Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (4)

Глава четвърта
В нея хората се обичат, мразят се, женят се, правят опити да се уволняват взаимно. Преливане на флуиди по нов способ. Помощ от легацията

В това време капитан Бакърджиев гледаше с неразбиращ поглед изплувалия сякаш от небитието град по-бял от всички бели пристанищни градове, появил се там, където съгласно картите, логиката и начертания курс би трябвало да има хиляда и осемстотин метров пласт морска вода, течение по курса от две и половина морски мили и абсолютно никаква суша. Прибавете към това появата на едно видение, наличността на помощник като Денчев и останалото, което знаете, няма ли да се съгласите, че погледът на капитана трябва да бъде именно неразбиращ?

Настанал бе един от онези редки мигове, когато у всеки капитан на кораб се поражда непреодолимо желание да не бъде повече капитан на кораб, да бъде в скута на майка си или да се сгуши под дебелата груба вълнена черга и наоколо да има тишина и да свети огънят в огнището. Но майката бе далеч, далеч, чергите бяха прогнили и вместо това сега имаше море и някакво странно пристанище.

Какво бихте направили вие?

Какво капитанско решение — от хилядите възможни — би било най-правилно в един миг, когато знаете, че помощникът ви, а може би и другите помощници, плетат нишките, събират силите и се готвят да ви свалят? Как да измъкнете кораба, на който прочие плават и те?

Решенията са хиляди, правилното е едно. А сега нека изпуснем малко от пренадутата пневматичност на момента, за да не друса повествованието, като кажем, че най-често правилното решение е именно онова, което ни хрумне, пък който иска, нека доказва противното.

Повлиян от словесното течение, от духовната атмосфера на общението с ветеринарния лекар, капитан Бакърджиев започна да се съсредоточава върху едно нещо и това нещо не бе „Али Ботуш“. Ако ние познаваме хората и умеем да ги разбираме при нужда, време е да знаем, че в момента единственото нещо, от което не се нуждаеше капитанът, бе да му се говори за кораба или да мисли за корабоплаване въобще. Преди да усмирим нашата словоохотливост, трябва да споменем само, че и най-страшното нещо на този свят — например войните — се понася леко от отделния гражданин, защото има на света радостното съзнание, че войната не засяга само него, ами още и инкасаторите, и началниците…

А слънцето печеше и препичаше немилостиво и безжалостно този препечен свят, който е осъден да остане завинаги суров.

— Не съм предполагал, че така трябва да се спира на всяко пристанище — промълви Капитан Танев.

— Моля? — сепна се Бакърджиев. — Казахте ли нещо?

— Вие си не знаете силата бе! Все така ли влизате в пристанищата?

— Така или иначе — пристигнахме. Къде — не мога да кажа, но някъде пристигнахме. Давай да вървим…

Капитанът наложи фуражката си и изприпка навън по палубата, огледа пристанището с познаващ поглед, прецени щетите на око и процеди през зъби:

— Майната му! Конфедерацията има пари — да плаща.

И изкрещя:

— Какво чакате? Защо не пускате трапа? Заговори знаете да правите, да заговорничите знаете, а да си гледате работата…

Стълбата, наречена „трап“, срамежливо изпълзя през отвора си и допря кея на пристанището.

Те прекосиха безлюдното — по религиозни и политически причини, както вече узнахме — пристанище и хлътнаха в един малък бар или сладкарничка просто за да попитат къде има управление, власт, телефон и хора, но волята на случая е била такава, че точно в този момент музик-боксът на барчето засвири оная простичка, чиста и лъчиста мелодия на Чарли Чаплин, та се наложи да седнат, да послушат и да изпият по едно бакарди, още повече след като и на нас, и на тях им бе повече от ясно, че всичко е объркано и няма за къде да бързат.

— Седнете, мон капитен! — мрачно шегувайки се, го бе хванал за рамото ветеринарният лекар. — Седнете и знайте, че щом ние слязохме и тръгнахме да търсим нещо, подписахме се, че ние сме виновни. Виновни или не — какво да ти кажа — поне от това питие винаги ще има! Пие ли ти се виновност, ще ти наливат, докато се задавиш…

В малката сладкарничка влезе стройна жена с американски дълги крака и докато тези дълги крака прекосяваха сумрачното разстояние, пълно с музика и неизвестност, единият чифт мъжки очи пиеше като пиявица формата им, защото една жена, това са нейните крака, краката, с които тя обхожда този свят, на който е стопанка, докато несретните мъже са само прашец, идея, начало и през останалото време поглед. При вида на тази свежа хубост, на тази мамеща женственост капитан Бакърджиев забрави неволите си и бутна с лакът своя съотечественик, който на свой ред стоеше слисан и зяпнал, защото виждаше пред себе си Лидия Сматракалева и защото най-малко очакваше да я види тук.

Най-сетне той се изправи, тръгна, олюлявайки се, към нея и може би щеше да я заговори, ако не бе чул, че тя пита за кораба „Али Ботуш“. Този въпрос, отправен на най-чист английски език към бармана, накара двамата мъже да се спогледат още по-слисано, капитан Бакърджиев също стана, съвзе се от изненадата и се представи, като запита с какво може да бъде полезен.

Жената съобщи името си — Корделия Радивоевич, капитан на разпореждане на Конфедерацията на активните жени — и съобщи още, че оттук тя трябва да поеме кораба като трети „А“ капитан. Това наистина беше тя и не беше тя. Приликата бе замайваща, пълна до момента, в който започна да говори, и тогава Капитан Танев стана и излезе от мрачното подземие на бара, защото винаги е болезнено, когато се рушат и ломят красиви представи. Той мина веднаж и дваж по сенчестата улица под големите палми и отново влезе в бара, неудържимо привличан и отблъскван от една жена и от нейната двойница.

Двамата капитани — капитанът и капитанката — говореха много любезно и усмихнато и даже му кимнаха, но Танев отново излезе навън и продължи да снове по улицата, питайки се сам какво всъщност иска, какво му трябва, защо е тук и какво по дяволите следва сега. Крачейки на изток по сенчестия булевард, Капитан Танев си казваше на ума: „Ще вляза вътре, ще спра лигавия разговор и ще я попитам: «Лидия, защо ми излизаш с тия номера?»“

Но улицата свършваше и той тръгваше на запад, към пристанището и си казваше: „Това не е Лидия, пък и да е тя — какво мога да искам от нея? Напуснах я сам в България, за да дойда тук да й кажа «Ку-ку». По-добре да се прибера на кораба.“

„Всъщност аз наистина съм я обичал… Добре де, тя сега е вътре, същата досущ същата, само като си отвори устата, става друга, ама какво пречи да я накарам да не си отваря устата?“

„Простащина!“ — призна той и понеже улицата свърши, тръгна към кораба и сега забеляза с известна изненада, че лайнерът се отдалечава от пристанището.

Той влезе запъхтян от тичане в сладкарницата-бар и прекъсна обясненията на капитан Бакърджиев, който щедро споделяше обилните си морски познания с Корделия Радивоевич и я убеждаваше колко леко е да си капитан. Каза им Танев какво е станало с „Али Ботуш“. Те изприпкаха към кея, за да видят, че „Али Ботуш“ е даже още по-далеч, отколкото преди пет минути.

Големият наш учен професор Баларев честичко казваше: „Науката — това е простота.“ И наистина ние сега можем да си гадаем на воля какви причини са довели до отплаването на кораб, на чийто борд няма капитан — всъщност кораб обилно натоварен с капитани, но без първия. Кораб, на чиято палуба се готви бунт срещу капитана, и кораб, който се е врязал в пристанището, връхлитайки със скорост седемнайсет морски възли, сиреч с пълен ход.

Вземайки всичко това пред вид, науката се замисля миг-два, поглежда тавана или небето и казва:

„При това положение никой не е спирал двигателите, защото няма кой да отдаде такава заповед, те продължават да работят и след известно време измъкват кораба от вклиняването и го повеждат обратно назад. Силният тласък е отместил ръчката в посока «Пълен назад» — това е простото обяснение.“

Екзалтираният от красивото дамско присъствие капитан Бакърджиев сега псуваше тихичко и басово на български и учтиво казваше на английски, че всъщност нищо особено не е станало и всичко е О.К.

Той ставаше все по-весел, защото и събеседничката му се развеселяваше все повече и когато лайнерът се изгуби на хоризонта, веселието повече не можеше да се удържа, защото тя каза:

— Не разбирам защо псувате, щом всичко е О.К.

— Моля ви, кой каза, че псувам?

— Моля ви, аз съм от Далмация.

— Но моля ви…

Всъщност молби и молитви тук вече нямаха място.

Те се върнаха в сладкарницата-бар и разказаха на чашите си, по-скоро тя разказа на масата, на чашите и на мъжете историята си. Тя се била родила в един далечен и омаен град на брега на топлото море, всред дворци, църкви и джамии, маслини и песни и била най-сериозното момиче, което се е раждало някога на земята. Не я интересувало нищо нищичко — ни момчета, ни тоалети, ни песни, живеела си простичко и чисто, както живеят цветята. Ако мразела нещо на този свят, то било да й се обясняват в любов. Но ето, сякаш напук, всички й се обяснявали само в любов и пак в любов. Дори когато питала за някоя улица, наместо отговор й се обяснявали в любов. В любов се обяснявали и пощенските раздавачи. Ако се оплачела от тях, то и началниците на раздавачите й се обяснявали в любов, наместо да уволнят раздавачите. Но ако се оплачела на полицията, чакали я пак нови любовни обяснения. Като някакво проклятие я преследвали тези любовни обяснения и така намразила тя любовта и обясненията, че си дала клетва, тежка, тържествена клетва, да се омъжи само за човек, който няма да й се обяснява в любов. И случаят — този велик режисьор — не закъснял да изправи срещу Корделия едно изчадие, маймуна някаква, с голяма глава, при това с крива и празна уста, която нямала зъби. И ръцете му висели под коленете и бил още водопроводчик. Но късно било, клетва била дадена. Тръгнали те с този урод, именуем Радое, тръгнали да се разхождат по „корсото“, да пият сокове и коняци под чинарите и въобще тръгнали те. И вървели за ужас и недоумение на целия град, и Корделия чувствувала, че още повече го обиква, защото той не й говори за любов, не й натрапва чувствата си и тук е може би магията, секретът на любовта — потръгнало му на този Радое, започнал да печели много от комар, кражби и водопровод, ушил си дрехи, зъбите си потегнал. Започнали да го заглеждат и други жени (който е ловец, знае какво нещо е крякащата патица в блатата, ще кацнат и други патици край нея), взело да се допуска в дамския свят, че Радое има и други, неподозирани, но важни качества, щом го е обикнала такава красива жена като Корделия. Сега вече тя го молела да се оженят, да си народят деца — простичката и красива мечта на всяка жена, — но Радое мълчал, отчасти защото не можел да говори свързано, отчасти защото не знаел какво да мисли, но нали мълчал? Мълчал и създавал у жените и страх пред вероятния му ум… Тъй, тъй и една сутрин Радое се прибрал в къщи хем пиян, хем бит и окървавен, хем май и опозорен. Попитала го Корделия: „Що ти е бре, Радое?“, а той й наредил да се облече и да отиде при капитана на еди-кой си кораб. Отишла тя, без да знае, че през нощта нейният Радое я проиграл на карти, загубил я на покер и я спечелил някакъв тунизийски офицер…

Ако нашите хора бяха по-внимателни, щяха да чуят, че офицерът се казва Драйфус, но другаде бе отплувало корабчето на тяхното внимание. Те слушаха тази дълга и в известен смисъл банална история и си мислеха за отплувалия внезапно кораб, и не знаеха какво трябва да предприемат.

Те не знаеха, че капитан бай Денчо Денчев продължава да убеждава жичкаджията Фернандо, Алипи Айларипито и помощника Първанов да направят нещо, да свалят капитан Бакърджиев, без да знаят и сами, че капитанът е свален, слязъл е на сушата и го няма на кораба.