Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (21)

Глава двайсет и първа
Генералът може да люби само развълнувана и силно смутена жена. Къде ги тия жени? Сега разбираме защо е летял „Маринър“ и защо го търсят така упорито. Крахът на компанията „Суперконстелейшън“

Те плуваха като два бели призрака в душния облак от пара, който пълнеше сауната, и почти не се виждаха, изглеждаха по-скоро като призраци. Ако не беше тази душна пара, човек можеше лесно да открие, че сауната — това бе оная кристална и мраморна баня, в която нашият капитан бе открил най-после себе си и това, че е победител. Сега тази турска баня бе превърната отново в сауна, но онези, които плуваха в мъглите й, не можеха да открият такова нещо. Те не бяха победители, макар да се намираха само на косъм от победата си. Нито Ингеборг, нито генерал Диегос дел Нуняс можеха да кажат, че са победители. Можеха да кажат, че са близо до победата, че са начело на своите конфедерации и сегрегации, но не и че побеждават.

При това генералът се гушеше срамежливо и всячески се стараеше да потъне някак сред парата. Той бе латинец, нему не бяха така понятни шведските нрави, които позволяват жена и мъж да се къпят заедно, както по-късно и сексуалната революция ще позволи.

— Мадам, струва ми се, че това бе една погрешна стъпка…

— Защо, Диего? Защо? Не мисли, отпусни се, остави се на нещата и бъди напълно спокоен…

Той не можел да бъде спокоен. Не, при тези обстоятелства — не. Щом не можеш да бъдеш спокоен, тогава бъди неспокоен. Бъди, какъвто трябва да бъдеш! Не можел той да бъде точно такъв, какъвто му се искало да бъде, защото се вълнува. Ох, боже, как да ви го обясня, мадам? За да бъда такъв страшен и неотразим, какъвто мога да бъда само аз, трябва нещо съвсем мъничко. Трябва жената до мен да бъде развълнувана. Ако може, да се зачерви от свян. Да бъде възхитена. Да бъде искрено изненадана. Мадам, каква изненада, когато седим, както ни е майка родила, един до друг. Мадам, любовта е вятър, тя е река, тя е движение. Аз трябва да бъда високо, вие ниско и аз да падна като водопад, като фьон, като вятър от полюса към екватора… Добре, добре, не мислете, защо толкова много мислите и се притеснявате? Но как да не се притеснявам, мадам, никога мъж не е обичал една жена, както аз ви обичам, и никога мъж не е бил по-безсилен пред жена, отколкото аз. Защо ми е всичко — полкове, милиони, сегрегации, — когато не мога да извърша най-простото нещо на тоя свят? Почакайте моя подарък. Може би той ще ви развълнува. Може би тогава вие ще се почувствувате отново една мъничка и плаха женичка, само такава аз мога да ви имам… Боже, генерале, колко ненужно усложнявате нещата… Мадам? Вие ли казахте това нещо? Какво правите, мадам, наместо вие да се изчервите, мадам, изчервявам се аз. А бях толкова радостен, почти бях щастлив, мадам, защото сега научих за известното трепване… трепване… Генерале, какво говорите? Я да видя! Моля ви се, мадам, в никакъв случай. Наистина има известно отклонение от три мили, то може и да не е точно, но е пеленгувано… Какво говоря аз? Нека излизаме, защото събитията сега текат с мълниеносна бързина. Мадам, ние ще бъдем щастливи в най-скоро време, уверявам ви и тогава, веднъж започнало, веднъж само станало възможно, нашето щастие няма да има граници, мадам.

— Поне да ви масажирам, генерале, позволете, ние умеем това.

— Мадам, в никакъв случай! Всяка наша стъпка е стъпка в историята на планетата…

Генералът направи стъпка към закачалката, взе една разкошна ориенталска хавлия и се провикна:

— Шмиииид!

На часа в помещението се показа русата топчеста глава на флигеладютанта. Генералът бе решил да има флигеладютанти.

— Какво имаш да ми кажеш, Шмид? — рече генералът.

— По радиото ви викат, господин генерал! — козирува Шмид и се оттегли, следвайки по петите мокрия и потен генерал.

Когато вече се намираха в покоите на генерала, последва сцена, която напомня живота само на низшите чинове или на миналите векове. Генералът попита:

— Затворено ли е?

— Тъй вярно!

— Заключи добре!

Офицерът превъртя ключа в бравата и отново застана мирно.

Генерал дел Нуняс се приближи, замахна и нанесе върху лицето на своя флигеладютант такава звънка плесница, та на оня му се стори за миг, че се разтрепераха стъклата на прозорците.

— Говедо! Казах ли ти да ме извикаш още щом пуснат парата?

— Съвсем не разбрах, господин генерал!

— Махай ми се от очите!

— Слушам, господин генерал!

Той си наля питие, запали една хубава пура и постепенно започна да се успокоява. Великите пълководци никога не са се поддавали задълго на своите настроения. Изживявали са ги бурно, но късо. Генералът си наля още едно питие и взе сводката. Нищо особено. Навсякъде — нищо особено, ако изключим новите данни за пеленгуването на тайнствената капсула „Маринър“. Отбелязано е ново отклонение на сигнала с три мили северно от първоначалната точка на засичане. После ракетата се е върнала. После отново се е отклонила на две мили и пак се е върнала. После пак се е отклонила. Слава богу, сега пак се е върнала.

Мисловният център не даваше никакви обяснения за това поведение на капсулата. Какви бяха тия трептения от по три мили по една и съща хоризонтала? Какви тайни още можеше да има на една далечна планета? На тези въпроси логическият център отвръщаше с една и съща фраза: „Дайте нови параметри, моля!“

Изведнъж генералът бе осенен от нова мисъл. Дали промяната в поведението на ракетата не идва от намесата на двете ракети-сонди, изпратени от „Суперконстелейшън“? Досега „Маринър“ се държеше спокойно, нямаше никакви промени поне от момента, когато бе установена връзката. И ето намесиха се отново сондите на „Суперконстелейшън“ и „Маринър“ прояви безпокойство. Започна да трепти и да се отдалечава. Ах, ако само стане нещо, ах, ако само изчезне по някакъв начин „Маринър“, тогава той ще разгроми тая компания, камък върху камък няма да остави от нея!… Но защо чака? Защо трябва първо да изпусне птичето, че после да го гони?

Генералът изневеряваше на своя образ, защото се връщаше към образа на един млад и необуздан офицер — отпреди войната. Или може би защото се приближаваше към образа на генерал, комуто всичко се удава, с изключение на едно — победа в леглото.

Бяхме казали вече, че компанията „Суперконстелейшън“ си бе изяла хлебеца, когато се обади, без да я питат, и предложи своите ракети-сонди за издирването на „Маринър“. Но трябваше да се случи сцената в банята и да мине делото под чуждите небеса на острова, за да се раздвижи капсулата „Маринър“. И ето сега идеха последиците за самолетостроителната компания.

Генералът продиктува заповед. Всички военни доставки на „Суперконстелейшън“ се спират до второ нареждане. Всички машини „Суперконстелейшън“ се изваждат от употреба. Да се следи за изпълнението и да се докладва срочно, по всяко време на денонощието.

Присъдата бе окончателна и не подлежеше на обжалване. Военните неща винаги са забулени в тайна, а работите на Сегрегацията на военномислещите от КЮП представляваха тайна дори за военните — не всички бяха посветени в нейните дела, камо ли в произхода на заповедите и разпорежданията й.

Генералът угаси пурата и започна да се разхожда. Той бе заситил едрия хищник у себе си, сега започнаха да скимтят и да се обаждат по-дребните животни, по-плахите. Трябваше ли всъщност? Заслужаваше ли си с едно махване на ръката да заличи цяла самолетостроителна компания? Сантименталности. Какво бе казал Наполеон? За мен животът на един или два милиона в повече или в по-малко не представлява абсолютно никакъв проблем, когато става въпрос за една победа. Казал ли е всъщност Наполеон тези думи? Е добре, ако не ги е казал, казва ги сега той, генерал дел Нуняс.

И не трябва да се мисли чак толкоз, издадената заповед не се обмисля. Дори и да е погрешна. Безнаказаност има. Ще минат много години, преди да може някой да обсъди тая заповед и ще бъде безутешно късно дори това усилие.

А сега не е лошо да дадем една награда. Сто хиляди. Не сто хиляди, ще дадем награда от един милион! Пиастри? Пезос? Долари? Все едно. Един милион на онзи, който открие „Маринър“… Ръката, която бие, трябва да бъде щедра.

Един милион за онзи, който посочи ракетата, един милион за онзи, който я поднесе на генерала. За да се научи да владее една машина и да побеждава с нея, понякога на пилота, на танкиста му трябва да отнесе с машината стръкче маргаритки на своята любима. Нека, важното е да владее машината. Владее ли генерал дел Нуняс машината? Може ли да отнесе стръкчето цвете на своята любима, може ли да каже на Ингеборг: „Вие имате звездичка в краката си!“

Битият флигеладютант Шмид влезе и повече гузно, отколкото обидено докладва, че поп Гавриил Бербенков иска свиждане с генерала. Шмид не знаеше и никой не знаеше, че и поп Гавриил бе също така бит, иначе може би помежду им щеше да се роди поне известно съчувствие.

Мигът наистина бе подходящ, генералът се чувствуваше разтърсен и екзалтиран от много събития в този розов ден и смяташе, че една доза теория няма да му се отрази зле.

Попът бе отслабнал, макар и облечен съвсем изискано. Генералът му раздруса здраво ръката и бе неприятно изненадан от фалшивия тон, който взе поп Гавриил в започналия разговор:

— Исках да съгласувам с вас, господин генерал, въпроса за униформата ни.

— Вашата униформа? Чия униформа?

Не можел той да продължава повече така. Трябвало да има някакъв отличителен знак. Трябва да се знае, щом е полковник от една армия, трябва всички да забелязват това, иначе какъв полковник е той? Чувствуваше се, че под тия думи се крият други мисли и не това е въпросът, който вълнува подполковник Бербенков.

— Стремите се към чинопочитание? Искате да ви се отдава чест? Но това, господин полковник, са външни белези. Не ви ли блазни повече вълшебството на едно съзнателно подчинение, което изумява със своята сила и невидимост?

Попът си призна, че го блазни.

— А нашето съвършено и безпогрешно единодействие?

Попът въздъхна и призна, че и то го удивлява и хвърля в много дълбоки мисли.

— Е тогава? Може би искате униформи за бабичките, искам да кажа, за съпругите на нашите легендарни герои?

Попът се колебаеше.

Всъщност този малък претекст — за униформата — му трябваше да може да подразбере по чия заповед е ял славния лобут, дали генерал дел Нуняс знае, или не знае. Изглеждаше, че генералът не знае и че бърза да поведе поп Гавриил към теоретическите бездни и простори, за да се развихрят заедно.

— Мислил ли сте, господин полковник, какво би било, ако ние, военните, стъпим първи на някаква далечна планета… Планета, към която вече сме изпратили нашия „Маринър“…

— А какво стана с него?

— Обявих един милион за онзи, който…

— Един милион? — подскочи попът. — Милион за онзи, който посочи къде се намира „Маринър“?

— Милион за онзи, който открие „Маринър“ и ми посочи…

— Не може да бъде! Вие се шегувате. Вие наистина се шегувате.

В тоя миг подполковник или пък полковник Гавриил Бербенков усети силен сърбеж по цялото тяло и кой знае защо си спомни изведнъж как много боли, когато те бият само за една изтървана дума и затова хем сложи ръка на устата си, хем пък започна да подсвирква.

— Какво правите? — изненадано рече генерал дел Нуняс.

— Нищо, свиркам си. Не… Помислих си — колко великолепно би било, ако ние…

— Вие, полковник, знаете нещо! Полковник? Погледнете ме!

Сега вече Бербенков разбра, че до боя няма повече от косъм разстояние.

Крайно смутено, но все пак почти достойно той парира атаката на опонента си. Мислел, не, бил уверен, че ако не по друг път, то по мисловен път би могъл, да, би могъл да помогне за издирването на капсулата. Нека генералът бъде така добър да си спомни — как те двамата са мислели съвсем независимо един от друг и на края пак имало полза от разговора им. Нека сега го оставят малко да си отдъхне от полетите с тия шантави бабички, които стават от ден на ден все по-капризни, будуват като караконджули, искат от него да ги мъкне непрекъснато по нощни заведения, съвсем ще го разсипят, а сега нека остане тук, може би ще успеят да измислят нещо заедно. Стига попът да се запознае с обстановката.

Засега не е много осведомен. Само му е известно, че се търси нещо, че са спрени полетите, че искат от всички сведения за тази капсула. И все пак по мисловен път може би той ще успее…

Поп Гавриил се колебаеше не толкова защото не можеше да прецени обстоятелствата, а защото бе изненадан от милиона. Заради милиона той трябваше да се върне на кораба. Къде е той? Къде е Танев? Ако се съобщи на военните къде е капсулата, те ще си я приберат, най-много да дръпнат на попа един бой допълнително.

А ако съобщи направо на генерал дел Нуняс? Ако пие вода направо от извора? Ами ако се задави от тая вода? Ако славолюбивият генерал го стисне за гушата и присвои това откритие, както си присвои и кавалеристите, досега за тях нищо определено не се чуваше, само му дадоха един раздрънкан „Боинг-707“, а лъвския пай… Хе! Точно така ще стане! Генералът ще научи, ще се поздрави за това колко е проницателен и как така подрежда нещата, че даже и ракети може да издирва в космоса. А на попа могат в най-краен случай да дадат един „Боинг-727“, от тия, дето си катапултират моторите при пожар. Много важно! Та като стане пожар в моторите, и да катапултират, и да не катапултират — все тая — мислеше трескаво попът и може би точно това имаше пред вид, когато говореше, че трябва да се търси ракетата по мисловен път.

— Ако съм ви разбрал правилно, вие искате да заминете за логическия център?

Само при споменаването на името „Логически център“ попът се наежи и усети хладни тръпки:

— Не, предпочитам една градинка и една беседка. Ще помисля сам, по стария начин, по класическия начин…

— Буенос! — рече генералът. — Така да бъде.

— Но имам една малка странност — едва ли не стеснително рече попът. — Обичам, когато много мисля, да съм сам и да дъвча печени фъстъци.

— Само? — живо рече генералът. — Без уиски?

— Без уиски — ободри се и попът. — Стоя си, дъвча и мисля. И мисля, че ще измисля нещо.

Предоставена му бе една разкошна беседка в задната, покрита с чемшири и замислени кипариси градина, до едно потънало в лотоси мраморно езерце, обиколено от плачущи върби — картинка, позната от креватната живопис в утрото на това столетие.

— Ще мога ли и аз да постоя при вас? — попита генералът, когато попът загреба с пълна шепа от голямата тава печени фъстъци.

— Защо не, постойте — разреши попът и известно време в тишината на този хубав арабски парк се чуваше само хруптене, сякаш коне ядат овес.

— Интересно — рече по някое време поп Гавриил, — как ли е уреден при космонавтите сексуалният проблем?

Генералът се сепна и спря да дъвче. Даже известно време спря и да диша. Странно същество бе тоя свещеник. Когато докладваха за разговорите с Хърбърт Т. Елиът от центъра, обръщаха внимание на невъздържаните му, нецензурни думи, които издаваха явно една изнервеност. Какъв тип всъщност бе тоя Елиът?

— Полковник, поздравявам ви. Разсъждавате удивително интересно. Продължавайте.

— Оня шашкънин…

— За кой шашкънин говорите?

— За Капитан Танев… Той оприличаваше сексуалния живот с политическия и аз съм съгласен с него.

— Защо го цитирате толкова често?

— Защото съм честен. Когато се наложи, той пък мен ме цитира. Ето, той ме разглеждаше от тая гледна точка и казваше: „Отче попе, любовта е кандидатура за избори и предизборна борба. Пропаднеш ли в изборите, ставаш зъл и голям несретник, кандидатираш се някъде другаде. Пропаднеш ли два и три пъти, озлобяваш се…“

— Хм! — задоволи се да отбележи генералът. — Интересно, но не е в целите ни.

— Продължавам, господин генерал. Изберат ли те, узаконят ли ти избора, ставаш или тиранин, понеже знаеш, че втори избори обикновено не се провеждат, или пък изпадаш под тиранията на другия, който е решил да се възползува от същото. Искам да кажа, предстои нова деформация на човека, на характера му. Какво излиза сега според доктора? Без любов — търпиш едни деформации, с любов пък си подложен на други деформации…

— Да! — безгрижно рече генералът и си взе нова шепа фъстъци. — Но как гледа твоят доктор на оная сложна и мъчна любов, когато в зряла възраст се мъчиш да възкресиш ранните цветя на пролетта, които еднички имат цена на този свят?

— О! Това не е нищо, това е само въпрос на кандидатура, ако ви разбирам правилно…

— Не ме разбирате много правилно! Същата ли любов е, когато един кабалерос поднася на своята изгора китка цветя… и когато един… — генералът преглътна фъстъците и заедно с тях сдъвка и края на изречението. — И кабалеросът, и генералът, и свинарят, всички се кандидатират и биват избирани. Те избират отначало къде да се кандидатират, а после тях ги избират. И всичката радост иде от това, че е потвърдена кандидатурата ни.

— А как се гледа на извънбрачната любов според този възглед?

— Като когато имаме една законна власт и една фактическа.

— А когато фактическите власти са повече?

— Тогава се гледа като на една законна и няколко фактически власти.

— Ясно! — рече генералът. — Само дето не разбирам как тия неща ще ни помогнат да открием ракетата „Маринър“.

— Знам ли? — рече попът и се огледа за вода, защото бе сдъвкал доста фъстък. — Но си мисля, че ако намерим оная жена, която има власт над него, тя сигурно би могла да направи повече от нас по въпроса.

— Изумително! Изумително! — подскочи генералът… — Но, господин полковник, ние с вас сме логически близнаци! Ние имаме абсолютно еднакви ходове на мисълта… Коя зодия сте?

Нямаше защо да отговаря попът, защото бе ясно, те наистина бяха звездни близнаци — и двамата бяха „лъвове“. — Е, то сега остава да имаме хармония…

— Можете и да не се съмнявате — рече попът. — Имаме.

— Добре тогава… така и така сме започнали да говорим по най-парливия за човека проблем, кажете ми вие вашите предпочитания…

— Моите предпочитания? Ами… Предпочитам… светлите жени…

— Русите! — мечтателно рече генералът и повтори с въздишка: — Ах, русите!

— Да, русичките, но винаги с една малка особеност…

— Тя трябва да бъде смутена… тя трябва да бъде развълнувана…

— Трябва да бъде поразена…

— Изумена и някак си плаха, румена, уплашена…

— Вие сте мой двойник, полковник! Въпреки разликата в годините, вие мислите и чувствувате точно като мен. И после?

— Ние, лъвовете, сме същества, еее, царе на природата, горди, силни, готови да покровителствуват! Вие знаете ли, аз съм изпитвал радост от успехите на… на тоя Капитан Танев! Когато той ходеше с Лидия Сматракалева и… когато аз ги прикривах, бивал съм щастлив от това. Изпитвал ли сте подобно нещо?

— О, колко пъти! — мечтателно рече генералът, макар никак да не можеше да си спомни поне един пример.

— Но всичко това — въздъхна поп Гавриил — не е пряко по задачата…

— Оставете сега задачата! — живо го прекъсна генералът. — Продължавайте, продължавайте!

Свещеникът вече не знаеше как да продължава. За какво му бяха всичките тия думи за сексуалния живот и примерите с Танев? Наистина, докато говореше за него, преобмисляше възможността за една среща, за един разговор вече на ново ниво, без тия дребни селски ежби, макар помежду им да зееше пропаст. Попът явно бе в безизходица, а и тоя генерал няма намерение да спре да дъвче и му пречи, наместо да помага.

— Вие — поде по едно време след дълга пауза генералът, — вие казвате — руса жена. А как се отнасяте към госпожа Ингеборг?

— С безкраен респект… — смотолеви попът. — Добре, но тя е силно руса?

— От това моят респект не намалява.

— Знаете ли какво… Искам да проверя вашите думи! Искам пак да изпитам щастието от това да видиш приятеля си щастлив.

Попът явно не разбираше или не искаше да разбере за какво става дума.

Но генералът му обясни, и то доста подробно. Ингеборг е дете на Крайния север. За този суров Север къпането на мъж и жена заедно е същото, което е във Франция мъж и жена да пият заедно кафе. Ако не и по-малко, защото напоследък се мисли, че кафето е вредно, пък къпането не е.

Поп Гавриил Бербенков бе така объркан, че не знаеше какво да каже. Искаше му се да напомни на генерала, че е служител на религията, а тя не позволява тези неща без брак, и го беше много срам, изчерви се като някоя ученичка, когато каза своето тихо и сдъвкано между фъстъците: „Добре, съгласен съм.“

В смущението си попът и не подозираше истинските намерения на генерала. О, никакви спомени, никакви глупости и сексуален алтруизъм! Планът на Диегос дел Нуняс бе много по-жесток и ехиден. Той планираше нещата така: Акт първи — те, двамата, Акт втори — контакт между двамата. Акт трети — генералът нахлува в помещението. Акт четвърти — Ингеборг е заловена на местопрестъплението, тя е смутена, зачервена, развълнувана. Акт пети — отстранява се попът от полесражението. Акт шести — контакт между Ингеборг и генерала. И край на всякакви ракети, космически обекти, звезди и всичките останали глупости, които по-скоро пречат на голямата идея, отколкото да я подпомагат.

В следващите дни те танцуваха, яздиха коне и играха крикет, после някак неусетно се стигна до това — Ингеборг предложи на свещеника да се възползува от нейната сауна.

Генералът гледаше напрегнато в сумрака на това призрачно, пълно с облаци като в пещера от приказките помещение и виждаше сякаш себе си, виждаше своя пълен близнак. Попът не бе излъгал, той не можеше да си отлепи ръцете от библейските места и се свиваше при всеки опит на шведката да го погледне дори. Да, той бе недееспособен — този всъщност млад и як селски свещеник, умен полковник и предводител на бабички. Да, той не бе излъгал, в присъствие на женска активност мъжете стават жалко пасивни и безпомощни като деца. Да, мислеше си генералът ту радостен, ту тъжен от гледката, никакви конфедерации на активните жени няма да помогнат вече да се постигне по активен начин онова, което трябва да се постигне пасивно.

Колкото и невероятно да звучи, този перверзен по замисъл случай сближи още повече двамата мъже. Вечерта генералът заговори свещеника:

— Интересно, много интересно! Потвърждавате, че сте абсолютно като мен, абсолютно и… аз също като вас… без вълнение не мога. Но кажете наистина как бихте обяснили това от политическа гледна точка.

— Да. Ако войниците започнат да ви убеждават, вас генерала, как да ги поведете в битките…

— Кой да ме убеждава?

— Войниците от полка.

Генералът се замисли. После махна с ръка. Объркано е, много е объркано.

Тогава поп Гавриил Бербенков реши, че след като са стигнали до такива интимности, може да изплюе камъчето и да каже на генерал дел Нуняс цялата истина:

— Вие не знаете, генерале, какво препатих аз.

— Не, не зная. Какво сте препатили?

Попът изплака своята болка. Цялата. От игла до конец.

— Не искам да го наказвате… исках само да знаете защо така се случи в банята… Пълен бях с желание, от три години ходя с тия бабички, бял ден не съм видял… Обичам да се грижа за някого и ето грижих се за тях. Обаче след тоя бой… колкото и да имах желание да ви изпълня с радост, както си говорехме… Ох, как имах желание, да не беше тоя бой, обаче много ме биха. Жестоко ме биха… та исках само да ви уведомя…

Генералът се замисли, но не до степен, каквато очакваше поп Гавриил.

— Виж, срещу това съм безсилен, полковник. Това е… известната вам самостоятелност на различните родове войски. Ние не се месим в техните работи. В момента ми приличате на гост, който се е удавил в езерото на имението или го е ухапало кучето на стопанина. Няма да пресуша езерото, нито ще си застрелям кучето, защо да се лъжем?

— Но моля ви се!

— Както и те не се месят! Те питат ли ме защо търся „Маринър“? Не питат. Това е моя работа. Всеки работи на своето ниво. Иначе… затъваме в парламентаризъм и цивилни глупости. Забравете боя и внимавайте, когато престъпвате толкова ясните заповеди!

Разговорът бе прекъснат от флигеладютанта, който донесе кафе на своя началник, после генералът покани поп Гавриил да се запознаят с положението по света. Те застанаха пред подвижната телевизионна стена, където шест екрана показваха различни картини от различни райони по земята. Два екрана показваха някаква позната картина: стачни безредици, преобърнати автомобили, бой с полицията. Беше в два завода на фирмата „Суперконстелейшън“, която спираше работа поради разпореждането на генерала, който в момента допиваше кафето си. Бербенков не бе в курса, но това му бе пояснено.

— А долу? — попита той. Долу се нижеха картини от преврат в една латиноамериканска държава, по всичко изглежда Еквадор.

— Наистина какво е това, Шмид? — попита генералът.

Доложено му бе, че това е бунт на поручик Наваро от сегрегацията.

— Поручик прави бунт? — вдигна вежди полковник Бербенков. — Интересно!

Флигеладютантът Шмид доложи, че в тази страна е направена реформа, по-точно на власт е някакъв хитър гръцки търговец, който досега е удържал полесражението, като се е ухитрил да мобилизира и да произвежда в офицерски чинове всички недоволни младежи и противници на режима. И ето при всяка криза той ги повишава с един чин, но понеже Южна Америка е буреносен район и икономическите кризи са много често явление, скоро войската му достигнала среден чин капитан или даже майор. Така търговецът Костопулус се изправил пред проблема какво да прави със своите полковници и генерали. Този човек бил в състояние да задоволи нуждите на целия материк за генералитет и висши офицери поне за петдесет години. Предстояла девалвация на чиновете и може би нови вълнения, от които умният грък излязъл с чест, като постъпил така, както постъпват километражите на автомобилите, когато стигнат до цифрата 100000, обръщат цифрите и почват да броят отначало. Така постъпил и Костопулус, произвел три полка генерали в първи подофицерски чин. Подофицерите пак вдигнали бунт, но той бил потушен с производството им в лейтенанти и т.н.

Докато флигеладютантът обясняваше това, на телевизионния пулт се виждаше как падат стени и как танкове влизат в магазините, сякаш да си купят нещо, как горят автомобили и други такива. Картинките нямаха звук и затова се чуваше ясно какво си говорят дел Нуняс и Шмид.

— И какво иска от нас поручик Наваро?

— Самолетни подкрепления.

— Никакви такива. Да не разчита никому. Само на себе си. Ако започне да губи, ще се намесим, но ще бъде жалко за неговата кариера на военен. Това му го съобщете изрично.

На най-долния ъгъл на телевизионната стена някакви конници гонеха дребнички бегълци, както е по приключенските филми. Невиждал скоро такива филми, поп Гавриил попита:

— Кои са нашите тук?

Флигеладютантът се смути, погледна генерал дел Нуняс, после поп Гавриил и рече:

— Сражения от местен характер…

— Това ми е много интересно…

Доста неохотно флигеладютантът разказа, че това всъщност е нещо комично, необяснимо и за самия него. Ония, които бягат тук, са военните на тази арабска страна…

— Военните? — сякаш от едно гърло възкликнаха и генерал дел Нуняс, и поп Гавриил. — Защо не ми е съобщено това? Кой ги гони?

— Цивилните…

Флигеладютантът бе явно смутен.

— Филм. Пълен филм за тази коя е тя?

Флигеладютантът прошепна нещо на ухото на генерала. Генералът кимна с глава и рече по-кротко:

— И все пак филм.

На страничния голям екран светнаха изображенията на улична битка в доста беден арабски град, от ония, през които някога бе минал пеш нашият приятел докторът. Военните са дошли на власт, навсякъде изригват бели облачета от пушки и картечници, базуки, оръдия. Парад на военните. Населението с цветя и букети ги приветствува. Диктаторът, един млад полковник със запретнати ръкави и автомат в ръка, минава на открит джип през полето, беседва с пастирите, минава през работилниците, беседва с калфи. Джипът минава през фабрика за прежда, през разкопани ями, навсякъде хора в бели дрехи махат с цветя. Диктаторът слиза от джипа, качва се на една камила, хората се споглеждат, камилата бяга, след нея препускат коне…

— Какво означава това?

— Полковник Бен Салим. Взе властта и после се отказа от нея… — някак гузно рече Шмид.

— Отказа се? — изумен рече генералът и в този миг нещо ново прикова вниманието му на екрана Хеликоптери вдигаха туловища на тежки самолети „Суперконстелейшън“ и започнаха да ги мъкнат нанякъде. „Суперконстелейшън“ предприемаше някакъв ход. Някакъв нов ход, който трябваше да бъде изчакан и проследен.