Хубавото време на острова се бе привършило. Тежки облаци се спускаха откъм екватора, пресрещаха се с големи сиви пелени от влага, идваща по тропика на Козирога и респектирани от ледените свлачища откъм южния полюс, правеха хората да дишат тежко.

Една ранна утрин Капитан Денчев повика при себе си познатият ни Алипи и довери:

— Алипи, знаеш ли, аз, брат, много мисля.

Това си бе в реда на нещата, но Алипи се почувствува поласкан и тропна с токове като истински военен.

— Не знам с тебе така ли е, обаче откакто се събудя, докато заспя, виждам, че всеки момент мисля. Нямам просто минута покой. Мисъл след мисъл, мисъл след мисъл.

— То не бива чак пък толкоз! — рече Алипи. — Аз защо пия? За да не мисля.

— Остави глупостите. Исках да те питам — с тебе така ли е? Мислиш ли?

Алипи се запъна. И не защото не можеше да отговори, а защото помисли, че може би това е някакъв много дълбок и поучителен въпрос. Между другото се опита да си припомни някои свои последни прегрешения. Бе вземал парици от разни хора да ги вписва в списъка на голите от банята. За някои почерпки… Някого да е бил напоследък? Нещата на острова вървяха така, че наистина само това се очакваше — той да се гътне и тогава островът съвсем да се разкапе. Наистина едничък той го държеше със своята властна ръка.

— Съобщиха… че уж бил убит Кенеди.

— Кенеди? — прехапа устни бай Денчо.

— Кенеди, да…

— Ето виждаш ли? Виждаш ли какво прави тероризмът? Паплач! Само това и чакат!…

Бай Денчо мигом съобрази, че събитието не е много изяснено, и затова попита контролно:

— А знае ли се… от какви позиции са го убили? Да не е нещо катастрофа или пък… може да е от любовно естество?

— Води се следствие, убиецът е задържан. Даже май е убит.

— Ето, видиш ли? Народ. Ти се стараеш за негово добро, а той накрая на тебе — куршум в челото. А пита ли те той дали мигаш нощем? Въздух ти не достига, души те, по цяла нощ мислиш за него и денем не те напускат мислите… Пита ли ме някой мен, че аз мога и да се шашна от мислене! И после? После да ви видим вас какво ще правите…

— Не говори така, бай Денчо! Ние сме с тебе и няма да позволим това нещо. Но и ти много се преуморяваш. Аз да съм на твое място, ще си поркам от сутрин до вечер и за нищо няма да мисля. Ти знаеш ли колко много е поскъпнало пиенето навън?

— И още ще поскъпва. Ние тук не мигваме, мислим за щастието на хората, а те се опиянчват… Ти ми кажи, друго какво се чува?

Сред хората се чуваха вече странни неща. Съществуваше някаква организация за премахването на бай Денчо. Но мигар можеше да му се каже това нещо? Съществуваше и една комисия от седем души, дошли от окръжния народен съвет вчера сутрин. Преплавали океана, кажи-речи, за да запечатат казаните за мерлуза. Мереха острова, описваха дървения материал. Това вече можеше да се съобщи на капитана. Но Алипи трябваше да се разочарова, защото бай Денчо рече:

— Късна ти е информацията. Знам. Друг път гледай по-навреме да ми съобщаваш. Ние тука тоя остров трябва да го изправим на крака, да извършим едно цялостно преброяване, да се видим колко сме, какви сме…

— Ние сме 1144 души! — рече веднага Алипи. — Знам ги, всичките са описани. Имам картончета за всички…

— Дренки знаеш ти! Ние сме най-малко два-три пъти повече! Това са…

Това са мечтите на всички вождове — да имат големи полкове, за да победят.

— Народът иска преброяването да стане с карнавал, другарю капитан! — тракна с токове Алипи. — Какво ще кажеш? — И му намигна свойски.

— Само сме за карнавали сега! При тия затруднения…

Островът наистина изпитваше затруднения, както бива винаги по островите.

Хората си мислеха, че бай Денчо нарочно ги държи без обувки. Не беше точно така. Всеки месец се правеха постъпки за четиристотин и петдесет чифта подходящи обувки. Следователно за няколко месеца всички трябваше да бъдат обути. Добре, но още първите четиристотин чифта изчезнаха като четиристотин капки дъжд в пустинята. В края на полугодието бяха внесени още толкова и до края на годината всеки човек на острова трябваше да има по един чифт и може би четвърт идеална част от втория чифт. Статистиката сочеше, че три четвърти от населението ходи с налъми. Това бе фактическото положение, което се замъгляваше от приказки на заинтересовани хора, че моряците се били самозабравили, че някога корабокрушенците са ходели като Робинзон Крузо и са носели кожени гащи, а сега…

Но ето че и положението с кожените гащи бе досущ същото. Хората се бяха окъсали и неизвестно защо наместо дрехи носеха спални чували в различни цветове. Виж, поне спални чували имаше в изобилие, докарани неизвестно откъде.

Строгият разум искаше едно здраво планово начало. Планирани бяха всички нужди на хората, оставаше само плановете да се изпълнят.

Бай Денчо знаеше това и душата го болеше, защото си спомняше, че някога сам бе говорил колко хубаво ще живеят хората, когато отмахнат господството на тоя ветеринарен лекар, който ги води като стадо подир себе си. Отмахнаха го. И ето сега нямаше обувки. Нямаше мляко за децата, нямаше дрехи. Даже и деца нямаше, хората не се доверяваха и се отнасяха много внимателно с жените. Дори някои направо не се отнасяха никак, защото грижите на човека имат и това вредно въздействие — карат го да забравя как да се отнася с жените.

Угрижените хора мълчаха, едничък ентусиастът Пламенкоч се осмеляваше да говори:

— Съзнавам своя дял от трагическата вина. Прозирам нещата на острова, както се прозира на дъното на изворче. Капитан Денчев има капацитет на селски учител. За да не го засенчат, той няма да допусне до себе си никой помощник, който да бъде по-умен от него. Защо прогонихме Капитан Танев? Отговорете? Кажете, не се оглеждайте като суяци!

Хората се оглеждаха като суяци и слухтяха дали: няма да ги чуе някой.

— Тъжно! Ще излезе, че на човека, на царя на природата, който с ума си завладя природата, му пречат именно умните хора. Ха-ха! Тъжно, покъртително! И няма кой да му го каже! И няма кой да му вземе мярката. А в Америка хората ето как решават въпросите.

Той говореше свободно, открито и не даваше пукната пара за това ще ли го чуят, или няма да го чуят.

Един ден той намери на масата в своята скромна барачка една прекрасна автоматична японска пушка-снайпер. Това го просълзи. Той знаеше, че на борда един от моряците си бе купувал някога такава пушка от Сингапур. Сега тази пушка беше при него. Значи, някой…

Същата нощ той чу гласове през прозореца, задъхани и безредни:

— Пламене, горе главата!

— Пламене, ние сме с тебе…

— Прощавай, Кочовски, че се крием така, но нали ни знаеш какви сме…

— Появим ли се, някой все ще ни издаде, и теб ще издаде…

— Ти си единствената надежда на острова, да го знаеш!

Пламенкоч пламна и дълго мисли какво да предприеме с пушката. Нощният разговор му направи дълбоко впечатление; разбра също колко много искат хората да се отърват от бай Денчовото опекунство и колко много ги е страх от тях самите, пък и от бай Денчо. Така от мисъл на мисъл пламенният мъж отсъди, че е дошъл мигът, в който той може да направи нещо историческо за другарите си, за хората — изпусне ли този миг, историята няма да му прости, каквото и да обяснява после. Ако загине в този огън, в тая битка, значи, е изпълнил своето предназначение на света и името му ще остане в устата на хората.

Ами ако не загине?

Ако не загине — ще направи хората чудно щастливи. Ще постъпи като Хенри Форд, който поръчал да му издълбаят надпис на паметника: „Тук почива един глупав човек, който умееше да се огражда с умни хора.“ Пламен Кочовски ще направи същото, ще се обкръжи с умни съветници, ще иска всеки, който стои до него, да бъде поне два пъти по-умен! Да, да! Той може да не е най-добрият спортист, но ще направи спортът да се ръководи от най-истинския спортист. Той може да не е най-добрият финансист, но ще направи финансите да се ръководят от най-добрите. И здравеопазването, и всичко…

Ами като се съберат толкова умни и кадърни хора, защо ще търпят Пламенкоч над себе си? Хайде да говорим трезво, няма ли да го избишкат на петата седмица, като му кажат — при това исторически обосновано: „За вашата заслуга в премахването на предишния режим получавате… точно 1879 лева и тридесет и осем стотинки, на колкото възлиза електронноизчислен вашият дял от реализираната печалба след промяната. Това спечелиха хората, като свалиха оня, и това ви се пада на вас пропорционално. Нямаме откъде да вземем повече, а иначе бихме ви окръглили сумата. Поръчайте си паметник, ако искате, за вашите заслуги, но ние нямаме пари да платим даже и паметника, всичко се изчислява електронно, чао!…“

Той притискаше хладното дуло на автоматичната, снабдена с фотоклетка пушка за лов на едър дивеч. Достатъчно е само да я насочиш. Насочваш и чакаш. Когато окулярът хване целта и кръгът я покрие, ще чуеш само едно „щрак“ и — готово.

Пламенкоч знаеше точно пътя на бай Денчо, знаеше даже и мястото, откъдето ще е най-добре да се стреля — от балкона на виличката, където всяка сутрин нашият човек излизаше да се протяга и да гледа изгрева на слънцето. Това бе стар, селски навик, от него бай Денчо не се отказваше, не се отказа и тази сутрин. Слънце нямаше, имаше облаци и той пак се прозя и когато наведе поглед надолу, към улицата, към градината между улицата и къщата, видя на тридесет крачки едно насочено към него дуло и рухна като покосен на пода.

Пламенкоч тутакси хвърли пушката и хукна през оградата, но го заловиха минувачи точно в мига, когато се прехвърляше през високите железа.

Притичалият Алипи веднага взе пушката и се изкачи на балкона, където бай Денчо вече идваше на себе си полека-лека, съвземайки се от силната уплаха.

Японската пушка се оказа изобретение на вегетарианския лов, наистина с фотоклетка, но и с фотокамера и вместо изстрел правеше снимка. Бай Денчо Денчев бе сниман в момента, когато се протяга на своята веранда. Снимката му бе показана. Като я видя, той много се хареса, простена, помоли, пак да се намери лекар и нареди да хванат този тип и да му го доведат.

Доведоха му го.

— Ти какво, момче… мене за смях ли искаш да ме правиш? — рече бай Денчо и му посочи къде да седне. — Наместо да се приобщиш, мама му стара, наместо да се заемеш с художествената самодейност — с пушки ще си играеш. Ей… рекох си — отидох си и аз като Кенеди.

— Вие вече и от сенките си се стряскате… — бяха думите на упорития овен.

— Какво ще спечелите, като ме очистите? Ще потече мед и масло по улиците или пък обувки ще ви поникнат ей така от въздуха?

— Е, нищо, нищо! — обади се Алипи Айларипито. — Добре, че пушката беше с фотоклетка. А ако беше с патрон? Представяме ли си какво щеше да стане?

— Наистина жалко! — изтървал се Пламенкоч. — И аз съжалявам, че не беше боен патрон, но… такъв ни бил късметът, изглежда…

— Чакай, чакай! — рекъл бай Денчо. — Ама ти наистина ли си мислел, че пушката…

— Той каквото си мисли, мисли си го, важното е, че му се попречи! — изперчил се Алипи Айларипито. Хитрецът сега си приписвал заслуга, каквато всъщност нямал и не можел да има. Нито Пламенкоч, нито онези, дето му дали пушката, са мислели, че от атентата ще произлезе фотография. Алипи искал само да му се отчете тичането, докато хванат Пламенкоч, пък ето, сега се обръщали нещата, като че ли той е знаел за организацията, за подготовката и видите ли, сменил е патроните с фотографическа лента.

— Значи, тъй! — възправил се на лакът бай Денчо. — Значи, ти срещу мен си искал да вдигнеш ръка? А аз си мислех — фотография си искал да ми правиш. Тогава аз тебе…

— Знам — прекъснал го Пламенкоч. — Като капитан Бакърджиев.

— Тогава аз тебе ще те съдя. Търси си адвокат, готви се — ще направим публичен процес. Ще те съдим по законите, както се следва, за опит за убийство…

— Което по нашите закони се наказва като убийство! — бързо рекъл услужливият Алипи и нагло се усмихнал на Пламенкоч, комуто още имал да дава сто лева и десет гвинеи. — Ти не се стряскай толкова де! Какво пък? — засмял се. — Нали сме мъже, мама му стара, ако си прав — и му намигнал, — може и да те оправдаят.

На Пламенкоч му идело да го заплюе, но се сдържал и погледнал високо горе над дърветата.

— Ето защо са стопанските затруднения! — рекъл бай Денчо. — Ето защо никой не работи и чака да му падне наготово. Преврати сте готвели! Превратите могат ли да напълнят магазините със стока, да дадат месо и вълна? Дренки могат! Разхайтена паплач, само на лесно се научила! По цял ден киснат в банята или се шляят по градинките, зяпат другарките негърки, а искат магазините да са пълни… Процес! Публичен, показателен процес искам!

И станал процес, революционен, бърз, неочакван. Обвинител — Жельо Алтънтошев, защитник на обвинителя — Кристо Маненхайм от континента и Димо Опълченски от охраната на двореца, свидетел — Алипи Айларипито. Обвиняемият се явява без защита. Съдии — Митьо Камбузинерчето, жена му и една негърка от местните, заседатели — трима другари от глухонемите пасажери.

И започнал процесът пред очите, кажи-речи, на цялото население на острова. С кратка реч към населението се обърнала жертвата бай Денчо Денчев, който захванал така:

— Сега, другарки и другари, вие трябва да забравите, че аз съм един вид капитан, началство и представлявам върховната власт на този остров. Тия неща са едно, а съдът е съвсем друго. Сега след малко ще ви се разкрият едни деяния, от който и вие си страдате. Аз не отричам, че имаме някои затруднения. Ние не можем да очакваме, че като не работим нищо, ще потече мед и масло по улиците, а ние, другари, само ще гребем и ще лапаме. Къде дават така, другари? Някои другари, които не заслужават това име, организираха опит за моето убийство, което, другари, трябва да знаем какво означава по същество. Аз няма какво повече да говоря, вие ме виждате пред вас. Забравете, че мисля ден и нощ за вас, че мира нямам, ни сън, ни удоволствия — това далече е от мене… няма го…

(Просълзява се)

… едните интереси на колектива ме държат изправен, а по мен се стреля…

Глас. С фотоапарат де!

Алипи (прави знак). Изхвърлете тоя простак!

Бай Денчо. А сега нека има думата съдът. Аз млъквам и нищо повече няма да прибавя.

Зрелището било наистина антично.

Под едни далечни дървеса и чужди небеса, под едни намръщени небосклони и върху едни военни полигони шепа моряци и техните случайно придобити жени стояли и искали да си отговорят — кой е виновен за неуредиците и неправдите. Имало само три възможности — или единият, или другият, или нещо друго. Но нека засега оставим това „нещо друго“, защото тръгнем ли подире му, ще изпуснем процеса.

Тъй че кой от двамата бил виновен да няма обувки и да е ниска раждаемостта?

Ей това се питали хората, които страдали от липса на обувки. Същите, които втикнали пушката в ръцете на Пламенкоч, а после му шушнели окуражаващо под прозорците. Същите, дето после го хванали, когато стрелял, и го предали в ръцете на Алипи Айларипито. Да имахме време и да имаше сили перото ни, криле да имаше това перо да облети всичките тези човешки души, които си мислели съвсем други неща и по-скоро чакали да се оправи търговията и снабдяването, отколкото да видят какво ще стане с Пламенкоч и бай Денчо…

Един лъч на симпатия огрял бледия лик на Пламенкоч, когато съдията Митьо Камбузинерчето, върл самоубиец, а после съдия и еснаф, както виждаме, го запитал:

— Къде е вашият защитник?

Изстъпил се Пламенкоч и рекъл: Аз поемам своята защита сам, срещу враговете!

Тръпки преминали през тълпата и хората си рекли: „Тоя май ще създаде ядове на съдиите.“

Прочели обвинението. Нескопосно, но тенденциозно, то съдържало следното: Стреляло се е срещу честта, гордостта и флага на родината, все едно срещу родината се е стреляло. Да би било друго, да се прости, но да се стреля срещу родината и знамето, това не може да се отмине, това се наказва с най-тежкото наказание — застрелване, смърт чрез застрелване.

— Чрез разстрел! — високо и звънко поправил съдията самият подсъдим. — Научете се поне да говорите ясно и правилно, щом не си правите труда да познавате законите!

Такава тишина настанала, че се чувало как летят пчеличките и мушиците.

— Ти нямаш право! — креснал Алипи, но достойният Пламенкоч объркал още веднъж следствието, като рекъл:

— Ако ми говорите на „ти“, процесът трябва да спре. Длъжни сте да ме уважавате, докато съм, страна. Нямам още присъда.

— Уважавайте го, другари — с отпаднал глас рекъл бай Денчо. — Уважавайте го, че иначе и до утре няма да свършим. По същество нека кара. Продължавайте, другари. Имате думата вие, другарю Пламенчо Кочовски…

Бай Денчо бил така уверен, че ще застреля Пламенкоч, че даже започнал да играе на милозливост и великодушие.

— Значи, вие ме съдите от името на нашия национален трибагреник?

— Тъй, Пламенчо, разбрал си — отвърнал бай Денчо вместо съдиите.

— А къде го виждам аз тоя флаг? Аз никъде не го виждам! Я ми го покажете?

Всички се огледали. Наистина отдавна флагът бил спуснат. Отдавна корабът плавал без знамена и отличителни знаци.

Настанал смут. Започнали да се чуват гласове и окашлювания. Виж ти, как можели да се извъртят нещата.

Бай Денчо Денчев се видял в чудо. Повикал на минутката Алипи Айларипиев и му прошепнал нещо. После рекъл:

— Пропуск, другари! Пропуск! Ей сега ще се развее нашият национален трибагреник.

— Ако го намерите въобще! — подвикнал някой, но нямало го Алипи да каже точно кой бил тоя смутител на реда.

— Излишно е да си правите труда, господа! — рекъл Пламенкоч. — Аз ви държа в ръцете си и ви се смея вътрешно…

Той наистина се засмял волно, от все сърце.

— Не се смей така, Пламенчо — бащински го посъветвал бай Денчо. — Себе си, ако не уважаваш, поне хората уважавай, срамота е, това е много сериозен процес.

— Знам! — рекло момчето. — Но да продължим. Корабът и островът принадлежат на Капитан Танев, както знаем.

— Това беше и е вече безвъзвратно минало! Ние турихме ръка на всичко. Простете, че прекъснах заседанието! — досетил се бай Денчо.

— На всичко казвате? — рекъл Пламенкоч и се замислил.

— На всичко.

— На абсолютно всичко ли? — повторил Пламенкоч.

— На абсолютно всичко.

— Е, тогава, другарю Денчев, ще прощавате, ама сам влязохте във вашата си клопка.

Хората отново притихнали настръхнали, зачакали.

— Я да видим тая клопка! — с пресъхнало гърло рекъл бай Денчо.

— Тя, клопката е на борда на кораба. Какво е това там желязното, рогатото? Това там, желязното, рогатото е космическа ракета с космонавт на борда. Доколкото знам — американец. Доколкото знам, ракета, и тя не е наша, няма флаг. Какво излиза? Какво излиза, другари?

Хората сега зашумели. Виж ти процес! Виж ти изненади! Виж ти възможности! Толкова време стои там и ръждясва това желязо.

— Но да продължим, другари! Даже и на другарите от финансовия отдел не бе съобщено истинското положение и те не знаят как да заприходят тая космическа капсула.

— Заседанието се закрива! Закриваме заседанието! Хайде, другари, прибирайте се, заседанието се закрива.

Бай Денчо се прибрал в своята виличка и ячко се уплашил. То хубаво да носиш пагон и да ръководиш, но я да те видим сега, когато върху теб пада цялата отговорност на предшественика ти… Ракетата е прибрана по времето на капитан Бакърджиев… ние работим по неговите завети, нали островът се казва Ноньо Бакърджиев?… Да кажем, че е прибрана по нареждане на Капитан Танев? Първо, има свидетели, че Танев по това време не е бил на борда. Ела сега и отговаряй за несторени дела! Наистина как ще погледне далечната родина на това, че мъкнем близо три месеца космонавт от другия лагер и нито го хвърляме във водата, нито пък го декларираме, да се знае какво е и що е…

— Алипи! — последва строга заповед. — До петнайсет минути тая капсула да я няма там — капитан Денчев бе станал решителен като лъв… — С най-голяма бързина да се хвърли обратно, в морето.

Алипи само изкозирува и наистина след около час и нещо се върна и рече:

— Готово, бай Денчо! Хвърлихме я чак на три мили от брега.

— Ох! — изпъшка бай Денчо. — Защо бързате? Знаете ли къде отивам, ако се докаже, че е била тук, пък я няма? Тутакси я върнете, където си беше!

— Слушам! — козирува Алипи и псувайки наум началството, тръгна отново да търси бай Жельо Алтънтошев с неговото катерче. Иди сега търси нещо, което си хвърлил в морето.

Цялата нощ мина в мисъл и будуване. Чак призори успяха да видят отново железните рогатки на капсулата, изпотрошените и ръждиви антени и клапанни дръжки и когато се прибраха на брега, където ги очакваше голямо множество, Алипи рече високо, да го чуят всички:

— Ето го, ама ако ме накарат още веднъж да го вадя, отказвам се и от служба, и от всичко. Три тона желязо е барем, ако не и повече…

Странно, но капитан Денчев никога не бе чувствувал така остро нуждата от съвет, от нечий ум, както в този момент. Къде бе сега доктор Танев? Този остър и прозорлив ум веднага би намерил какво да противопостави на това момче.

… Ех, колко е нужно понякога човек наместо футболист да има до себе си умствен играч, който вместо него да вкарва голове. Танев! Да можеше някак да се съгласи той да му стане съветник… Но къде го, къде?

Бай Денчо все още нямаше представа от висотата на положението си колко посредствен човек е и колко много на брой са ония, които имат повече ум в главите, отколкото великата природа е отпуснала нему. Една кожа е, дявол го взел, уж сме еднакви, като туристически раници на вид сме, ама на всекиго раницата пълна с различни неща.

— Слушай, Алипи! — рече бай Денчо. — Реших окончателно. Ще го махнеш…

— По никой начин, бай Денчо! — проплака пияницата. — Душа не ми остана. Питаш ли ме…

— Не ти говоря за ракетата. Ще го махаш тоя Пламенкоч и нищо повече не ме интересува. Чу ли?

Алипи взе едно шише, първото попаднало му под ръката, изпи го, кажи-речи, на две-три глътки и отиде при затворника.

— Излиза според тебе, значи, че аз съм агент на капитала? Така ли?

— Така, но ти не се безпокой чак толкоз. При смяната на един строй с друг добитъкът си запазва убежденията.

— Ееех, браат! — разрида се пияницата. — Знаеш ли как ме улучи? Право в душата ме улучи. Знаеш ли каква трагедия имам аз? Защо капитализмът ме остави мен да съм добиче? Имахме ли ние възможност да учим, да се образоваме? Дренки… Вярвах на тоя изедник Денчев. А той да бил агент. Добре… Ето ти ключа. Излез, заключи ме тука, а ти — спасявай се, където ти видят очите. Спасявай се, че утре в зори, някъде между, между… колко е сега часът?

— Два и двайсет…

— Между три и четири ще ти четат присъдата.

— Чакай! Аз… къде мога? Къде?…

— Не знам, но да те няма… тоя така извъртя нещата, че уж ти си виновен за…

— Знам, знам!

В тези броени минути Пламенкоч намери и шнорхел, и маска, и плавници и пое обратния път към родината. Какво го очакваше сред вълните, той сам си знаеше — и не е наша работа, защото ние вече знаем, че той пристигна благополучно в родното село Избегликьой. А такива дребни неща, като самотният подвиг на самотен плувец за самотно преплуване на океаните — правени са, правят се и ще се правят, докато има океани. От това на океаните, както знаем, нищо не им става. Ни по-добре, ни по-лошо.

Към следващата част или към съдържанието

Мирон Иванов Живей като другите и бъди благословен (20)

Метаданни

Данни

Живей като другите и бъди благословен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (20)