Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (9)

Глава девета
Абукадан Абукада и Капитан Танев разговарят в едно теке. Капитан Танев тръгва да прекосява пустинята сам, което се препоръчва напоследък от медицината и философията.

До големия стар римски мост, рушен неведнаж от картагенците и съзиждан отново от испанците, пален от маврите и взривяван от тевтонците, се е снишила замислена в историята си стара мавританска къща с венециански колони и арабски прозорци, оградила с каменните гърбове на разядени от времето стени един прохладен двор с бликащ шадраван и звънтяща тишина, където именно живее Абукадан Абукада и където тази вечер ще гостува ветеринарният мислител Капитан Танев от село Избегликьой. Арабският мъдрец Абукадан Абукада е вече седем пъти седемдесет и пет годишен и ще живее може би още седемдесет и седем пъти по седемдесет и пет, защото се е съсредоточил върху живота. Няма и не може да има такова шише, в което да се прелее есенцията на неговата мъдрост и да се пие по три капки преди ядене, всеки трябва сам да си я открива. Сигурно на мъдреца много му помага това, дето умее да чете, да чете всичко. Той чете по листата на дърветата, по облаците на небето, по табелите на улиците и вестниците също така чете. Когато един човек живее достатъчно дълго, той става и много богат, а именно такъв бе Абукадан Абукада. Наследник на земите, върху които е строен Суецкият канал и градините на Семирамида, той може да има толкова злато, колкото ще е потребно, за да се преместят Хималаите там, където сега е Атлантическият океан.

Като четеше книгата на ветровете и морзовата азбука на звездите, той научи, че някъде далеч, далеч един мъж ще научи куче да чете мисли и да разбира от погледи.

И тогава Абукадан взе своята млада жена и своята кола и тръгна да търси този мъж. Някога Ирод изби четиринадесет хиляди младенци, защото искаше да убие Младенеца, но не успя. Абукадан не искаше да убие младия мъж, искаше само да узнае тайната му, за да живее още седем пъти по седемдесет и пет. Тогава той научи това. А сега разбра, че тази вечер младият мъж идва при Ингеборг.

И наистина скоро тишината на стария, потънал в мъдрост и спомени дом бе пронизана от звуци на арфа и не струваше много труд за стария мъдрец, за да разбере, че децата се забавляват. Когато един човек живее достатъчно дълго, той започва да гледа на хората като на деца и тяхното забавляване го теши и развеселява, но и го отдалечава от неизбежното. Затова старият мъдрец сне от стената своята златошита и обкована с безценни камъни просяшка торба и тръгна да събира из града парченца брилянти и трохи от сапфири — онова, което хората пилеят щедро и тъпчат в калта, която се образува, докато гонят хляба и амбицийките си.

А Ингеборг изливаше върху струните на древния и млад инструмент арфата пиянството от радостта си. Сега тя се лъжеше и вземаше плода на любовта за ничий плод, но още не знаеше това и беше й хубаво. А хубаво е, когато вечер мъдростта си вземе торбата и тръгне да събира трохи и отпадъци, а на нейно място дойде младостта и донесе плодовете на нощта.

Ветеринарно-морският лекар задържаше дишането си между рамото и косите на Ингеборг, а окото по навик гледаше спокойния и безсмислен ход на секундовата стрелка по мрачния полигон на времето.

— Нали съм ти хубавичка? — попита тя, докато си играеше с обветрените от солени морски ветрове и попили дъха на шотландско уиски коси на своя млад съпруг, а докато тя питаше и си играеше, мъдрецът прихлопна тежкообкованата порта и видя сломения от прекараната болест и тежестта на дълга капитан Денчо Денчев.

— Него ли чакаш? — попита мъдрецът.

— Ами… не! Просто така — запази тайната си бай Денчо.

— Защото и аз го чакам — продължи мъдрецът, за когото нямаше тайни.

И те приседнаха да чакат, докато вътре вълните на любовта образуваха своите приливи и отливи според Слънцето и Луната.

— Защо ти каза, че си един разказ за света? — попита тя, без да вади пръстите си от косата му.

— Ние всички сме по един разказ за света. Има ли нещо по-общо между хората.

— А аз си помислих, че искаш да разкажеш един разказ на мен.

— Разказ за теб? За нея, за мен?

— Нали си разказ. За всичко разкажи.

— Ти каза дума — започна Разказа за света, — която каза друга жена преди теб. Ти каза: „Нали съм ти хубавичка“, това бе казано от друга. Да, ти си хубавичка, ти си по-хубава от нея. Вземи една банкнота, от пет лири или пет лева, откъсни я по средата, за да станат две половинки — мъжка и женска, — и ги пусни по вятъра. Когато се съберат отново и се слепят, тогава ще бъде щастието. А сега погледни света и виж колко много половинки от пет лири са залепени за половинки от три талера, от седем лири, от десет драхми, от сто форинта или петолевки…

— Разбрах разказа за света. Но ние сме един за друг, ние сме петолевки — ти и аз.

— Да, точно петолевки сме! — въздъхна лекарят. — Но не съвпадат последните цифри на серията.

Жената също се изправи, защото разбра. Разбра, но все пак се направи, че не разбира, и настоя:

— А ти защо се взираш толкова?

Той само се усмихна.

— Може би ме е страх от фалшиви пари. Не искам да ме лъжат може би…

Жената не отвърна нищо, защото се замисли над нещо свое и голямо. Значи, макар и със стойност милиони и милиони, човек може да бъде излъган и неправилно залепен… Значи, може би и тя е залепена неправилно за неизчислимия Абукадан, този, дето й служеше за нули, на които тя слага първата цифра.

— Значи, това беше нашият брак? — пророни една сълза жената.

— Това беше. Тя къде е? Знаеш за коя питам…

— Ще направя всичко, което искаш — рече жената, — но не ми говори никога за нея. Нека си мисля, че това съм аз, става ли?

— Не разбирам — вдигна рамене той и се усмихна виновно.

— Не разбирам! — почти в същата минута рече и бай Денчо пред портата на мраморната пейка. — Аз да видя мъж при моята жена, гръмвам го от упор и не му мисля! Какъв морал ще има, когато всеки ходи, където му скимне…

— Когато ги гониш, те не могат да видят, че не са един за друг.

— Какво, какво? Да ги оставя аз така? Море той да ми падне на мен…

— Ако можеше да четеш езика на банкнотите, ти, странниче, би видял… би разбрал коя е твоята половина. Но ти си неграмотен.

— Ако — рече бай Денчо и стана да направи един обход около двореца, за да не изпусне случайно следения. Така той видя как дворецът отново лумна в светлина, защото Ингеборг се бе върнала при себе си и Капитан Танев беше при себе си.

— Ще имаш всичко! Конфедерацията, корабите, всичко, всичко, ще имаш и нея само срещу една мъничка цена…

— Душата ми ли? — скептично рече лекарят и се усмихна.

— Не, просто ще ми позволиш да мисля, че тя съм аз и ти правиш всичко заради мен…

Когато зората разпръсна кристалната сумрачност на източния дворец, ветеринарният скитник се измъкна от лепкавата мокрота на снежнобялата постеля и тръгна към басейна. Това многовековно чудо на простата радост тук приличаше на Аладинова приказка със сините си плочки, с неясните ехтящи сводове и подземия, вряща вода от кристални водоскоци и дивното ехо на забравени гласове. Сега за пръв път невеселият скитник се почувствува горд и чрез жената разбра себе си, и усети осезаемо, че всичко е негово — и парата, и водата, и мраморът.

Чистата и топла вода поемаше в себе си отровите от една южна нощ и тук, в хамама, се захвана прераждането на един ветеринарен лекар. Леко изкривени поради рефракцията, той видя сред горещата вода множество крака и те бяха не говежди, не телешки, а бяха красиви, стройни женски крака… Те маршируваха от черния циферблат, който блестеше под водата странно уголемен, винаги непознат, сега усмирен. По навик той пипна китката си, за да премери пулса, и изведнаж ясен, чист, гърлен смях разсече тишината и ехото покорно го повтори… Той се смя в захлас и в самозабрава и после забеляза, че се смее волно, и от това му стана още по-радостно и смехът продължи. Нямаше нищо смешно, всичко бе просто радостно.

Само една, макар и дебела, стена делеше щастливия смях на героя от категоричните препоръки на бай Денчо — старият мъдрец и корабният моралист продължаваха да стоят с гръб към басейна и да си разговарят, когато край тях застанаха петима мъже в бели панталони от африкански шантунг и панамени шапки с черни кордели…

Чувствуваме колко безсилен може да бъде понякога избраният от нас безхитростен трудов метод на излагане събитията и фактите от живота такива, каквито са, когато дойдат и както дойдат. Но какво може да направи човек срещу себе си? Как да не възнегодуваш, когато зарязваш единия от героите си в банята, другия на пейката, третия в корабната каюта, а ти тръгнеш сега пък подир стъпките на историята, за да осветляваш ония епични боеве при Китка и Булаир, при които бе изчезнал… При които един наш ескадрон се превърна в легендарен… И така, напред след ескадрона. Към трети ескадрон на пета допълняюща дружина към дванайсети меричлерски полк… О, имена, о, спомени, о, дъх на сухи виолетки… Задръжте вълнението си, ние стоим по-близо до бабините годеници от свитата на поп Гавриил, отколкото Абукадан Абукада до своята млада и прелестна жена, но напред, напред подир ескадрона. Командуван от своя неодарен с боеви качества ротмистър Избегликьойски, този ескадрон приключи войната с реми, ако това би било една шахматна партия и ако е позволено да се изразим така… Всъщност истината е такава, наместо да хвърли силите си в битките, които после се оказаха безсмислени и исторически отречени, ротмистър Избегликьойски пращаше тревожни рапорти и донесения до полковото, дивизионното, армейското и главното командуване, че конете му са обосяли, че хората са гладни и недоволни и духът им е спаднал, че няма муниции, амуниции и за конете и той не разбира такава една война, той не може да участвува в бойните действия при такова положение на нещата. И до края на бойните действия — за добро или зло — този легендарен ескадрон въобще не взе отношение към войната — ни на тая, ни на оная страна, — шляеше се из природата и околния релеф винаги на безопасно разстояние от фронтовата линия, където хората на гъсти тълпи загиваха и осакатяваха, падаха, ставаха и ставаха герои. А легендарният ескадрон береше зрелите според сезона плодове — било мушмули, било дюли или грозде, — установяваше степента на износване на подковите или просто си дремеше из деретата и валозите. Но ако сега решим да зададем вопиещия въпрос, защо е било възможно да се случи така, тутакси лицата ни ще придобият напрегнат и сериозен вид като при подаване на подготвителната команда и тутакси ще се наложи да сменяме метода на документалния реализъм с нещо по-целеизгодно и може би ще трябва да отбележим, че ротмистър Избегликьойски бе един доблестен воин, дълбоко несъгласен да води недобре комплектована война, в смисъл несъгласен именно с тази, а иначе съгласен с всички други войни — един войн мислител може би, защото няма пълен пътеуказател за пътищата, по които нашата мисъл води нашите постъпки и поверените ни ескадрони, всички пътеуказатели са много стари и все непълни.

Но такава или инаква, войната бива приключена, легендарният ескадрон, останал без връзка с щабове и командувания, продължил своето пътешествие, своя кротък алюр по трасето на най-малкото съпротивление и във времето, когато имената на неговите бойци и командир вече бивали изсичани в мрамора и увековечавани за пример на идните поколения, легендарният ескадрон се намирал някъде долу под Сан Стефано, ако не и отвъд Сан Стефано, някъде към малоазийския бряг край една голяма цистерна, която трябвало да охранява. Като изпреварим още веднъж събитията и подскочим още по-назад, ще видим, че тази цистерна е била пълна с коняк, конякът бил доставен от някаква гръцка компания с посредничеството на африкански търговци по случай предстоящото завземане на Константинополис, или Цариград, от българския княз и по-късно цар Фердинанд, което завземане на Цариград по понятни причини не се състоя.

Състояло се или не, нашият легендарен ескадрон остава да пази тази цистерна, в която имало толкова много коняк, колкото е потребен, за да паднат всички столици на света, не само един пършив Константинополис. Като останали така да изпълняват бойна задача в едно мирно време, отначало ветераните от легендарния ескадрон били хранени от компанията, доставчик на коняка, после ги поел международният Червен кръг и Червен полумесец и така неусетно туй нещо продължило, кажи-речи, до наши времена. Много преди Алберт Айнщайн хората са открили, че като стъпиш на трасето на светлината и избереш подходяща скорост и я поддържаш, можеш да си поживееш не столетия, ами и десетки векове. И оттогава все към това се стремят. Тъй пазителите на цистерната пазели статуквото, защото се носели и някои слухове, че в родината търсели сметка за рапортите и обяснения искали от ротмистър Избегликьойски. Но както във великото повествование, наречено Илиада, само пътем се говори за Одисей и неговата бъдеща одисея, така и ние тук само ще загатнем страданията на защитниците на цистерната, на честните и прости хорица, които опазиха коняка за онези честити дни, когато стана сватбата. Е, нека не избързваме повече, отколкото е прието. Нека се държим близо до могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“, защото именно неговото идване бе оня вихър, който вдигна пепелта от жаравата на тлеещото родолюбие — носталгия, отделно от това, че Конфедерацията на активните жени отдавна се бе заела да издири годениците на бабичките и ги бе издирила добросъвестно. И ако сега в късната нощ или в ранните зори на това претъпкано до козирката със събития денонощие ние видяхме старците да се спират пред Абукадиновия дом, то фактът имаше пряка връзка с поменатите събития и не можеше да няма.

— Братя, наши братя, българи са! — рече с побелели устни един от защитниците на цистерната, дочул тихия разговор между бай Денчо и премъдрия Абукадан. — Доживяхме да чуем родна реч!

Останалите ридаеха тихо, обърнати на различни страни.

— Само родината може да не те забрави нивга — в патриотичен захлас рече втори защитник и потопи нос в кърпичката си, докато третият говореше на пресекулки:

— Ние нея така… а тя на нас жени, ееех…

Чувствата винаги лъжат, лъжеха и сега старите защитници, като ги караха да мислят, че издирването на техните годеници и предстоящата — макар и с пауза от петдесет и седем години — масова сватба е станала с участието на родината. Читателят може да знае колко неправи бяха тези предположения, но нека не бърза да разочарова старците, никога не е късно да се разбие една илюзия.

По някое време изгря слънцето, после се вдигна самум, затъмни се слънцето и пак изгря, а старците продължаваха да стоят прави пред вратата и с професионално търпение отговаряха на въпросите на Абукадан:

— Вие се хич и не притеснявайте, ние така ще си постоим…

Тези чисти хорица не смееха да кажат за какво са дошли, а и не бързаха за никъде другаде, така че единственото, което можеха да направят, го правеха — чакаха си. Чакаха, както им бяха казали, подпредседателката на конфедерацията. Ако някой смята, че в живота си прави нещо повече от тях, нека продължи да го мисли — в чакалнята на зъболекаря едни седят, други се разхождат, трети дори играят шах, но чакането е задължително, колкото и гравитацията на този видим свят. Защото след толкова години очакване сега се налагаше ново чакане, тъй като едвам пристигнали, бабичките и имагинерният поп Гавриил пак бяха отпратили нанякъде, подплашени от вдигнатия по техен адрес шум. Може би масовият брак на оцелелите защитници на цистерната и бабите от Избегликьой щеше да мине мирно и тихо за поука и радост на изстрадалото човечество, което ще бъде заставено да види как трудно зарастват раните от войните, ако не бе се намесил споменатият някъде дотук протойерей Партеногенет, един амбициозен свещенослужител, който смяташе способния поп Гавриил за трън в своето око и се бе заел на всяка цена да го демаскира и унищожи морално. Той именно бомбардираше мюфтийството на тази древна и млада страна с телеграми и радиограми, той увлече даже и Ватикана в тази безсмислена игра и геният на злобата му позволи да угади нещо, което никой до този момент не бе забелязал. Възгледите на поп Гавриил подобно малки синапени семенца или каквито щете други семенца лесно можеха да попаднат върху жадната и рохкава, разорана от войни и недоволство пръст на конфедеративната нива, и тогава да стане тъй, че не църквата да не допуска жена в олтарите, ами всичките олтари да започнат да възвеличават жената и да стане нещо небивало, понеже бе вън от всяко съмнение, че гениалното прозрение на поп Гавриил за общност между всичките религии се строи за пиедестал на жената и на любовта, извора всъщност на всички религии и нужди от религии. Затова мюфтийството бе отказало гостоприемството си и бе прокудило поп Гавриил и бабичките му скоро-скоро след пристигането, а това осуетяваше още веднаж сватбата на оцелелите защитници на цистерната. Ала на идване насам старците бяха минали покрай хотел-ресторант-бирарията „Риц“ и бяха видели тържествените и великолепни приготовления. И в своето неведение си мислеха, че всичко това се върши за тяхната сватба. Точно тогава в ресторанта се провеждаше тържествената всебългарска декада на седемте музи и музиката, която се чуваше, излизаше изпод пръстите на виртуоза Херберт Сматракалев. Старите защитници на цистерната прочетоха надписите, но като не им бе ясна думата „декада“, помислиха си, че ще е нещо като сватба! Горкичките! Колко далеч бе отминал животът! Родината, която някога не бе имала необходимите клинци, подкови, зоб и попони, сега наемаше могъщи трансокеански лайнери, а хората, които водеха тези лайнери, свиреха на цигулки, животът, въпреки и сложен, и голям, ставаше все по-богат, макар и не по-лек, но те не можеха да мислят така, те можеха само да чакат.

И чакаха пред вратата.

— Че пък и още плачете! — свирепо рече по едно време бай Денчо. — Със сълзи нищо не се оправя, другари, няма защо да плачете…

Старите бели кавалеристи, вдетинени от старостта и деформирани психически, както се деформират сенките на старите дървета привечер, ревнаха още по-силно. Това доведе бай Денчо до изстъпление и той много уместно им обърна внимание, че трябва да се плаче, когато напускаме родината, а не после, когато вече е късно. И други такива уместни думи изрече той. А старите бели кавалеристи, за които животът бе останал едничко в спомените за несъстояли се боеве и незапочвали атаки, взеха много присърце музиката на модерната, ударна, звънтяща и военнозвучаща реч на бай Денчо, комуто най-сетне се бе удало да намери къде да излее целия нагар и целия запас от словеса, заплахи и квалификации. И може би радостните хлипания и белите кърпички до старческите невиждащи очи караха оратора да си мисли доволно: „Мамицата им разплаках“, и да подсилва още повече словесния огън, без да пести суровината и без да си дава сметка, завалията, че кавалеристите плачеха от радост, че чуват чистата и звънка родна реч.

— Другари, смятам, че няма защо да вървите подире ми! — рече по едно време бай Денчо, когато забеляза, че старците го следват по петите, докато той прави обход на старата мавританска къща. — С вървене по петите нищо не се постига. Разпръснете се, другари, да не стават демонстрации.

Тази наглед глуповата фраза бе по някаква случайност толкова близо до възможностите на момента, че повече не можеше и да се желае. Едва ли е нужно да припомняме още веднаж горчивата сентенция, че в разправата си със своите противници и т.н. властниците в тази древна и млада страна не отстъпваха нито на древните, нито на младите. Като използуваха нощната разходка с „Али Ботуш“, за да завземат властта, младите пантери от нулевото крило на републиканската социал-китайско-клерикал-бедуинска партия под ръководството на Чо Чохан завзеха пощата, радио-разпръсквателната станция, електроцентралата и зеленчуковата борса, подир което окупираха и двореца Бюлбюлбахче, излязоха с прокламация и продължиха невиждания прием гала-коктейло-банкет с нова сила, защото бе смъкнат омразният на целия народ императоро-фараон РАС и сега на негово място заставаше нещо много по-близко, звучно и понятно, а именно имперон Чо Чохан. И както си му е редът по всички географски ширини, първата грижа на императора бе да погне и догони всички свои противници и предшественици. И в момента, когато капитан Денчев говореше на оцелелите защитници: „Разпръснете се, разпръснете се и пр.“, няколко блиндирани коли завзеха ключовите места около оградата на стария дворец на Абукаданите и кордон от момчета в якета със защитен цвят и английски автомати „Томсън“ под мишница въведоха обсадно положение около главната квартира на Конфедерацията на активните жени, станала сега резиденция на мъдростта и любовта, както и на преследването. Този ход на нещата бе породен от категоричния отказ на капитан Бакърджиев да предаде ексфараона и екс-император Радамес Втори А на компетентните власти и органи. Подир този отказ последва категоричната заповед „Али Ботуш“ да напусне пристанището в срок от петнадесет минути, но капитан Бакърджиев не изпълни и тази заповед и можеше да се види как говори от мостика по адрес на сухоземните плъхове от пристанището:

— Ха де! Няма пък да тръгна! Ха да видим какво ще ми направите?

Причините за това му поведение можеха да се предвидят от всеки запознат горе-долу с мореходните качества на лайнера. Засега „Али Ботуш“ не можеше да подгрее турбините си и да потегли, а кога би било възможно да стане това, знаеха комай най-добре само турбините и никой друг. Затова брегът удължи срока за напускане с още половин час, после с още три часа и на края предупреди, че ако МТПЛ „Али Ботуш“ не се махне от пристанището до заранта на следващия ден, ще бъде взривен на мястото си.

Тази заплаха капитан Бакърджиев посрещна спокойно, защото нямаше кой да му я преведе, а сам той туземния език не знаеше.

В тези тревожни и напрегнати, пълни с кръв, огън, музика и танци часове, когато се видя — фигуративно казано — сам срещу дулата на автоматите, капитан бай Денчо Денчев в първия момент рече едно „въх“, с което издаде, че не е храбрец, а после, за да не останат никакви съмнения, хукна презглава в двора на двореца на Абукаданите и така не можа да види, че старият мъдрец само поклати насмешливо глава и промълви нещо като „Вай завалията“, подир което продължи да чеше брадата си в най-спокойно съзерцание. На пастир прилича богатият човек, нему овцете раждат овце, свинете нови свине и ако всичко върви, както е отредено, богатият ще става все по-богат. И умният прилича на богатия, но умният не пасе овце и свине, а вълци и хиени, зверове пасе, които се гонят един друг, изяждат се и ако всичко върви, както е тръгнало, накрая умният човек вижда как от стадото му остава само един звяр, който е погълнал всички други, но като ги е погълнал, не може да ги роди отново. Та именно това е голямата мъдрост на мъдреца и тя кара мъдреца на края на мъдростта си да отиде да пасе овцете на глупака.

Той стана и тръгна към своето теке.

Той тръгна към своето теке, защото знаеше, че скоро ще дойдат хора да го питат какво да правят и кой път да хванат.

— Ти по мой адрес ли говореше одеве бе? — съвсем по домашному подбра уплашения бай Денчо Капитан Танев, като го видя да се таи в чимширите до оградата.

Уплашеният човек обясни каква е работата.

— И кой ти е дал правото да говориш така с хората? Къде се намираш ти?

Бай Денчо се изправи и прибра полека ръцете си до брича.

— Слушай! — рече по едно време ветеринарният лекар. — Обръщаш се кръгом, не ме гледай! Кръгом! И право към пристанището! Чуваш ли? По най-късия път кръгом към пристанището!

— Ама навън има картечници…

— Това теб не те засяга! Кръгом!

Бай Денчо се обърна послушно с лице към тежката порта.

Като стъпи на улицата, към него се присъединиха петимата кавалеристи и момчетата с автоматите се отместиха, за да минат тези чужденци.

Когато процесията на петимата облечени в бял шантунг кавалеристи начело с капитан бай Денчо стъпи на пристанището, брегът си помисли, че това ще да е някаква официална делегация, и я пусна да се качи на кораба. Но и след като старците се изкачиха по трапа на „Али Ботуш“, лайнерът си остана неподвижен, както и преди. Не се мина много време и старците отново се върнаха на брега, разпръснаха се и подир час, час и нещо се върнаха отново. Този път бяха облечени в някакви странни бозови униформи, с високи, груби яки, шити сякаш нарочно, за да събуждат яростта на боеца. И всички носеха своите грубо сковани, широки сандъчета, скатани за последен път може би в зората на това столетие. И без да се обръщат към брега, хлътнаха в огромната хралупа на могъщия трансокеански лайнер. Зреещите събития не позволяват да отделяме повече място за ниския поклон и сочните целувки, с които те покриха мокета на коридора, както и мощното кавалерийско ура, с което — макар и символично — приветствуваха родната земя, родната плуваща земя.

И ето, може би някой ще се усмихне иронично, когато му се заговори за силата на възторга, за мощта на това кавалерийско ура, обаче винтовете разбиха изведнаж три тона пяна и вода, могъщият трансокеански лайнер се наклони като буен жребец на стартовата площадка и пое отново своя син-бял път. Могъщият МТПЛ „Али Ботуш“ продължаваше да изписва невнятните редове на своята странна биография върху синята хартия на морето, но има ли автобиография, която да съдържа всичко — и лошо, и добро? Човек е склонен да забравя и преди всичко да забравя лошото, а сетне даже и доброто, което си му сторил, за да има място в паметта му за нови добрини…