Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (26)

Глава двайсет и шеста
Глава на подозрения, съмнения и на генералното прозрение, че ти си най-чистият и най-наивният, а другите… Първи прозрения за смисъла на максимата „Къде е Киро на кирия“. Печелившо предприятие ли е лайнерът? Ами самолетите?

А могъщият трансокеански противошоков и космически лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“ междувременно изчезна.

Лайнерът бе забелязан и заловен пак от риболовния траулер „Петко Атанасов“, дето междувременно екипажът и ръководството бяха сменени за неблагополучия. Новият екипаж и новото ръководство изпълняваха куриерска и разсилна морска служба при Международния морски съд в Хага. Може да е нищо, но бе добре платено.

И тъй, траулерът хвана за носа „Капитан Ноньо Бакърджиев“ и го отведе в тия смутни и напрегнати времена чак в Хага, швартова го и го остави да отговаря за своите деяния, за които бе казано доста в началото на тази морска одисея.

Корабите не отговарят за деянията си — веднъж, защото са предмети неодушевени и второ — защото са нещо голямо. На въпроси и отговори си играят хората. И десет пъти повече — малките хора.

Заедно с кораба в град Хага пристигна и злополучният космически кораб „Маринър“, на чийто борд, вече имаше друг космонавт. Хърбърт Т. Елиът бе отключен от ръждивите железа и скоби, бе освободен да си гледа работата и на негово място в космическата капсула се настани познатият ни беглец, Пламен Кочовски или Пламенкоч. Вярно е, че онези офицери тогава стреляха, но само го раниха и както е във всички оптимистични съчинения, той оздравя, а офицерите продължиха да стрелят помежду си и успяха да се изтребят до крак, до копче и до пагон.

И когато байрамът свърши, а с това намаля и туристическият поток към светите места, смесената туристическа фирма, която работеше с наши самолети и екипажи, пожела да тегли една черта на сметките си и да види къде е Киро на кирия.

След небивалите и фантастични полети между урагани и циклони излизаше, че туристическата фирма дължи около осемстотин и седемдесет хиляди долара, произтичащи от контрасталии, неизпълнени задължения, лоши хигиенни условия, неспазени срокове и обезщетения на глухонемите пасажери, както и други такива по курсовете и договорите, с които бе обвързан палавият лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“.

Бе като гръм от ясни небеса.

Този гръм падна и в долните южни райони, дето пак започваше да се диша тежко. Археологът финансист Тюфекчиев отново усети, че го обземат пристъпи на бронхиална астма. При тази болест всяко подобрение е винаги временно, уви. Като гледаше как хората постъпват с човека и как човекът се отплаща на хората, на финансиста започна да се привижда някакво чудовище. Някакво невидимо, многокрако и многозъбо чудовище, което прави несметни поразии. То изкупува тоалетната хартия. То взема планираните бройки обувки. Изпива млякото и крие яйцата. Чудовище, което не се поддава на дресура, не се плаши от никого и живее за ужас на онези, от които се състои.

— Не съм аз никакъв финансист! — въздишаше пред себе си Недялко Тюфекчиев. — И археолог не съм. Аз съм бил роден за социална криминология. По отпечатъците върху документите и по размера на щетите аз пръв прозрях голямото престъпление.

Мислеше, въздишаше. После се питаше:

— Ще мога ли да го заловя на местопрестъплението?

И си отговаряше трезво:

— Едва ли. Нямам стимули. С други думи — каква ми е авантата?

По това време вече той шеташе насам-натам из Африка и Европа и предлагаше кога самолети, кога билети или дървен материал. И тъкмо когато работите потръгнаха и фигуративно се обади първата нашенска вятърна мелница за смилане на разстояния и превръщане в уем от долари и друга конвертируема валута, точно тогава се обади съдията-изпълнител от Хага и каза, че в обратен случай ще сложи ръка върху другите имущества на длъжника.

Социалният криминолог се върна в мисълта си далеч, далеч назад, когато в окръжния съвет платиха заплатите на доктор Танев и му удържаха острова. Нищо не оставаше ненаказано. Международният съд в Хага вършеше абсолютно същото. Плащаше им полетите от и до светите места и срещу това искаше острова, кораба и малко суха пара за окръгляване на представите за света.

Можеше ли при това положение да не се обади, неговата стара бронхиална астма? Нямаше начин да не се обади. Недялко Тюфекчиев започна да спи лошо, будеше се и чувствуваше, че има съвест. Това го ядосваше, защото подозираше, че останалите хора по света нямат съвест, от това му ставаше още по-тежко на гърдите; дишаше с по-големи усилия, посиняваше от липса на кислород в кръвта. Това са именно хората с истинска „синя кръв“ — тия, дето страдат от астма. Те не спят, нямат въздух, бедната на кислород кръв има син цвят и притежателят й много добре знае, че този свят е една мръсна история в много варианти. Точно това е синята кръв, благородното потекло.

Съвестта на Тюфекчиев го накара да си спомни, че всичко това някога му бе предсказано. Онзи човек рече: „Ще губите и ще загубите и когато се объркате напълно, обадете ми се да ви кажа какво ще стане по-нататък.“

Дошло бе време да потърси този човек и да по-прави сторената грешка.

Може би няма да е зле нещо да се върне на Танев. Поне острова… Хайде да не е чак толкоз, но поне корабът може да му се върне. Има право, трудил се е, негов си е. Да отиде, да се оправи в Хага и да си го прибере. Сигурно ще му дадат малка финансова оценка, няма да го товарят с лихви и утежнения, с хиляда-две хиляди лева ще се оправи човекът. Тогава вече ще се разделят двете сметки — сметката на МТПЛ „Н. Бакърджиев“ и на туристическата фирма за обслужване на светите места Мека и Медина.

И все пак синята кръв и съвестта караха Недялко Тюфекчиев да не се чувствува толкова сигурен, че оня пък ще излезе толкова голям наивник, за да повярва и да се хване на уловката. Наивник ли е? Не наивник, ами глупак. Как лесно се остави да го впримчи оная баба. Как, без да се противи почти никак, остави да му вземат всичко, всичко, само срещу заплатите, които и без това бяха депонирани и му принадлежаха. Трябва да е голям идиот, освен ако не е гений. Тия категории много си приличат и човек трудно ги различава, преди да минат поне два-три века.

Залисан в тези кроежи, криминал-социологът или по-точно социал-криминологът Недялко Тюфекчиев понякога заспиваше и от това получаваше временно подобрение. Ето, ще очисти острова от този кораб, ще се получат пари, ще бъде завършено метрото. Ще продължат разкопките, ще се открие отново финансирането на археологическите търсения, които бяха замръзнали в точка „Четвърта галерия“ — до петия етаж на блиндажа на сегрегацията.

Как ли издържаха ония хора без въздух и вода, без радиовръзка и женска ласка долу? Дали не им бе съдено да повторят на свой ред и в своето време безмълвния подвиг на нашите стари кавалеристи? Няма да гадаем, защото това бяха чужди хора, бяха военни от други континенти и вери, породи и разбирания и ние великодушно им разрешаваме да си трошат главите, както намерят за добре над своите проблеми. Ние да си гледаме нашите, които и без това не са нито малки, нито малко на брой. После сънят минаваше и кръвта на Тюфекчиев отново посиняваше. Той си спомняше за Херберт Сматракалев. Едното водеше другото и задухът му се засилваше. Не можеше да има съмнение. Ако сумите от чартърните полети се освободеха от тежестта на кораба „Н. Бакърджиев“, то оня тип от туристическата компания ще сложи ръка на тях и ще ги хвърли в строеж на рулетки или комплекси от хотели по крайбрежието. Социалният криминолог отдавна имаше пълна представа за Сматракалев. Той беше умен като змия и като нея предпазлив, но не по-малко опасен. Играеше голяма игра и винаги успяваше да натопи някого другиго. Дали този път нямаше той, Тюфекчиев, да изиграе тази потърпевша роля?

Тази мисъл го сепна и той направи една бърза, но доста точна проверка по документи.

Излизаше точно както можеше и да се предположи. По времето на своя объркан рейс „Али Ботуш“ и после „Н. Бакърджиев“ е мъкнел на буксир още нещо. Мъкнел е всичките утежнения от дейността на сушата. Изписвани са били закуски за глухонемите пасажери, които дори и слонове не можеха да погълнат. Писано бе, че на всеки е давано сутрин по литър и половина масло, а не мляко и също така хайвери, уискита. Но онова, което бе най-очебийно, се оказа музиката. Оказа се, че пред глухонемите са изнасяни концерти. Че са правени програми с участие на велики световни изпълнители. Че са давани награди „Златен ботуш“ по асоциация с името „Али Ботуш“.

Всичко това лежеше върху плещите на могъщия като планина лайнер и явно не бе по силите му.

Кой бе имал интерес от това? Кой друг, ако не рогоносецът Херберт Сматракалев?

О, наивни, о жалки и смешни човече на име Недялко Тюфекчиев, ти, с твоето вечно човешко благородство и вяра в доброто! Ти ли ще оправиш света, ти ли ще се пребориш с тая змия? Ти ще вземеш пари от него, когато си видиш ушите!

Задухът се засилваше, притокът на кислород намаляваше, за да стигне Тюфекчиев до страшното подозрение:

— Ами ако са действували заедно? Ако Лидия е отишла при своя законен мъж само за да помогне на Танев и ако сега те действуват съюзено? Не беше ли прекалено лесно всичко — да се вземат островът и корабът, да се правят институти, да се откриват финансирания? Не е ли било всичко една голяма клопка, която вече се стяга около неговата, около Недялковата шия и му взема въздуха и душицата?

Какво може да направи той?

Той можеше само да смени климата.

Да смени климата, само че къде?

Все още има къде, слава богу!

Сега той вече удовлетворяваше основното изискване, на което е подчинена архитектурата на човешката душа. За жалост, не бива да се крием поне от себе си. Винаги сме готови срещу въображаеми злини и заплахи да вършим реални злодеяния.

И обективно глупавият човек Недялко Тюфекчиев тръгна да продава самолетите. Не искаше много. Искаше само капаро. Бе готов да слезе и под цената им. Можеше да продава напълно изправен самолет в движение за хиляда долара. Или за сто и петдесет. Все едно, важното е да си отплати за това, че така ги е обичал, толкова е милял за тях, а хората не са го оценили.

А после събитията се развиха така, че един ден в град Цюрих се срещнаха капитан бай Денчо Денчев и Тюфекчиев. Денчев шеташе по всички градове на Европа, за да разпитва моряци и агентства. Дали не са виждали някъде лайнер с такива и такива очертания и белези, попита той веднага, щом си стиснаха ръцете, и социалния криминолог. Но и социалният криминолог също имаше за какво да пита капитан Денчев и започна едно такова селско хитруване, в което всеки питаше и лъжеше нагло, правейки се, че нищо не разбира. Тюфекчиев остана с подозрение, че и капитан Денчев не е вън от играта и затова не искаше да му каже нищо; изтърва се и му каза само най-важното: че лайнерът е подсъден и се намира в Хага. После се разделиха, кажи-речи, като врагове и двамата мислеха едно и също за себе си и за другия и се питаха: „Господи, само аз ли останах защитник на общите интереси, а всички останали се превърнаха в собственици. Как не ги е страх от народното възмездие?“

А читателят вижда благосклонно, те не бяха собственици. Не бяха и не можеха да бъдат. Само им се искаше…

Капитан бай Денчо Денчев отлетя същия ден за Хага и късно, вечерта намери лайнера далеч от пристанището, някъде в скалистите и песъчливи пусти брегове край този прочут град.

Охрана нямаше, капсулата бе на борда. Жив ли бе космонавтът?

Оказа се, че не само е жив, ами и отишъл да се къпе, защото от банята в салона втора класа се чуваше пляскане на вода и други хигиенни шумове. Денчев си отдъхна, обърса чело и седна до отворената капсула. „Я да надникна за мъничко!“ — рече си бай Денчо и открехна тежката желязна вратичка на ракетата. Вътре бе тесничко, но уютно, прибрано. Личеше си, че космонавтът най-после се е разшетал, очистил е консервните кутии и даже бе налепил няколко порноснимки по тавана си. И точно когато разглеждаше една от снимките — защото за нас, хората, интересът към тия работи надхвърля дори и космическите интереси, — усети как някой го хваща за рамото и на чист роден език чу думите:

— Ти що щеш тука бе?

Капитан Денчев едва не припадна, когато видя с кого има честта да говори. Пламенкоч, със синя служебна хавлия с инициали на „Али Ботуш“ по краищата и още мокър, го гледаше не по-малко слисан от вида му.