Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (15)

Глава петнайсета
Узаконяване на идеята за ВКЮП. За да направи напук на своя стар приятел, поп Гавриил се присъединява към сегрегацията на военномислещите хора от Южното полукълбо и придобива чин полковник и подполковник. От тази висота му става ясно, че космическите ракети не летят току-така и винаги на дъното на една история лежи една жена. Генерал Диегос дел Нуняс и връзката от секретни ключенца към вратите на редица досегашни загадки

Като стоеше на палубата и оставяше соленият морски вятър да люлее гъстата му и къдрава брада, поп Гавриил Бербенков плюеше час по час през палубата в морето и ронеше откъслечни думи: „Брат! Това ми било брат!“ „Защо не сме хора!“

„Разбира ме, но как? Както той си иска.“ И тук, на тази мокра и ниска палуба, било съдено да се роди едно от най-бързо разпространяващите се открития. Наглед нищо, но като се замислим — епохално. Без да му е пряка работа лично нему и без да има някакви външни причини, поп Гавриил Бербенков откри теорията за братството на всички военни лица по света. Беше точно така. Имаше вълнение от четири бала, корабът се люлееше по надлъжната ос и небосклонът бе замайващо чист, син, та дори зелен от синева. И точно тогава на попа му хрумна мисълта за братството на всички военни. Защо? Тайна дълбока. Може би си мислеше, че всичко друго е лъжа. Поповете не могат да бъдат братя, макар да се разбират помежду си. Лекарите не могат да бъдат братя помежду си. Търговците не могат да бъдат братя помежду си. Разбират си езика, но не могат да се побратимят, защото всичките лапат и като лапат — мразят се, а единствените хора, които могат да оправят този объркан свят, са именно военните. Чисти, скромни, безкористни.

Тези мисли не бяха никак случайни. Разгневен и кибритлия по характер, поп Гавриил Бербенков търсеше и все не намираше достатъчно сили и драстични средства, за да накаже своя самозабравил се приятел, като му покаже горния праг и го накара да падне на колене и да рече „ейваллах“. Островът бе далечен, без значение, необозначен на карта, ничий. Хитрият ветеринар добре си бе изпекъл работата, никой не можеше да му каже „гък“. Единствено военните… Само военните могат, защото те не отговарят пред никого, освен пред историята. И то посмъртно, което е все едно нищо.

Така поп Гавриил Бербенков се замисли дълбоко и откри в себе си дремещи качества на потенциален военачалник, пълководец и стратег. Освен това си спомни, че кавалеристите му и бабичките, които бяха невести на тия кавалеристи, сега са обкръжени от някакво странно внимание. Нещо повече: дочул бе светинята му, че за всичките години, през които са пазели цистерната с коняка, на кавалеристите им е начислявана храна, облекло, требвано им е възнаграждение и най-важното — всичко това се е олихвявало. За да се вземат следователно тези пари от кавалеристите и техните бабички, човек трябва да потърси нещо достатъчно авторитетно, достатъчно международно и достатъчно заинтересовано, за да защити своите членове.

Поп Гавриил си бе спомнил една задача за сложна лихва от прогимназията. Просто за развлечение в учебника бе отбелязано, че ако на своето време — тоест преди повече от хиляда години — свети Иван Рилски е внесъл едно левче със сложна лихва 4%, то сега наследниците му биха получили седемнайсет вагона сухо злато. Светотатство е да чакаш от великия отшелник Иван Рилски сухо злато, но пенсиите на кавалеристите били олихвявани, олихвявани…

Тръгнал към града на премъдрия Абукадан, сега поп Гавриил Бербенков откриваше по-важна причина да отиде там. Той бе много умно момче, много голям късметлия и не се побоя да тръгне пеш през пустините на света.

Онова, което намери поп Гавриил Бербенков при Ингеборг, се казваше Диегос дел Нуняс и бе един бригаден южноамерикански генерал в оставка. Попът не можеше още да знае, че този генерал бе първата страст, увлечение и мъка на красивата Ингеборг, че той бе може би една от причините да се роди на тоя свят Конфедерацията на активните жени — този пленителен красавец от делтата на Ориноко. Той правеше жените около себе си активни, макар сам да бе по-скоро стеснителен и пасивен, или може би именно за това. Изминали бяха години, отшумели бяха събития и ето сега генералът идваше съвсем частно и съвсем неофициално тук, за да провери какво се знае за легендарните кавалеристи и за техните годеници — нали конфедерацията бе направила най-голямата сватба на всички времена.

Пламенният генерал хвърляше вулканични погледи към Ингеборг и подскачаше час по час: „Линда Качита! Линда Парагуай! Линда Ингеборг!“ Той пееше сладко и властно, акомпанирайки си на китара, стреляше по врабчета и гълъби, безпогрешно улучваше със своя испански пистолет марка „Стар“ и трепереше от обич към своята родина.

Има някои породи патриотизъм, които виреят и плодоносят само когато се култивират далеч от родината. Така е при змиорките, така е може би и при някои хора. Колкото повече време минаваше и колкото по-далеч се намираше от родината си, толкова по-силно я обичаше генерал Диегос Дел Нуняс. И толкова по-покъртителни и обаятелни ставаха неговите разкази за дома, за далечните залези над Ориноко, за хората, които гинат в блатата и все пак пеят за родината сърцераздирателни песни, гонени от комари, диви прасета и данъчни агенти, заблудени в един мръсен свят, объркан от интелигенцията.

Посвоему генерал Диегос дел Нуняс бе един Христофор Колумб. Колумб бе тръгнал за чер пипер и слонова кост и пътьом откри Америка. Диегос дел Нуняс тръгна да громи интелигенцията и откри новия континент на Военното единомислие, който после бе наречен Сегрегация на Военномислещите кастови от южното полукълбо и както вече казахме, КЮП или ВКЮП или СЕВКЮП — по избор. Генералът бе събрал четири куфара карикатури срещу военните хора и ги показваше на всеки, който се осмеляваше да изрази съмнение кой е истинският враг на кастовия военен. Кастовият военен воюва с противника половин, една или три години. И идва мир. А интелигентът използува тоя мир, за да съчинява карикатури срещу военните, да пише стихове, водевили и мадригали. Значи, истинският враг на кастовия военен не е противникът, а интелигенцията — където и каквато и да била тя.

— И нещо повече, сър! — щастлив да чува свои мисли, бе рекъл поп Гавриил Бербенков, но генералът го погледна строго.

— Не ме прекъсвайте вие, цивилните.

После те се разбраха.

Славолюбив и малко фанфарен, но иначе духом простичък, генералът отначало каза, че той мислел същото, но в себе си не можеше да не се съгласи, че поп Гавриил прави съществен внос в теорията. На поп Гавриил Бербенков принадлежеше разработката относно това, че нито лекарите, нито поповете, нито адвокатите могат да бъдат братя, защото са лапачи, само военните могат единствено да направят едно чисто и безкористно царство на земята, по подобие на божието.

— Ето как разсъждавам аз! — говореше генералът пред очарования свещеник. — Колко са мили, послушни, непретенциозни момците, когато са под пагона, нали?

— Не ми говорете за това щастливо време, генерал Нуняс! — въздишаше попът. — Градска отпусчица! За едно ядене! За едно спане! Щастливи времена! Нищо повече не искаш от живота!

— Сега следете! Забележете какви убийци, какви мафиоти, какви хипита и бюрократи стават, когато снемат униформата!

— Поразително! — бе възкликнал поп Гавриил.

— Следва! — бе вдигнал пръст генералът. — Следва, че на света трябва да се живее армейски. Тогава проблемите отпадат като по заповед.

— Точно така! — бе рекъл сияещ поп Гавриил.

— Благодаря! — бе казал сурово генералът. — За тази ваша готовност и пълно разбиране, за приноса ви към теорията вие вече сте полковник…

— Гавриил Бербенков! — бе отвърнал поп Гавриил и бе прибрал тутакси петите и коремчето си.

— Поздравявам ви, полковник Гавриил Бербенков, с поста полковник…

— Позволете да доложа, със званието полковник…

— Със званието подполковник в такъв случай! — недоволно рече генерал Диегос ден Нуняс и даде първия мълниеносен урок на своя приятел и съмишленик, връзвайки го със синджира на едно звание и отдалечавайки го с тоягата на едно наказание.

После те пиха някакво ледено питие с мъничко алкохол и с много топла и проста войнишка радост в очите. Те гледаха красивия залез и си мислеха колко покорно се напъхва този рошав и настръхнал свят в чистите и празни помещения на строгото военно мислене. Сега генералът съобщаваше на своя полковник, че по негови изчисления запасите на света ще стигнат за сто тридесет и седем години, при положение, че се дават по петдесет грама сирене, тридесет грама маргарин и два пъти в седмицата се готви постно, веднъж обаче се сервира сто и петдесет грама пържено пиле или риба по избор и всеки притежава неприкосновен запас от половин килограм сухи бисквити или просто сухар, при някои държави — ориз или царевица на зърна, също препечени. При това положение остават за всеки жител на планетата по три консерви грах месечно и тротиловият еквивалент може да се запази непроменен, но се отменява автомобилното движение.

Да, светът наистина трябва да се приеме като едно заварено положение.

— О, ако знаете как ни мразят цивилните! — пламенно говореше новоизлюпеният полковник. — О, само ако знаете! А аз знам!

— И аз знам! — каза генералът. — Но и ние не им отплащаме с някаква голяма обич. Мечтаете ли прочие час по-скоро за дела, за решителни дела?

— Да! И зная едно място, където бихме могли да имаме една база, където всичките наши идеи биха черпили сили от земята.

— Вие ме удивлявате, полковник! — рече генерал дел Нуняс и стана от мястото си, за да огледа попа от всички страни. — Браво! Мислите абсолютно логически и военно. Ние имаме такава база и я дължим на госпожа Ингеборг и на нашите тукашни приятели.

— Зная един остров, който идеално отговаря…

— Госпожа Ингеборг също така ни е дала остров!

— А какво пречи, ако са два? Този е просто идеален, той е ничий.

— Да не се окаже, че говорим за едно и също нещо? Защото и този остров е от групата… той също така е ничий, но това под секрет! Като полковник вие вече…

— Подполковник!

— Полковник, казах! — весело и нервно рече генералът. — Вие ми импонирате! Ще ви се разкрия. Нашият остров е…

Двамата произнесоха в едно гърло едновременно името на остров Хико.

Трябваше да минат няколко минути, докато се съвземат от изненадата. Двамата се гледаха изпод вежди и преценяваха дали не е прекалено много за един ден толкова много съвпадения и дали не се крие нещо друго тук. Почувствувал се малко гузен и като всеки новооглашен, поп Гавриил угодливо започна да клепе приятеля си, как той се бил сдобил по лесен начин с острова и кораба, как подвел конфедерацията и…

— Но той е също военен, нали? Капитан…

— Никакъв капитан! Това му е собственото име! — попът даже се зачерви от яд и смущение. — Въобще мошеник.

— Значи, ни е подвел. Аз съм се съгласил, защото съм смятал, че е капитан. Тогава сме квит! — сякаш на себе си рече генералът. — Той може да продължава да си мисли, че островът е негов. Но той не е негов. Да.

Генералът се поколеба дали да нарисува пред бившия поп истинската картина на военната идилия, настанала в резултат на братското разбирателство на кастовите военни от КЮП. Дали да каже на този подполковник как бразилските колеги бяха трасирали галериите, как офицери от Патагония и Уругвай спомогнаха за прокопаването и оборудването на един подземен небостъргач на повече от стотина етажи, а кастови немски специалисти от южно-родезийската армия бяха монтирали дулата за изстрелване на космически ракети и табла за следене на полетите и всичко това в пълна тайна, както в някаква вълшебна приказка, без никакви засечки, винаги точно, винаги безшумно и винаги изумително като резултат… Не, генералът имаше поетична душа, но не се чувствуваше още толкова як в поезията, та да пресъздаде картината на първата в света военна идилия. И странно, колчем опитваше да заговори по тоя въпрос, нещо се надигаше в гърлото му, някаква топка го задавяше и от очите му рукваха щастливи сълзи. Защото, както в забравените пасторални времена овцете торят нивите, за да има хляб за овчарите, и дават мляко, за да има сирене, а пчелиците дават мед, за да е сладък залъкът на стопанина и всеки работи за всичките, така и на остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови всеки кастов офицер, който биваше посветен в тайната, искаше да направи и правеше по нещо хубаво за останалите от КЮП, а и всеки род войска правеше по нещо за останалите родове войски и независимо от разликите в езици, раси, цветове и възраст всички се усещаха повече от братя, разбираха се без думи, само с погледи и кимване на глави и това бе вълшебство, това бе неизмеримо щастие за всички. И всичко това ставаше дълбоко, дълбоко под нашия развълнуван и тревожен свят, в тишината на приказни подземия, където пещери от легенди и извори се сливат с луминесцентно осветени лаборатории, реактори, складове, изчислителни центрове и подвижни тунели, шахти и галерии. От главната галерия бе тръгнал и безпримерният космонавт Хърбърт Т. Елиът, тук бе даден стартът на космическата ракета „Маринър“, за която читателят може би си спомня още. А космонавтът Елиът, когото засега сме зарязали на борда на лайнера „Н. Бакърджиев“, е подхвърлено дете, плод на незаконната или поне неузаконена връзка на Конфедерацията на активните жени и кастовите военни от КЮП. Свръхактивната, но ледено сдържана жена, този айсберг от блясък и овладяна чувственост, който наричаме Ингеборг, бе спряла някога погледа си върху пламенния латиноамериканец. Запален от този поглед, генералът бе дал в себе си клетва, че ще извърши дела, каквито никой мъж не е вършил никога за една жена. В широкия божи свят такива клетви се дават по десет на ден върху всеки десет квадратни километра, но ето че в случая излезе нещо ново. Роди се КЮП, а от този КЮП не след дълго излетя космическа ракета. Тази ракета бе звездата, която генералът смяташе да сложи в краката на Ингеборг. За зла чест ракетата излетя, но не се завърна. Генералът бе заставен от обстоятелствата да прехапе устни и да напсува по венецуелски, както и да поклати заканително с глава по адрес на този космос, който не се подчинява на волята на военнослужащите.

Генералът нямаше право да разплита тази плитка пред новия подполковник Гавриил Бербенков, макар че в обратен случай може би щеше да узнае сума ти необходими неща и едно от изключителна важност. В хода на разговорите попът вероятно би съобщил какво знае за космическата капсула с рогатки, опрени на фалшборда на „Ноньо Бакърджиев“.

Но не, попът гореше от нетърпение да постави своите неотложни въпроси за пенсиите на военнослужащите, за лихвите на свети Иван Рилски.

Поривистият латиноамерикански офицер в оставка не си даде труда да мисли кой знае колко и махна с ръка, махна с двете ръце и най-великодушно отстъпи своя малък „Бойнг-707“, за радост на поп Гавриил и неговите бабички. Светинята му бе отначало така слисан, че дълго не успяваше да си затвори устата, и така стоя зяпнал. Но после все пак се окопити и рече:

— То хубаво… от това по-прекрасно — здраве, но все пак…

— Какво все пак?

— Бензин, разноски, заплати на екипажа.

Многословният генерал се обиди, после кипна, после се развесели и накрая даде да се разбере, че щом той е насреща, попът няма да има грижи за нищо. Където кацне, Сегрегацията на военните ще има грижата да попълни запасите от гориво, от продукти. Те нека само летят. Те са летящият символ на Сегрегацията на военномислещите хора. Водени от един полковник, носени на борда на сивия „Боинг“, те показват как Сегрегацията се грижи за своите герои. Кои са тези герои? Има ли значение? Герои! Напред, подполковник Гавриил Бербенков!

Подполковникът не искаше да прави отново въпрос, че е полковник, и се съгласи и с това малко, което му се даваше. Сега вече би могъл по-добре да разбере своя приятел доктор Танев, който също казваше, че се задоволява с малко. Да, тогава те се скараха до смърт за тия думи, докторът каза, че един остров и един кораб са онова малко нещо, с което той смята да се задоволи. Попът бе ужасно язвителен, попита го: „Това ли е малкото?“ А ето, нещата вихрено се промениха и сега същият язвителен поп намира, че един „Боинг-707“ може да бъде нещо малко. И малко бе наистина в сравнение с пенсиите на кавалеристите. И особено с лихвите на пенсиите.

Докато чакаше да му доставят нов самолет — вече „Боинг-727“, тоест „Джембо“, от ония, дето имат висящи мотори и при пожар във въздуха могат да откачват горящия мотор и да продължават полета си, — генерал дел Нуняс ходеше с карамфилче в ръка и често го миришеше. Понякога си спомняше за своята майка, която също миришеше много карамфилите. Тя често го упрекваше, че е наивен и жертвоготовен, може и залъка от устата си да даде на хората. Генералът миришеше карамфилчето и се усмихваше на мисълта, тя беше вярна. Той даваше залъка от устата си, ако този залък е хляб. За да получи друг залък, най-често месо.

Какво искаше генералът от този живот?

О, нищо повече от това, което иска всеки генерал от своите войници: едно чинопочитание, едно козируване, едно подчиняване на неговата воля и нищо повече. Срещу това генералът бе готов да храни този свят с неговите кашкавали и консерви, с неговите сухари и маргарин, да разреши неговите проблеми с негови сили. Той, генералът, ще възнагради този свят, като му позволи свиждания и плодотворни срещи с жените на този свят, но преди това ще забрани тези срещи, за да достигне желанието, онзи максимален предел, зад който вече са възможни всички победи. И когато разреши тия срещи, хората ще разберат, че е трябвало първо да се забрани, за да има какво да се разреши.

Светът е добър, но плах. Плах и страхлив като газела е той и всеки може да му забрани всичко. Генералът бе забранил на себе си и влизаше в положението на света, комуто също така някои неща биват забранени. И знаеше генералът. Те ще победят. Той и светът ще победят, но преди това той трябва да победи света и да го оглави.

Най-мъдрият между мъдреците, старият Абукадан гледаше този усмихнат генерал от своя мраморен чардак и също се усмихваше; после нареди да донесат и нему карамфилче, за да си мирише и той. Донесоха му го и той усети същия аромат и същите мисли, които имаше и генералът.

Мъдрецът имаше много синове. Най-мъдрият смята всички хора за свои синове и затова е мъдър. Този син тук, напет и блестящ генерал, всъщност много прилича на оня син, ветеринарния пастир на страхове и видения. Различни са синовете, пък си приличат. Единият иска да натрупа край себе си много войски и победи. Другият иска да натрупа много мисли и с мисли да се бори против мислите. Интересно, всички си приличат, всички искат да трупат нещо, защо така много искат да затлъстяват синовете му?

Не бива да ги хока, те ще разберат всичко.

Мъдрецът пак помириса ароматното карамфилче, поиска наргиле и в същия миг видя, че Ингеборг и генералът излизат, възседнали породисти жребци, без грам тлъстина. Най-хубавото животно не трупа нищо върху себе си, украсата на Арабия е този кон! Какво да рече? Всичко бе отдавна ясно. Въртят сучат мъдреци и генерали, финансисти и тореадори и все търсят неговата Ингеборг. Жена търсят. По-далеч и по-близо от нея няма. Търкат се като молива, като писеца и хартията — да се запишат. Търкат се и се търсят. Изхабяват се в писането, за да се запазят в написаното.

Старецът си миришеше карамфилчето, дърпаше наргилето и нищо не го болеше, защото Ингеборг бе негова дъщеря. Когато хората ти станат синове и дъщери, ти ставаш богоравен. Но само ако искаш да живееш. А ако искаш да умреш, приеми ги за хора и кажи, че не те интересуват. Ти си мъртъв за хората и те за тебе.

Абукадан искаше да живее още и му бе драго, че генералът ще язди коня, жена му и пустинята. Нека, щом им е хубаво на децата, нека!