Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (3)

Глава трета
Лайнерът се блъска о един неизвестен бряг. Брегът се пробужда за нов живот. Ново правителство. Нов капитан на борда на МТЛ „Али Ботуш“

Капитан Драйфус бей даде три халосни изстрела към морето, за да спре връхлитащия кораб, защото и без него пристанището бе задръстено поради рамазана. Но корабът не разбра сигнала или не пожела да се съобрази с него. Тогава капитан Драйфус бей, началникът на пристанището, направи единственото, което можеше да се направи в такъв момент, хвана се за главата и рече отчетливо: „Стана тя!“ Макар и авантюрист по природа, той имаше достатъчно въображение, за да си представи какво ще стане, когато един могъщ трансокеански лайнер се вреже на пълен ход в пристанището по време на рамазан и стачка. Когато за трети път капитан Драйфус бей рече на ума си: „Стана тя!“, трясък на желязо и огъване на пилони и докови кранове долетя до слуха му, за да покаже колко е бил прав в мрачните си предвиждания.

И настана суматоха, бъркотевица и стълпотворение.

Търговците нарамиха своите магазинчета и ги струпаха там, където е навалицата, градът оголя и обося откъм хора и всичко отиде на пристанището, даже и кореспондентите.

Драйфус отвори своето служебно гардеробче и извади загадъчен генералски мундир от някаква неизвестна армия с огромна звезда на пагона и сърмен надпис под нея, който разсейваше всякакви съмнения с надписа си „Етоал“, след което следваха гъсти ресни и акселбанти. Но вън от този символ на властта умният авантюрист се бе погрижил и за реалната опора, която представляваше една базука, скрита в багажника на неговия стар „Ситроен“.

После се затече бързо към гаража, извади базуката и я монтира на седалката с дуло през прозореца, запали колата с манивела, а цигарата си от запалката на колата и тръгна да променя пътя на съдбата на своя изстрадал древен и млад народ.

Броени минути по-късно базуката на капитан Драйфус бей отпрати два халосни снаряда към купола на двореца и историческият миг нямаше как да не настъпи. Тутакси след изстрелите от главната порта излязоха четирима мъже с вдигнати ръце и като разбраха откъде се вдига пушекът, нададоха силен вик: „Еваллаах“ и тръгнаха да се предават, развявайки някаква бяла кърпа.

Народът също чу историческите изстрели и започна да се стича към двореца, защото това бе второто главно място за струване на сеир. Макар и вековна монархия, но останала вече седма година без монарх, страната произвеждаше и изпитваше всякакви трусове и сътресения, плаваше в различни течения и се носеше от всякакви ветрове, а народът гледаше на всичко като на някакъв много интересен сеир, защото това бе един древен и млад народ и знаеше, че нещо ново трудно ще стане под туй вечно слънце.

Капитан Драйфус бей арестува каквото имаше за арестуване и остави приятеля си Абдулрахман да пази арестантите с каиша от панталоните си, а сам той тръгна да оповести историческия факт по радиото. На капитана му се щеше да каже нещо покъртително, затрогващо за този гол и беден народ, който се разхожда гладен по тънкия пясък над нефтените океани… Не, не… не чак толкоз. По-добре да разкаже онова, което знаеше като доверено лице, като приятел на министъра на транспорта — за полигона, който сегашното правителство обеща на Конфедерацията на активните жени, за това, как скъпата родна земя бе продадена на гяурите, на гяурките.

Защото светата истина беше именно такава: като получиха принципно съгласие за изстрелване на космически кораб, конфедератките бяха оставени да търсят полигон и — трябва да признаем — не търсиха дълго.

Капитан Драйфус бей сега се силеше умствено да обедини всичко това в една огнена прокламация и някак изведнъж започна да чува думите й като насън, като на филм или ако щете, най-сетне като от високоговорител, както си и беше. Точно думите, които той мислеше да изрече, чуваше вече изречени от високоговорителя. Сега бъдещият диктатор пребледня и тутакси се върна при Абдулрахман, за да го пита дали няма пръст в станалото чудо, но го завари в най-благ разговор с арестуваните и вътре в няколко минути се изясни, че положението е още по-сложно. Арестуваните не принадлежат към правителствените среди, те също така са тръгнали да отървават народа от гнета и робията на тия, дето за един пост са готови да оставят страната за женски полигон, обаче като се гръмнало отвън, те помислили, че това са някои други, както си и било всъщност, и затова се предали, но не знаят кой може да е съчинил прокламацията.

Капитан Драйфус бей знаеше със своя прозорлив ум, че в разправата си с враговете тази древна и млада страна не отстъпва нито на древните, нито на младите и съдейки по онова, което сам щеше да направи, си даваше сметка какво може да направят с него, ако го заловят, и мислеше напрегнато…

Ще изпреварим малко събитията, като кажем, че половин час по-късно той стоеше коленичил пред най-мъдрия мъдрец Абукадан Абукада и още час и половина след разговора помежду им той бе посрещнат с невъобразимо луксозен кортеж от ролс-ройси, посрещнат и отведен в двореца. Един скептичен англичанин би разбрал тутакси от броя и блясъка на тези ролс-ройси, че страната е наистина бедна, в окаяно положение, но за щастие наоколо англичани нямаше.

Защото повече от всички други най-мъдрият от мъдрите бе прозрял, че един човек, който може да се събере върху едно желание, върху една жажда и една мисъл, трябва да бъде оставен да върви подире й. Как бе прозрял, че този мелез, този несретен капитан, африкански Брут или Наполеон едновременно, е събран само върху едничкия корен на желанието да се види начело на народа си? Това ще си остане тайна на мъдростта или по-скоро това показва, че мъдростта има нюх като вярно куче, а ние просто трябва да ползуваме даровете й.

Ако капитан Драйфус бей бе постоял още малко, щеше да научи и за певицата, и за дългия път през океаните, но засега той бързаше към осъществяването на своята моножажда и моноцел.