Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (23)

Глава двайсет и трета
Финансовият инспектор, който оглавява една наука, я повежда право надолу, към зората на хилядолетията. Човек трябва да знае върху какво е стъпил и накъде върви. Пристигат първите количества бракувани самолетни части и полуфабрикати „Суперконстелейшън“

Финансовият инспектор от окръжния съвет Недялко Тюфекчиев имаше стара бронхиална астма, от тия, дето не дават да се спи по цели нощи. И ето, след тримесечна финансова ревизия на този приказен остров Ноньо, бивш остров Хико, задухът му като че попритихна и той сега можеше да спи. Защо му трябваше обаче да се хвали? Веднага го отзоваха и на мястото на първия екип от финансови ревизори изпращаха сега нов. „Докато навлезете в същината на работите, докато опознаете специфичността тука, ей че и вашето време се изтърколило. Защо ги правят тия работи?“ — питаше Тюфекчиев ревизорите, макар да бе ясно защо ги правят тия работи. Всекиму се искаше да поизлезе в чужбина. Дали и откриването на Америка някога не е било дело на хора, дето са искали да поизлязат в чужбина?

Майната й на Америка, ами къде отиваме ние по тоя начин? Тоя крастав и келяв остров не може да си плати само разноските по ревизиите. Доказуемо е с молив в ръка. Всяка ревизия по три лева дневни и два лева квартирни и хиляда и осемстотин лева пътни разноски на отделен човек. Идват винаги по седем, по осем. Прави му сметката.

Такива мисли витаеха в главата на финансовия ревизор, докато се потеше от задухата на един бъдещ циклон и си играеше с книжата по строежа на новото метро.

Метрото само му беше ексик на остров Ноньо.

Хората, с налъми, ядат пресовани джанки или иначе казано, пестил от габровските села и правят метро. Обувки няма, облекло няма, работна ръка няма, а те купуват машини за метро. Нещо повече! Туземното население се оплаква, че откакто са дошли тия пришелци, и карас вече няма. Карас и не можеше да има, защото финансовата ревизия преди година и нещо си превиши правата и малко се попрестара. На местните рибари, които и хабер си нямаха от делата на финансистите, бе възложен план. Направиха им едно кейче и срещу него се опитаха да им хързулнат за изпълнение план. На туземците толкова им трябваше, престанаха да излизат в морето и направиха такъв карнавал, че на финансистите им се замая окото от пищността на тая неповторима гледка. А планът така си и остана да виси. И оттогава и карас престана да има. Всъщност можеше и да има, но започна да се движи по други пътища.

Финансистът Тюфекчиев въздъхна дълбоко и затвори папката с делата по строежа на метро. Парите за проекта изядени, проект няма. Зад проекта — подписа на автора Митър Митрев, което сега бе новото име на Митьо Камбузинерчето. Да дойде новата ревизия, нека тя се рови в делата на Митър Митрев. Нека, щом много искат, да видят откъде изгрява слънцето. Опитният финансист Тюфекчиев подразбра, че парите са поделени между Алипи Айларипито и Митър Митрев.

Той въздъхна още веднъж и започна да стяга багажа си за път. Съжаляваше ли за това, че бе идвал на този далечен, южен остров? Не, не съжаляваше. Нещо се бе променило в него, той бе станал по-друг. Тази упорита астма, която го бе направила зрител, при това огорчен от световното действие зрител, сега бе стихнала. Интересно, ревизорът бе претърпял някаква еволюция. Сега не му се привиждаше, че хората са непременно само крадци и престъпници. В тези месеци, когато влажният морски въздух направи неговите алвеоли по-еластични, светът стана по-ведър. Хората правят само това, което правят хората. Като не достига нещо — всеки краде, какво ще прави? Даже и ти да си, и ти ще крадеш, даже и аз да съм, и аз ще крада.

Като си каза това, финансистът престана да стяга багажа си и погледна някак учудено през прозореца тихата лагуна, в дъното на която се виждаше могъщият лайнер.

Какво по-просто? Подава си оставката и започва да краде и той.

Как не се бе досетил по-рано!

Наистина никъде няма повече възможности човек да хване хората за гушата, отколкото тук, при тая островна безстопанственост.

Кое е най-първото, което му иде наум? Да се хване да украсява острова с гирлянди. Предприятие за украсяване на улиците и площадите с цветя и надписи, висулки и дрънкулки. Хваща Алипи, пият една вечер и прекрасната идея е одобрена. Началството подписва. Защо да не подпише? Лошо ли е да има гирлянди и висулки по улиците, да е по-весело на душите на хората? Отпускат се средства. Дават се пари на Алипи — да пие и да следи кой какво говори, мъти ли някой водата, или не. Никой нищо не казва, защото парите са ничии, те са на всички.

… Купуват се десет венци или се поръчват двайсет надписи и — готово. Нататък се искат все нови и нови пари. Нищо не се прави. Никой не пита, защото всеки е хванал някакви гирлянди някъде и по същия начин прави своя бизнес.

На Тюфекчиев му ставаше все по-леко на душата. Той сияеше. Разбираше, че голямото и силно като слон общество е безсилно именно срещу врабчетата. Срещу крадливите свраки и срещу котките. Като финансист си даваше сметка, че и слонът може да бъде оставен гладен от врабчета, свраки и котараци.

Не, той няма да се занимава с гирлянди, макар изкуството да бе негова стара и болна мечта. Не иска да бъде синигерче и врабче. Нещо друго иска. Финансовият контрольор Тюфекчиев се размечта като гимназист. Ставаше нещо смешно. Островът започваше да тежи на майката родина, сякаш носеше някакво проклятие. Плачеше сега островът за метро. Наистина защо не се залови с това метро? Достойна работа, голяма и безнадеждна работа. Историческа при това. Доказано бе, че при разкопките на дълбочина от десетина, ако не и повече метра са се появили странни циментови ходове, явно от някакви други цивилизации. Какво му пречеше на Тюфекчиев да оглави археологическите изследвания? Да бъде археолог — това е нещо, което и на визитна картичка стои добре. Ще се включи като икономическа групировка за проучване миналото на острова. Може пък да излезе някакво откритие.

Всичко ще зависи от това как ще погледне на тая работа върховното командуване и по-точно другарят Денчев. А още по-точно — дали ще може човек да пробие охраната и да поговори задушевно с него?

На финансовия контрольор Тюфекчиев просто му провървя.

Наместо той да търси начини да се свърже, самият върховен командир на острова Денчев го повика при себе си.

Тюфекчиев смело впери очи в очите на другаря Денчев и му изтърси:

— Аз съм археолог.

— Бе то и аз съм моряк, но като се наложи, и със стопанска дейност се занимаваме.

— Като археолог аз ви казвам: там е пътят! Разкопки, финансиране! Дайте аз да ръководя разкопките по метрото и ще имаме поне милион!

— Дадено — рече капитан Денчев. — Браво бе, колега!

— У нас за науката се правят всякакви жертви. Това е пътят.

Капитан Денчев се замисли. Не му се щеше да си има много-много вземане-даване с такива специалисти. Все много знаят, все ровят нещо.

— Само че се боя… това да не спре хода на стопанските работи. Щото от нас искат печалба, а тия мошеници… — Той имаше пред вид всички, с изключение на своята особа. — … всичко оплячкосват.

— Не ми говорете за мошениците. Аз съм финансист преди всичко.

— Ей! Ти да не си Джеймс Бонд бе?

— Защо?

— Археолог, финансист…

— Археолог съм аз, само че любител. Обичам го това нещо.

— Като Авакум Захов?

— Е, не чак толкоз, но… го обичам. А за мошениците не ми говорете.

Споразумяха се криво-ляво. Такива споразумения бай Денчо Денчев сключваше, кажи-речи, по пет-шест на ден. Преценяваше хората, с които има работа. Виждаше — всичките са кой от кой по-големи мошеници. Всеки идва с предложения, с някакви идеи. Те се носеха из въздуха по-гъсто и от стронция и задушаваха вече растенията и животните, не можеше да се диша от идеи. Иначе не можеше и да бъде. Лавината растеше и следваше своя неведом и непредотвратим път. Нему оставаше само едно: да се крепи здраво върху нея и да дава вид пред хората, че ги ръководи. Всъщност те го ръководеха.

В стаята влезе някакъв негър и му поднесе прекрасно обработена кожа от леопард. Постави я, поклони се и излезе.

Това ставаше вече за трети път. Този загадъчен туземец носеше все такива отбрани дарове — слонова кост, обработена кожа. Първия път даже се опита да му поднесе жена. Все така мълчаливо, все така изящно и учтиво.

Като пусна хора по следите му, се оказа, че и той е автор на крупна идея. Искал бил да основе издателство. Да се печатали мемоарите на моряците — това, което всички пишат и преживяват, да си го четат едни други. Нищо не можело да бъде по-интересно от морско четиво за моряците.

— Я му кажете да се откаже от тия си мераци! — бе резолюцията на бай Денчо. — Хайде, не на нас тия номера! Ще ни вземе париците и после ще започне да иска допълнително, да обяснява, че бил на загуба… Всичко е на загуба в тоя цял остров на загуба, сега само издателството ни е ексик!

— Добре, но той казва, че ще започне с вашите мемоари.

Ръководството беше изненадано, не очакваше такъв развой на нещата. Прехапа устни и погледна през прозореца, откъдето се виждаха само вековни дървета и нищо друго. Зад тях обаче погледът на ръководството не можеше да не види как годините отлитат. И защо живяхме? Какво оставихме на поколенията? Нищо. Една книга… да, една книга поне може да разкаже как имало на света един самотен капитан, простичък човек бил, но желаел доброто на хората, потеглил с кораб към острова, където всички могат да бъдат щастливи. Но тогава разбрал, че хората са още по-далечни острови, разделени един от друг с хиляди мили разстояния и се събират на глутници само когато трябва да нападнат някого или нещо. Няма ли нищо за нападане, стоят си в своите острови като вълци в хралупите, като риби под камъните…

Тези проблеми наистина вълнуваха бай Денчо и той беше написал някои глави и разработки от тая книга, но откъде-накъде пък негър ще му се меси… А защо не негър? Те поне няма да се месят — каквото им дадеш, това ще печатат.

— Я вижте какви са резултатите от преброяването? — каза той на своята секретарка.

Проведено при небивала тържественост, това преброяване, което трябваше да покаже нагледно успехите, показа само, че когато се бъркаме в някои точни науки, произлизат фантастични гафове. Седем месеца след като бе проведено, още не се знаеше точният брой на населението. Цифрите варираха между 1142 и 85211. Съпоставяйки броя на лодките и на квартирите с данните от консумацията на хляба, месото, млякото и броя на местата в родилния дом, излизаше, че на острова трябва да живеят не повече от 106 човека. Островитяните се смееха на данните от преброяването, псуваха и още повече крепнеше у тях вярата, че на нищо не трябва да се вярва. Откъде можеха да произлизат тези фантастични разлики? Всеки имаше своя теория и ако се преброеха тези теории и мнения, следваше да се заключи, че на острова живеят 612244 човека. Но ето, съпоставени една с друга, цифрите можеха да говорят по нов начин, както е в някои шпионски романи: на острова живее население, което теоретизира и мъдрува много, не лови риба, живее доста притеснено и няма никаква раждаемост.

В това отношение данните от преброяването бяха доста точни.

— За каква цел? — попита секретарката, за да се ориентира към кой сейф да се отнесе и кои официални данни да поднесе.

— Бе… да видим как ще ни дойде едно издателство… така колкото за местните нужди. Да ограничим идеологическото влияние на негрите… Я виж там!

С великодушното разрешение на многотърпеливия читател ние няма да се занимаваме как погледнаха военните чинове от КЮП на това, че техният блиндаж-небостъргач бе открит и първият му поднебесен етаж бе пробит от булдозерите и останалата техника на нашите метростроители. Ние ще скърпим своята история от момента, в който работите по строежа на новото метро бяха спрени, за да дойде комисията. Комисията бе оглавена от археолога-любител и директор на института за история на остров Ноньо, другаря Тюфекчиев. И когато специалистите минаха по широките коридори на блиндажа, мраморно облицовани, гладки и в абсолютно сив цвят, водещи в различни посоки, всички си глътнаха езиците и бяха принудени да признаят, че археологията е наука с неподозирани възможности. Ясно, че не сме ние първите. Ясно, живели са цивилизации, пред които ние можем да дъвчем само ряпа или замразена риба. Ясно, че на науката нищо не й е ясно.

На този етап проницателният в земните дела Тюфекчиев каза:

— Толкоз на този етап, другари!

На всички опити да се продължат издирванията той повтаряше все това:

— Толкоз на този етап, другари! Казах вече! Толкоз на този етап.

После го разбраха.

Направиха снимки, сонди, проби, описания и пред личния състав се изясни, че докато не се открие финансирането, докато не бъде ясно какъв бюджет ще се отпусне, нито милиметър напред няма да се отиде. Иначе — язък за труда, язък за находката.

А сега да оставим КЮП-овите генерали и полковници да си блъскат главите над въпроса — защо след като врагът е проникнал в приземията на техния колосален блиндаж, изведнъж всякакви опити да се разбере нещо повече спират. Какво е това? Глупост? Война на нерви? Психологически натиск? Предателство? Напразно в тези трескави мигове офицерите търсеха връзка с главнокомандуващия генерал дел Нуняс. Един сеанс на връзка с него завърши с люта ругатня, генералът се интересуваше имат ли да му кажат нещо за космическия кораб „Маринър“, а ако нямат, тогава нека се продънят вдън земя и да вървят, където щат, той не им бил бавачка. В следващия сеанс генералът бе малко по-обективен и каза, че пред него сега стоят други проблеми — към острова са се насочили странни терористи, които летят с някакви допотопни самолетчета, ако има някаква опасност за блиндажа, да решава комендантът му, а той има проблеми, свързани с отбраната на генералния щаб. След това по неизвестни причини блиндажът на остров Хико замлъкна, както би замлъкнал всеки блиндаж, когато някакви археолози минат и му прекъснат с кирки и лопати радиоантените и другите радионевралгични пунктове. Не, ние няма да се занимаваме с хората от блиндажа, защото те бяха така добре запасени с храна, облекло и провизии, че можеха да дочакат дори края на хилядолетието, без да им мигне окото, за да се появят след това направо пред пещерните хора, които ще ни наследят. Когато се видяха отрязани и без връзка с главното командуване, те прекратиха сеансите, оставиха само дежурни и слязоха в най-ниските етажи, там, където се намираше цистерната. На деветдесет и четвъртия етаж все още можеше да се види огромната цистерна, пълна с коняк, която някога европейският владетел княз Фердинанд Сакскобургготски бе заповядал да се придвижи по посока на фронтовата линия Одрин — Люле Бургас — Константинопол. Старите кавалеристи, верни на своята клетва, стояха на пост край цистерната, останалите бяха подчаси или играеха табла, или се грееха на изкуствени, кварцови слънца. Екипът на блиндажа и всички свободни от наряд си убиваха времето да стоят зад парапета и да гледат как тези изумителни мъже продължават да пазят легендарната цистерна.

Финансирането на разкопките бе открито с една смайваща бързина и с щедрост, която можеше да озадачи човек. Не обаче и човек като Тюфекчиев. Кой знае откъде се бе породил тоя спекулативен дух у него, но той не хареса трите милиона, които му бяха отпуснати великодушно, и предложи нещо нечувано на съответните органи: да му бъдат отпуснати двадесет милиона за следващите етапи и да предложат бъдещите резултати на по-развитите европейски страни. Той лично като археолог бил дълбоко уверен, че от тази пещера ще избликнат археологически гейзери и вулкани, които ще обърнат световната история наопаки и ще докажат всичко, което предстои да се доказва. Според неговото мислене оттук можели да излязат сведения за произхода на десетки европейски народи и т.н.

Милионите бяха отказани. На Тюфекчиев препоръчаха малко повече политически реализъм в археологията. Тюфекчиев каза, че ще се обърне към Карнегиевата фондация и ще засвидетелствува с археологически данни колко древен е например американският народ. Следващото писмо бе още по-строго и обръщаше на Тюфекчиев внимание, че американският народ е точно на сто и осемдесет и девет години и нито месец повече. И че самите американци не дават и сантим за своята история. Точка.

Чак тогава Тюфекчиев прие трите милиона и слезе още един етаж по-надолу в блиндажа.

Там задачата стана още по-трудна, когато хората се натъкнаха на запаси от обикновени батерии за транзистори, кутии сингапурска бира, бутилки уиски или просто военно облекло. Тогава копачите, низовите работници започнаха да проявяват необяснимо раздразнение и да се чуват гласове:

— Бе тия хора за идиоти ли ни смятат?

Но те бързо биваха подавяни от други, много по-благоразумни:

— Плащат ли ти? Копай и не се обаждай, за да не престанат да ти плащат.

— Добре, но какво е това палеозойско уиски? Римляните ли са го варили?

— Много знаеш ти какво са правели римляните! Трай, защото може да запечатат института и да увиснем без заплати!

Хората копаеха, но трябва да кажем — без необходимото вътрешно убеждение. Те не вярваха, че това, което работят, е точно това, което си мислят, че работят.

В чест на предстоящите празници бе прието тържествено обещание да се проникне максимално дълбоко в историческите пластове и наистина без особен труд хората слязоха в едно непродължително време два етажа надолу. Разкрити бяха интересни радио-комуникационни средства от древността и карти на света, които съперничеха по точност на много съвременни, а това доказваше, че още древните финикийци са познавали топографията и не им е било чуждо печатарското изкуство. Въобще веднъж приетата линия трябваше да се защищава в името на финансирането и това бе ясно на всички, като не изключваме и самия бай Денчо Денчев. Онова, което го поразяваше в случая, бе, че хората наистина са едно стадо, което не вижда нищо повече от интереса си и в името на своя интерес може да нарече бутилката „Джони Уокър“ дело на асировавилонците. Хората упрекваха и самия бай Денчо. Денчев, че го водят за носа и му пробутват като археологически данни неща, които повече миришат на американски ботуши и партенки, отколкото на археология. За себе си и двете страни бяха прави, а обективно исторически истината бе някъде другаде, но къде, къде?

Човек се мени, но винаги остава верен на своето изначално желание да сочи на другите къде е според него най-правият път.

Широкият размах на археологическите работи има за последствие това, че дебитът на водата в минералните бани на острова започна да се колебае и взе да спира. След това наистина спря и се загуби сякаш вдън земя. По това време вече над острова не се забелязваха и пилета, защото келнерите и готвачите се бяха ухитрили да ловят всичко, за да го готвят и продават. Даже и чайки готвеха, и гларуси, да не говорим за местната птица киви-киви и папагалите — всичко отдавна бе вече изядено. Изядено и продадено с висока надценка.

Когато секна водата в изворите, хората не желаеха вече да вярват, че това са дела може би природни и си рекоха, че някой мошеник я спира, за да я продава после по-скъпо. Затова се намериха веднага хитреци, които окупираха изворите за студена вода. Така заради едната топла вода хората на острова останаха въобще без вода за пиене. Здравият разум говореше, че няма кому да се продава тая студена вода, но хората бяха видели толкова отклонения от здравия разум, че бяха по-скоро готови да вярват на пилешки дреболии или птицегадание всякакво, отколкото на здрав разум. От тоя здрав разум бяха стигнали до налъмите.

Взеха да изпаряват морска вода и от това изпарение оставаше един бял прашец, от който младежта приготовляваше вече и наркотик.

Не можеше повече без наркотик.

Белият прашец, варен продължително със стрити миди и малко аналгин-хинин, освобождаваше някаква субстанция, близка до магнезиевия сулфат. Една шепа от него правеше човек да вижда света още по-отвратителен, отколкото всъщност той по начало е, и да изпада в бездни от отчаяние. Тогава на човек му се струваше, че огромните сандъци, които пристигат с хеликоптери, са пълни със стрихнин или тротил, всичко ще бъде изтровено и вдигнато във въздуха, но и там, по пътищата към други звездни светове, хората ще държат балончета с кислород и ще си ги продават един другиму. Всеки ще лети върху снопове и гроздове балони и наместо спокоен полет към незнайни светове ще спекулира с азота, с кислорода и ако се окаже, че има ад — с трески, подпалки и катран за казаните, за да се делят отново на бедни и богати, да сплетничат между дяволите и сънародниците си. Такова действие върху психиката оказваше този невинен прашец, а колкото до ефекта му над човешката физика, той бе остро слабителен. После физиката се очистваше, идваше един телесен катарзис, човек започваше да се чувствува слаб и чист, лек и ефирен. И тогава започваше да му се струва, че може би не всичко е така лошо, възможно е тези пратки, които долитат по въздуха, да съдържат машини и апаратура за строежа на метрото, всяко начало е трудно, навсякъде е трудно, в Клондайк и Орегон. В старата Америка хората се избиват с патлаци, а тук имаме само някои стопански трудности, не повече.

В сандъците обаче нямаше тротил, стрихнин или оборудване за метрото. Тези сандъци носеха разглобени самолети „Суперконстелейшън“. Но младостта е винаги прибързана, а после става тъжна, когато го проумее.

По това време при разкопките археолог-аматьорът Недялко Тюфекчиев един ден попадна на пропелер. Разтваряйки един от големите сандъци, работниците отначало помислиха, че това нещо ще да служи за вентилация на помещението, но когато го съединиха с оста и двигателя, стана ясно, че работата е бамбашка. Тюфекчиев пак не спа една нощ и си казваше: „Сега май загазихме!“ И си каза още, че май е време да приключва с археологическите изследвания и да се измъква, докато работата не е станала дебела. За него беше повече от ясно, че някой тук си плете кошницата. Но кой, кой… ясно е кой! Който има възможност да си поръча самолет на части, да си го сглоби и да офейка. Тънко измислено. Уж части за метро, а то самолет на парчета.

После у Недялко Тюфекчиев мрачният патос намаля и той си каза: „Я да бъдем реалисти! Къде ще ходя? Никъде няма да ходя. Ще издебна тоя със самолета и ще го хвана. Ако не него, ще хвана същия самолет, ще има място и за мен! Няма да ме остави човекът!“

После пристигаха и пристигаха още части. Фирмата „Суперконстелейшън“ се чистеше, изхвърляше негодните седмици и осмици, за да може да получи чиста серия и да захлупи ония, дето я бяха прецакали на два пъти, даже на три пъти. Сега фирмата „Суперконстелейшън“ хвърляше своите излезли от строя машини върху острова, от който на два пъти й бяха надцакали боята. Много нещо се печелеше по тоя начин, най-първо оставаше се с впечатление, че криза няма, че самолетите са продадени. Пречеше се на противника да излита, защото се предвиждаше островът да бъде затрупан с алуминий и отпадъци от самолетостроене и в резултат тоя противник най-сетне да клекне.

Тогава точно на острова се появиха летящите бабички, славният орляк на доктор Танев.