Порасна семейството на ветеринарния лекар и малкият „Фокер“ вече никак не стигаше за нуждите му. Пък и какво е един самолет за цяло село? Кажи го — нищо.

Приспособиха някои от стаите на училището, гимнастическия салон и съседните навеси за сушене на тютюн и започнаха да правят нови „Фокер“-чета, отначало две, после още една серия от две, после по пет наведнъж.

Бабичките нямаше как да не повярват, защото им се доверяваха. В онези стари години, когато страната ни се занимаваше, кажи-речи, с всичко, на бабите бе доверено да вадят арпаджика и цвеклото, да поливат градините и да плевят зърната. От всичко това излезе, каквото излезе, доста нещо излезе, доста и не излезе, най-сериозно си остана положението с арпаджика и цвеклото. Бабите се справиха така добре, че понякога се продаваше арпаджик, за да се платят всевъзможните неблагополучия на синовете в града.

Като видяха, че този ветеринарен лекар сега не лъже и си обича децата, бабичките не го следяха вече така строго, пък то бе и непосилно за баби да го следят и във въздуха, и по полето, и в града. Дърпаха го отвсякъде. Търсеха го и много, много го почитаха. Едни момчета дойдоха и как не го молеха да се включи във футболния им отбор.

— Роден си само за капитан, другарю Танев! — горещяха се едва ли не със сълзи на очи момчетата. — Включиш ли се в нашия тим, ще станем републикански първенци! Мамка му, който не стане!

Много труд бе нужен на лекаря да ги увери, че той наистина може някои неща, доста неща наистина може, но всеки човек има някакви предели, някакви граници, зад които става и той на свой ред безсилен.

— Представете си аз да играя балет? Или пък да пея в оперета!

— Не сте опитали, другарю Танев! Не сте опитали, затова така говорите! Я вижте как правите самолети! Кой друг би повярвал, че можете да правите самолети? А вие ги правите тука в селото, от нищо ги правите…

— Не е от нищо, момчета! — скромничеше лекарят. — Не е от нищо. Аз просто събирам, каквото е изпопадало. После — техниката е нещо лесно, техниката е нещо, което се носи вече из въздуха, както се носи отровният прах, тя е навсякъде.

— Е, като е навсякъде, защо не правят самолети в града, ами вие ги правите тука, в Избегликьой?

Лекарят леко розовееше от тия похвали, после съвсем простичко обясняваше, че и в техническо отношение ние сме странна нация. Толкова години потискана, толкова години лишавана… нека си спомним само имаме ли от войната насам поне един автомобил, за който в продължение на една година е имало редовно резервни части. Никога. Ако има едно, няма друго, а най-често няма ни едно, ни друго. Тогава хората, научени от неволята, както в приказките, започват да приспособяват. Никога американец не приспособява. Никога италианец не приспособява. Не приспособяват и арабите, защото нямат какво и защо. Трябва да си точно като нас, да гледаш през плета на Европа и да ти се иска много, и да ти се иска всичко, и да го нямаш, и тогава вече нямаш друг път, освен да приспособяваш.

— Значи, вие приспособявате? Е… ами…

— Какво ами? Маслопроводите на нашите „Фокевулф“ ги правим от съединени тръби на пералните машини „Аурика“. Колесарките са изцяло от моторолерите „Вятка“. Еюкривните плоскости вземаме от русенския завод „Жити“, отчасти и от покривни елементи за дървени бунгала, производство „Балчик“. Кое къде намерим, вземаме го. Сега ми хрумва например да направя един четиримоторник с двигатели „Ветерок“ за лодки с извънбордови мотори, не е ясно само как ще решим въпроса за охлаждането, при „Ветерок“ той е воден тип охлаждане…

— Да не е хидроплан тогава?

— А може и хидроплани да правим! Малко ли морски интереси имаме?

Момчетата така и не усетиха кога разговорът се прехвърли от футбола и нагази в далеч по-интересната тема за техниката.

Като не спяха чак толкова много, по причина на своята напреднала възраст бабичките дремеха по цели нощи, а когато не дремеха, доизкусуряваха по нещо, всяка на поверения й самолет, и окрилени от доверието, една след друга се вдигаха във въздуха и политаха — първите летящи бабички на тая планета. Не, не като ония, дето се загубиха някога, преди години и никакви ги нема̀ после, и само от време на време пращаха странни писма и снимки, от които човек още повече се объркваше, наместо да разбере кое какво е. В писмата им имаше толкова чужди думи, които като кучета в двора на всяко изречение пречеха на здравия смисъл и го прогонваха. А и снимките показваха някакви лъскави рокли и палта, подпрени на някакви лъскави автомобили. Тези писма и снимки само дразнеха и амбицираха нашите бабички и ги караха да мислят творчески и технически. Сега вече те не си говореха за вдяване на игли и за очила, а направо си казваха:

— Генке, дай една по-голяма отвертка, че на тая не мога да й видя върха…

— Я виж ти, че аз съм кьорава, на тая шайба резбата й каква беше? Цолова ли е, или с такова… Пусто да остане… какво беше другото?

— С въздушна стъпка… газова е, Тодорооо! Газова резба!

— Е, каква е, значи?

— Цолова, не е газова!

Тези същите аеробабички отначало бяха по настръхнали, когато се ожени Смарайда. Можеха да я изкълват като щъркели или като оси да я изхвърлят от кошера, ако не бяха се уверили скоро, че нищо ново не произлезе. Баба Смарайда, макар и женена, си остана да живее в къщи, а доктор Танев си остана в неговата квартира, само децата му идваха всеки ден за стотинки и за шоколади. Понякога идваха и чужди деца, оставени тук за отглеждане, след като бащите им се рееха вече толкова време по морета и океани, а майките им работеха в града като келнерки. Две от тези келнерки, Николинка и Райна, дъщерите на баба Смарайда, дойдоха една по една, първо едната, а на следващия почивен ден и другата, да се представят на новия си баща и да разберат кое как стои. И двете поотделно бяха настръхнали, защото си мислеха, че този пришълец сега ще изиграе майка им и ще й вземе къщата и частното ползуване. После се връщаха доста объркани и не можеха да разберат що за човек е докторът. Малката Райна излезе по-окумуш, бе се досетила да вземе от бара едно хубаво уиски; на втората или третата неделя дойде, почерпи доктора, за когото бе чула толкова страшни и странни работи, и като пийнаха, за да го предразположи, рече просълзена:

— Ти да не вярваш на всичко, което приказват хората! Да знаеш, че нашата майка е светица, ама… Пусто такъв й бил късметът…

— Да, де… — отегчаваше се лекарят и гледаше някъде встрани. Може би се чудеше какво липсва и не си даваше сметка, че онова, което липсва, е лед, тъй като вече бе забравил как се пие уиски.

— Говорят хората за тоя мръсник, за Алипи. Ние, селските жени, жени ли сме? Жени без мъже… Ще те натисне някой да ти направи дете и ще се измъкне като мокра връв, а ти има да работиш, ушите ти да пукат от работа… Питаш ли я колко пъти е била с мъж майка ми? Била, е… да е била пет пъти в живота си с мъж…

— И пак добре! — тъжно се усмихна докторът. — За нас, мъжете, и това не може да се каже!

— Хайде ти сега мен за мезе ли ме вземаш?

— Жената се среща с мъжа и от това се ражда нещо хубаво, дете се ражда. А мъжът? Среща ли всеки мъж пет пъти в живота си нещо, което да го оплоди и да роди такова прелестно творение, каквото е детето?

Келнерката Райна се обърка и не знаеше как да продължи, но усети топлота в гласа на доктора и реши, че той не е лош човек. Дори му го каза. И като му го каза, сети се, че мъж не бива да се хвали, защото се отпуска, и го заплаши:

— Да знаеш, аз ще следя как си живеете и ако нещо я мъчиш, с мене ще се разправяш! Аз имам много силни връзки, мен навсякъде ме уважават!

Докторът кимна послушно и Райна окончателно реши, че той никак не е лош човек, само дето е интелигент.

После допиха питието. Трябваше да минат доста минути, докато тя разбере, че целите на доктора не са били такива, каквито си мислеше.

В своя почивен ден дойде и Николинка и също донесе уиски. Танев съкрати нейното посещение много, след като си поговориха какъв безчовечен тип е Алипи.

Николинка бе цяла година по-стара от Райничка и подобно на сестра си също изпита някаква жалост към този странник, пришелец бог знае откъде, дето се жени за майка им и гледа децата.

В това време Пламенкоч обикаляше окръзите и носеше поздрави от Танев и на Танев от колеги и приятели, от познати и познати на познатите и сякаш имаше криле на петите, на раменете и на душата си. Беше му радостно и леко. Когато изплака всичката си болка и огорчение от хората и чакаше да чуе от устата на доктор Танев, че е велик, че е неразбран, че е герой, че е покорил океаните и кой знае още какво, наместо това Пламенкоч чу:

— А ти какво предлагаш?

Той бе изненадан, не знаеше какво да каже. Докторът повтори:

— И какви искаш да бъдат хората?

Пламенкоч пообмисли фразата и рече:

— Не такива роби на вещта, не такива слуги на интереса си.

— Добре, добре! — съгласи се доктор Танев. — А като кого? Като кого например, посочи ми?

— Даа, личният пример — досети се момъкът. Сега лекарят го изненада с друг въпрос:

— Как превеждаш думата „Комуна“?

— Ами… като комунално, като нещо общо…

— Думичката е сложна. Тя се състои от „ком“ и „юн“, което значи един. Комюн. Като един. Да действуваме всички като един.

— Не е ли същото? — вдигна рамене момъкът. — Като един, общо — все това.

— Не — каза лекарят. — Не, защото става въпрос кой е този „един“. Какво е то. Вари ли се, пече ли се, яде ли се. Като един — за хляб. Като един — за месо. Като един — на война. Дотук още добре. Но! Като един — да открием тайната на атома! Това вече не става. Този един трябва да е откривател. Кой е този един, образецът за всички?

— Точно така! И точно тогава идва въпросът за личния пример!

— Стига си ми досаждал с твоя личен пример! Имаме ние личен пример. Личният пример ни е все пред очите, затова… Личен пример. Личността ми покажи, а примерът й после лесно ще размножим! Ще го покажем по телевизията…

— По телевизия личен пример не се разпространява — отбеляза момъкът и Танев трябваше да се съгласи.

На другия ден след разговорите Капитан Танев му нареди да вземе две цистерни с бензин и да ги закрепи под втората седалка. После запалиха мотора и полетяха с малкото фокерче, и летяха все на юг, близо три дни летяха, и Пламенкоч трепереше сега над океана, над същия този океан, който бе прегазил с шнорхел и маска чак до Ахтопол. Защо му трябваше на Танев това пътуване до острова?

— Забравих да ти кажа — сети се Пламенкоч, надвиквайки въздушната струя. — Сега островът се казва Ноньо!

— Ноньо?

— Да, Ноньо!

Наложи се точно над океана, на половината път между острова и континента, да се долива гориво по време на полета. Тази задача се падна на Пламенкоч, който седеше на второто място.

— Страх ли те е? — попита Танев и го погледна.

— То си е за страх… При тоя вятър и това люлеене…

— Нали уж го беше преплувал това разстояние?

— Едно е да плуваш, друго е…

После, когато бензинът бе налят успешно в резервоара на крилото на апарата, Пламенкоч разказа своята най-голяма семейна трагедия с малко необикновен край.

Той бил всъщност от винарски край, край морето се преселил преди десетина години, и то по следния повод. Баща му работел във винарската изба и славно си попийвал, както се полага на винар. Но един ден изчезнал. Изчезнал, сякаш потънал вдън земя и никакъв повече не се видял и не се чул. Естествено паднало подозрение, че може би е избягал в една съседна страна, с която точно тогава за проклетия отношенията били лоши. Ако не бяха лоши отношенията…

— Тогава щеше да падне подозрение, че е избягал в другата, не се безпокой!

— Викаме: бе, как ще избяга? Може ли? Избягал е, отвръщат ни, няма начин да не е избягал. Снето било доверието от семейството, променили си местожителството хората по взаимно споразумение с органите на властта и тогава той се преместил край морето. Така минало близо година, ако не и повече и изведнъж го повикали и му казали: „Ти си реабилитиран, брат, радвай се! Снемаме от теб недоверието, обличаме те отново с доверие. Баща ти се намери. Къде? В джибрите. Паднал в кацата, а то каца ли е като каца, цяла пещера, седемнайсет метра висока и не знам колко тона вино побира. Можеш сега да пътуваш с корабите, можеш да следваш, всичко можеш, защото се оказа, че не сте врагове…“

— И правилно — безстрастно рече Танев.

— Точно така. И аз рекох да попитам човека от властта как е попаднал баща ми в бъчвата. Да не го е бутнал някой? А той — недей, вика, да ровим, защото ще стане дебела. Как, викам, ще стане дебела, пак ли ще става дебела? Бе, вика, не за тебе, ама ето какво, през всичкото това време нали животът продължаваше? Продължаваше, казвам, какво от това. Е, какво от това… има грешки, има неуспехи… Поправяме се… Какво искаш, викам, да кажеш? А той: през всичкото това време яло ли се е и пило ли се е? Яло се е! А какво се е пило? Ами това вино, дето е лежал в него баща ти. Затова дай да не вдигаме джангър, защото може да се засегнат външнотърговските интереси, виното може и да е било за износ. Проверих аз, оказа се, че не е било вино за износ, ама късно. Вече бях се хванал на корабите…

— Тъй! И защо ми разказваш това?

— Просто така… За да ти кажа, че едно е да изпиеш едно нещо, друго е да се удавиш в него…

— Не! Ти искаше да ми кажеш, че след като ние хората сме изяли толкова човеци, твоят баща е първият, когото пък сме изпили.

— Прекрасно! Точно така и ще го запиша… и на паметника му ще поръчам да го издълбаят! — рече Пламенкоч и засочи с пръст: — Ето го Ноньо, ето го!

От леката мъглица на хоризонта към тях бавно плуваха очертанията на красивия, но вече гол остров Ноньо.

— Само не знам къде ще кацнем… Имаше ли тук летище, нямаше ли — започна да се вълнува Пламенкоч.

— Няма да кацаме въобще.

— И правилно ще постъпим. Не ни чакат с отворени обятия.

— Което можеше да се предположи и по мисловен път.

— Да, остава само да си отговорим на въпроса — защо трябваше да идваме дотук — рече Пламенкоч, вперил очи в растящия и все по-ясно видим остров.

— Просто така. Да се повълнуваме малко — съвсем тихо рече докторът.

— Да се вълнувам ли? Мореее… да имах една средно голяма бомба, бих ги развълнувал аз…

Лекарят не му обърна внимание и продължи да снишава аеропланчето.

Брегът бе пустинен, нямаше следа от хора, нямаше го и големия залив, лайнера… Явно наближаваха острова от друга посока. Заобиколиха скалистите върхове и нещо странно прикова вниманието на Танев.

— Това не е ли летище? — попита той и посочи едно дълбоко и сенчесто, но доста широко и дълго поле, годно за кацане на самолети.

— Не знам, ама ако има начин само така да мина, да им се изплюя отгоре, нищо повече не искам. Просто символично само да плюна…

— Кой ли знае дали не е станало военна база… ако нашите са го напуснали, както беше безстопанствено…

Те вече забелязаха селцата, града, пристанището, ето го и големия многострадален лайнер, стои и бавно ръждясва на вода… Каква е тая огромна постройка с парк? Да, точно по правата алея от пристанището в дъното, на мястото на изгорялата хациенда…

Хората стояха някак странно… Това не беше ли млекарницата! Да, от петстотин метра височина се виждаха с просто око дългите опашки, на които се редяха хората.

— Редете се, редете се, мамка ви мръсна! Аеропланчето кръжеше и може би ония отдолу също гледаха нагоре.

Направиха още няколко все по-ниски и по-ниски кръгове над селището.

— Как ли ще си глътнат езиците, като ни видят…

— Няма да ни видят, връщаме се…

— Така ли? — изненадано рече Пламенкоч. — Ама наистина ли? Тогава защо дойдохме изобщо?

— Ако престанеш да говориш, ще се досетя защо.

Направиха голям кръг над острова, втори, трети по-малък само над града. После машината се възе срещу слънцето и пое отново пустия път през океана.

— Какво открихме тоя път?

— Нищо — рече докторът. — Просто аз съм вече човек на години. Забравям. Някои неща забравям.

— Какво бяхте забравили?

— Много неща. Бях забравил например защо ми беше тоя остров… Просто не си спомням вече…

— И сега си припомнихте.

— Сега си припомних. Една нива да има човек, пак трябва от време на време да я обхожда, дори и да е зимно време.

После предложи на Пламенкоч да поеме управлението на самолета и като се настани на задната седалка и откопча термоса с коняка, прибави замислено:

— Какви големи опашки, а?

— Виждали сме и по-големи! — рече Пламенкоч.

Ветровете си играеха с малката, възкръснала сякаш от миналите войни метална птица, някакво жалко аеросинигерче, аеропланна лястовичка някаква, в сравнение с огромните въздушни орли, соколи, крокодили и други чудовища, едно от които мина в бръснещ полет и насмалко не духна с въздушната си струя нашето фокерче.

— Какво иска тоя? — рече Пламенкоч, след като отново успокои апарата. — Минава ли се така бе, да ти… — той едва сега, когато опасността бе от минала, се изплаши и разпсува. — Какво си въобразявате, като сте големи, сигурно всичко ви е позволено, мамка ви мръсна!

Настроението на доктор Танев се бе видимо подобрило. Той с широк жест отмести капака на кабината и изхвърли празния термос над празния океан. Въздухът свистеше като в купе на автомобил при скорост сто и двайсет километра в час. Полетът протичаше при съвсем благоприлични условия. Като затвори пак прозореца, докторът се сети за нещо и запита:

— Колко време ти трябва, за да се наложиш на острова?

— Аз? Защо?

— Така. Да предположим, поставиш си такава цел, колко време ти трябва, за да станеш приемник на бати си Денчо?

— Чакайте… ние сега с това ли ще се занимаваме?

— Исках да си спомня какво е било… какво ме е привличало, какво ме е теглило по тия места…

— И сигурно искате аз да повторя, а вие да гледате отстрана.

Докторът махна с досада:

— Мъчно ми е за оня простак, знаеш! Той успя да отучи хората да мислят за общите работи. Някак си успя да ги отблъсне от грижите за общото. Ако сега случайно ти дойде наум да му издърпаш стола изпод задника, никой няма да си мръдне пръста за него. А после и за тебе. Отучиха се хората на острова.

— Не съм мислил за тия неща от такъв ъгъл.

— Но ти помисли, помисли все пак!… Гледам опашките, които се виждат даже и от самолет. Питам се — как се образуват?

— Да, наистина… — Пламенкоч не продължи, защото нов силен тласък, някаква въздушна струя повлече самолетчето встрани и насмалко не го вкара в свредел. Този път въздушният гамен идеше някак отгоре и отстрани, така че струята пови самолетчето диагонално на оста и повече от опашката към крилете.

— Тоя ни преследва за нещо! — реши Пламенкоч.

— Сигурно такава ще е работата! — съгласи се доктор Танев. — Ама как да го разбереш, като нямаме радиовръзка? Летим си ние като слепи синигерчета в небето и от нищо не ни пука!

— Ще ни събори тоя звяр! — рече Пламенкоч, защото не можеше да отличи ни знаците, ни марката на реактивния изтребител. Така бързо се бе совнал той покрай тях и така бързо бе изчезнал в синевата, а после и зад облаците — пак в посоката, от която бе излязъл първия път.

— Интересува ли те да ти говоря за опашките? — спокойно рече Танев. — Или не те интересува?…

— Да не са предприели някакви учения? Какво ще кажете, да вземем пък да се върнем на острова, а?

Още незавършил това изречение, и тройка реактивни изтребители заобиколиха отляво, отдясно и отгоре фокерчето и заедно, снишавайки се, направиха олюляващ се знак с крилете — първо наляво, после надясно, после пак наляво — този знак е понятен за всеки авиатор, той означава: „Следвай ме, прави като мен.“ Но разликата в скоростите и възможностите на машините бе така голяма, че даже и да го разбираше, Пламенкоч не би могъл да направи повече от едно движение със средния пръст, което всъщност и стори.

— Хич да не те е страх! — храбро рече лекарят. — Ще ги накараме да си излязат от кожите! От кожите им ще ги извадим и ще ги накараме да си шият кожухчета от своите кожи! Простаци! Какво си въобразявате бе!… Та ти казвам, Пламенчо, опашката е точно от това. От смелостта на посредствения, от свободата на всички и от ограничаването на високия човешки разум…

— То… не е това най-важното сега, но…

— А кое е най-важното? Това, че ни преследват по въздуха? И това се подчинява на същото правило.

Сега на хоризонта идеше в боен ред цяла ескадрила. Девет самолета в боен строй „Жерав“ идеха право насреща към нашето жалко бръмбарче.

— Как не ви е срам бе! — псуваха нашите в един глас. — Какво искате от нас! Душите ни ли искате?

— Намали скоростта още! Слез под сто и петдесет! До сто и двайсет слез! Ха така! — командуваше лекарят и в разгорещението си махна плексигласовото покривало, което бе сложил на мястото на старото, слюдено. После се изправи в седалката и вече при тая поносима въздушна струя се обърна цял, сублимен и разярен срещу ескадрилата и размаха най-вулгарно десния си юмрук заедно с лакътя по хоризонтала. Ако ония имаха грам мозък в главите си, не можеше да не разберат този така интернационален знак на неподчинение.

Ескадрилата отлетя и този път наистина я нямаше доста дълго време, достатъчно за Танев да окуражи своя пилот.

— Докато имаме бензин и машината работи, братко мили, нищо не могат да ни сторят. Колкото и странно да звучи, във въздуха няма нищо опасно, страшното иде, когато кацнем. Гледай бодро на нещата! Ако стигнем до дълбоки старини, тоя спомен ще ти бъде един от най-свидните! Ей ги, пак идват! Пламенчо! Да знаеш, че няма по-голяма радост и щастие от това, да се оплезиш някому! Хайде де! Нали сте ербап! Елате по-близичко, минете още по-близо, да ви видя стиска ли ви! На времето… като пътувахме с госпожа Лидия Сматракалева, пях й песничката на Едит Пиаф — не, за нищо не съжалявам. И наистина не съжалявам. Претъпкан съм догоре с преживявания. Толкова много ги имам, че се плаша — да не настане национализиране на едрата умствена собственост. Едно уредено умствено стопанство носи по-големи доходи от някоя нива сто декара с царевица или цвекло. Добре уреденото умствено стопанство може да даде много повече цвекло и кукуруз. Дръж винаги противната посока на оная, от която идват, за да не те разклащат… Та викам — ще дойде време и неминуемо ще се посегне на чувствата, на спомените. Така да се каже, ще ти национализират наблюдателността, например ще сложат ръка върху асоциативните ти способности, върху всичко, с което ги превъзхождаш…

Те вече се носеха бавно над сушата, когато под тях цъфна едно бяло облаче, после още няколко. Обстрелваха ги.

— Пък щом си рекъл… да слезем, а? — някак безгрижно рече Танев. — И без това нямаме капка алкохол на борда. Търси място… търси място и знай, че най-важното е минало. Най-важното е, че сме победители. На какво? Няма значение. Ние сме победители. Нека това ти се чете в погледа ти. Нека да го излъчва всяка твоя фибра. Победили сме, победители сме и… Ей там на оная ливада… то може да е камънак… ама дай да видим! Каквото и да е, по едно питие все ще дадат…

И малкото смешно фокерче лизна изгорялата трева, вдигна пушек след себе си и спря, дълго припуквайки със своята прекрасна, но откачена ауспухова тръба, която бе от фолксваген.

Слънцето вече клонеше на заник, когато иззад скалите се показаха две джипки и от тях скочиха униформени хора с насочени автомати. Пламенкоч бе пребледнял, за разлика от Танев, който най-спокойно пушеше цигара до крилото на самолета…

— А ти все пак свали празната цистерна… бидона де! — рече Танев. — И никаква паника, моля! Ако пожелаят да насилват много, ще хвърля фасчето в бензина, и готово.

Пламенкоч се подчини машинално и после отричаше, че го е направил, защото в такива моменти човек си забравя и името.

На какво ли се надяваше Танев? Какво имаше предвид? По-късно, когато имаха време да разсъждават над случката, Танев обясни така: „Знам ли на какво съм се надявал? Просто животът е прекалено хубав, за да свърши така глупаво и изведнъж. Надявах се например на любящото сърце на баба Смарайда и на другите баби. Пък и ония няма да смеят да приближат, като видят, че държа огън край цистерната. В основни линии аз зная какво търсят, търсят ракетата, търсят този объркан американец на борда на кораба, това търсят! И ако никой не знае къде е, аз пък съм разговарял с техния космонавт, така че има достатъчно основания да не ме е страх от тях. В основни линии те не ми трябват, аз на тях им трябвам.“

Той беше съвършено прав, в последните розови и портокалови отблясъци на залеза започнаха да жужукат и увиснаха над скалите четири малки фокерчета. Първата безпримерна ескадрила на село Избегликьой не изпускаше своя ветеринарен лекар. Сега военните от джипката се разтревожиха и тутакси се скриха зад скалите, като вдигнаха обсадата. Бабите също се скриха подир тях зад скалите, изглежда, още не бяха забелязали самолетчето, но една от тях мина отсам, видя и започна да кръжи над нашите хора. Изглежда, именно тя бе Смарайда, защото дори и във въздуха едно обичащо и разбиращо сърце намира най-верния път, без да се доверява на никакви уреди. Така и излезе — баба Смарайда първа вдигна прах и спря до фокерчето. След нея по тревата се плъзнаха и останалите две, на края се прибра и последната баба, която бе най-ербап, защото, без да слиза, се провикна отгоре:

— Тия вас ли ви бяха начоголили? Море, аз да имах нещо да им хвърля отгоре, щях да им дам да разберат.

— Ти ли ги гони?

— А не, ще им цепя басма! — каза бабката и се прехвърли свенливо през прозореца на фокерчето. Тя бе с дълга вълнена пола и дебели чорапи. Не че нямаше други, но се оказа, че във въздуха старото селско женско облекло държи най-топло.

Запалиха огън, за да държат пустинните зверове на разстояние от себе си.

— Питай го, нека той ти каже, аз ще мълча! — оправдаваше се Капитан Танев. — Кажи, Пламенчо, къде бяхме тръгнали? Не бяхме ли тръгнали да инспектираме само, да видим как… какво? — Лекарят изтрезняваше, та ставаше все по-нервен и кой знае защо се дразнеше. — Дявол ще го вземе, човек се жени, за да си има на главата мелница за сол, да го питат къде ходи! Където искам, там ще ходя! Какво ще ме следите на всяка крачка! Защо на всекиго ще давам сметка къде ходя?

— Ти да се беше обадил само, да не се притеснявам — кротко говореше баба Смарайда и чистеше с фиба един жигльор за малки обороти, намерен кой знае откъде. — Обади се бе, човек…

— А децата? Кому оставихте децата? — кресна изведнъж Танев. — Така ли се оставят децата на улицата?

Бабите се спогледаха, но отказаха да излетят нощем. Все пак жената има някакъв страх от нощните полети, от мрака, затова останаха така, край огъня. После захладня. Пустинята запя със своята тишина, а в огньовете и отблясъците им в скалите потъваха, за да изплуват отново, спомени за всичките години и векове от пещерните насам. И беше много хубаво, много, много хубаво. Една от бабичките имаше цяло буренце с ракия, което бе понесла за зет си в града, и сега то свърши добра работа.

На сутринта още с първите лъчи бабичките излетяха, като взеха от мъжете обещание, че няма да се бавят много.

Пленниците проследиха машините, докато се изгубиха зад хоризонта, и тогава Танев рече:

— Знаеш ли, не претендирам, че знам истинската причина да има опашки пред магазините. Това може и да не знам. Но много съм горд ей за това! — и посочи бабешкия орляк, който се топеше някъде в небето. — Орлици! Лъвици! Да си горд, че си внуче на такива бабички…

Джипките сега бяха седем и бяха заобиколили поляната отвсякъде.

— Кажи ми какво чакаме? Защо не излетяхме с тях? — просъска Пламенкоч. — Вече не мога да те разбера…

— И аз не мога да разбера нещо! Искам да знам — защо се отнасят така с нас. Какви са тия хулигански прояви! Ще си поговорим и ще установим. Дай пак цистерната и ме гледай в очите.

Военните обкръжиха самолетчето като глутница чакали, на разстояние не по-голямо от тридесетина крачки, прекрасно разстояние, за да се чуват и разбират едни други.

Когато ги наобиколиха, Капитан Танев се провикна и каза, че няма да има никакви разговори, ако войниците не се обърнат кръгом и не седнат на земята. В противен случай ще взриви машината и тях включително.

Ония чуха, започнаха нещо да си говорят, виждаше се, че има доста различия, накрая войниците се обърнаха и клекнаха с гръб към самолета.

— Мисля, че и тоя път спечелихме битката! — каза Танев, след което добави високо: — Нямаме цигари, нямаме и алкохол. Ще говорим, след като ги получим…

Преговорите продължиха в дух на взаимно разбирателство.

Към следващата част или към съдържанието

Мирон Иванов Живей като другите и бъди благословен (22)

Метаданни

Данни

Живей като другите и бъди благословен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (22)