Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (25)

Глава двайсет и пета
Моряците политат във въздуха. Не са страшни ни мокрите, ни сухи океани, когато не им обръщаш внимание. Апотеоз на въздухоплаването. Един поглед върху разлюляната планета от девет хиляди метра височина при полет през циклони, тайфуни и урагани

На свой ред и Недялко Тюфекчиев стигна до извода колко голяма е слободията на остров Ноньо. Много неща знаеше той, но най-много го засегна, че някакви бабички започнаха да се мушат измежду сандъците и разкованите авиочасти. „Какво търсят, да ги пита човек, какво се завират там?“

Бабичките търсеха това-онова за своите самолети, мереха, пробваха — като на пазар за преоценени стоки. Каквото им вършеше работа, вземаха го, каквото не, скътваха го, но това бяха все пак неща неизвестни и затова загадъчни за Тюфекчиев.

Той издаде строго нареждане — никой няма право да пипа отпадъците на „Суперконстелейшън“… Всъщност никой и не знаеше, че това са отпадъци. Но след заповедта частите започнаха да намаляват, създаде се интерес. „Щом някой краде, значи, има защо да се краде, дайте тогава да крадем!“

Тюфекчиев постави засилена денонощна охрана — тогава частите изчезнаха въобще, пренесоха се по дворове и поляни. Започна небивалата ера на манифактурното сглобяване на самолети от типа „Четиримоторни витлови“ с неизвестна марка, марката не бе означена никъде, защото по правило боядисването на самолета става едва след като той е готов.

Всъщност Недялко Тюфекчиев не го интересуваха тези самолети, дразнеше го само колективната изостаналост на хората. Защо крадат? Нужно ли им е? Кой ги кара?

Така той прозря, че всичко е плод на свободата и тая свобода трябва да се ограничи малко, иначе пропадаме. Погледнал така отгоре, той не можеше да не погледне и още по-нагоре. Бай Денчо се бе оттеглил огорчен и неразбран от хората, даже освиркан. На негово място дойде Митър Митрев, после щеше може би да дойде Алипи, ако реши да изтрезнее, за да се заеме и с тая работа. Значи, ясно, че иде времето най-после някой сериозен човек да се нагърби с тая задача, време е и Недялко Тюфекчиев да си каже думата, иначе управия няма.

На охраната бе заповядано да стреля на месо, ако бъде заловен някой да пипа крайно оределите вече алуминиеви и чугунени отпадъци. За зла чест точно когато вече комай и нямаше какво да се краде, падна една жертва, най-добрата, баба Милка. Тя бе дошла да потърси една гарнитура за главата на мотора, който сглобяваше най-малкият й син, когато я прониза куршумът на човек от охраната на боклука.

С такива жертви бе изкупено притежаването на самолети от типа „Суперконстелейшън“. Не бе само потта, не бяха само безсънните нощи — кръв, човешка кръв трябваше да се пролее, за да полетят нашите хора в бездънния небесен океан. Сега вече можеше да се каже, че по примера на своите безподобни авиобаби внуците сглобяваха, напасваха, пилеха, стържеха и монтираха, и скоро остров Ноньо заприлича на гнездо на някакви огромни бръмбари, орляк пушещи оси или нещо дявол знае какво.

А финансистът-археолог Недялко Тюфекчиев се вглеждаше все по-втренчено наоколо и любим девиз му станаха думичките „Това не може да бъде!“ Това, което не можеше да бъде, най-често се оказваше неподозираната леснота в преодоляването на колосални наглед пречки. По едно време той започна да краде неща изпод хилядите погледи на гражданството. Откачваше табели, вдигаше скамейки, печки, кранове за чешми. Никой не му се противопоставяше, никой! Майко моя! Значи, общото е ничие? „Не може да бъде.“ По това време именно загина баба Милка, но нейната гибел не промени нещата. Ако имаше още самолетни отпадъци, щяха да задигнат и тях. Крадци ли се раждат хората? Не може да бъде. И все пак крадяха.

Нещо трябваше да се направи и Недялко Тюфекчиев започна да го прави. Тръгна да продава така сглобените самолети, за да докаже, че за разлика от другите той има поглед върху нещата и нужната енергия.

Светът обаче си имаше други занимания и никак не му бе до тези самолети. Единствените, които проявиха някакъв интерес към офертите на Тюфекчиев, бяха някакви арабски авантюристи. Тези авантюристи имаха бюро в няколко града по бреговете на Африка. Действуваха за някаква австралийска фирма с клонове в целия свят. После се оказа, че това е пресилено — не било в целия свят. На преговорите с Тюфекчиев се яви неотразимият Херберт Сматракалев, който именно стоял зад тази австралийска фирма, която именно хранеше въпросните араби, които именно бяха си открили бюро, денем за туристически сделки, нощем за кючеци и други забавления.

Тюфекчиев и Сматракалев не се познаваха, поговориха си на долен и среден английски език и сключиха взаимноизгодната и за двете страни сделка: християнски самолети да превозват за сметка на смесена туристическа компания богомолци от мохамеданската вяра, за да печелят евентуално атеистите.

И моряците полетяха.

Полетяха при невероятно пъстри и сложни метеоусловия без никакъв опит, само колкото ги бяха научили родните им баби. Литнаха над трите материка, отчасти и към четвъртия да издирват и предлагат бърз, сигурен и удобен транспорт до Мека и Медина.

Мека и Медина са свети места за мохамеданите.

Там е работата, че и сам Мохамед би махнал гневно с ръка и би се отказал да сочи на хората път към спасение, ако можеше да хвърли поглед на онова, което ставаше.

Над голяма част от планетата падаше мракът на полицейския час. Някъде колеха. Другаде интернираха. Търсеха помощ и призоваваха се към единодействие военните в по-голяма част от афроамериканския суперконтинент. Зрееше новата най-голяма в историята война, войната на военните срещу цивилните, срещу тези жалки епиграмисти, мадригалисти и карикатуристи, които всячески гледаха да злепоставят военния. За да се спасят, цивилните подълствуваха и без жал изоставяха древния, обречен отряд на интелигенцията да запушва отстъплението. Сега в много страни и държавички гледаха на погромите и кланетата на интелигенцията като на маневри, като на учения, ако не и като на необходима мярка за омиротворяване. Такива неща гледаше генерал дел Нуняс на шест екрана телевизионни изображения. Оня филм, който тогава той поиска да види, бе от бойните полета. В една малка долноазиатска страна военните бяха завзели властта и като я подържали малко и видели, че след голямата разруха, която предизвикала войната, идва още по-голяма разруха, повикали цивилните, сиреч жалките републиканци и оцелели интелектуалци и им казали:

— Защо бягате?

— Защото ни гоните, как защо!

— Друг път да не бягате. Гоним ви ние, защото бягате!

Ония си мълчали.

— Друг път ще бягате ли?

Ония пак мълчали.

— Хайде тогава, вземайте си отново властта и друг път — умната!

Ония обаче пак мълчали.

— Е, ама то с мълчание и сръдни нищо не се постига! Признайте си, че имате грешки, че сте подценявали армията и вървете по живо по здраво да работите!

— Какво да работим? — с напукани от бой устни попитали цивилните.

Тогава военните им отговорили честно, че имат известни затруднения в икономическата сфера.

Ако си спомняте, точно на това място генерал дел Нуняс бе прехвърлил другаде своето внимание.

А историята бе продължила — макар и малко зад кадър — така:

Военните разкрили своите трудности, разказали, че се надявали на подкрепа от сегрегацията, а сегрегацията мълчи или предлага всеки да разчита на своите сили. Какво излиза тогава? Всеки има ум и разум да те накара да направиш някаква решителна стъпка, а после ти казва — продължавай сам!

Те дълго си говорели така братски, тия лековерни последователи на Мохамеда, чада на аллаха. Казали си вероятно, че, изглежда, властта над хората само на пръв поглед изглежда така примамлива, а иначе е един мираж като всички миражи в пустинята. Достигнеш ли го, виждаш — не можеш да го пипнеш с ръка, отмества се отново някъде далеч, разпилява се.

Когато арабин каже нещо, другите дълго мълчат и мислят почтително, чак след това някой може да добави:

— Така си е! Никой вече не може да оправи света, защото много станахме тия, дето скочихме да го оправяме.

И пак мисъл и пак ровене на огъня, преди някой друг да въздъхне:

— Една ни е залюляла и нас, и вас, защо ли враждуваме?

Такива неща си говорели и както виждаме — не били чак толкова далеч от изворите на истината. И като усетили живителната влага на тази истина, решили, че трябва да заживеят като братя.

Няма по-голямо братство от онова, което е било преди делбата на бащинията. Братя, братя, дотам ли стигнахме вече? Избършете тая издайническа суха сълза по онова време, когато имаше какво да делим и бяхме истински братя. Сега ни остана само един пуст океан над нас и далечните, насмешливи звезди.

Такава бе планетата, когато над нея летяха по взаимна договореност ония чартърни самолети.

При полет по рейс 509 нашите герои дори показаха владеене на машината над допустимите човешки способности.

Краткото измучаване на сигналната уредба даде да се разбере, че електронното устройство не е в състояние да се справи с усложнението. Задаваше се някакъв тайфун и данните от насрещните пластове бяха непроучени в дълбочина — пак поради износване или неправилен монтаж на алтиметрите и жироскопите. Тежката машина се вряза в един въртящ се като тирбушон смерч и го прониза, но се разтресе и когато в кабината отново стана светло, на екрана на телевизионния приемател видяха някакъв стегнат и избръснат, препасан с много колани арабски генерал, който разпалено говореше нещо.

— Какво обича господинът? — попита пилотът. — Разбира ли му някой?

Той бе нащрек, защото ако въздухът се бунтуваше и земята не стоеше много мирна. Неведнъж, прелетял сложни рейсове, пилотът трябваше наместо да каца, да продължи полета, понеже летището си бе сменило господарите.

Арабският генерал говореше и вторият пилот започна да превежда, макар да не знаеше бъкел арабски. Не беше трудно. В такива случаи думите са комай винаги еднакви: жалки изменници, престъпна, клика, отруден народ, тежки дългове, светло бъдеще, прогрес, възход… И този генерал не съобщаваше нищо ново. Престъпната интелигенция била избита до крак и тъй като била нищожна по брой, към нея присъединили и инкасаторите по електричеството, тролейбусните контрольори и всички чиновници. Затова до второ нареждане летищата били закрити.

И сега, когато машината по 509 рейс се снишаваше за кацане на затворено летище, над малката арабска страна току-що бе минал един обществен ураган и бе вече тихо. Бяха започнали публичните процеси над избитата интелигенция. Процесите се водеха съвсем модерно, с адвокати, прокурори, обвинителни речи и пледоарии, с публика, журналисти и всичко останало, само дето ги нямаше професорите, студентите, писателите — цялата оная паплач, която е вечно недоволна от всичко и винаги може да излезе по всеки въпрос с две противоположни становища, както и да се отрече от тях. Иначе казано, след направената кървава самокритика хората искаха да бъдат верни на една древна, осветена от вековете, латинска максима: „Да изслушаме и другата страна.“ Но като знаеха колко лесно другата страна може да ги победи в словесен двубой и да сее отрова от съдебните трибуни, бе решено изслушването да стане посмъртно.

Тези неща са тайни, те не се виждат даже и при бръснещ полет, камо ли при снишаване на турбинен или витлов самолет.

Пилотът видя само, че нищо не може да види. Там, където знаеше, че е летището, от което вече трети ден по три пъти на ден излиташе да взема богомолци за светите места, там сега беше мрак.

Самолетът се плъзна над тоя мрак и отново подгони висините. На височина седемстотин метра апаратът бе подхванат от силна вертикална струя и завъртян, обърнат с крило към земята и пропадането изглеждаше неизбежно, когато нов силен тласък показа, че всичко е свършило благополучно. Нашият самолет изви високо към слънцето, превъртя се и само след половин час отново напипа, не, вряза се като кинжал в тялото на своя враг. Пропаданията на машината се чувствуваха, но не можеха да се отчетат поради несъвършенството на уредите. Ни стенанията на корпуса. Ни повиването и скърцането на метала. Змийчетата на мълниите пълзяха по илюминаторите, по стъклата, самолетът бе потопен в апокалиптичен ужас отвън. И летците все повече се тревожеха дали ще им стигне горивото до следващото по списъка летище, където ги чакаха нови богомолци.

Няма да снемаме ореола от главите на тези безподобни смелчаци. Знаем, че в основата на всяка перла има песъчинка, но наместо това ще кажем: тия моряци-летци бяха велики хора, намерени в своите велики мигове. Ни за миг широкото, набраздено от грижи лице на щурмана Величко не трепна и не издаде пред глупавите уреди страх или колебание. Държеше щурманът Величко шурвала, сякаш селянин държи плуга с две ръце, и знаеше само, че има една посока и тая посока е напред. Ураганът се дръпваше сразен от тая дива смелост, а пък смелостта на персонала идваше точно от това, което бе произлязло долу, на оня странен остров.

Екипажът бе прав да не обръща внимание на това, което ставаше навън. Светът — все едно — нямаше да научи за този фантастичен полет, самолетът бе празен, чартърен, търговски и търсеше пасажери. Първо, всички останали търговски фирми щяха да се противопоставят това нещо да се узнае от света. После хората нямаше да повярват. И на края и нашите хора сами не знаеха какво вършат, простено им е.

Самолетът дълго вися между звездите, сякаш добиче, облъскано от бури и градушки, кално и запъхтяно; после по някакъв инстинкт на старите кротки говеда сниши муцуната си и лизна земята на дедите, слезе над Избегликьой, защото навсякъде другаде земята вреше, кипеше и беше затворена, пламнала или студена. Само тук земята бе земя и хората кацнаха на тая земя.

На летището ги чакаше Херберт Сматракалев и неговата жена Лидия. Чакалните бяха пълни с чужденци, австралийци някакви и глухонеми пътници, задържани тук от всеобщата буря във въздухоплаването, както и от циклоните.

Бюфет нямаше, тоест имаше, но не работеше; бюфетчийката имаше ревизия и докато хората лепяха носовете си по стъклата на бюфета, вътре брояха шишета и каси.

— Къде се губите? За вас разписание няма ли? — започна да тропа с крак Сматракалев и да ругае екипажа още преди да е затворена вратата в стаята на дежурния ръководител.

— Бе и ние като врабчетата — знаем ли къде летим? — двусмислено рече бордовият механик, но Сматракалев не слушаше, той ругаеше „тия селяни“. Знаеше, че у нас с добро не бива да се пристъпва, пристъпиш ли с добро, ще ти стъпят на шията.

— Какво чакаме още?

— Поне да се понахраним, да хапнем по залък хляб…

След десетина минути машината хукна отново по пистата и с писък и гърмол сърдито се понесе в небесата, докато пилотите й нагъваха сандвичи с кашкавал.