Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (16)

Глава шестнайсета
По обратния път през вълните. Героят губи всичко и дори се лишава от своята Лидия, но пък в замяна получава утеха от философията. Не стига това, ами се появяват и данъчните власти

Те плуваха и плуваха върху този дънер от ароматно евкалиптово дърво и странно — чувствуваха се сигурни. Потъват кораби и острови, състояния и континенти, а ето най-простото нещо, дънерът на евкалипта, не потъва, плува заедно с клоните си и листата си. Докторът гледаше умното и хубаво лице на жената и може би трябваше да чувствува, че е щастлив тук, върху тоя сигурен дънер, под едно синьо небе, всред едни сини вълни, точно както би го изпял поет. Не, не беше щастлив той.

Кой знае откъде вадеше толкова много пепел, та посипваше главата си с нея — тонове пепел от изгорели неща и тонове мълчание, пак мълчание и пак изригване на пепел…

На третия ден доктор Танев попритихна и започна да си тананика. Оная песничка на Едит Пиаф, в която се разказва, че тя не съжалява за нищо. Началото на новото бе тази песничка, а после и думите:

— Сигурно съм имал много глупав вид… — Кога?

— Когато им хлопах по вратите. Кажи, бях ли жалък и смешен?

— Какво те прихваща?

— Трябва да се губи красиво. Защо трябва само да се печели красиво? Може и когато губим, да изглеждаме пленителни.

Жената се оплака от глад. Той откърши кора от евкалипта и я опита, можеше да се яде. После изплю сдъвканото.

Сега избухна жената и поиска да яде каквото и да било. Той обеща да й хване акула.

— Какво искаш да кажеш? — Тя бе бледа, спря да плаче, уплаши се от думите му. Мислеше, че…

Той отчупи едно клонче и удари с длан острия му край, потече кръв от дланта. Потопи кървящата ръка и усмихнато й заговори:

— Какво широко поле, а? Ако искаш да се научиш да губиш, целият свят може да ти бъде полигон.

— Искаш да кажеш, че ще ме дадеш на акулите…

Една акула в това време показа гадната си муцуна до кървящата ръка на доктора.

— Удари я с един клон по главата, силно я удари! — рече той. — Щом потече кръв от нея, другите акули ще се нахвърлят върху нея и ще я изядат. Ще остане нещо и за нас…

— Не мога.

— Само замахни! Само я нарани!

Тя пак се разплака и трябваше дълго да я утешава и да я успокоява, че няма намерение да я хвърля на акулите, не. Просто познава нрава на това жестоко животно, така си е, само ако някоя от тях се разкървави, другите я изяждат. Тогава Лидия каза, че това й действува ужасно, напомня й за тях самите, те също са разкървавени и може би след дънера вървят хищници, които ще ги сдъвчат.

— Какво дете си! — усмихна се корабокрушенецът. — Това лошо го измисли. Хората са добри, уверявам те. Те не са направили нищо лошо… Просто беше време да напусна тоя остров. Да ти кажа честно, аз самият не знаех защо ми е този остров. Просто каприз. Прищявка някаква. Така се разделихме някак по взаимно съгласие.

— Лъжеш! — рече жената.

Той знаеше добре, че лъже. Но я успокояваше, колкото да удари акулата с дървото, колкото да получат месо. „Няма, повтаряше тя, няма да посегна на акула, ако щеш да ме убиеш.“

— Все пак…

— Няма все пак. Намислила съм си нещо и не можеш да ме разубедиш.

После тя му призна какво си е намислила. Ако убият акула, значи, и тях ще ги убият, значи, право е това, което той казва. Точка. Нищо повече.

Те гладуваха така и не убиха акула до оня ден, в който ги прибра бързоходната фрегата на нейния съпруг Херберт Сматракалев. Вече голям туристически началник, той пътуваше не между държави, а между континенти и сега се връщаше от далечна Австралия, където бе търсил туристи и наематели за Тауклиман, красивия Птичи залив на Северна Добруджа.

Бързоходната фрегата носеше името „Лейди Лидия“. Тя бе с дизелов мотор от четиристотин и осемдесет конски сили, бе с ветроходно стъкмяване на старовремска фрегата и бе още на подводни крила. Бързоходната фрегата „Лейди Лидия“ бе, иначе казано, един морски всъдеход, строен по каприз на генералния туристически директор.

Ако в този момент подполковник поп Гавриил Бербенков бе погледнал през илюминатора на своя „Боинг“, щеше може би да забележи бързоходната фрегата „Лейди Лидия“, която плава към един огромен дънер на евкалиптово дърво. Той може би нямаше да разбере, че на дънера е неговият приятел и враг заедно с Лидия, но пък може би и не трябваше.

Защото бързоходната фрегата „Лейди Лидия“ прибра само лейди Лидия, а ветеринарният пътешественик се върна отново върху дървото, освободен от грижата за жената и зареден с нови рояци чувства от негативната гама.

Изглежда, бързоходната фрегата бе следила дълго нещастните от дънера, защото Херберт Сматракалев знаеше кои са те, а те не знаеха кой ги спасява. Чак когато ги поканиха в малкия махагонов салон на горната палуба, при тях влезе генералният директор и сухо им се поклони.

Бе внушителен в този момент.

Един чист и правилен живот на потомствен аристократ, моногам, цигулар и играч на умствен бридж без видими партньори го бе направил още по-фин, още по-блед, още по-прошарен и строен в неговия английски безупречен фланелен панталон и пуловер от най-нежна камилска вълна. Той бе сякаш възкръснал от романите на цяла плеяда дами-писателки от зората на това така добре започнало столетие, а може би даже от края на миналия, още по-охолен за охолните век.

— Мисля, че спечелих точка — рече той и посегна с ръка, после щракна с два пръста. — Моите боровинки, Борис!

Нареченият Борис тутакси се шмугна зад завесата и донесе леден боровинков сок, а Херберт Сматракалев се загледа в картината над главата на доктор Танев и рече още:

— Това е ветеринарният лекар, който те замести на кораба и с помощта на когото накрая трябваше да плуваш върху дънер, нали?

Жената мълчеше. Танев се изправи.

— Не бързайте! — рече Сматракалев. — Ще имате време да се върнете върху дънера си. Не влизахте в сметките ми. Исках само да се уверите колко пагубен можете да бъдете за една жена…

— Херберт! — рече умолително жената. — Пак ли започваш?

— Аз не мога да обичам никога друга жена, Лидия. Съжалявам. Този разплодник може и нека опита. Впрочем, те ще го намерят и сред океана и ще го спасят. Както те намерих аз…

— Ти?

— Тази фрегата се нарича „Лейди Лидия“. Ти… ти и името си забрави покрай този предводител на едрия и дребен рогат добитък!

Капитан Танев наистина вече не присъствуваше на тази част от разговора, защото благоразумно и своевременно се бе прехвърлил върху познатия и сигурен дънер от евкалиптово дърво.

Ако наистина поп Гавриил Бербенков бе се навел пак към илюминатора и бе погледнал, щеше да види, че бързоходната фрегата „Лейди Лидия“ стои с увиснали платна, а на някакви си два или три кабелта от нея вълните полюшват дългия, широк и могъщо разклонен дънер на евкалипта, върху който с бинокъл може дори да се види оня, който някога бе притежавал кораба „Али Ботуш“.

Този мъж сега искаше с цената на всичко да се съсредоточи и да се принесе мигом в една селска къща, онази, с едри, глупави цветя по стените, с прости бели пердета на прозореца, с много кожички от салам и много дебела сланина на масата и да гледа как вятърът си играе с клоните на ореха или как шибат клоните на прасковата по прозореца.

Но попът бе високо, а селото далеко.

Високо бе попът и освен това бе зает да развлича своите дами. Те дори и на тази височина, дори и при това безупречно отопление не искаха да снемат своите нови визонени палта, закупени в един лондонски кожухарски магазин за по-малко от половин час време, всичките еднакво черни и демодирани, И ето сега тези дами с черни визонени палта белеха портокали, задавяха се, смучеха, плюеха кори и портокалово месо под седалките и слушаха успокояващите думи на попа:

— Но ако погледнем и наляво, сестри мои… И те поглеждаха през прозорчетата си.

— Пък и надясно ако щем да погледнем, сестри мои…

И те поглеждаха през същите прозорци.

— Ще видим, сестрици, пак същата суета сует. Едни ще имат, други ще нямат и такава, изглежда, е била волята божия.

Попът явно еволюираше. Еволюираше, и то в такъв неподходящ момент, когато долу, точно под него се люшкаше дънерът с неговия бивш приятел, с онзи, с чиято помощ някога бяха сътворили своята нова религия. Впрочем, религията бе вече изиграла своята роля. Сега попът се возеше между крилце, издялкано от дънера на тази религия. И му беше добре, даже много добре.

Този поп отгоре не гледаше надолу, но докторът отдолу гледаше често нагоре и следеше добре сребристата диря, която оставяше боингът, и си мислеше. А фрегатата стоеше все така неподвижна, сякаш недоумяваше какво да прави и по кой път да тръгне. Нищо не можеше да разколебае жената, да я накара да не обича своя любим. Но едно име върху носовата част на фрегатата я покърти. Какво излизаше? Този безчувствен и студен човек, когото така дълбоко презираше от дъното на душата си, този човек я бе обичал, нещо повече, той бе страдал за нея. Той бе носил нейното име и под това име бе плавал през всичките времена, докато тя щастлива е лежала в обятията на Танев. Сега за пръв път Лидия усети към този студен и педантичен човек нещо като жалост, майчина жалост, топлина някаква… И се ужаси, като си даде сметка, че ако Херберт я поиска сега като жена, тя просто няма да има сили да му откаже, защото го съжалява, защото изпитва милост, мъка, състрадание за причиненото от нея…

Така и стана. И то ставаше, докато доктор Танев, облегнат върху дланите си, гледаше бездънния небесен океан и пушека от самолета на поп Гавриил.

После бързоходната фрегата „Лейди Лидия“, без да разперва криле и при пълно безветрие, забумтя с мощния си двигател и повдигайки се на своите подводни криле, отмина хоризонта и се стопи отвъд него. На доктор Танев остана да повтори пътищата, на древните инки и да докаже, че е възможно човек, покачен само на едно дърво, да стигне дотам, където не го очаква нищо.

Прибраха го някакви мълчаливи норвежци и го стовариха чак в родния Бургас, а нататък докторът, без дори да им благодари за стореното, продължи пешком.

Той тръгна през царевичака и локвите на блоковете, през калните мостове и под върбите, край малките вирчета на каналите. Отнякъде се изправи учуден заек, после някаква птица пропя в клонака и дори свирна — свирна може би като изненадан от нещо човек. После Танев навлезе в лозята, за които не можеше да се каже обрани ли са, или не са обрани. Ако искаше да мисли за себе си, доктор Танев можеше и сега да се сравни с това лозе. Да се каже: аз съм това лозе. Засадиха ме. Пръскаха и окопаваха. После се роди плод. И после ме обраха не обраха, но повече ме смачкаха и забравиха. Имам още лозов лист и още грозде, не е дошла есента докрай, имам още грозде, нямам само кому да го дам.

Някога тук бяха царевичаци, тук точно го бе оставил този неискрен поп Гавриил Бербенков, сред доматите и росния кукуруз. Сега доматите и царевицата бяха станали лозя, лозята стояха тъжно и гузно необрани и му идеше нему, на селяка, да продъни небесата с вик: защо сеем толкова зърно, защо поливаме и пръскаме толкова гроздово семе, щом ще го оставяме необрано или ще го мачкаме така, както… както си го мачкаме всеки ден.

Мислителят реши, че първата му стъпка в селото ще бъде право към истината, истината е във виното, което се ражда от мачкането на гроздето и той наистина се упъти право към селската пивница. Часът бе ранен, утринен, хора нямаше и многопатилият Капитан тръгна през площада, през улиците и обиколи това село, което иначе плуваше вече отдавна през океаните и съхнеше в пустините — все същото обрано, пренесено и винаги поникващо пак село. Той прекоси каменистото дъно на реката и мина отвъд, в дъбовата гора, зад която пак се нижеха безкрайните царевични ниви и после пак се върна, за да види дали не е дошел кръчмарят. Кръчмар нямаше, но няколко подранили бабички с широки кошници стояха скупчени и се опитваха да продават газови запалки и картички с намигаща японка, както и някои други джунджурийки, получени явно от корабите, с които плаваха техните синове и внуци от „Али Ботуш“, от „Тристан и Изолда“ или може би вече от „Ноньо Бакърджиев“.

Идват мигове, когато човек просто не може да не пие, идват мигове, когато човек е в правото си да разбие вратите на пивница дори, за да намери онази течност, в която отровата се разтваря и става не така пареща и горчива, става дори приятна. Но наместо това нещо друго спря погледа му. В тревясалия двор на селското училище с ръждясала желязна ограда, която някога е била червено боядисана той видя нищожно самолетче. Едно смешно малко шперплатно самолетче, каквито са били някога всички бойни самолети марка „Фокевулф“. Колко пъти го бе виждал, колко пъти се бе чудил на хрумването на директора на прогимназията, който не успя да достави карти и колби за училището, но зарегистрира голяма дейност, довличайки Бог знае откъде и по какви пътища това мизерно самолетче.

И пивницата бе затворена, и вратата на училището бе заключена, но ветеринарният лекар сложи ръка на оградата, повдигна се и докато усети, се намери зад нея, бързо се прехвърли в кабината на самолета и започна да милва уредите, дългия лост с топка на края, слепите стъкла, ръждата по ръкохватките.

Ето откъде е трябвало да започне тогава.

Каква полза от целия безпримерен подвиг с кораба, каква полза от умението да се съсредоточаваш, щом… щом като… Щом като какво? Какво?…

До обяд той прави само това: взе от бабичките нафта и почисти ръждясалите части на аеропланчето, после ги ми с вода и прах за пране, после свали катинара на училището, за да не става нужда да се прекачва през оградата; в това време отвориха кръчмата. Отвикналият от алкохола доктор Танев бързо се напи с това човеконенавистно питие, наречено селски ром. И после, както става само в пиянството, докторът нещо си спомняше и нещо не си спомняше, нещо бе така и нещо се губеше. Както беше в пиянството и както е в живота, на нас винаги нещо ни се губи и нещо си спомняме. Който ни уверява в противното, лъже красиво или авторитетно, както му е позволено.

И като се напи така, че нещо си спомняше и нещо не си спомняше, доктор Танев май промени мястото на пиенето; от мръсната и празна селска кръчма той не помнеше как отиде в дома на кръчмаря, това му се губеше, но помнеше, че там вече не бе сам: в тази позната селска соба срещу него вече стоеше един възторжен момък с много високо чело и много смешни бакенбарди, огненочервени, а косата му бе смолисто-черна и къдрава. Откъде дойде това момче, докторът не можеше да помни, помнеше само, че се казва Гошо и че кръчмарят ги бе отвел в горната соба с едри дюли върху гардероба.

После докторът се пробуди в своята потънала в прах и мръсотия стаичка и посегна да помилва своя верен Океан, но ръката му остана да виси така, защото веднага си спомни, че Океан е някъде далеч, дори щеше да я прибере отново под одеялото, ако не бе усетил познатото лизване… Кучето пак беше тук и всичко беше тук, както преди години, когато тръгваше.

Той стана бавно, с радост вдъхваше чистия селски есенен въздух, с радост стискаше главата си, изпитваше, пиеше по-скоро радостта от познатото някога и забравено вече хубаво нашенско главоболие, дошло от пиенето на нечисти, но честно поднесени питиета… Странно, той се чувствуваше радостен от главоболието си, не посягаше към аптечката на стената. Нещо радостно и необяснимо хубаво бе станало снощи в пияната забрава или в пияната забрава на миналите дни бе станало нещо, което изплуваше сега. Разнебитен и все пак усмихнат, той започна да глади риза и да търси друг панталон, тези от норвежкия кораб му бяха прекалено широки и сигурно щяха да шокират касиерката на окръжния народен съвет, сега той се бе досетил, че трябва да отиде за заплатата, по-право, за заплатите си.

Не бързаше, помайваше се. Излизаше на малкия балкон, на двора, жумеше срещу слънцето, палеше цигара и я хвърляше, защото радостното главоболие не стихваше и по някое време тръгна към мегдана, може би да изпие една бира, ако се намери нещо такова, може би да потърси превоз. Досети се за „Жилерата“, която някога му бе продал поп Гавриил, но реши, че по принцип няма да пипа това возило.

Кръчмата бе затворена, а самолетчето в училищния двор блестеше сякаш полирано, толкова хубаво бе измито. До крилото му висеше стълбичка, дървена, селска, но стълбичка. Сега вече Танев си припомни смътно, че снощи бяха седели в този самолет със странния момък и бяха пили и бяха пели може би.

Намериха се, кажи-речи, веднага, тайнственият младеж също имаше работа в града.

— Как ли ще погледнат сега на тая работа… — смънка по едно време собственикът на кораби и острови.

— Не ви разбирам. За какво говорите, доктор Танев? — рече момчето.

— Как да ви кажа… Кой знае какви глупости ще им дойдат наум сега… Ще започнат да питат, че къде си бил, че кой ти е разрешил…

— Нищо не разбирам. Какво имате пред вид?

— Просто така — още по-объркано рече Танев. — Вие знаете нашите какви формалисти са… Представете си, че ме попитат — къде бяхте през всичкото това време?

Момъкът спря и се опули от изненада.

— Вие? Вие се страхувате от едни счетоводители? Вие? Човекът, който промени хода на историята на цяла Африка…

— Хайде сега… нищо не съм променял… — Капитан Танев дори се почувствува неловко. — Какви ми ги говорите?

— Следял съм всяка ваша стъпка! Всичко знам… Аа! Това е неописуемо! Един такъв човек се връща и го е страх да отиде да си получи депонираните заплати.

— Може и да не се чувствува достоен за тях — някак виновно рече Танев. — Какво съм направил за тия заплати? Работил ли съм?

— Вярно, че не сте работил, ама не сте и пречил. Това малко ли е? Аз знам дейности, знам хора, на които ще е по-добре да им плащат да не работят.

— Това е оригиналничене. Аз наистина… трябват ми пари, вярно е, но… три години не съм бил тук… В правото си са да ме запитат: къде си бил досега, сине майчин?

Те спряха, запалиха по цигара и се замислиха. Изглежда, мисълта им бе тежка или главите им тежаха, та пушеха бавно, без желание и нищо не решаваха. По едно време Танев стана и рече:

— Вие си отивайте по вашите работи, аз се връщам…

— И аз се връщам тогава!

— Нали имахте работа в града?

— Нямам работа в града. Аз имам работа с вас.

От ъгъла се зададоха десетина селски женици в напреднала възраст — същите, дето вчера продаваха запалки и намигащи японки. Като видяха нашите приятели, жените спряха, взеха да си шушнат, заоглеждаха се, после бавно тръгнаха назад към завоя.

Танев стана, смачка цигарата и бързо, бързо ги настигна.

— Какви са тия мистерии, моля? — попита той. — Защо се върнахте, като ме видяхте?

— Кой се е върнал? — невинно рекоха бабичките.

— Вие се върнахте.

— Ами, върнали сме се! Не сме се върнали!

— Върнахте се, върнахте се — намеси се и момчето. — Ами кажете какво искате?

Бабите помълчаха, посбутаха се една друга, най-сетне едната рече:

— Вярно, че се върнахме.

— Аха! — рече Танев. — Досетих се. Сигурно мислите, че ще има нова екскурзия до светите места, та искате да не изпуснете?

— Ами — рекоха бабичките. — Къде ти ние и екскурзия! Не щем екскурзии.

Танев не можеше да знае, че от този момент денем и нощем, на зазоряване или в сумрака на селските вечери, по всяко време на денонощието той вече ще бъде под зоркото и всевиждащо око на селските бабички. Като сянка, като песен на щурци, като сол в морето и прах по полето той щеше вече да ги усеща даже и в супата си, даже и между клепачите и зъбите си — тия тихи и срамежливи, но неотстъпни селски бабички. Те знаеха, че там, където е доктор Танев, там ще бъде и добитъкът, щом докторът се връща, време е вече да се зададат и кравите, и биволите, и стопаните им, и децата, и всичко, всичко, което отиде подир кравите и вече от толкова време го няма.

След час и половина безполезни разговори и хитрувания най-после Танев и Гошко, момчето с бакенбардите, тръгнаха към града. По пътя ги настигна едно ремарке на „Булгарцвет“, прикачено към трактор. В този съвсем трудов вид те пристигнаха в околийската ветеринарна лечебница, дето готвеха доста изненади на нередовния държавен служител. Само членски внос той дължеше повече от четиристотин лева и независимо че бе изключен от няколко организации, трябваше да си плати, както трябваше да плати и на ония организации, които бяха проявили към него търпимост и разбиране — Червен кръст, туристическото дружество.

Това необяснимо защо развесели Танев.

— Ето нещо достойно за похвала! Тук никога не може да се почувствуваш излишен. Почувствуваш ли се малък, непотребен, иди и попитай какъв членски внос дължиш. Веднага ще ти се върне самочувствието…

— Искате да кажете?…

— Искам да кажа, че все пак трябваме и ние за нещо. Няма да платя сега, а когато си взема заплатите…

Заплатите той не взе и не можеше да вземе, защото случаят бе много заплетен. От счетоводството казаха, че ще поставят въпроса дали доктор Танев е уволнен, след като няма заповед, или не е уволнен, макар че не е бил на работа през всичките тези месеци и години.

— Нищо, ние ще дойдем пак — рече Танев и тръгна към оная бирария, която го бе приютила в последната вечер, преди да тръгне по безкрайния океан. Бирарията я нямаше. На нейно място се мъдреше детска сладкарница със страшно малки и страшно красиви, но, уви, неудобни за сядане столове… Малчугани пиеха боза и ронеха по пода парчета от сладкишите. Навън зад парапетите чакаха техните родители. Капитан Танев постоя, погледа, повъздиша, после смигна на Гошко, тръгнаха бързо, с надеждата, че бабичките ще останат да зяпат сладкарничката. Напусто — когато вече бяха си маркирали по една бира и една порция шпеков салам в отсрещния снекбар, бабичките вече бяха залепили носовете си о стъклото на витрината му.

Те се прибраха по мръкнало и на другия ден дойдоха пак в този състав със същата цел. И със същия резултат.