Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (8)

Глава осма
Подтикван от мощно кавалерийско „ура“, лайнерът отново тръгва на път. Засилване на разяснителната работа и разгромяване на бледата спирохета. В килватерната линия се появява яхтата „Бристол“ и Зевс изпраща жени. Щастието е така близко, така възможно… „Бристол“ получава пробойна.

По тия ширини есента, кажи-речи, не се чувствува и моряците повече по усет или от някакво вековно чувство, отколкото по календари и барометри доловиха, че е настанало време за туршии и зимнина. Цялата парна инсталация по отоплението на могъщия противошоков трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе впрегната в преваряване на ракия от мерлуза, та затова и туршиите миришеха на риба.

По време на драматичното събитие и повторното акостиране на МТЛ „Али Ботуш“ екипажът бе си понакупил кое-що от града и сега случайният посетител на морското село би останал слисан от това, дето всички мъже носеха фесове и пиеха рибешка ракия от бакърени джезвета.

Има пристанища по света, където можеш да купиш транзисторен японски магнетофон срещу пет кутии български цигари, има места, където срещу японски апарат можеш да получиш гръцка жилетка, срещу която после няма да получиш даже и една кутия „Кент“, но има места, където срещу пет пакета българско „Слънце“ можеш да получиш три гръцки жилетки. Матросите знаеха, че на това пристанище вървяха евтино фесовете и джезветата и още, че все някъде по света срещу фесове и джезвета човек може да купи цяла кинокамера или шимпанзе. Търговията е дело на хора, които умеят едновременно да бързат и да изчакват разумно.

Както си му е редът, при тези есенни бакхусови празненства ставаха всякакви случки — весели и невесели. Някакво младо помощник-капитанче се хвана на бас, че може да изпие течността на компаса, и я изпи, поради което могъщият трансокеански лайнер, получил по това време необясним „крей наляво“, трябваше близо седмица да се лута. Началникът на жирокомпасното отделение научи за тази безотговорна постъпка и би с колана си глупака, като му повтаряше: „Бия те за твое добро, майна, чу ли? Ако те пита някой защо те бия, така му кажи!“ И като го наби хубаво, все пак го прикри и не каза никому за тази волност, която струваше няколкостотин тона гориво на глухонемите, които, така или иначе, честно си го плащаха. Прикри го той, защото знаеше, че ако попитат: „А ти къде беше, когато хората ти изпиват компасната течност?“, ще трябва да носи и той отговорност. После попълниха компаса с горнобанска вода, която пък даде мехурчета, и на края лепнаха един бял лист на компаса, като писаха: „Не работи.“ Веселото на тази случка бе, че няколко седмици по-късно капитанчето, което изпи течността, прочете надписа на компаса и рече: „Българска работа. Почнахме да побългаряваме кораба!“

Иначе животът си вървеше, и не зле вървеше. Макар и пиещи ракия от мерлуза и нахлузили на главите си фесове, срещу които някога бе водена дълга националноосвободителна борба, моряците си имаха форд-таунуси (17 М) и фолксвагени, а ония, дето имаха неблагоразумието да купят мерцедеси и ситроени, трябваше да преглъщат загубите ту на емблема, ту на броня, ту на капаци за радиатори, ту на капаци за колелета. За честта на екипажа трябва да се отбележи, че никой не крадеше от нужда, а просто защото се крадеше, и като видеше някой някъде капачка за Мерцедес, я задигаше тутакси, защото знаеше, че друг някой веднага ще я задигне. Така трябва да се обясни и изчезването на зеления форд-мустанг на Алипи Айларипито, южния, мургав красавец с изразителни мустачки и татуировки по цялото тяло, една истинска жертва на любовта към себе си.

А на сутринта изчезна алфа-ромеото на Митьо. Митьо бе камбузинерче, помагаше в кухнята и със спестеното бе успял да купи тази бърза и пъргава кола, с чиято помощ се надяваше да може да се ожени, защото въпреки благия си и мек характер, добра усмивка и други качества, по-достойни за некролог, нежели за характеристика, Митьо се попикаваше и си бе набил в главата, че само една лека кола може да го ожени. Трудовият колектив на „Али Ботуш“ утешаваше Алипи Айларипито, без да знае, че южният красавец си бе отмъстил, та вместо него сега пиеше от отчаяние несретникът Митьо. Митьо изтрая до след пладне и като стъпи на парапета, прехвърли се зад борда на могъщия трансокеански противошоков лайнер, за да догони своя алфа-ромео, който трябваше да го отведе при алфа-жулиета. За негово щастие (или кой ще каже със сигурност?) в този следобеден час на палубата имаше много хора, доста народ центроваше своите двигатели или подмиваше и бършеше лайсни и брони, та се даде бързо тревога и удавникът бе спасен.

Станалото разтърси издъно душевността на колектива, хората се спираха един други и се питаха:

„Защо бе, мама му стара, защо сме такива зверове?“

В тоя въпрос всеки слагаше себе си само за компания, а иначе любопитствуваше защо другите не са като него, ами са зверове…

С такива, а и с много по-жестоки думи хората осъждаха тези, дето и пряко, и косвено подтикнаха Митьо към опит за самоубийство. И както бива в случаите на дълго таено всеобщо чувство, сред хората тръгна легенда. Камбузинерчето Митьо било подхвърлено дете на някакъв си много богат африкански милиардер — понеже милиардерите винаги са континентални, например американските са политически, азиатските са хашишови, австралийските са хотелиерски, но най-богати са африканските милиардери, — та именно тези, африканските, били най-страшни, защото от малки правели децата си много зли и стръвни: подхвърляли ги насам-натам и следели отдалеч как се развиват и дали ще оцелеят и които издържат, те само стават милиардерчета. Зер какъв милиардер ще си, ако от малък ти се носи всичко на ръце и те чака служебна кола, и учителите ти се подмазват, и в университета те приемат с предимство, и то по телефона? Милиардер се става, както става стоманата — със закаляване, а не като му лепнеш надпис „Стомана“. Та Митьо уж бил издържал изпита и сега баща му отдалеч-отдалеч го привиква към лукса, подхвърля му алфа-ромео, после ще му подхвърли буик и на края може даже и колата на Никсън. Добре, ама нали Митьо си е наше момче, простичко и народно такова, не му се искало да напуска родния край, та уж отказало на милиардера. А милиардерът рекъл: „За един роден край ли ти е болката? То колай работа!“, и наредил да се купи цялото село и да се пренесе до Същинска Африка, за да не му е мъчно на Митьо за селото. А редом с това хитрият милиардер си бил направил сметката и решил, че наместо да се подхвърлят децата насам-натам, по-добре ще е да се обзаведе едно село като това, дето е отраснал Митьо, и там милиардерите да си подхвърлят децата срещу прилично възнаграждение. Там милиардерчетата ще пасат крави, ще носят цървули, ще работят по полето и ще си учат уроците по българската образователна система, която уж била незаменима за милиардерски деца.

Тази легенда обходи палубата и трюмовете, ала не стигна до своя герой — Митьо ходеше като попарен есенен лист, свит в раменете и с молитвено прибрани ръце, сякаш го тресе малария. Четири дни по-късно той отново направи опит да се удави, като прелетя разстоянието от релинга до нивото на Световния океан разкрачен като жаба, но пак го спасиха и самоубийствената му треска стихна за известен срок.

Главният механик на могъщия противошоков трансокеански лайнер бай Жельо Алтънтошев тъкмо ашладисваше една мушмула в малката градинка, която си бе направил зад главния комин на лайнера, когато му донесоха изпадналия в несвяст камбузинер. Те не можеха да отнесат удавника при лекаря, защото на борда нямаше лекар или, по-точно, имаше ветеринарен лекар, но знаем, че той остана на пристанището заедно с бай Денчо, така че наистина спасяването трябваше да стане на самообслужване, както би рекъл някой.

— Защо го носите тук? — строго запита главният механик и обърса с опакото на ръката си капките пот от ашладисването.

— Бай Жельо, твой човек е, недей така! — рекоха хората, тръгвайки си.

— Не го припознавам аз! — вдигна и двете си ръце капитан-машинистът. — Хич не искам да го припознавам, защото, когато е за хвърляне, всички се хвърлят, а когато е за отговаряне, аз трябва да отговарям…

— Виждаш ли се какъв човек си? — попита някой. — После се сърдиш, че не ти се гласува доверие на събрание! Никой няма да гласува за тебе…

— Аз да съм — и аз няма да гласувам — подкрепи друг.

— Така де, тук човек се дави, а ти мушмули ашладисваш.

— Не го жаля аз него! — строго и все пак напевно изригна бай Жельо. — Къде отивам аз, ако взема всекиго да жаля? А комуто не се харесваме, да ни махне! Където и да съм, все един трийсет и трети капитан ще ме вземат хората, не е ли така? Няма ли да ме вземат…

— За вземане, ще те вземат — хората станаха по-сговорчиви, — ама и ти сега виж момчето, кой друг да го погледне.

Хората влязоха в спретната едноетажна къщурка с асмалък отпред и два чардака, която подпираше главния комин на лайнера. Бай Жельо много се гордееше с разположението й, защото, кажи-речи, само нему бе разрешено да разопакова къщата си на горната палуба, докато всички други останаха в трюмовете.

На палубата на могъщия противошоков трансокеански лайнер „Али Ботуш“ се дочу мучене на добитък — прибираха се кравите и биволиците от паша, замириса на горена слама, лавнаха тук и там кучета и после всичко утихна, спотаи се между равномерния бумтеж на хилядоконните двигатели на кораба. Хайванчетата полека-лека бяха привикнали с трудната паша и морските особености, ала ръководството и естетите много се дразнеха и произлизаха какви ли не конфузии от тези крави…

Първоначално например никой не знаеше какви са тия крави и чии са, всеки вдигаше рамене и викаше: „Па знам ли?“ Съветът на капитаните, който така и не се събра никога, все пак издаде строго разпореждане, което предписваше на капитаните да очистят в срок от двайсет и четири часа палубата от всякакви животни и предимно от крави и биволици. Добре, но когато един съвет на капитани предпише нещо на капитани, то това много прилича на пушач, който си пише писмено предупреждение да не пуши тютюн — може и да стане някой ден, ала не се знае кога, щом и изпращачът, и получателят на писмото е все един и същи човек.

После работата напредна и на командуването бе направена бележка, че е неблагоприлично за най-обикновен кораб, камо ли за лайнер, при това могъщ и трансокеански, да не говорим пък, че е и противошоков, когато палубата му е покрита с говежди тор. Ако лайнерът е решил да се специализира в превозване на животински товари, ще бъде повече от прекрасно поне на палубата му, а при възможност и навсякъде да има кравешки и биволски клозети, за да не мирише целият кораб на гюбре, защото за едно параходство и за едно плаване се съди дори и по клозетите.

Това деликатно внушение принуди капитаните да издадат най-яростното предписание от римско време до наши дни. И трите заповеди бяха единодушни: забранено е на всякакъв добитък да ходи по палубата, включително на котките и бълхите дори. Тази заповед, както и трябваше да се очаква, не изигра никаква видима роля, главно защото добитъкът не чете заповеди. Тогава капитаните учредиха тричленни комисии, които трябваше да хвърлят през борда всяко добиче и всяка гадинка, която бъде забелязана по горната палуба. Но поради враждата между капитаните, която се бе пренесла и върху екипажите, а имаше своите корени и в махалите, тричленките въобще не се появиха и добитъкът продължи да се петлее по палубата и петли кукуригаха от реята, и кокошки мътеха по рангоута и под спасителните лодки, и крави се дръгнеха по радиомачтата… Всеки знаеше, че това е временно положение, но колко пъти си даваме сметка: кое ли положение не е временно, кое нещо е вън от времето, не сме ли и ние все временни?

Временни бяха тези крави, къщи и махали, сандъците с камъни, черниците, даже и паметникът на незнайния офицер ротмистър Избеглийски. Долавяме читателското любопитство, знаем, че всекиму се иска да забрави поне за миг своите проблеми и да попита: „Ама къде отива това село? Откъде изникна? Или е онова същото, дето го претовариха на обединения нефтопункт на параходствата?“ Спокойно, има време, пътуването продължава, ще се опознаем още по-добре…

Когато Митьо камбузинерчето направи петия или шестия опит да удави отчаянието си в Средиземно море, капитан Бакърджиев бе попътно застигнат от някакви свои капитански горчивини и реши да ги излезе върху този несретник.

— Хвърлете го обратно в морето! — гласеше капитанската заповед, когато му съобщиха, че удавникът е спасен и изнесен на борда.

— Леле бре! — в славянски порядък на възкликване рече Корделия Радивоевич с ръка на уста. — Как може!

— Хвърлете го обратно в морето! — проехтя отново свирепата капитанска заповед.

— Ма що ти е направило момчето, молим те!

Капитан Бакърджиев не бе в състояние да отговори убедително какво му е направило момчето, но вън от съмнение бе, че нещо трябва да се направи при това объркано до невъзможност положение на борда. Излишно е да повтаряме колко пъти корабът тръгна и се върна, потегли и отново връхлетя върху брега. Стигнало се бе до положение капитан Бакърджиев да не знае дали в момента се намира на суша или на море, къде се намира въобще и това, прибавено към кравите и престоя на машините, пируващите на борда гости от древния и млад континент, които един Господ само би могъл да разбере, при това не нашият Господ, ами техният си, затова рече: — Ама то така всеки знае да се дави! Къде отиваме, ако всеки започне да скача през борда? Виж го ти него! Екзистенциалист.

Капитан Ноньо Бакърджиев поясни охотно на капитан Корделия, че мореходството се е крепяло винаги върху една силна ръка, върху една неограничена власт, властта на капитана. И върху клоните на могъщото дърво на тази дисциплина, на тази власт са зреели и зреят и сега дивните плодове на победите. Въобще този път Бакърджиев бе вдъхновен и говори смислено и каза много умни неща.

— Говорихме, говорихме, стига вече! Сега ще следват постъпки. Тоя селски народ, дето е тръгнал по море с крави и биволици, от друго не разбира. Ще взема да екзекутирам някого, за да стресна останалите.

Дали защото бе готов — духом готов — да стане диктатор, а такава готовност никога няма да бъде дефицитна по света, или пък питието „Балантайн“ му подействува по-ячко този път, но Бакърджиев прегърна горещо или бе прегърнат от мисълта да превърне МГПЛ „Али Ботуш“ в царство на реда и дисциплината, кръщавайки го в кръв и ужаси, и си мислеше все за това.

— Солено месо са яли, плъхове са варили, дъвкали са сурови ботуши, а като заповяда капитанът, и с език са чистили палубата — ей това са били някогашните моряци. А сегашният ашладисва мушмули или пък тръгнал да си пасе кравата и ми се плези насреща, казва ми: „Ами че тоя кораб не ти е бащин или майчин, той е наш, колкото твой, толкова и мой.“ Как тогава искаш успехи, как няма да се блъскаме от бряг в бряг и да не знаем какво правим и къде сме…

— Да, наистина, къде сме сега?

— Не ме прекъсвай! Не ме прекъсвай, че каквото ми е накипяло, както сега съм вдигнал пара, ако ми се яви един такъв умник, тутакси ще го метна през борда да се научи…

— И после ще ти носим цигари в затвора…

— Глупости! На борда волята на капитана не подлежи на обжалване. Това — първо. И, второ, той се самоубива и така, и така.

— Добре, нека слезем на брега, нека видим какво е станало с Капитан Танев, много конфузно положение се получи, оставихме човека на брега…

— Корделия, какво говоря аз досега? Нали точно това говоря? Нали виждаш, че моята заповед не се чува и когато аз кажа: „Пълен напред!“, корабът или спира, или възсяда брега, а ако кажа: карай към брега, то все едно, че на шапката си говоря? Нали за това искам да въведа бързо ред и дисциплина, ако щеш, и с цената на жертви? Ти си ми помощник, а не разбираш… Но какво ли има да разбираш? Стига думи вече…

Капитан Бакърджиев решително грабна фуражката си, оправи китела и с бързи крачки слезе в трюма, където на часа намери една отвързала се от яслата крава — животното стоеше пред една противопожарна инструкция и я гледаше състрадателно. Използувайки товарния асансьор, капитан Бакърджиев отведе добичето чак в салона на първия етаж, където ставаха събранията, и съобщи по мегафона, че екипажът трябва незабавно да се събере за решаване на въпроси от изключителна важност.

Такова чудо не бе се случвало — да се събере целият екипаж, но дойдоха доста хора.

— Чаках достатъчно и предостатъчно. А сега вече настава нова ера на борда на поверения ми трансокеански лайнер „Али Ботуш“ — после се огледа за ефекта, за жертвата също така се огледа и като го видя, изрече съдбовно:

— Помощник-капитан Митев Митьо Хараламбиев!

Мълчание последва тия страшни думи, мълчание и после шепот:

— Отговори де, отговори, като те вика… Кажи: „Ест.“ Хайде, Митьо, отчаянието си е отчаяние, айол, ама заповед е това…

Хеле по някое време се чу:

— Моля!

Капитан Бакърджиев се престори, че не обръща внимание на неформения отговор, защото бързаше към същината. И още по-сурово рече:

— Митев! В срок от три минути очистете салона от тази крава и оберете изпражненията й, в обратен случай ще ви разстрелям на място!

Той извади пистолета си и вдигна високо своята лява ръка, увенчана с часовник марка „Картеберт“. Докато чакаше да започне новата минута, той попита:

— Ясна ли е заповедта?

— Съвсем не! — обади се някой.

— Питайте! — разреши капитанът, защото бе изпуснал началото на минутата и можеше да почака до следващата, а също и защото сега му се стори, че е постъпил несериозно, като е дал толкова малък срок за извеждане на кравата и за чистене на изпражненията.

— Какво се разбира под „изпражнения“. Моля да ми се обясни!

— Изпражнение е това, което си ти! — с моряшка бруталност рече капитанът. И добави неопределено и двусмислено: — Лайно!

Има едни такива превратни мигове в историята на света, когато само за секунди се променят трасета и евентуалности, когато се изправят хора, народи и кораби и поемат по нови пътища Дали най-сетне многострадалният трансокеански лайнер нямаше да бъде разтърсен от ядрената ярост на капитана и наместо насам корабът да тръгне пак натам и всичко да стане къде-къде по-различно…

Тъй, обаче камбузинерчето Митьо покорно откачи капистрата от гърба на креслото и поведе кроткото добиче, което трябваше да изиграе ролята на хубавата Елена или на сръбския престолонаследник в Сараево, ала не влезе в историята и излезе от салона. Капитан Бакърджиев бушуваше и беснееше от тази подла, неочаквана и все пак така характерна постъпка на младия човек. И наистина не е силна думата „подло“, когато става дума за характеризиране постъпка на човек, дето се дави заради една алфа, макар и ромео, но купен на вехто, а не желае да загине за нещо величаво и голямо, каквото е например дисциплината.

Сякаш напук точно тогава от долната палуба екнаха волните и невъздържани викове: „У бря, бря, бряааа!“ Чуха се няколко изстрела и стана ясно, че на самотния опит да се въдвори ред и дисциплина екипажът отвръщаше с поредната сватба.

Капитан Бакърджиев стоеше на мостика и обърнал гръб на брега, гледаше към вечното море, а си мислеше за капризите на човешката душа, тази многопластова като кромид лук човешка душа, която винаги крие под себе си нови пластове, и всичките ужасно много си приличат, както прочие си приличат и люспите на лука. И когато обелиш последната люспа, виждаш, че си стигнал до една стара пословица. Или до пристанище, където вече си бил, както в дадения случай.

Едрите субтропически звезди мигаха насмешливо в мастиления мрак на нощта, когато могъщият трансокеански и противошоков лайнер „Али Ботуш“ изведнаж заблестя с всичките си светлини и разби на пръски и пяна водата зад кърмата си, поемайки своя път…