Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (7)

Глава седма
Духовното прераждане у героя, което настава по време на къпане в един хамам. Появяват се побелелите от старост и безконфликтен живот кавалеристи. Има нещо като преврат и автомати и прочие, но всичко това не се отразява на хода на действието

В своята хилядогодишна история този град-пристанище бе имал велики и срамни моменти, посещаван бе той от какви ли не кораби и хора — добри и лоши, приятели и разбойници. Но всеки идваше, зле или добре свършваше онова, за което е дошел, и си отиваше, за да отстъпи място на друг.

И за пръв път през това хилядолетие на хоризонта се появяваше лайнер като „Али Ботуш“, за който не можеше нито да се знае, нито да се предположи дори добър ли е, или лош, приятел или разбойник и какво точно иска той. След като разблъска на два пъти корабите и лодките и създаде страх у населението, сега могъщият противошоков трансокеански лайнер докосна тихо циментовата стена на вълнолома и спря сред маслената тъмна вода на пристанището, за да прислони уморената си от туристи, глухонеми, мерлуза и говеда снага.

Нашето представителство Еньо Захариев откри нелесно, трудно бе дори да намери човек, когото да попита, защото след като разбраха, че е слязъл от този неведом и мистериозен кораб, хората от пристанището тутакси се изпокриха…

Още по-трудно бе да намери човек в така намерената легация, който да се заеме със случая. Легационният секретар Смионов, бивш писател, който, без сам да разбере защо, бе пострадал от самоотвержената си дейност, сега бе станал човек кисел и предпазлив, и невесел дори, което говори ясно или за лошо храносмилане, или за някакво жлъчно страдание.

Та под влияние на жлъчката и изводите от професията си другарят Смионов прие Еньо Захариев и го предупреди, че нищо не може да реши сам; той сега само замества титуляра, ала и Господ-бог да слезе от небето, нищо не може да се направи, защото именно тази вечер в местния открит театър ще се състои естрадният концерт на изгряващата звезда на нашата естрада Лиляна Поповска; това имало голямо значение за връзките ни с някои млади страни, а повечето от половината места не били продадени. Напразни останаха при това положение опитите на Енча да склони със силни думи секретаря, напразно наблягаше той, че сега само една искра е достатъчна, и ще избухне бунт, един човек загива, враговете следват кораба с фрегати и фалшиви флагове, има родоотстъпници, глухонеми хора и разврат. Загубил завинаги вкуса си към думите в своята същина на писател, както впрочем лекарите губят усет към болката на пациентите си, Смионов през цялото време натискаше с четирите пръста на дясната си ръка своето собствено подребрие и се мръщеше на всеки далечен спомен от болки, спомен прочие от времена, когато се е живеело далеч по-весело и целеустремено. Но все пак, макар и вече не писател, той бе станал малко нещо дипломат, та попита своя гост как пие кафето: с повече или с по-малко захар, и в духа на указанията нареди да се сервира кафето с коняк. А после го отряза по възможно най-безапелационния начин и все пак вежливо:

— Повече от всеки друг, другарю… как ви беше името?

— Ами Захариев.

— Да, Захариев, аз чувствувам абсурдността на положението, ала между нас казано, светът наистина е абсурден, казвам го неофициално, ако говорим официално, ще се отрека от думите си. От един месец, драги Захариев, легацията е под пара и търси… какво? Търси пазар за мерлуза. Понеже вашият колега Атанас Петров, или обратно, не си гледа работата, ние трябва да продаваме и риба.

— Тя е при нас — прекъсна го Захариев. — Нали ви казах.

— Но какво променя това? Нищо. При вас или не — сега аз пък трябва да осигурявам публика, афиши, салони и ласкави отзиви за естрадната певица Лиляна Поповска. Ако това не ви стига, то трябва да посрещна и кораба „Тристан и Изолда“. Някаква умопобъркана жена праща радиограми да намерим мъжа й и да го снемем от кораба, моля, не бързайте, не ме прекъсвайте! Ако ви трябва и поп — имам и един поп, който гостува на Конфедерацията на активните жени и всеки ден идва да изпраща илюстровани картички до родината, и на всичкото отгоре имаме и петима кавалеристи, артисали тук от Балканската война или може би от Чипровското въстание — знам ли ги вече, — ха кажете сега, как да дойда и да се занимавам с вашите неприятности… Простете, щях да кажа глупости!

Той вдигна слушалката, каза няколко думи на английски, които Еньо Захариев не разбра или разбра посвоему. В цялата обърканост на нещата твърдият и непоколебим помощник-капитан Еньо Захариев реши, че трябва да бяга. Ще изпреварим много събитията, като кажем, че в един удобен момент той ще изчезне, макар да няма никакви причини за това. Но сега този момент още не бе дошел и той още слушаше разговора на легационния секретар Смионов.

— Абсурди! Абсурди! И нищо вън от това… Освен да постъпя абсурдно: да взема рибата от вас и да платя за салона и на зрителите, а? Кило риба — билет. Билет — кило риба. Но къде е гаранцията, че като вземат риба, ще дойдат и да слушат? Виждали ли сте Лиляна Поповска? Ами то да го духнеш, ще падне, а тук хората под изкуство разбират кълки и цицки. Няма ли това — да го вържеш, няма да седи!

— Всичката я вземете! Ние сме туристически кораб… как може да караме риба? Вземете я всичката, много ще ни помогнете…

— Ох, абсурди, ох, абсурди! — клатеше глава писателят и се гледаше в насрещното огледало — един писател продава риба, за да съдействува на естрадната музика, която не смята за изкуство, а занаят… Нали е абсурден този свят… Повече, отколкото мокър, той е абсурден…

Захариев не бе имал време и нужда да мисли по тия въпроси, а в момента мислеше вече, че в световната суматоха глупак е оня, който не прави каквото му изнася. И се съгласи. Моментът налагаше да се съгласи, че светът е абсурден.

— Знаете ли, ако не бързате, бих ви дал да прочетете нещичко. Просто мечтая да срещна човек, неразвратен от литература… — Той сложи длан върху една дебела папка с още по-дебели хромови листа.

— Само че аз чета бавничко… — смути се Захариев.

— Нищо. Четете тук, а аз ще отида до пристанището, трябваше да проверя за тоя… „Тристан и Изолда“, четете бавно и спокойно и ако имате бележки, на края има празни листа, отбележете си…

Холерик или меланхолик, но все пак човек на изкуството, Смионов бе склонен понякога и на решителни и безсмислени постъпки и тутакси отиде на пристанището.

Ако легационният чиновник Смионов знаеше историята с имената на лайнера, би решил или прозрял решението поне на два-три от своите проблеми. Но в момента мисълта му бе заета само с рибата и след като хвърли един учуден поглед на могъщия трансокеански противошоков лайнер и след като не изпита гордост от успехите ни в корабоплаването, а само напсува тихичко и недипломатично невинния и многопатил морски съд, писателят тръгна към дирекцията.

Дирекциите бяха станали седем, защото бившият директор капитан Драйфус бей знаеше, че едно гнездо, излюпило веднаж орел, трябва да бъде разбито на парченца, за да не излюпва повторно такава едра птица. Така седемте директори бяха в постоянна борба помежду си и пристанището бавно замираше, но кой ти мисли за едно пристанище, когато над света бушуваха пролетни стихии и ведри урагани. Какво носи на страната едно пристанище? Ами какво може да донесе тесният контакт с една конфедерация, която може да влиза под юрганите на всички силни мира сего и да действува оттам в полза на своите приятели?

Ето, тази вечер например имаше тържествен официален прием…

Конфедерацията правеше завидни усилия не само да сложи, но и да задържи пръст в раната и макар по женски срамежливо, но по женски неотклонно го държеше. Подобно всички мислители и деятели, тръгнали по трънливия път на борбата за амнистирането на жената от първородния грях (любопитство, късане на ябълки и т.н.), и конфедерацията бе решила да захване EX OVO, от началото, тоест от проституцията. Сигнал за това даде самият генерал де Гол, който прокуди проститутките и ги принуди да упражняват своя предвечен занаят покачени върху четирите колелета на своите симки и рена, преследвайки своите потисници на полуамбриаж и с малко газ.

Конфедерацията проумя, че с океански пясък един океан не може да бъде засипан и подсушен, та прекрати опитите си да закрие публичните домове по линията на ООН и ползувайки френския опит — поне в това отношение винаги незаменим, — препоръча на параходните компании да наемат за по-продължителните рейсове така наречените секс-сестри, тоест активистки и доброволки, които ще влизат навътре в морето и ще пресрещат корабите с мъжки екипаж, ще вършат профилактични прегледи и цял комплекс от мероприятия срещу страданията, които при други условия сами биха им причинили или донесли.

Прочие параходствата едва ли разсъждават така дълбоко върху всяко шантаво предложение, преди да решат дали да му обърнат внимание, или пък не. Параходствата направиха това, което правят всички параходства по света, всяко параходство направи това, което направиха всичките параходства и всичките заедно не направиха нищо.

Сега конфедерацията пускаше на вода един нов бразилски кораб — яхтата „Бристол“ — и това щеше да бъде съобщено на коктейла.

Нека оставим легационния секретар Смионов да отива уж на коктейл, но всъщност да се връща към легацията, уж защото трябва да сложи фрак и лак, тоест лачени чепици и фрак за приема, а всъщност, защото иска да провери въздействието на своя талант върху непокварен читател, който, наместо да чете и да си отбелязва характерни пасажи, се бе вдал в мисъл, защо аджеба бай Денчо говори за бунтове, преврати и предатели, след като предателят го лекува и, кажи-речи, си говорят най-приятелски. Ще оставим дори и това, че яхтата „Бристол“, която в момента вече влизаше в пристанището, носеше на борда си нежно любимата Лидия, за да се върнем на борда на лайнера, където бяха станали много важни промени.

Изглежда, в сухата и камениста душа на бай Денчо между бетонните темели на принципите бе проникнала и малко слънчева признателност или пък бе омекнал от страданието, но стана така, че щом дойде на себе си, разпореди се да не отслабва бдителността и редом с това въздишайки, рече на Капитан Танев:

— Излъгали са те тебе, момчето ми, хлътнал си здравата и сега трябва да си признаеш всичко. Като признаеш, облекчава ти се положението.

Зрелият ветеринарен лекар се почувствува като дете, което са уловили в пакост — така малък ставаше той винаги, когато разбереше, че наистина се е излъгал.

— С мен винаги е бивало така… — пророни той. — А всъщност съм един истински пролетарий…

— Бе то тъй — въздъхна бай Денчо, — ама не виждаме ли, че понякога и пролетариите стават предатели? Ти по същество кажи…

Какво може да се каже по същество?

— Говори, говори, момче, няма смисъл да прикриваш. Какво мислехте да правите с… е, ти знаеш! Кажи, аз само ще слушам!

— Като видя такъв човек… — захвана Капитан Танев.

— Какъв човек?

— Човек като теб, веднага ми се появява желание да му разкажа приказката за деветте стаи. За добрата фея, която ти дава ключа от осем стаи и ти забранява да влезеш в деветата. Но един прекрасен ден ти се вдигаш на бунт, заставаш с другарите си на пост пред деветата каюта…

— Разбирам те за какво намекваш, продължавай! Аз много обичам приказките — окуражи го бай Денчо. Но изглежда, че бе прибързал, защото докторът въздъхна престорено, погледна ноктите си, после циферблата на часовника, премери пулса си и на края рече:

— Това е положението.

— Добре, продължавай нататък. Какво става в каютата ме интересува мен…

— А! В каютата ли? Там, братче, чака добрата фея и ти дава нови осем ключа за девет стаи, отключвай ги, но в деветата не влизай. И така на татък.

— Значи, и така нататък?

— Значи, и така нататък.

— Значи, ние трева пасем според вас?

— А бе да беше така, поне добитък щеше да има в изобилие… — Лекарят трепна и облак мина по лицето му, защото пак забеляза полковете телешки бутове.

— А работата не е толкова несериозна! Аз исках да те спася един вид, защото ми стана симпатичен, обаче внимавай! Какво знаеш за поп Гавриил…

— О, значи, вие сте подслушвали… ами добре… Е, какво? Продаде ми една „Жилера“, мога да ви дам номера на шасито и на двигателя…

Проехтя самотен топовен изстрел.

— А! Какво беше това?

— Затварят пристанището! — бе краткият отговор на бай Денчо. — Някои неща сега ще се изяснят.

Този път истината бе избрала за свой рупор именно устата на бай Денча и пристанището на древната и млада страна наистина се затваряше във връзка с предстоящия прием гала-коктейл. Очакваха се небивали тържества, шествия и се предполагаше, че ще стане спонтанно всенародно решаване да бъде провъзгласен за първи в историята на републиканското движение в света републикански император капитан Драйфус бей, който се очакваше да встъпи на този пост под името Хабиб II Радамесовски. Но на борда на могъщия трансокеански лайнер не можеха да знаят всичко това, а човешкото незнание се употребява почти като човешкото знание — за какво ли не.

— Аз предлагам — карти долу — рече бай Денчо и го потупа по рамото. — Знае се не само за попа, знае се също и че сте наказван за извращения в стопанската област, а за попа трябва да ви кажа, че ще имате много неприятности, щото вие знаете какъв е той…

— Да, наистина, какъв е той? — с пресъхнали отново устни попита лекарят и пак усети противното чувство, че е уличен, че е заловен в някаква страшно голяма пакост.

— Попът е идеолог. Познахме ли?

Ветеринарният лекар се огледа за кучето. Океан бе останал в капитанската каюта. Кой би могъл да разкаже за разговорите между попа и ветеринарния лекар, боже мой, кой, кой…

— Вижте какво, капитан Денчев — вече официално рече Капитан Танев. — Аз се съсредоточих върху вашия кораб, появих се тук и с това причиних може би неприятности…

— Точно, точно! Ей така говори, за да те обичам. Точно това, значи, казваха и другарите от мюфтийството…

Ясно!

Това „мюфтийство“ попадна между стоманените челюсти на мисловния апарат на Капитан Танев. Та веднаж ли поп Гавриил бе говорел, че ще се опита да създаде обща религия между християни и мюсюлмани, понеже досегашните религии имат много допирни точки. Шега ли бе това, или приумица на весел поп-пияч, не може да се каже, но уплашени от дързостта на хрумването му, именно за това схващане го бяха подгонили от патриаршията и особено един от Владиците на име Партеногенет.

— Па мигар би било зле, бат’Денчо — иронически поде ветеринарният лекар, — мигар ще ни е лошо да изработим една идеология на ишлеме, а? С мохамедански и християнски полуготови елементи? Ами ако, бат’Денчо, за тази работа някога започнат да плащат проценти и патенти?

— Ей! Къде отиде ти бе? Чакай бе, човече…

— Като ми се повдигнеш на крака, като ти помине, бат’Денчо, ще те заведа да видиш сфинкса, да видиш бистрото изворче, от което протичат религиите…

— Не думай бе!

— Сериозно, не се шегувам. Голяма творба, която доказва колко общи са двете медицини — ветеринарната и хуманната. Мен питай. Това е звяр с човешка глава. Много го обичам този символ…

— Сигурно имаш спомени? — най-сериозно попита човечецът.

— Мерси, не съм толкова стар. Това показва какво сме направили до днес ние, хората…

— И какво сме направили?

Той разказа много увлекателно като учител на тъпичък ученик, питайки често „ясно ли е“, че сфинксът е символ на това колко е зверското и колко и къде е човешкото у човека, как зверски са още стомасите ни, сърцата ни, чувствата ни.

Принципният човек атакува изневиделица:

— Значи, нашата борба е зверска, така ли се получава?

Педагогически вдъхновеният лекар му обърна много строго внимание, че не е учтиво да се прекъсва говорещ човек и че — второ — борбата на бай Денчо е всъщност за проникване в деветата стая или в капитанската каюта и — трето — ако говорим по принцип за участието на бай Денчо въобще в големите конфликти на времето, то борбата му е равна на участието му в световното първенство по хокей на лед. Платец и публика, зрител и запалянко. Толкоз.

— Ти за попа говори по същество, мене не ме гледай.

— Нали ти обяснявам религията му?

И продължи своята разходка през вековете, мина през Финикия, Елада, Рим, Берлин и Лондон — пунктовете за обмяна на каменни ценности. Гърците мъкнели египетски статуи, за да има какво да мъкнат римляните от Атина за Рим и Венеция и да има сега с какво да се гордеят в Лондон и Париж.

— Тъй, разбрах — въздъхна престорено принципният човек. — Не разбрах ние къде сме. Народът, питам, къде е, нашият народ.

— Това се питам и аз — замислено рече Капитан Танев. — Понякога се чувствувам боец от някакъв величаво силен взвод, влизащ в състава на чутовно силен полк…

— Ти мен не ме заглавиквай! Ти кажи България кое е според тебе: полк ли е, рота ли е, какво е?

Ветеринарният лекар го погледна и след кратко промишляване му отправи едно късо и страшно популярно изречение, което при евентуално изпълнение би направило бай Денчо негов роднина.

— Какво, какво? — сепна се бай Денчо.

Ветеринарният лекар се огледа в кабината и после повтори псувнята, като не забрави да попита дали е чул.

Това бе така неочаквано и така на място казано, че бай Денчо не можеше да каже нищо в първия, но също така и в следващите моменти. За всеки случай почувствува като млада майка да трепва под лъжичката му познатото радостно усещане, риташе зараждащата се обич към доктор Танев. Един човек, който псува така, не може да бъде враг.

— Какво искате вие, мама му стара! Всичко ви е дала народната власт… да учите, да работите, какво повече искате, не разбирам…

Някакво тихо и ритмично шляпане и тътен по коридора прекъснаха тази безспорно вярна фраза и я видоизмениха до:

— Я виж кой е…

Бяха глухонемите пасажери на лайнера, които едвам съвзели се от дизентерията, сега отиваха на тържествения гала прием-коктейл, но това бе само една от възможните причини за движението им. Може би те просто слизаха, за да се качат други. А също така бе възможно да ги претоварват с оглед предстоящите събития, тъй като лайнерът „Али Ботуш“ не изпълняваше докрай добросъвестно поетите задължения по договора с Конфедерацията на активните жени. Но нямаше много сигурни гаранции, че глухонемите не отиваха на концерта на естрадната певица Лиляна Поповска-Шмидовска. Глухоням ли е един човек, тутакси се превръща в планета, комета и звезда, съзвездие и галактика… уж същото, уж общ строеж, а пък мълчи, не говори, загадъчно е… И чак когато заговори, тогава виждаш облекчено, че има същия строеж като твоята планета.

— Щом ти си пролетарий и човек от народа, трябва да помогнеш да очистим кораба от гадовете… Я виж кой е?

Сега напускаха кораба капитан Бакърджиев и Корделия Радивоевич, поканени безспорно на гала прием-коктейла, за който вече се знаеше в града и в цялата републиканска империя.

— Аз затова те обичам, защото си много умен, обаче умът ти не служи на правилни цели. Трябва да ти променя аз на тебе целите и задачите.

Ветеринарният лекар отбеляза, че ако стане нещо такова, ще бъде поласкан, но се съмнява, защото бай Денчо не е първият, дето се опитва да прави хората вагони и да им бъде машинист.

— Е добре, издай се най-сетне, с кого си? Чий си, мама му стара? Какви са тия глупости, религии и прочие?

Понеже в кабината нямаше алкохол, Капитан Танев излезе и след малко се върна с шише чист спирт, разреди го и наля две чаши, пи и отвърна:

— Задаваш ми непосилно тежки въпроси. Това ли е най-важното, чий си и с кого си. Засега едно е ясно, не съм с теб, няма да ти стана нито вагон, нито дори локомотив…

— Индивидуализъм, значи…

— Много са ти къси разстоянията. А чий съм… да, наистина, чий съм, и аз не знам. Но сигурно е приятно да бъдеш нечий, да не мислиш нищо, той да мисли…

— Ей! Шукюр бе! Най-сетне…

— Например фюрерът да мисли, Хитлер вместо теб да мисли.

— Айде сега… Отпусни се бе, момче, изповядай се, ще ти олекне…

Ветеринарният лекар въздъхна и начена разказа си:

— Има един чаровен край на родната земя, едно райско кътче, доскоро забравено от хората, осеяно с дъбови гори и тишина, солен дъх на море и водорасли и меки планини…

— Говори конкретно, къде е това нещо?

— Между Китен и Ахтопол — недоволно рече Капитан Танев. — И ако ме прекъсваш, няма да ти приказвам. И без това схващаш трудно… Там именно бил международният дом на глухите… Там почивали ограбените от съдбата нещастници, там намирали спокойствие сред чистите голи скали на морето тези пионери на бъдещето, в което ние хората смело навлизаме, времето, когато няма да чуваме нищо.

— Пак теории! Момче, внимавай…

Капитан Танев махна с ръка и продължи:

— Аз седемнайсет години съм бил глухоням. Защо тогава ти ще се обиждаш от името на глухонемите, като не си?

Бай Денчо си обеща да го прекъсва вече по-рядко, само при крайна нужда.

Ветеринарният лекар описа много достоверно и развълнувано дори как на това място старото шосе правело един остър завой и понеже пътят бил безлюден, шофьорите карали бързо и един ден него го блъснала някаква шведска кола…

— И сигурно не са й взели номера, нали?

— Ще псувам, ако не мълчиш!

После дошъл на себе си чак в бургаската болница и от удара или кой знае от що, но проговорил, а и слухът му се възвърнал. Това прочие не било никакво чудо, много хора проговарят едва когато ги удари нещо, но лекарите се заинтересовали и на края стигнали до единодушното мнение, че Капитан Танев въобще не е бил глухоням, просто бил мълчалив, може би свит, може би…

— И аз съм проговорил трудно…

— Ако се обадиш още веднаж, ще те плесна!

От разказа излизаше, че в колата имало едно момиченце на име Ингеборг и то много плакало и не искало да си отива и да остави ранения батко. То стояло три дни край леглото му и после настояло освен обезщетението да оставят и лодката, една голяма лодка, покачена на две колесарки… И това било приказното, че от тази моторница с две колесарки станали големи чудеса и едно чудо. Магия ли имало някаква, що ли — отначало се къпели с нея и се давели мнозина, защото не можели да викат и щом някой паднел през борда на лодката, безшумно изчезвал, и чак на вечерята се установявало, че храната му артисала. Затова решили да продадат лодката, взели парите от обезщетението, прибавили и пари от гъби, коприва, шипки, мидени огърлици, дотации, събрали сума ти нещо и направили вноска за голяма лодка, кажи-речи, моторен кораб си поръчали…

— Е добре, слушай се какви глупости говориш и после пък се сърдиш. Къде внасят пари за кораби, а? Кажи и аз да внеса! Това да не е нещо жигула или запорожец?

Без да обръща внимание на обещанието си, лекарят продължи:

— Хеле най-сетне било съобщено, че им се продава кораб и да си го получат от пристанище Козлодуй, някакъв речен кораб им изпращали от Африка…

— От Африка? Речен кораб? Тук минава ли кораб? — раздразнено попита бай Денчо и си посочи окото. — Та нали ще потъне веднага бе…

… И потънал корабът, но получили една такава голяма застраховка, че с нея купили на безценица голям кораб, продаван от Конфедерацията на активните жени, и сега глухонемите се возят на свой кораб, а бай Денчо е пасажер и жените са пасажери, и поуката е, че никога не се знае кое чие е и докога.

— Ти познаваш ли го този човек от Африка… дето е пратил кораба?

— Официално не, но възнамерявам да се запозная. Доколкото сме си писали картички и честитки, слави се като най-мъдрия човек на света…

— Тъй, тъй… ами то и аз да имам кораби да изпращам ей тъй, и аз ще бъда най-мъдрият човек. Няма начин да не бъда най-мъдрият.

— Не си напрягай ума над излишни работи. Оздравявай сега, за да имаш сили да се бориш, а аз тръгвам…

— Ама чакай сега… нека заедно, кому ме оставяш, болен при това…

— Прощавай, но не си ми нито цел, нито пък си находка. И ме отегчаваш.

Една от немаловажните причини Конфедерацията на активните жени да спре избора си върху тази древна и млада страна бе пищният и по арабски великолепен, сякаш изплувал направо от приказките на Шехеразада дворец на фараоните, председателите на републиките и сега на първата в света републиканска империя, известен под името Бюлбюлбахче. Републиканската империя бе така омаломощена от глад и слънчеви лъчи, че нямаше сили да изчисли колко й струва този дворец и какво би спечелила, ако го продаде за хотел или за строителен материал. И ако не го правеше, постъпваше все пак умно, защото край един дворец винаги може да поникне нещо голямо, той е такава шишарка, че не се знае къде и какво семе ще хвърли.

Бюлбюлбахче носеше своето име от времето, когато към всяка зала и по-голяма стая е имало допълнителни зали и стаи, пълни със славейчета, които са се къпели в розовите басейнчета и мраморните рекички, що течели из стаите и залите. Войните от края на шестото до, кажи-речи, средата на деветото столетие на мохамеданското летоброене са се водели именно защото някои от народа се дразнели, че при този глад, пек и жажда се строят дворци със славеи, реки и шадравани, и не приемали успокоенията, че всичко отминава на този свят, всичко така или иначе стои, стои, па си отива, докато един дворец с мраморни басейни и славееви преддверия остава в хилядолетията и надживява всичко. Сега честният читател вижда с очите си как могат да бъдат прави и двете становища. Прави са и онези, дето искат да се даде хляб на народа наместо славейчета за водачите на народа, прави са и онези, дето правят дворци, защото не друго, а именно дворците остават. В многовековната история не един и не двама заговорници са сваляли своите предшественици, но нито на един от едните или другите не са му стигали сили да разруши тази нетленна красота, тази приказка от сапфири и мрамор, тази оргия от светлини и красота с дързост и божествен хлад, спокойствие и богата, охолна мъдрост. И наместо да я разруши, всеки заговорник е прибавял ако не павилион, то поне нова алея или нова статуя, защото няма да бъдем докрай мъдри, ако не знаем, че отклонението от едно правило невинаги е беззаконие, отклонението от един закон понякога просто е подчинение на друг, по-общ и по-всеобхватен закон. И законите са като хората, има дрипави и прости закони, има заможни и тлъсти, пък има и такива всемогъщи и непоклатими, че пипнат ли те, мисли му.

А такъв е безспорно законът, по който се строят дворците.

Танев вървеше бавно и замислено, защото знаеше, че по дирите му неизменно е бай Денчо Денчев, а той е реконвалесцентен, съвзема се сега от удавяне, комбинирано с дизентерия, и не бива да го мъчи с бързо ходене. И наистина героичният бранител на малкото принципи вървеше в отстъп десет пехотински крачки и се криеше из навалицата, но следеше набитата, масивна и по български приятна, по български хубава фигура на ветеринарния мислител. Като казваме „български“, браним се от всякакви англосаксонци и други десени хора, които биха приели Капитан Танев за красив, ако например краката му са по-дълги или фигурата му по-източена, или ъгълът на челото му по-полегат…

Той си бе син на хора от народ, много орал и много копал, народ, дето не си язди конете, за да не ги уморява, затова жените и мъжете му стоят някак си като дъбове, израснали от земята и гледащи малко стреснато откъде ще дойде новата опасност.

— Господин…? — обърна се към него черният като нощ церемониалмайстор и посегна за поканата.

— Съобщете… дошъл е един Разказ за света.

Церемониалмайсторът бе изпитан в работата си и непогрешим служител на средните божества и без да му мигне окото, тропна три пъти с жезъла и съобщи, кой знае защо, на френски:

— Мосю Раконт дьо Монд!

Дали това прозвуча на плебейската тълпа като „конт“ или „виконт“ или просто така бе волята на случая, но всички се обърнаха и сториха почитателно път на българина.

И той мина като истински благородник, като някой барон, а може би като граф, без да погледне нито наляво, нито надясно, без да промени положението на главата си и височината на погледа, сякаш през всичкото време на Чипровското въстание, баташкото клане, слепия поход на Самуиловите войници и споровете на Шишмановци неговите деди бяха ходили по приеми и гала-коктейли.

И спря под златния, изобразяващ слънчевата система и съзвездието Касиопея огромен полилей, под който стоеше г-жа Ингеборг Ханнелее Абукадановица и посрещаше гостите, за да им изрази благодарността на Конфедерацията, своите чувства и не на последно място, за да си избере кавалер.

Моментът, в който красивата шведка хвана подръка нашия ветеринарен беглец и го поведе към тройната зала, като по някакво знамение съвпадна с тържествения залп от хиляда и двеста оръдия, които разтърсиха древната и млада земя и които означаваха, че занапред гладният, изстрадал и бос (това, както и да е, но гол) народ вече си има свой републикански фараоно-император или в нашата транскрипция РИФ (републикански император-фараон) Хабиб Радамесовски, а за още по-кратко Радамес II А.

Новият РИФ прие поздравлението на Първата Жена на Най-мъдрия Мъж на Света и после се осведоми кой е нейният кавалер. И научи погрешно, че това е капитанът на незнайния, но исторически кораб „Али Ботуш“, който сега в града не наричаха иначе, освен „Ало, Беби“. Трябва човек да е много добре запознат с дворцовите нрави, за да разбере причините за бързото и единствено правилно решение на новия РИФ, който побърза да оповести, че капитанът на историческия кораб става кавалер на целия комплект ордени, серия отличия и почетен личен флотоводец на негово величество РИФа. От гледна точка на един фараон нещата изглеждат малко по-иначе, отколкото от гледна точка на един началник на пристанище. Такъв или инакъв, капитанът на този кораб бе послужил да се завземе властта, а освен това бе и кавалер на генералната подпредседателка г-жа Ингеборг и решението на Радамес Втори А бе безупречно от дипломатична гледна точка. Нашият герой се поклони смирено и отвърна, че не той е капитанът, и посочи с поглед, а после и с поклон Корделия Радивоевич и нейния неизменен кавалер капитан Бакърджиев, но не бе разбран правилно или може би негово великолепие помисли, че това са помощниците на Капитан Танев. Величествата не грешат или ако грешат, друг им бере греха, но от този момент поне официално, ако не фактически, Капитан Танев ставаше флотоводец на империя, а че империята е афиф, може да знае само историята, която пък обикновено мълчи, преди да дойде историческото време, така че Капитан Танев имаше защо да сияе.