Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (27)

Глава двайсет и седма
Содом и Гомор. Моментът на генерал дел Нуняс. Големият КЮП рухва от само себе си и потъва в себе си. Трябва да се губи красиво. Среща на героя и героинята, от която среща произлиза нова любов към децата и безстопанствените кучета. Съобщение за тайнствения човек в трезорите на швейцарската банка. Но възможно ли е всичко това?

Верни на себе си, орлиците бяха летели и после вървели подир Капитан Танев, докато той влезе в двореца на Абукаданите. После аеробабите се засуетиха — как да влязат и дали да влизат, или да чакат отвън. Така не чуха разговора между капитаните Денчев и Танев и намериха своя човек после чак в банята, прочутата баня на победителите.

Там Капитан Танев срещна Ингеборг, но сега нещата бяха променени. Генерал дел Нуняс вече проявяваше нетърпение и ставаше на моменти зъл, нещо латиноамериканско можеше да се види в жълтите крайчета на неговите иначе маслинени очи. И когато разбра, че Ингеборг кани и Танев в сауната, за пръв път от много години в душата на генерала пламна ревност или чувство, близко до ревността. Така той не видя, че към сауната се приближават и петте аеробаби от Избегликьой и с това комай подготовката на акта би трябвало да бъде завършена. Никой няма да се съгласи да чете неблагопристойна сцена, произлизаща в една шведско-мохамеданска сауна, а и никой няма да се съгласи да я напише. Тези сцени са като войните — страшни, небивали и винаги неточно описани, защото по време на война никой не стои в окопа с бележник и молив. Имаше нещо апокалиптично във видението на хилядите отразени в огледалата на банята бабички, които идваха отвсякъде — отляво, отдясно, отгоре, встрани, през облаци и пари. Колкото и хладно разсъдъчна жена да бе Ингеборг, не успя да се овладее и за пръв път изпищя като беззащитно същество. На тоя писък се притече генерал дел Нуняс с изваден револвер, вълнението на жената се предаде по цялото същество на генерала чак до пръста на дясната ръка, който бе върху спусъка на пистолета. Проехтяха изстрели в душното помещение, древногръцкият хор на бабичките се втурна да спасява, каквото има за спасяване, и от това суматохата се увеличи. Увеличи се и вълнението на генерала и пистолетът продължи да плюе своите отровни и смъртоносни плюнки…

Така завърши Сегрегацията на военномислещите хора от Южното полукълбо.

По съображения дълбоко понятни ние няма да разказваме повече кой кого уби, уби ли някой някого, кой падна и кой стана, кой влезе и кой излезе, защото това са неща несигурни, върху тях пада още непроницаемото було на историческата необходимост и тактическите интереси, както и стратегическите такива.

За целите на нашето повествование е достатъчно да измъкнем само доктор Танев от своя Содом и Гомор и да го върнем при бабичките, които същата вечер, в която се развиха тези страхотни епилогически събития, възседнаха своите фокерчета и полетяха назад към далечния роден край. Доктор Танев летеше на наблюдателското място зад баба Смарайда, която мълча сърдито чак до средата на Сахара и едва призори му рече:

— Време ти е вече да се откажеш от тия мераци! Защото ако не се откажеш, ще ме прихванат моите си ангели и тогава не знам какво мога да направя! Чува ли се добре отзад?

Той мълчеше, виновно свел глава. Можеше да й каже, че сам не знае как е станало всичко това, защо е ходил пак по ония места и какво е търсил. Търсил бе опора в себе си, но иди го кажи на разгневена съпруга.

Спасиха ги децата, те вече бяха станали десетина, ако не и повече, дойдоха и въпреки късния час весело започнаха да го дърпат, да се катерят по коленете му и да го питат какво им е донесъл. Той рече да се пошегува, та попита баба Смарайда:

— Това тук като детска люпилня става вече… не са ли много вече тия граждани?

Смарайда бе сърдита и не го удостои с отговор, не се и усмихна. Много ли е пък смешно! Люпилня! Завирате се по баните и храсталаците като шугави, а после се чудите, че идват деца.

Зад печката в панерче се размърдаха пет малки кученца и това накара Танев да забрави ядовете, скочи, грабна животинчетата. Това бяха децата на стария пес Океан.

Децата бяха единайсет, кученцата пет.

Още на другия ден тръгнаха за боза и сладолед към града и минаха пеш през есенните царевици — доктор Танев и малчуганите, синовете на авиоморяците, които и сега браздяха някъде тайфуните над това тревожно земно кълбо.

— Бе ти си луд! Как може такива малки деца да ги караш да ходят пеш дванайсет километра?

— Ще ходят! Докато се научат да ходят с мисълта си, ще ходят с краката си, важно е да обичат движението, чистия въздух!

При едно такова пътуване за сладолед и вафли намериха две малки кученца, захвърлени край циганската махала. На едното от тях крачето бе счупено от жестоки деца. Танев го взе и нещо отминало се върна в душата му със своя забравен дъх — така някога бе счупен кракът и на кучето Океан.

Веднъж съвсем неочаквано срещна Лидия Сматракалева. Тя прехапа устни, когато го видя, наведе глава и подаде ръка съвсем като стара селска мома и помилва едно от децата, които ги бяха наобиколили.

— Къде ги водиш?

— Кажете на госпожата къде ви водя?

Децата се разчуруликаха, те бяха доста дръзки хлапета.

— И това правиш вече по цял ден, нали?

Танев, също дал дан на времето, също вече прошарен и уморен, малко припламна и рече:

— Старата ми слабост… да вървя пред някого. Изследвам я почти научно. Откъде се ражда у човека желанието да върви пред другите.

— Ти вървиш пред другите, нали?

— Да.

— Не съм виждала човек, който по-малко от теб да иска да върви пред другите. Нали сам се отказа от всичко… и от мен…

— Силно казано. Просто дойде един момент, в който ти пожела да вървиш подир друг…

— Това го казваш ти?

— Някога тръгна след мен, после се умори, после се върна. Никого не съм захвърлил. Даже прибирам, каквото е захвърлено… — той й поднесе сакатото кученце да го помилва.

Жената не посегна, защото погледът й падна върху нещо неочаквано за нея — иззад ъгъла се виждаха няколко бабички. Те стояха, гледаха насам, а децата гледаха ту бабичките, ту Танев и лекарката и чакаха кога ще започне да става весело.

— Само не разбирам позираш ли, или си толкова безхарактерен, че можеш да живееш с една бабичка…

— Тя е много положителен човек. Просто положителна е.

— Аха! Е, щом е положителна, сбогом тогава.

— Ти няма да станеш скоро положителна. Още си много хубава, искам да кажа — успокои я Танев. — Напред, колеги! — и поведе дечурлигата към бабичките. Но когато ги настигна, лицето му се промени и той просъска:

— При втори такъв случай ще късам уши! Казвал съм го неведнъж: няма да ме преследвате…

— Никой не те преследва!

— Преследвате ме! Душите ме, не знаете какво искате от мен! Казвам ви — при втори подобен случай ще се съсредоточа някъде другаде! Привижда ми се една космическа станция, една междупланетна спирка… За всички, дето предстои да се родят. Може даже и острова да използувам за тази цел.

— Ей го на! Пак започна! — с тревога в гласа каза баба Смарайда.

— Ще започна! Ще посрещаме малките дечица и ще им разбиваме илюзиите. Разбрах, че по начало човек идва с някакво мръсно желание да върви пред другите. Идва с някои предварителни представи, които цял живот му пречат, защото не е имало къде да ги остави. После тези представи му стават мили, защото ги е носил дълго и така остава до края на живота си с тях. Каква голяма потребност има от такава станция!

— Добре, Таньо, ама защо все ти? Нека някой друг пък да я направи.

— Не казвам, че непременно аз ще я направя! Но ако се влачите подире ми, идеята е готова! Митница! Формалности! Чакат дечицата, пият по едно мляко с шоколад и им се казва: без илюзии! Светът не е ни лош, ни добър, той се нарича свят. Очаквате ли много от него, ще получите значително по-малко. Съдете за хората главно по себе си и не очаквайте повече от това. И други такива. Ще внушаваме мисли по пътя на йонофорезата или на електронната вибрационна дифузия, която ще променя спиралите на дезокси-рибонуклеиновата киселина.

— Добре, няма да те следим! — рече Смарайда. — Хайде мари, хайде да си вървим!

Бабичките се прибраха със своите мотопедчета, а Танев стигна в селото късно вечерта, за да бъде неприятно изненадан от един голям шевролет, в който се отегчаваше и пушеше пура бай Денчо Денчев.

Разговорът не бе ни лек, ни приятен, чак късно през нощта разочарованият общественик стигна до по-топли нотки в гласа:

— Всичко ми омръзна вече. Така съм намразил тая паплач, нямаш представа. Тия, за които отдадох целия си съзнателен живот… Сволочи!…

Капитан Денчев нямаше основание да говори така, костюмът му беше безукоризнено бял и на косматите му пръсти имаше пръстени с брилянти и златни инкрустации. Бе затлъстял много. Неблагодарно е да затлъстееш от хората и после да ги наричаш сволочи.

— И пак е малко! — каза доктор Танев. — Много е малко това, за да те накара да дойдеш и да ми го кажеш. Какво те е подгонило насам?

Денчев разказа за края на Сегрегацията на военномислещите хора. Когато отишел при генерал дел Нуняс, за да му предаде, космическата капсула с космонавта Пламенкоч вътре, генералът дори не го приел. А ставало въпрос за милион долари.

— Какво търси Пламен в ракетата?

— Това пък е друга шашма! Решил, глупакът му с глупак, да разгромява милитаризма. За тая цел, казва, аз ще искам да отворят ракетата и като изляза, ще кажа каквото мисля по тия въпроси.

— Сериозно?

— Там е! Стои още вътре.

— А къде по-точно?

— В Лондон, в Хайд парк… е, ако го знаеш, дето всеки англичанин може да говори каквото си иска.

— А какво каза генералът, когато му показахте ракетата с Пламен?

Капитан Денчев каза, че той самият не може да си представи как един мъж може толкова много да се промени и да говори до вчера едно, а днес друго. Генералът гледал отнесено, благ, притихнал, като че не бил същият човек.

— Ето това е щастието в любовта! — рече замислено Танев, но Денчев не го разбра и продължи да гадае какво е станало с генерала и защо изоставил щабовете и цялата си дългогодишна работа в областта на единството на висшите кастови офицери от Южното полукълбо.

— Да. А сега кажи все пак какво те води насам?

— Ние с теб… — свенливо започна Денчев. — Ние с теб, ако се хванем, можем да разтърсим земното кълбо… Кажи как можа някога да се появиш на кораба? Защо тогава можеше, а сега не можеш?

— Сто пъти съм го казвал.

— Кажи го пак! Искам да вникна.

— Тогава бях само една мисъл, една-едничка мисъл…

— Тая мисъл я повтаряш наум, така ли?

— Не си я повтарям наум. Тя е всичко, освен нея в теб няма нищо…

— Наум или на глас?

— Може и на глас. Стига да е искрено. Трябва съвсем честно да орежеш всичко от себе си, освен това едничко желание. За да видиш, че не си е заслужавало труда…

— Хайде сега…

— Да, да. Единственото, което има смисъл, е една междупланетна станция… Хайде, наздраве! Както и да е.

Те се разделиха призори и ветеринарният лекар пак си поведе дечурлигата и кучетата, за да търсят други кученца, да има за всяко дете по едно, защото това бяха бъдещите възпитатели в междузвездната митническа станция за бъдещи дечица. Тия малчугани, дето ще имат богати души да превързват ранени кучета, а не да трошат краката им. И отново почна да лекува крави от мастит, кастрираше и прасета. Станция не построи. Баба Смарайда престана да ходи по стъпките му. Лидия Сматракалева и Херберт Сматракалев се разведоха и всеки замина по своя път из широкия свят.

Какво стана с блиндажа, дълбокия сто и осем етажа блиндаж, не можем да кажем, няма радиовръзка, но предполагаме, че кастовите военни си живеят добре. Те имат всичко необходимо, те са оцелявали по четиридесет, по четиристотин, по четири хиляди години, могат да оцелеят сигурно и още. Те са за жалост неделима част от света, колкото и да ни е тъжно да го признаем.

А онова, което е действително весело, но много, много поверително, е, че в трезорите на едно швейцарско банково хранилище наскоро бе вдигната тревога. Засвяткаха фотоклетки, лампи и сирени и някои извика:

„Човек в трезорите!“

Претърсиха грижливо, нямаше нищо. След седем часа отново бе вдигната тревога и човекът бе заловен. Бе облечен в бяло и имаше тлъсти пръсти, много пръстени и брилянти по пръстените.

— Не си правете труда да ме предавате в полицията! — рече той. — Аз ще се появя отново.

— Ха-ха! — засмя се стражата.

Но дали се е появил, или не, сведения липсват. Въобще швейцарското банково дело е така сериозно организирано, че е немислимо журналисти да проникнат в него и да кажат как точно стоят нещата с това мистериозно явяване на човек в трезорите…