното. И после — тишината. — Нареди на слугите да ме заключат в стаята ми. Трябваше да остана в нея, докато намери едно манастирско училище в Италия, където ме изпрати. Живеех там целогодишно. Вземаше ме само на празниците и отново ме заключваше в стаята ми. Държеше се към мен като към малко дете, дори когато пораснах.

Ирек стисна ръката й и попита:

— Чичото… покоен?

— Да. Когато ме прибра, беше на седемдесет и седем. Тогава аз бях на четири години. Умрял от инфаркт, докато наливал бира в чинийки, които след това поставяше сред лехите.

— Хабил е бирата!

— Винаги го правеше. Чул по някоя от програмите на Би Би Си, че бирата привлича голи охлюви. Те изпълзявали в чинийките и се давели… щастливи.

— Аз не слушам Би Би Си — заяви Ирек. — Прекалено много съвети за градинарство дават хора с гласове, които говорят „аз съм по-добър от теб“.

Вора се засмя. Той имаше право. Дали Би Би Си — независимо дали радиото, или телевизията — щеше да издържи на наплива на програмите, рожба на променящото се време и вълната емигранти от съвсем различни култури?

— Разкажи ми за твоето семейство — помоли тя.

По време на разговорите им във връзка с оформянето на биографията му за каталога той бе разкрил само най-общи неща. Доколкото знаеше, родителите му, двамата му братя и сестра му все още живееха в Киев.

— Израснах в апартамент… със същите размери. — Обхвана с жест малкия кабинет. — Една стая за спане за всички. Кухня с маса, но не можехме да се храним всички едновременно. Баща и син ядяха. Майка и сестра — последни. — Сви рамене. — Бяхме богати. Имахме пералня в банята. Изливахме водата във ваната, а след това се къпехме. Никой друг в блока нямаше пералня. Майка ми щастлива, щастлива.

— Как се сдобихте с нея?

— Баща ми в партия. Има хубава работа.

— Имаш ли някакви вести от тях, откакто си напуснал Русия? — попита Вора.

Перестройката беше отключила много врати. Първата, която се бе отворила широко, бе свободната, нецензурирана поща. Семейството на Ирек не може да не му беше писало.

— Писал много пъти. Няма отговор. — Погледна я; очите му бяха изпълнени с тъга. — Още са ми ядосани. Създавам много неприятности. Полицията казваше на татко да ме накара да се държа както трябва. Той опитвал. Аз избягах… свърших в затвора. Когато излязох, татко каза да не се прибирам. Ирек не му бил вече син.

На Вора й се искаше да го притисне в обятията си. Годините, прекарани в затвора, и мъченията не го бяха наранили толкова, колкото продължаващото отхвърляне от страна на най-близките му роднини. В това отношение поне го разбираше. На нея също вечно щяха да й тежат годините, през които не бе познала семейния уют и топлота. Беше се омъжила за Арчър Лейтън, защото отчаяно бе искала да си има свое семейство.

— Не се притеснявай. Неща са прекрасни вече.

Изправи се да си върви. Вора искаше да каже нещо, с което да го задържи, но не се сещаше, затова го последва надолу и накара Чизик да отиде да хване такси. Изчакаха, докато му даде адреса на Ирек.

— Душенка — обърна се той към нея. — Съжалявам, че чичо Найджъл бил така лош с теб.

Тя се вкопчи в ръката му. Как, за бога, можеше да я съжалява? Как?

— Лека нощ, душенка.

Докосна с устни бузата й.

Вора се прибра в самотната си къща и вдигна телефона. Набра номера на Карлтън Еймстой. Когато прислужникът на стария приятел на Арч ги свърза, тя рече:

— Карлтън, обажда се Вора Лейтън.

Посрещна я мълчание. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Доброто възпитание позволяваше да се звъни по това време само в изключителни случаи.

— Да? — попита той и тя долови тревогата в гласа му.

— Дали би могъл да ми кажеш — започна тя, тъй като знаеше, че той внася от години самурови кожи от Русия, — какво означава „душенка“?

— Какво?

— Душенка… душенка. Какво означава това?

— Трудно е да се преведе буквално. Руският в голяма степен е като френския. Всяка дума има безброй вариации. Английският е доста неточен език.

— Дай ми най-близката по значение английска дума.

— Това означава „скъпи, скъпа“.

 

 

— Сигурна ли си, че не искаш десерт?

— Не мога да поема нищо повече — усмихна се Лорън на Грант Фрейзър.

Атмосферата в най-стария лондонски ресторант я бе накарала да забрави за калориите и да си хапне добре. Съобразителният Грант се бе досетил, че ще й бъде приятно да вечеря в „Рулс“, където се бяха хранили Х. Уелс, Текери, Голсуърти и много други известни личности. По стените бяха окачени стотици карикатури и стари програми от „Куинс Тиътър“. Младата жена не беше безразлична към романтиката на атмосферата в едуардски стил. Струваше й се, че още малко и ще види Едуард VII и Лили Лангтри на любимата им маса край ромбовидния прозорец. Забранена любов, която разбила сърцето на Лили.

Забранена. Припомни си самоуверената усмивка на Райън Уесткот. Начинът, по който се бе хвърлила на врата му, показваше, че вече не може да се контролира. Щастието й се изплъзваше. Той щеше да се вбеси, че му погоди този номер. Интересно какво ли е очаквал? Тя не определяше срещите си според чуждата воля.

— Лорън. — Грант покри с длан ръката й и сложи край на несъзнателната й игра с вилицата. — Имам нещо за теб.

Подаде й толкова малка кадифена кутийка, която беше в състояние да побере само едно определено бижу. Сините й очи го погледнаха въпросително, докато я отваряше бавно. Деветкаратов диамант, толкова безупречен, че пречупваше синьо-бялата светлина, блестеше в малката кутийка, на чието капаче бяха гравирани две златни букви: ХУ — Хари Уинстън.

— Бих искал да ми станеш съпруга.

Някога си бе мислила, че желае да се омъжи за Грант. Но вече не беше сигурна, че това щеше да я направи щастлива.

— Знам, че трябваше да ти направя много по-отдавна това предложение, но… Ами… не бях сигурен, че искам да се обвържа.

— Бракът е съюз между двама, които се обичат. — Затвори капачето върху леденостудения диамант. — Никой не трябва да се чувства обвързан.

— Знам това… вече. — Взе отново ръката й в своята и я стисна нежно. — Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Обичам те.

Тя го погледна невярващо. Защо не бе казал нито веднъж тези думи през месеците, в които се бяха срещали?

— Непосредствено след Коледа получих тежък инфаркт. Трябваше да ми направят троен байпас. Докато лежах в болницата, премислях живота си. Ти си сърдечна, любяща — най-хубавото, което ми се е случвало някога. Тогава просто не го знаех. Сега имам нужда от теб.

„Ами аз? Аз от какво имам нужда?“ Грант се нуждаеше от нея, но не я обичаше. Поне не по начина, по който желаеше да бъде обичана. Вече се бе грижила в продължение на десет години за доста по-възрастен от нея съпруг. Не бе имала нищо против, тъй като тогава се нуждаеше от Ози също както той — от нея. Той бе въплъщение на баща й. Благодарение на него се чувстваше в безопасност. Ози й бе помогнал да се пребори с ужаса от миналото. Но сега животът й се бе променил. Вече искаше мъж, който да бъде до нея, когато имаше нужда от него.

Върна кадифената кутийка на Грант.

— Харесвам те много, но не те обичам. Не мога да се омъжа за теб.

— Има друг мъж, нали? Уесткот ли е?

Лорън се поколеба, като се питаше какво го бе накарало да изрече това. Двамата просто се бяха поздравили днес следобед в галерията, когато ги бе запознала.

— Не съм влюбена в Райън — отвърна искрено тя. „Само го желая“ — довърши наум, спомнила си страстните целувки, с които бе отвърнала на ласките му. — В момента пренареждам ценностите си. Трябва да се съсредоточа върху „Рависан“, не върху личния си живот.

— Обещай, че ще помислиш за това. — Грант прибра кутийката в джоба си. — Не приемам „не“ за отговор. Както разбра, ще работя известно време тук. Нека се срещаме колкото се може по-често. Готов съм да се обзаложа, че старата искрица все още не е изгаснала.

По обратния път към къщи младата жена се стараеше да не окуражава Фрейзър с поведението си. Не трябваше изобщо да се занимава с мъже, докато не подредеше поне малко живота си. Можеше да помисли за някаква постоянна връзка едва след като се върнеше в Санта Фе. Щом завиха покрай американското посолство, й се стори, че забеляза астон-мартина на Райън. Да не би да я чакаше? Е, не беше успял да я изплаши. Сигурно беше ядосан. И как иначе — беше имала дързостта да отхвърли поканата му и да не се подчини на егоистичните му разбирания за водещата роля на мъжа.

— Лека нощ — обърна се тя към Грант, който я изпрати до асансьора.

— Няма ли да ме поканиш да пийнем по нещо?

Неискрената му усмивка показваше, че бе очаквал нещо повече от коняк „Луи XIII“.

— Друг път. Чувствам се уморена. Благодаря за приятната вечер.

Влезе в асансьора и дръпна решетката.

— Утре ще ти позвъня — провикна се Грант.

Когато слезе на своя етаж, спря да види колко е часът. Полунощ. Дали Райън бе чакал през всичкото това време? Раздруса Джийвс, портиера, който се бе отпуснал на стола край асансьора и издаваше подобни на сирена звуци. Събуждаше се само за закуска и за следобедния си чай.

— Колко стоя тук господин Уесткот?

— Кой?

Старецът я гледаше учудено със сълзливите си сини очи.

— Няма значение.

Този човек не вършеше абсолютно никаква работа. Приближи се до вратата и предпазливо я отвори. Беше запалена само една лампа във вестибюла, която къпеше в нежна светлина изящното огледало в стил Джордж III. Салонът и кабинетът й бяха тъмни. Очевидно се бе излъгала. Астон-мартинът очевидно не е бил неговият.

Окачи самуреното си палто в гардероба във вестибюла и тръгна по дългия тъмен коридор към стаята си. Табата не беше запалила нощната й лампа, както я беше инструктирала. Тръгна забързано по плюшения килим и включи светлината. Разкопча ципа на тясната си черна рокля и влезе в големия стенен гардероб. Събу обувките с високи токове, освободи се от роклята и я пусна в коша с дрехи за химическо чистене.

Готвеше се да свали и пликчетата, когато нещо в тъмната баня привлече погледа й. Сигурна, че това е плод на въображението й, запали лампата в банята. Отпуснат в люлеещия се стол, Райън Уесткот държеше почти празна чаша.

— Няма да спреш точно сега, нали? Свали всичко докрай.

— Какво правиш тук?

— Гледах стриптийз и отпивах от чашата си.

Посочи към бидето — беше пълно с лед и в него се изстудяваше бутилка „Будълс“. Младата жена грабна хавлиения халат, който висеше винаги на вратата.

— Тръгвай си. Незабавно.

Той изгълта останалия в чашата джин и се ухили, нави една дебела хавлиена кърпа като възглавница и я постави под краката си. За момент Лорън си помисли да набере 999, телефона за спешни случаи, но се отказа. С нейния късмет историята щеше да се разчуе и да попадне в рубриката на Найджъл Демпстър. Или на Рос Бенсън.

— Какво правиш тук? — отново попита тя.

— Този апартамент е пълен с превзети френски боклуци, затова реших да се уединя тук, където всъщност е мястото на боклуците и лайната.

Не знаеше какво да му отговори.

Райън се изправи и затръшна вратата на банята. Младата жена отскочи встрани, когато той пусна с пълна сила водата на душа. Прекалено изумена, за да го възпре, тя го наблюдаваше как развърта докрай крановете на ваната, след това — и на двете мивки и най-накрая дърпа сифона на тоалетната.

— Какво правиш? — възкликна тя, когато помещението се изпълни с пара.

Райън тръгна към нея и я сграбчи за раменете. Прошепна в ухото й толкова тихо, че едва успя да го чуе през шума на силно течащата вода:

— Картината ти е в Грифит. Той иска да те види.

— Наистина ли? — попита тя, неспособна да скрие приятната си изненада. Ти Джей Грифит, прочутият колекционер, бе купил картината й. — Но как…

— Нито дума повече. Просто се облечи и ела с мен.