Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (11)

Глава единайсета
Пътешествието през пустинята напредва успешно. Всред пясъците героят намира своя кораб, своя остров и решава да се задоволи с малко.

Премъдрият Абукадан чакаше влюбените в своето теке, което се издигаше на снежнобелия хълм над каменистата пустиня, подир която се захващаха пясъците. Долу сред камъните белееха остатъците от един венециански квартал — някаква приумица на някакъв Абукаданов дядо да си постави венециански канали и венециански къщи до текето, откъдето да ги съзерцава. Може би старият мъдрец бе пожелал да превърне миража в мрамор и цветове.

Край венецианския квартал и парчетата гондоли можеха да се видят няколко порутени тревненски къщи и дори част от панагюрски мост. Картината не бе по-неприемлива от ателие на скулптор или по-абсурдна от павилион за филмови снимки, но под тежката горещина, под убийствената синева на пустинята венецианските и тревненските отломъци правеха странно впечатление. Поне на венецианците и тревненците, които биха ги видели. За всички останали народи то бе не повече от гол камънак и порутени стени.

Час по час старият Абукадан поглеждаше към града, откъдето трябваше да се зададат влюбените. Мъдрецът знаеше всичко, което е ставало и което ще става по света, но не успяваше все още да улучи часовете, бъркаше годините и вековете, иначе бе непогрешим. Затова поглеждаше каменната пътека, по която трябваше да минат Капитан и Ингеборг — един мъдрец винаги знае пътеката, по която трябва да минат един Капитан и една Ингеборг, защото е минал вече по тази пътека и помни всичко.

Някъде далеч самотно излая чакал и в отговор се чу проточеното виене на хиена — тези акули на пустинята, които следват всяко движещо се нещо, за да извличат поуки от него, после пустинята отново потъна в себе си. Старият Абукадан усети сладостната топлинка на отдавна забравената обич към човек и по това разбра, че наблизо е онзи, когото обича, наблизо е синът му. Сините очи на мъдреца отразиха златистия цвят на пустинята и в огньовете на тези искри лумна някаква веселост — обичаното дете си играе с брадата на стареца, с лулата му, с бастуна и наргилето му, защо да не си поиграе и с жената му? На децата всичко трябва да се прощава, ако искаме да ни се прости всичко, защото ние нивга няма да станем нещо повече от деца, които се нуждаят от прошка. Нека бъде простено на сина, който ограби баща си, защото, ако няма прошка, няма да има и синове.

— Ти тръгна с този кораб — говореше по-късно Абукадан на сина си и на онази, която бе просто една жена, — защото се чувствуваше излъган. Нали познах?

Ветеринарният лекар кимна с глава.

Някъде пееха пясъците на пустинята и всеки, който имаше уши за тази песен, разбираше какво казват те. А пееха пясъците песента за дюните, за песъчинката, която тръгва след миража и прави дюни, които вървят подир миражите. И още: че ако не тръгваш след всеки мираж и след всяка искрица светлина, ти си мъртъв за светлината и за миража и те са мъртви за теб — това пееха пясъците, които правеха дюните, а не пясъците, които правеха бетон, свободните пясъци пееха така.

Онзи, който можеше да тръгне подир една мисъл и да дойде чак сред пустинята, не можеше да не бъде син на Абукадан. Абукадан позна по това сина си, но реши да го изпита още:

— Ръцете се лъжат, лъжат се и очите. Кажи на ушите ми, как се качи на този кораб? Ти, който научи кучето си да чете мисли, как се качи на кораба?

Някъде в мастиления мрак на нощта зазвучаха сладостните трели на цигулка, лееше се съвършенството на Тозели или Шуберт и по сребристия поток на серенадите им бедната и тъмна земя се въземаше нагоре, към богаташки осветените, слепи от светлина квартали на студени и чужди звезди, мирове и галактики, където свистяха спирачките на отдавна станали и никого незасягащи космически катастрофи, огромният и светъл океан, който човекът рано или късно ще преброди, за да не остане излъган.

— Аз много се отегчавам от вашия разговор! — рече по едно време жената, наречена Ингеборг, и потръпна от студ. — Вие ще ми направите този мил подарък, нали?

Мъжете я увериха, че ще направят всичко за нея.

— Нали вие сега спорите за мен, нали правите всичко заради любовта си към жената Ингеборг? Позволете ми да си мисля така.

Мъжете позволиха, пък и така си бе. Всичко на този свят е от любов. И от любов към жената. И всички спорове са за това коя да е жената. И чия.

— Той дойде при нас — обърна се към Ингеборг премъдрият Абукадан, — за да получи нещо. Ако умеем да се замисляме, ще видим, че семенцето лети по вятъра, за да получи земя, отдавайки се на земята.

— Той трябва да получи от нас нещо много голямо, за да си отиде, щом е дошел от толкова далеч — рече жената, като си мислеше, че той трябва да получи нещо много голямо, за да не си отива. Така мислят жените и така грабят те, давайки.

А мъдрецът знаеше всичко и му бе радостно и само радостно. Лесен е онзи, който иска да взема.

Когато, разперил платна, плуваш по вятъра и божието слънце милва твоето добро и умно лице, знаеш ли колко големи са дълбочините под тънката черупка? Ами страх ли те е от дълбочините? Плувай, плувай тогава по ветровете и по слънцето…

Така си мислеше и оздравяващият от своята тежка болест ветеринарен лекар и вече не искаше да гледа дълбините, от които извират страшни телешки и говежди бутове, и се бе научил да гледа напред, след слънцето. И каза:

— Аз съм личен флотоводец на Радамес Втори А. Добре, но него вече го детронираха, вземи лайнера и ми го дай!

Мъдрецът се усмихна.

— Това е от любов, нали? — попита жената. — Защото ти обичаш една жена и искаш да имаш лайнер, нали? — мислеше тя, за да може да й се каже, че не е така, и тя после да мисли, че това става за нея. — Но ако тя не иска лайнер, ти ще го искаш ли?

Сега Капитан Танев погледна двамата и разбра, че е съжаляван.

— Тебе, който се намираше само на крачка от големия път — въздъхна мъдрецът и поклати глава, — тебе, който научи кучето да чете мисли, исках да те науча да четеш пясъците, да четеш голямата книга на пясъците, а ти да им кажеш как кучето чете мислите, но ти ми искаш кораби, синко, синко мой глуповат…

— Такива са младите мъже — рече жената. — Те винаги минават само на една крачка от щастието…

Връщаше се старата болест и Капитан Танев виждаше как се прокрадва тя заедно с мисълта, че не е нужно човек да прекосява толкова морета и да го блъскат толкова бури, за да се научи да чете книгата на пясъците, томове от която има и край Несебър и Поморие…

А мъдрецът величаеше тази книга, като я наричаше, център на света, място на постигнатите блянове, на спрелите полети, точка, в която се пресича всичко.

— Това е последният свободен пясък по света! — едва ли не патетично рече старецът. — Утре, когато го венчаят с бетона, ти ще търсиш да четеш книгата на пясъците, но ще бъде каменна тая книга!

— Защо?

— Казвам ти, земята ще стане пустиня от блокове несвободен пясък, каменна пустиня ще бъде.

— С това ли се измерва пътят на човека? Да превърне пясъка в камъни и после да разбива камъните с главата си?

Мъдрецът повтори думите му и усети жалост и болка за това нацупено дете, което хем се мръщи недоволно, че му отнемат играчката, хем пък е любимо дете, което прилича на баща си, хем пък е и съперник!

Ветеринарният лекар говореше умно, но мислеше глупаво в този момент. Защото мислеше, че старият мъдрец иска да го изпрати за зелен хайвер, и на устата му бе да каже — като несретника от миналите дни, от дните на болестта, — че предпочита например запалката на мъдреца или копчетата му пред всичките думи за пустини и миражи. Но оздравяващ, той прокуди за миг телешките бутове и страховете, видя се смешен, после устата сама изрече:

— Ако можех да бъда сигурен, ако можех да имам гаранции, документ някакъв… сума например някаква…

— Не се доизказвай, разбрах! — мъдрецът се оживи, запали цигара, опипа с белите си пръсти бялото й тяло, докато говореше, че на света няма такава сума, която да е достатъчно голяма и достатъчно сигурна, защото всяка сума е винаги по-малка от друга някоя сума, а всичките суми са винаги по малки от необходимата сума, от достатъчната сума.

Мъдрецът допушваше цигарата, когато протегна ръка напред и посочи тъмната бездна на пясъците:

— Ето документа за собственост! Мини през тази пустиня, прочети я, както трябва, и корабът ще бъде твой!

Защо направи той така?

Жената, която си мислеше, че всичко на света става заради нея, просто си рече, че единият мъж гони другия, за да го унижи, за да го уплаши или унищожи. Затова тя помилва рамото на младия мъж и го погледна в очите. В нейните очи младият мъж видя влагата и лъча светлина, който изправя Хеопсовата пирамида, и си спомни, че той не може да бъде излъган, докато живее. И ако бе започнал да хленчи и да иска чист кораб, без утежнения и такива сложни документи за собственост, старият Абукадан без друго щеше да разбере, че не е негов син, и щеше да го изпъди от текето, защото си имаше и други дела за този ден, защото идеха вече новите министри и сановници и новият имперон идеше, за да пита какво да прави с гладния народ. Много работи имаше още старият Абукадан, но трябваше да се зарадва, да се изненада приятно, като чуе от устата на сина си:

— Сега аз тръгвам!

— Така! — благо поклати глава мъдрецът.

— Сега аз не искам нищо, сега аз си имам всичко…

Те се разделиха пред прага на пустинята.