Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (6)

Глава шеста
Примитивен екзистенциализъм — самоубийствата на Митьо камбузинерчето, мъжки разправии за дисциплината. Без жени и без герои сиво текат дните на борда, липсват събития

Капитан Корделия Радивоевич и капитан Бакърджиев, както и Капитан Танев, стояха вече трети ден обкръжени в капитанската каюта. Евентуалният свидетел, който би присъствувал в кабината, би свидетелствувал под клетва, че невинаги е весело и приятно да си капитан, че невинаги, когато затвориш в една каюта двама мъже и една жена, ще произлезе нещо любопитно и занимателно за разказване. Отначало наистина капитаните пиха и слушаха радио, надявайки се, че капитан Денчев ще се вразуми от само себе си, после се умисляха и макар капитан Корделия Радивоевич да ги уверяваше, че конфедерацията няма да остави лайнера току-така, защото сега, след изстрелването на космическия кораб, авторитетът й е пораснал неимоверно и е достатъчно само една вербална нота… но й бе обяснено от капитан Бакърджиев доста мрачно, че конфедерацията трябва да отправи нотата към себе си, защото лайнерът „Али Ботуш“ плава под нейна егида. На тази, в известна степен иронична бележка капитан Корделия Радивоевич отвърна колкото се може по-хладно и многозначително, че конфедерацията търпи всичките си несполуки там, където разчита на мъжко съдействие. Оттук нататък спорът между капитаните стана плакатно плосък, но пороят на думите дотъркаля и някои сведения, които не могат да бъдат безинтересни, за нас поне. Упреквана, че движението на активните жени е приумица на сити и охолни дами, Корделия Радивоевич се разплака и рида толкова дълго, че се наложи капитан Бакърджиев да оттегли думите си и да й целуне ръка. Красивата славянка му прости с презрително кимване на глава и обясни, че доколкото това зависи от нея, тя никога не би се докоснала до мъж, за всеки случай никога преди мъжете да станат отново мъже…

Капитан Танев стоеше настрана от този разговор и никой не можеше да каже слуша ли, или не слуша, мисли ли и за какво мисли. От погледите, които хвърляше от време на време към двамата, към Корделия и после към циферблата на часовника си, нищо не можеше да се разбере и може би точно това раздразни още повече капитан Бакърджиев, настрои го определено срещу пасажера. В дрезгавината на втория ден, когато привършиха вермута и трябваше да го обърнат на резерва — остатъците от сливова ракия, — Бакърджиев подхвърли:

— Всеки случай, ако ти сега си един истински приятел, щеше да се съсредоточиш и да отидеш, където трябва.

— Защо, преча ли? — сънно попита Капитан Танев.

— Не, но… казвам. Аз да можех така да се съсредоточавам, тутакси щях да отида някъде другаде!

Това беше извънредно любопитно и Корделия Радивоевич започна да пляска с ръце, да тропа и да иска да й се покаже как човек може да отлита, да се дематериализира.

— А вие какво мислите, че правех досега? — с въздишка призна лекарят. — Опитвам от вчера, но не става… Просто не става…

Капитан Танев го погледна иронично:

— Ако ви преча, аз мога да отида в преддверието или да остана във ваната, скъпи господин капитане!

— Не, не това, но…

— А кое тогава? За да дойда тук, аз се съсредоточавах повече от десет години… младостта ми мина да се съсредоточавам върху едно нещо… Кажи сега как така, по твое желание изведнъж — хоппаа!

От радиото се разнесоха звуците на простата и слънчева мелодия на Чаплин. Капитан Танев млъкна и помоли да завъртят потенциометъра, но мелодията пак затихна и се чу глас, който съобщи, че със същата мелодия протойерей Гавриил Бербенков поздравлява своя приятел ветеринарния лекар Капитан Танев.

Докато слушаше любимата мелодия, Капитан Танев търсеше с погледа си влажните домати и тясната алея, по която вървеше попът с бабичките; напипа отново дивизиите телешки бутове, впрегнати в един файтон, видя Лидия да седи в този файтон с вдигнат високо крак после мелодията замлъкна и Танев видя Лидия, облакътена на масата, стиснала цигара между зъбите си — като гаврош, като хлапак, — и се чу да говори сам на Лидия и на Бакърджиев

— И после — трябва много силно да желаеш, а аз желая силно да бъда поне на три места. Боже мой! Излез, Океан!

Изпод койката на капитан Бакърджиев изпълзя вярното куче Океан и всички се спогледаха, но докато Капитан Танев сияеше от радост, Корделия Радивоевич изписка уплашено, а капитан Бакърджиев само поклати глава и пробоботи:

— Това не може да бъде! В моята каюта — никой път. Тук нямаше никакво куче!

В дрезгавината на зазоряването, носен от течение номер осем, МТПЛ „Али Ботуш“ срамежливо приближаваше земята, която преди три дни бе блъснал и напуснал и която сега щеше да го посрещне с най-смесени и противоречиви чувства. На носовата част, наречена още бак, се бяха струпали безброй глухонеми пасажери, които очакваха с най-огромно нетърпение да стъпят най-после на брега, защото в този тревожен миг, когато имаше бунт и нямаше вода и електричество, никой не можеше да бъде обвинен, че клозетите не достигат, а онзи, който можеше да бъде обвинен в някаква степен, тоест капитан Денчо Денчев, стоеше, кажи-речи, на самия форщевен и издаваше заповеди:

— Защо ме гледате, другари? Разпръснете се, нищо няма! Казвам — приберете се по кабините, без паника, моля ви се! Ама аз кому говоря? Другари, предупреждавам ви, ако не се приберете, няма да продължим пътуването, хайде, да не се кандърдисваме, другари…

Той ги убеждаваше, но хората нито го чуваха, нито го разбираха, нито пък щяха да го разберат, ако го чуеха. Но, от друга страна, бай Денчо Денчев бе човек принципен и като така не можеше да не се противопостави. Той виждаше, че хората се трупат на носа, и знаеше, че неговият дълг е да се противопостави. Затова остави жичкаджията Фернандо и Алипи Айларипито да пазят капитанската каюта отвън, а той се изправи срещу тълпата, за да задържа положението. И нищо не можеше да го отмести от поста му, дори и късащите болки в цялата стомашна област, дори и тежкият гаден вкус на олово в устата, дори и това, че забеляза от висотата на форщевена едно едро сиво куче на кремави и черни петна, което носи в зъбите си бутилка, пълна с концентрат. Необяснимият свят е тревожен, обясненият свят е лишен от своето очарование. Когато мъдрият пес Океан влезе в каютата и остави бутилката „Метакса“ на масата, капитаните бяха овладени от най-различни чувства и само за Корделия Радивоевич светът бе очарователен и тревожен, мъжете потърсиха очарованието в бутилката.

— Добре де, нямаше куче — появи се, нямаше коняк — появи се! Кой може да ми го обясни… Молим ви се…

— Какво искате, да ви обяснявам? — неохотно отвърна ветеринарният лекар. — Просто приемете, че това куче е една комбинация между радар, телевизор, детектор и купчина месо и сухожилия. Странно, наистина, госпожице, много е странно…

— Не сте ли виждали псета, които лежат на припек с часове и нищо не вършат?

— Е, ама немойте така, сега аз ви питам интелигентно…

— Всъщност аз не ви обясних нищо, но комай се излъгах с кораба. Много силно желаех, но, изглежда, не съм попаднал на този, който ми трябваше. Знаете ли, няма нищо особено, аз съм влюбен в тази жена. Това е обяснението.

— Коя е щастливката, молим? — едва ли не със завист в гласа попита капитан Радивоевич.

— Нашата лекарка? — побърза да съобщи, сякаш бреме смъква от гърба си, капитан Бакърджиев — Прочие, това се подразбираше. Ха по тоя случай да изпратим кучето за още една бутилка.

— Смятам да изляза, да се предам на този, този помощник бай Денчо… да обясня и нему, че няма нищо вражеско, че просто не съм попаднал удачно, и да потърся къде е Лидия. Тя ми трябва.

— Вие пък специално никъде няма да ходите! Хайде де! — сърдито рече славянката. — Аз решавам тук кой ще се предава и кой няма. Ама де! Хубава работа!

— Корделия, недей така! Ти знаеш ли какво нещо е любовта?

— Ама молим ти се! Не ми приказвай никак на тая тема, молим те…

Капитан Бакърджиев в момента бе изоставен и от най-последната искрица съобразителност, иначе щеше да схване, че нему забраняват, а на другия повеляват да говори за любов. Така дирижирана, песента вече показваше кой ще бъде солистът и какво ще се пее.

— Доктор Сматракалева и ти сте като две сестри. Като две капки вода. Поразителна прилика — продължаваше облекчено капитан Бакърджиев.

— О, затова ли господин докторът така ме гледаше — смънка жената. Всъщност господин докторът гледаше в очите верния и мъдър Океан, Океан гледаше ту очите на жената, ту очите на стопанина си и това бе сякаш лай на куче в гъста гора и ловецът улови дирята, та рече:

— В момента конфедерацията губи един капитан, нали, госпожице?

Тя се сепна:

— Вие сте магьосник, господине! Точно това си мислех и аз — що ли съм хукнала по моретата да диря това, дето може да бъде зад всеки ъгъл някъде…

После въздъхна и по капитански смело добави:

— Знаете ли, господин капитан… хубаво е да се родят такива като вас… Дано моята посестрима ги роди.

Изречението тупна като зряла, презряла златна круша в ранната есен и един гладен гледаше и скърцаше със зъби, а един сит си мислеше колко несправедлив може да бъде животът. Капитан Бакърджиев не можеше да не види, че красивата жена протяга ръката си и милва дланта на ветеринарното видение. Жената може би вече бе на път да обикне този, който не й говореше за любов.

— Не, не приличаш на нея, излъгал съм се — бавничко и дори отегчено бъбреше лекарят — Онзи, когото обичаме, никога не прилича на никого. Ние обичаме у него онова, което го отличава от другите. Ти си друга. И Лидия е друга.

— Точно така е, много е прав докторът! — подкрепи го охотно Бакърджиев. — Аз например — какво, чудя се защо човек се развежда. И това жена и онова, жена…

Ни в клин, ни в ръкав той разказа историята на своя брак, една наистина жестока история за неговата жена, капризно същество, което се тръшва болно, припада, стреля, заплашва и накрая успява да се ожени за него, глупака, поласкан от този любовен тайфун, пасат и ураган.

— Защо дрънкаш всичко това? — най-приятелски го попита ветеринарният лекар, но Бакърджиев не се засегна.

— Подкрепям те… Като се връщам от плаване, целува ми ръцете, плаче, после заплашва, че ще ме заколи, ако съм й изневерил… Казвам й: Бе, Тинче, намери си един приятел, така и така — хора сме. Тя обаче казва: „Няма друг като теб!“ Ще му се не види и щастието… Как така няма?…

Той изведнъж прекъсна разказа си.

— И ще помоля да помните къде се намирате… Тази строга и официална бележка бе казана, защото, окуражена от алкохола и мрака, Корделия Радивоевич, капитан далечно плаване на Конфедерацията на активните жени, си позволи да целуне по устата ветеринарния лекар Капитан Танев.

И понеже жената не сне ръката си от косата на лекаря, Бакърджиев продължи:

— Ще му се не види и корабът, и вампирите, и всичко! Това не е бардак най-сетне! Ред и дисциплина трябва да има тук…

Лекарят го погледна и разбра.

— Аз казах. Сбогом, мон капитен! Не съм попаднал на подходящ кораб!

Жената се изправи:

— Никой няма да ходи никъде!

Отвън се почука грубо и после един глас се провикна:

— Докторе, излез, излез, моля ти се! Излез, щото има удавник… Капитан Денчев пострада… и го вадят, докторе, бързай…

Останал до последния миг на поста си, тежко засегнат от дизентерия, капитан Денчев се бе олюлял и отлетял от носа на кораба до нулата, от която тръгва измерването на надморските височини…

Следван по стъпките от верния и мъдър Океан, доктор Танев мина по палубата и огледа страдащите глухонеми пасажери. Нямаше стонове, нямаше вопли, нямаше дори и опити за взаимопомощ — нещо много чисто и извисено настава у човека, когато разбере, че не чува и няма кой да го чуе. Ветеринарният лекар пак стисна слепоочието си, защото видя, че всичко това е преплетено плътно с телешки и говежди бутове, всичко това е бивало някога… виждано е вече.

Болният от дизентерия удавник бе отнесен в амбулаторията и след като му бе направено изкуствено дишане, след като повърна погълнатата вода, като че се поуспокои, но сега пък морето, сякаш наситило се да гледа този безинициативен и апатичен лайнер, реши да покаже женската си природа и взе да подмята кораба, за да припомни, че когато не се обръща внимание на едно женско същество, то всеки миг може да превърне ласката си в лъвско драскане. Някакъв самотен циклон бе тръгнал да си търси име и признание и започна да люшка кораба. И когато вълнението надхвърли шест бала и лайнерът заскърца с всичките шевове на противошоковия си корпус, бай Денчо Денчев дойде в съзнание и повтори:

— Какво сте се събрали, казвам? Защо не се разпръснете?

Защото той бе човек преди всичко на дълга, човек чист и честен. Той не ламтеше много в този живот, стигаше му дори и само това, че именно той е принципният човек и това рано или късно ще се забележи, няма друг начин.

Принципният човек си бе издигнал още на времето къща на етаж и половина в един от тихите квартали на пристанищния град и живееше долу в приземието с изглед не към морето, ами към кукуруза. И в тази къщичка, край своите мебели и красиви фотоснимки той бе чакал толкова години своята Лалка. По принцип бай Денчо обичаше много жена си и по принцип бе най-добрият съпруг, какъвто сам можеше да си представи, ала не живееше с жена си. Три или четири години след сватбата той бе казал, че по принцип е морален човек и мрази нравствената разпуснатост, никога няма да изневери пръв, ама ако тя му изневери, ще й тегли куршума, без да мисли. Вятърничавата Лалка — както повечето жени от пристанищния град и на тая възраст — не обърна внимание на предупреждението, ами се заплесна подир един келнер с много пари и понеже бай Денчо си мълчеше и не предприемаше нищо, тя се окуражи да пие дори коняк в сладкарницата с въпросния. Веднаж, дваж, триж, и най-сетне бай Денчо видя с очите си тази изневяра и без много да му мисли, според принципа, тегли един куршум на жена си в момент, когато тя се бе навела да си обува обувките, за да отиде на среща. Разбира се, жената не загина, оздравя, та и оздравя далеч по-лесно и по-бързо, отколкото бай Денчо позволи да докосне ума му подозрението, че е постъпил все пак несправедливо. На всички, които го питаха и разпитваха, обвиняваха или съветваха как да излъже пред съда, той казваше: „Ама не бе, хора! Не е станала никаква грешка, нито е сляп куршум, какво приказвате? Аз я предупредих, че ще стрелям, без да му мисля, и стрелях. Тя да си е правила сметката.“

Минаха оттогава десет и повече години и двамата си живееха все така — разделени, на един изстрел разстояние и непогрешими. На всички светли дати и големи празници той й пращаше много здраве и още покана, ако си е направила изводите, да се върне и да си живеят живота. А горката Лалка не смееше да мисли нито за връщане, нито за мъж и, кажи-речи, даже и не мислеше вече нормално, защото след болницата й остана един страх от обуване на обувките, сигурно си представяше как ще й се гръмне в гърба, та затова ходеше по улиците и си носеше обувките в ръка. Така си течаха години, без да донесат развръзка на тази любовна ни трагедия, ни драма, да я наречем тогава драгедия. Капитан Танев установи, че пациентът страда не само от дизентерия и удавяне. Гледайки брадясалото и излъчващо невинна упоритост измъчено лице на пациента си, лекарят си спомни една дефиниция на своя взводен командир: животът на офицера минава наполовината в бързане, наполовината в чакане. Чакаш години, докато дойде заповед да заминеш някъде, където си закъснял вече. Бързане и чакане! Капитан Танев виждаше колко прав може да бъде дори и един взводен командир. Може би моментът изискваше да се чака търпеливо. А може би напротив — трябваше бързо да се направи нещо, каквото и да било. Нещо така просто, като почистването четките на колектора. Но знаеш ли какво и кои? Пациентът отново изпадна в безсъзнание, след като обеща да разсипе фамилията някому и да окачи всичките на въжето, крещя за някакво въже, после посягаше да го снеме от пояса си и сочеше, че то е там, и на края пак утихна.

Налагаше се час по-скоро да бъде направено нещо, а не можеше да се направят и двете неща едновременно и лекарят реши, че при тази кахексия най-подходящо е да се направи кръвопреливане, защото по принцип човеку е по-добре, когато взема, отколкото, когато дава каквото и да било.

Съпътствуван от верния Океан, Капитан Танев тръгна из тъмните коридори на луксозния, затъмнен, плаващ дворец, излезе на втората палуба, оттам слезе в ресторанта, който също не работеше поради ревизия, и стигна до казаните за ракия, повече воден от миризмата и слабите отблясъци на огньовете, отколкото от каквото и да било друго.

Матросите варяха ракия от мерлузата. На въпроса, какво правят тук, матросите му поднесоха едно канче и го поканиха да пие, ако пие, ако не пие, да си отива. На устата му бе да попита има ли желаещи да дадат кръв, за да се спаси животът на капитан Денчев, но гледката, която се разкри пред очите му, шумовете и миризмите го възпряха и накараха за втори път да почувствува напрегнатото безпокойство, смътната тревога, че всичко това е познато, всичко това е бивало вече някъде и някога… Този възкисел дъх на дини и влажни треви, късото проблейване на агнета и равномерното тракане на капистра о дъска, о ясла, ароматът на ракия и говежди тор, яките, чисти и бавни гласове на селяците, които се прескачаха един друг и говореха:

— Не бе, заради петте долара е! Ония от счетоводството са поставили автопилот, като е с автопилот, ще се намали на дежурните по пет долара на вахта, схващате ли?

Капитан Танев разтърси главата си и погледна звездите, които покриваха щедро небето над сандъците, покривите на къщите, мачтите и кубето на черквата, и сега бе вече убеден, че всичко това е виждано, виждано някъде и някога, а ти се губи в съзнанието като име на жена, с която си прекарал чаровни мигове.

Ясният пискун на гайда сряза тъмната тишина и в отсека се разсипа игривата, ала все пак тъжовна мелодия на песен, напомняща теглила и битки, труд и кървища, песен, с каквато по нашите краища захваща всяко веселие, защото така се и заплаща на края всяко веселие; така захващаше и тук, в средата на най-средното от всички морета, една нашенска сватба. Библиотекарят Симеон женеше сина си Гавраил за дъщерята на камбузинера Вътьо.

Преди още гайдата да излее всичките мъки и страдания, Капитан Танев прекоси разстоянието и се озова край дългата трапеза, проточила се от машинното отделение до резервоарите за сладка вода, където бяха вързани кравите на библиотекаря Симеон. Той плаваше за първи път и все още нямаше право на обор, та си гледаше добитъка навънка. Доколкото сватбата бе малко нещо половинчата — и как иначе да наречем една сватба, чиито младоженци се намират така далеч един от друг, — церемонията не трая дълго и след първото „Ха по тоя случай!“, захвана се наддаването. Това бе останало от цялата сложна и тържествена, може би най-тържествена в живота на селяка процедура.

Бащата на момчето даде двойно легло с пружини.

Бащата на момичето даде юргани и дюшеци към тях.

Хората се умърлушиха, защото сватбата започваше много от ниско, много долу. Даже някой попита: „Ами безопасни игли за чаршафите няма ли да дадеш?“

Тогава бащата на момичето се сепна и рече, че дава и хладилник.

Бащата на момчето каза, че дава купе от форд таунус.

Бащата на момичето рече, че дава предно стъкло от фолксваген заедно с преден мост на форд таунус.

Тогава бащата на момичето кипна и даде волво. За да ги окуражи, някой подхвърли:

„Аз ще ви дам жива маймунка за волвото!“

По думите познаха, че това е Генчо Дългото, който в родината ловеше змии, а тук се бе прехвърлил на маймуни и вече пращаше, кажи-речи, от всяко пристанище маймуни за България.

Наддаването се проточи и някак не стана, както друг път, може би хората усещаха присъствието на непознатия човек — Капитан Танев, — а може би просто моментът бе избран неподходящо. След второто връхлитане на кораба върху сушата матросите очакваха какви ли не неприятности и бързаха да се приберат, за да пазят и укрепяват нещата си за евентуални нови стълкновения.

По някое време на масата останаха само сватбарите-бащи, Рамунчо и бай Жельо. Камбузинерът се напи и започна да бие масата с длани:

— Това ли било? Значи, това било! Ех, живот, живот, мамка ти, живот! Значи, това било всичко, а?

— А ти какво искаш? — рече бай Жельо да го успокои. — Пет долара им се свидят, та ти слагат автопилот! Автопилот, колкото да ти не дадат пет долара, а той струва барем сто хиляди. Сто хиляди, ама работи ли, питай де? И после разправяме, че всичко било за трудещите се. Пет долара им се свидят!

Капитан Танев най-сетне овладя своя унес, кошмарната разходка из миналото си и с възможно най-твърдия и тревожен глас попита има ли желаещи да дадат кръвта си за другаря, за капитан бай Денчо. Мълчание бе отговорът на така рязко поставения въпрос, мълчание, ако не считаме това, че някой подхвърли:

— Хайде, другари, няма защо да се подканяме и убеждаваме. Тук другарят лекар постави въпроса, ако има желаещи, нека не се бавим…

— Така де, защо ще се бавим? — пиянски допълни някой друг и попита: — Кой каза наздраве?

Капитан Танев тръгна унило по палубата, влезе през една врата и дълго, безцелно ходи по застланите с пурпурен мокет коридори, без да вижда поради мрака дори и това, че са пурпурни. Не му бе до мокет, не му бе и до хорската бездушна хитрост, до това, че когато очите и лицата ни са скрити в мрака, ставаме такива, каквито може би сме, защото той бе сигурен, че денем щеше да намери поне пет доброволци.

Пациентът се мяташе в безсъзнание, устата му бяха напукани от жаждата. Капитан Танев влезе в тъмната каюта, където не проникваше друга светлина, освен тази на звездите, и в мозъка му запрепускаха мисли, една от друга по-разнородни. Ясно бе, че не може да се направи трансфузия, нямаше светлина, игли, трезви хора за помощници, нямаше и лаборатория най-сетне да се определи от коя група е пациентът. Лекарят знаеше своята. После той се замисли за общото между животните и хората, медицината за едните и за другите и си даде сметка, че разликата е внушението, останалото е еднакво за домакините на тази земя — животните — и гостите им от другите светове — хората, — както си мислеше само за пред най-тесен кръг приятели ветеринарният лекар. И щом основното е психическото внушение, тогава? Кръв или мисъл, лекарство или милувка.

И чудото стана!

На сутринта бай Денчо се събуди и с изненада видя тавана, белия чаршаф, но едната му ръка беше неподвижна. Когато се опита да я раздвижи по-ячко, видя, че е вързана за друга ръка и позна дори собственика на тази ръка — Капитан Танев, — който хъркаше юнашки и дъхът му можеше да опие тутакси въздържател или невръстно дете. Ръцете на двамата врагове, двамата противници, бяха свързани в груба, но чиста бинтова превръзка.

Понеже навън блестеше южното слънце, а светлината гони чудесата, можем да кажем, че спасяването на бай Денчо бе каприз на случая, със същото основание, с което през нощта бихме казали, че Капитан Танев е направил една дръзка флуидна, биотокова трансфузия, прелял е много енергия от допира на двете повърхности, защото понякога на човека само толкова му е нужно, за да поеме отново стръмния си път из браздата. Дори не само понякога, дори много често, защото и целувката е една такава електрическа искра, трепет, допир на повърхности, дори и любовта да…

— Никой ти не е давал правото да ме връзваш, чу ли? — грубо рече капитан Денчев, макар в очите му да се четеше плахост и едва ли не въпрос: какво ми е, не се обиждай, ама има ли ми нещо?

Капитан Танев се пробуди най-сетне, погледна бинта и като пи вода от каната на масата, захърка отново.

Към обед на вратата се почука плахо и макар бай Денчо да рече на три пъти „Влез“, просителят не посмя да отвори и продължи да чука. Наложи се страдащият човечец да става, но сега пък се яви ново усложнение — нали ръката му бе вързана за ръката на лекаря, та се наложи да събужда и него и да отворят вратата на каютата, пред която стояха засрамените и свенливи сватбари от снощната сватба. Един през друг и оживено, и засрамено те говореха:

— Ама как си, как си…

— Голям сакатлък стана, ще знаеш…

— Бе ние не разбрахме, че за теб се е искало кръв…

Те се вайкаха чистосърдечно, че не са се притекли на помощ на другаря си, макар че ако тази вечер станеше отново нужда да се прелива кръв, всичко щеше да се повтори като на нова филмова прожекция. Защото хората се променят трудно за една вечер или за един век, а човекът най-често няма нищо общо с хората и само ги ругае за това-онова и колкото може да си види сам ушите, толкова успява да приеме, че е част от хората.

Та донесоха човеците на своя земляк суроватка и прясно краве сирене, варени яйца и два стръка здравец, който се ценеше много, защото не бе купешки, ами поникнал на борда на лайнера. После се възцари неловко мълчание и тъкмо хората се чудеха как да намерят начин да си тръгнат, вратата на каютата се отвори и връхлетя запъхтеният помощник Еньо Захариев:

— Тука ли си, бат’Денчо? А ние навсякъде те търсихме…

— Бе, че съм тука, тука съм, ама защо съм? — със слаба усмивка рече болният, малко разглезен от хорското внимание. — Какво има?

Захариев погледна присъствуващите и бай Денчо тутакси разбра, че случаят е важен:

— Ми тогава да освободим другарите, да не ги задържаме…

Като ударени от електрически ток другарите подскочиха, козируваха и напуснаха един през друг каютата.

— А този? — посочи заспалия отново ветеринарен лекар бдителният Захариев. — Да не си го хванал пленник?

— Я ме отвържи ти мен…

Захариев понечи да разхлаби превръзката, а бай Денчо рече:

— Я ми го кажи ти на мен на ухото…

— На ти бинокъла — погледни…

Помощник-капитанът не можеше да погледне, защото илюминаторът бе високо, а той едвам можеше да се крепи седнал на леглото.

— Разкажи де, какво има?

— Яхта някаква, яхта ли е, корабче ли е — не ги разбирам аз много морските работи, — ама от снощи, какво ти от снощи, от вчера ни следва…

Капитанът започна с най-голяма бързина да съобразява.

— Енчо, виждаш ме на кой съм хал…, единият патриотизъм ме крепи… Прави, струвай, измъкни се от кораба някак и се добери до брега, там сигурно имаме легация, няма начин да нямаме легация, посолство някакво и кажи им какво става, да пратят бързо подкрепления…

— Ама как да се измъкна, бат’Денчо, там е въпросът…

— Ще се измъкнеш, айол, това е сега задачата — друг път няма… Вземи го като поръчение, както щеш го вземи… веднъж да се измъкнеш… освен ако пък речеш — може пак да ни блъснат — и тогава се измъкни…

— По-тихо, че тоя се пробужда май…

Бай Денчо подзе тихо и решително:

— … А ако мен не ме свариш, айол, и нещо стане, предай на стрина си Лалка — да я намериш и да й кажеш, — че всичко й прощавам, да се върне в къщи и да си живее, додето е жива, аз всичко й прощавам, каквото било, било, и че съм загинал на бойния си пост като истински патриот. То ако не загина, лесно, аз ще им счупя кокалите на тия гадове, ама всичко се случва, много западнах от вчера и затова кажи на Лалка, че много съм я мислил през всичките тия години, ама да не се жени по никой начин, щото господ ще я накаже, кажи й това за господ, аз самият не вярвам, ама тя вярва и така трябва да й се действува на нея. Хайде, тука ли си още?

Вторият помощник Захариев бе покъртен от тази вълнуваща поема на героизъм и обърканост, безмълвно себеотрицание и какво ли не още, та запита:

— Бат’Денчо… барем да се прегърнем за последно, а? Ей така, за един спомен само…

— Върви, върви, после ще се прегръщаме…

Помощникът обърна своя плувнал в сълзи поглед встрани от героя и изведнъж се сепна:

— Гледай ти работа…

— Не се отплесвай, Енчо, ами току върви…

— Бат’Денчо, тая фрегата одеве беше с италианско знаме, сега пък е с българско…

— Легацията си е най-сигурното нещо… Върви и не май се…

Помощникът напусна каютата на помощник-капитана, но в себе си реши да провери още веднаж и отправи бинокъла си към мистериозната фрегата, на чиято мачта сега се вееше испански флаг.

Еньо Захариев забеляза на предната палуба на яхтата мъж с бели панталони и стилен бежов пуловер с къси ръкави и висока яка. Този слаб и елегантен мъж свиреше на цигулка, а зад него друг мъж въртеше скрипеца и издигаше и пускаше флаговете на мачтата. После погледът на Еньо Захариев успя да улови името на яхтата — тя се казваше „Балканска роза“ — и цялата бе в приятно розово, под ватерлинията зелена, което можеше да се види при всяка по-голяма вълна, защото яхтата явно бе закотвена. Рангоутът на тази дивна роза бе черен и това действуваше на окото тайнствено и възбудително.

Сега Еньо Захариев се огледа безпомощно, защото не му бе ясно как една неподвижна яхта може да следва лайнера на еднакво разстояние и какво ли още има да се случва в един момент, когато даже и бай Денчо е болен… И едва сега забеляза, че вълните всъщност са укротени, погледна встрани и разбра, че лайнерът е спрял…