Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (24)

Глава двайсет и четвърта
Снабдяване по въздуха. Баба Смарайда е на висотата си. Жалките преследвачи биват поставени на мястото им. Появява се пак бай Денчо, който вече се е прицелил много по-нависоко и островът му е тесен и неудобен

Разтревожените баби долетяха и на третия ден привечер, но като видяха, че долу си стои фокерчето и хората кротко си разговарят, отлетяха. Но този път не към далечния роден край, а кацнаха на острова.

Баба Милка свали един чувал картофи и четири тикви и докато ги криеше под един клек, другите бабички си казваха: „Пустата му Милка, все ще се изхитри да ни удари о земи!“

И си обещаха, като дойдат, и те ще донесат по нещо на своите хора, всяка имаше по някакъв свой на острова.

После издириха родата на баба Милка и като казаха къде са оставили картофите, отпратиха в небесата, отдето и бяха дошли.

А Танев водеше самотна гладиаторска битка с офицерите и хората от свитата на генерал дел Нуняс. Битката беше странна. Сега офицерите седяха край огъня и си говореха най-приятелски с ветеринарния скитник. Спорът беше само доктор Танев ли ще отиде в щаба на генерал Диегос дел Нуняс, или генерал дел Нуняс ще дойде тук при самолета, за да преговарят. Всичко друго бе отдавна изяснено, преговорите бяха минали много етапи. Узна се, че е станало недоразумение. Самолетчето на Капитан Танев е нарушило изричната забрана да се лети в тази част на континента. Стигна се до споразумението, че който не влиза в Сегрегацията на военните от КЮП, може да си лети, него не го засяга забраната. Капитан Танев принуди офицерите да приемат това условие, ако искат да узнаят някога къде им е ракетата и как може да се спечели един милион долара наведнъж.

Изглежда, последното най-много заинтригува военните и от тоя миг те престанаха да стоят с гръб към самолетчето, обърнаха се с лица, появиха се много хубави напитки, цигари, консервирани омари и скариди.

Тези дванайсет офицери, дето бяха яздили седемте джипки, сега стояха неотлъчно и не изпускаха ни една думичка от устата на тези странни летци. И виждаха, и чувствуваха, че са попаднали може би за пръв път на вярна диря и тук, между думите на тоя може би откачен и смахнат човек ще намерят ония криволици, които ще се превърнат на подпис върху чек за милион долара.

Изглежда, и Танев чувствуваше това, защото се държеше като примадона, като някакъв много голям певец зад кулисите преди представлението, когато е обкръжен от пламенни почитатели.

— Къде ми е кучето? Не мога без куче! Кога ще разберат тези хора, че аз не мога без привързаност? Ах ти, Океан! Ах ти, Океан!

Обхвана го поетическо вдъхновение и започна да декламира пред офицерите.

Хората кимаха с глави, някои неща не разбираха. Но пак кимаха. Важното бе да го предразположат.

— Ще узнаете къде е ракетата, бъдете спокойни! Но не преди да ви стане безразлично какво ще правите с милиона. Това пък е моето малко условие!

Повечето американци и англичани, офицерите го уверяваха, че не могат да забравят за какво служи един милион.

— А аз ще ви накарам. Мога да се хвана на бас. За милион. Ха-ха-ха! За същия този милион, дето го чакате да изпадне от устата ми.

Работата бе в това, че даже и младият Пламен Кочовски гледаше доктор Танев, сякаш не го познаваше. И взе да се пита защо наистина, ако не двамата, поне той самият не получи този милион. — И за какво ли толкова ще ви послужат един милион долара? — издевателствуваше над слушателите си Капитан Танев. — Ще станете едни от най-жалките, най-крехките и нестабилни милионери, от тия, дето имат само по един мижав милион. Ще ви се подиграват останалите милионери. Ще ви притесняват. Ще ви се смеят в очите и ще ви пращат да им купувате цигари. Честно слово! Бил съм такъв жалък собственик и знам. Винаги съм си представял планинските върхове като… Е, хайде, плюйте на тия измислени върхове, казвам ви, откажете се от милиона!

Офицерите гледаха огъня. Не им се дискутираха такива проблеми. А този чудак — нека си говори. Важното е да не се сърди. Иначе е симпатичен. И може да е прав за себе си.

— Но планините са реални, върховете също. Ако ги изравним, светът ще стане скучен и монотонен.

— Не! Няма да е скучен, ще стане невъзможен! — рече Танев.

— Тогава? Срещу какво въставате? — Танев стана сериозен.

— Ние сме такива, защото векове се учехме да печелим. Само да спечелим. И спечелихме тоя свят, който виждаме.

— А вие какво твърдите? Може би искате да ни накарате да губим?

— Да! — простичко и убедено рече доктор Танев.

— Сериозно ли говорите?

— Да — рече Танев. — Съвсем сериозно.

— Искате да обърнете играта наопаки? С краката нагоре?

— Не. Просто ми хареса. Загубих един кораб, загубих един остров, един приятел, една жена, населението на един кораб и на един остров…

Офицерите се спогледаха. Значи, това е той, дето е бил на странния кораб… Наистина! Ами ако тези хора са пришелци от други звездни светове? Ами ако точно тях е видял Хърбърт Т. Елиът и за тях пише? Ами ако те са се върнали заедно с него? Та тогава… тогава милионът става съвсем реален! И остави това! Остави милиона… другото, другото!

Сега вече хората не можеха да бъдат помръднати оттук с нищо, нито насила, ни от студ и глад. А и нямаше такива неща, нямаше студ и глад, огънят гореше по цяла нощ.

В една такава нощ те не видяха кога край огъня приседна един странен мъж с много бяла коса и много бяла брада — беше старият мъдрец Абукадан. В краката му веднага легна мъдрият пес Океан.

На сутринта Танев видя мъдреца и кучето, но не можа да направи нищо, кръгът бе плътен. Ни той можеше да се приближи към стареца, ни старецът към него.

Те се гледаха дълго, докато едно жужене на мотори не ги накара да вдигнат очи нагоре. Минаваха неизменните аеробабички със своите продукти, тикви и мляко за острова. Един от самолетите се сниши и миг преди да ги отмине, едно малко пакетче, една селска бохча тупна в средата на кръга.

В бохчата имаше една дюля и долни дрехи за преобличане за Капитан Танев.

— Вижте! — рече покъртен Капитан Танев. — Всяка възраст си има своите красиви страни, господа! Славна баба е Смарайда! Мисли за тялото ми!

Замълчаха и го зачакаха отново да дойде в настроение, за да говори неща по-близки до интересуващото ги.

Тогава неочаквано се обади Абукадан.

— Какво, сине, не можеш да се откъснеш от приятелите си? Питието си не можете да разделите или приказките?

— Уча ги да губят! — весело подвикна Танев.

— Мигар? — попита старецът. — Млад си още, за да достигнеш до тая философия, сине! Пък и светът е още много млад! Свидно му е на света всичко, иска всичко да държи в ръцете си, да му се радва, затова губи, сине, защото не се е научил как да губи! Не ги учи. Няма да те разберат.

— Щат, щат! — по шопски упорито рече Танев. — Ще ги принудим. Ще им разясним полека-лека, че невинният човек не ходи на съд с девет адвокати. Не ходи ли, господа? Кажете, не ходи ли? Не ходи, зер. Виновният ходи с адвокати. Ех, Абукадане, всичко, което трупаме, е все охрана и отбрана за сторени грехове. Брави! Огради! Ключове! Всичко е охрана на една престъпна готовност за вършене на зло…

— Не говорете така! А ако дядо ми го е спечелил? — обади се някакъв млад лорд.

— Питал ли ви е дядо ви? Питал ли ви е дали искате да ставате съучастник на неговото престъпление?

Лордът нямаше какво да отговори. Не биваше да дразни този налудничав или по-скоро луд българин.

Понякога докторът се умълчаваше, не позволяваше да му казват нищо и да не го безпокоят. След това искаше да му пеят френски естрадни песнички, най-често тази „Не съжалявам за нищо!“ на Едит Пиаф. После даваше обяснение за състоянието си:

— Никога не съм мислил по-тревожно, отколкото сега. Някога наистина се съсредоточавах, то беше обаче много лесно. Чистиш, чистиш мислите си, додето остане само една, най-важната, тя полита над света и каца например някъде. Каца върху кораб. Това вие не можете да направите, защото не можете да се очистите. Да се очистите до една мисъл, да не остане от вас нищо друго, освен тази мисъл…

— Идеализъм! — пробоботи някой.

— Е, те не са кой знае колко възможностите… Или ще си идеалист, или материалист. Ако ви кажа къде е милионът, сиреч къде е онова синеоко същество, с широко чело и изпъкнала като на жребец долна челюст, широка, квадратна…

— Господи! — въздъхна един офицер. — Този човек наистина е виждал бедния Хърбърт. Точно така изглежда, не лъже…

— Внимавайте какво говоря… Ако ви кажа къде е космонавтът, вие няма да се съгласите да си разделите по осемдесет хиляди долара. И ще стане като в евтините комикси. Един по един ще си прережете гърлата… Ако го кажа на един, ще го убиете, ако го кажа на половината, ще присъствувам на един славен мач.

— Зная, сине, затова дойдох да те отърва… Искам да кажа на тия хора, че и аз знам къде е космонавтът им. Знам го, деца. Всичко знам. Седи зад ракетата си и е много, много тъжен. Те му говорят по радиото, а той си мисли, че е на кой знае коя планета…

Хората се заслушаха в думите на стареца.

— Пък то, сине, като поразмисли човек, ще види, че той не е някъде другаде, ами е някъде наблизо. Знам къде е. Дълбоко, дълбоко са се заровили военните да се скрият. А защо се крият? Защото да държиш оръжие е винаги нещо недобро, не става веселба, когато има оръжие. И той е там някъде при тях, знам го, нали го знам, сине?

— Знаеш го!

— Е, хайде, елате с мен и оставете момчето! — рече мъдрецът. — Аз ще ви заведа! Който иска, ще го заведа…

Изведнъж Танев се провикна:

— Къде отива той? Къде?

Някаква бягаща точка се мярна всред редките храсти и камънаците. Бягаше Пламен Кочовски, който вече знаеше всичко.

— Жалко за доброто момче. Беше добро момче, но не можах да го науча да губи. И сега ще загуби грозно…

Една джипка полетя подир него и после още три джипки и няколко изстрела застигнаха Кочовски.

Когато хората се върнаха при Танев, той бършеше сухите дерета, където някога може би са текли сълзи… Сега не течеше нищо, той само рече:

— Убихте го, нали? Тогава простете, че ви убивам и вас, но нямаше как иначе, досадихте ми до смърт, пък и не сте добри. Милионът ви се намира на борда на трансокеанския противошоков лайнер „Али Ботуш“. Който от вас оцелее, ще разбере защо ви казах: един ден ще се питате наистина ли ви трябва милион на тази цена. Какво ще купите с него?

Офицерите хукнаха, чуха се изстрели. Още преди да минат хоризонта, две джипки пламнаха и ония, които се измъкнаха от пламъците, паднаха, без да се чуят изстрели. Другите подгониха отново машините.

Ветеринарният лекар тръгна след кучето си и то скоро го заведе в главната квартира на Диегос дел Нуняс. През всичкото време кучето бе вървяло по стъпките на мъдреца Абукадан, а Танев по стъпките на кучето и мъдреца, додето най-сетне пристигнаха заедно в хладния приказен дом.

— Как странно се менят понякога нещата! — рече Капитан Танев, когато видя онзи, когото най-малко бе очаквал да види тука. Видя в двора белия кител, белите панталони, бялата фуражка и тлъстата, трътлеста фигура, която ги изпълваше — фигурата на бай Денчо Денчев.

— Ха! Каква среща! — фалшиво рече моралистът. — Когато най-много не ви очаква човек, тогава пониквате отнякъде, другарю Танев! — лицето му бе тлъсто. Мустаци нямаше. Пушеше пура. Умееше да не показва това, което мисли в момента. Бе извървял сложен път този стар пазач на стари умствени цистерни. Сега се чувствуваше, че май пазенето е приключено и пазачът на малкото принципи е тръгнал да ги олихвява.

— Какво правите тук? — рече Капитан Танев. — Сорго ли сеете?

— Сорго? Къде? — попита бай Денчо.

— Просто така, знам ли сега каква е конюнктурата? Или… чакайте, чакайте! — той явно ехидствуваше. — Не ми казвайте за какво сте дошли. Може би по-приятно е да отгатна аз… Сигурно някаква обществена работа, някаква политическа работа…

— Ех — рече бай Денчо и фалшиво погледна към небесата. — Когото е заяла тая краста, политиката, той знае — от нея отърване няма! Ами вие…

— Чакайте, чакайте! Нека погадая още! — рече възбудено Танев. — Толкова отдавна не съм си проверявал умствените възможности! Вие сте ми като една подвижна кръстословица!

— Ами тогава, щом ви е толкова приятно…

— Така, така. Значи, политически интереси. Нека поиграем още мъничко! Току-що изпратих на явна гибел… дванайсет превъзходни офицери. Същата грешка, най-често повтаряната…

— Коя?

— Печалбата. Страстното желание на всяка цена да спечелят един милион долара. И до довечера ще загинат всичките, ако все още не са успели да го сторят.

— Какъв милион? — с леден глас рече капитан Денчев.

— Е! Какъв милион! Малко ли са милионите по света? И тук се търкаля един милион, по палубата на моя кораб се търкаля…

— Капитан Танев! Тоя милион произтича от народа и принадлежи на народа! Я ме виж къде съм се порязал?

— От първия миг ми беше ясен, Денчооо! — много, много тъжно и замислено рече Танев.

— Вие сте откачен човек, Танев! Вие нямате право…

— Пистолет имате ли?

— Защо?

— Не е хигиенично да се разговаря с вас, когато имате пистолет.

— Нямам.

— Е, хубаво, върви, върви! Не ми е мъчно за тебе! Наистина казах на ония офицери, но ако някой от тях намери лайнера, ще стане милионер. Тъй че иди, ако можеш, спаси си милиона, макар, доколкото знам, да имаш достатъчно долари в швейцарски банки…

— Какво ти влиза на теб в работата?

— Голо любопитство. Разсъждаваме си с кучето. Можеш ли да ми кажеш честно колко имаш бруто, а пък аз после ще ти кажа с точност до петдесет цента. Искаш ли? Ако мълчиш, ще започна да дрънкам наляво и надясно…

— Дрънкай! — Бай Денчо вече съжаляваше, че няма подръка своя верен револвер.

— Добре де, имам двеста хиляди…

— Двеста четиридесет и една хиляди и сто и осем долара имаш.

— Тогава защо питаш? Откъде знаеш?

— Кучето чете какво пише в очите ти, пък на тебе всеки миг ти пише в очите колко долара имаш. Познах ли?

— Позна.

— Браво, Океан. Ще ти сипя един джин довечера. Ха сега — по живо по здраво, бай Денчо, и върви гони милиона си…

Не мина половин час и хеликоптерът на капитан Денчев пое право на юг, където трябваше да бъде остров Ноньо. Макар да бе крайно възбуден, той все пак има време да въздъхне и да каже на пилота:

— Колко са прави всъщност класиците! Казано е: алкохолът е опиум за народа…

— Религията е опиум — поправи го пилотът.

— Все то. Гледам Танев… Какъв ум, какви възможности! И това всичкото загива заради тоя пусти алкохол. Какво толкова намират в него бе? Какво ми става на мен, като нито съм пушил някога, нито съм пил, напротив, само обществена работа съм вършил. И какво? И умът ми свеж, и силите ми сили, и ако хората не бяха такава мръсна паплач, какви неща още можех да направя за обществото. Кажи бе, момче, не може ли да направи още много неща за обществото другарят Денчев?

— Можете — въздъхна някак особено пилотът.

— Изтръгнах го от лапите на капитала! Име, поминък му дадох на тоя остров. Хиляди трудности преодоляхме. А сега тая сива маса не ще даже да се поучи от моя опит…

Той бе засегнат на авторска амбиция — никой не искаше да чете неговата биография, така луксозно издадена. Никой не го поздравяваше и моряците хихикаха, когато минаваше.

Огорчен от човеците и неразбран от тях, бай Денчо махна с ръка и остави Камбузинерчето да ръководи острова, за да даде най-сетне на тая паплач да разбере какво е бай Денчо. И какво е Митър Митрев, Камбузинерчето.