Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (2)

Глава втора
Човекът е ветеринарен лекар. Той учи кравите и кучетата на четмо и писмо. Начало на една банална любовна история, която ще прерасне в романтични любов. Интегриране на религиите и туризма. Човекът изчезва

В онази нощ, когато се роди решението за неговия път през океаните, те лежаха под тежката зеленина на крив средновековен замък, от който излиза уродливо красива бяла принцеса и маха с кърпичка на конник идиот. Този грозен и скъп ковьор красеше брачното легло на Херберт Сматракалев, дето неговата жена Лидия Сматракалева показваше на бялата принцеса как се слагат еленови рога върху девствен пояс. Общото между живата и мъртва картина бе още и в това, че голият съвременник също се готвеше да пътува и бе възседнал вече жаждата си, а го спираше пред замъка голата принцеса — доктор Сматракалева — с думи от рода на:

— Нали съм ти хубавичка? Кажи, глупчо, нали съм ти хубавичка?

Няма кретен, който да обича да му се задават въпроси, които имат само един отговор, и затова избегликьойският ветеринарен лекар доктор Капитан Танев гледаше светлия лъч на секундовата стрелка на часовника си и броеше наум.

— Пак ли си мериш пулса, глупако? — бе попитала доктор Сматракалева. — Не можеш ли поне в тия мигове да не мислиш за здравето си?

Тогава той бе признал, и то искрено:

— Съмнявам се… страх ме е да не ми изневери…

— Нещастен си, колкото си искаш… — бе рекла замислено лекарката и бе отместила ръцете му една от друга. — Защо се месиш в работата на сърцето си, щом не можеш да му помогнеш?

Тогава той бе запалил две цигари, бе й подал едната, а тя само попита:

— Пушиш и си мериш пулса — къде е логиката?

Мракът се забавлява: смуче зеления огън от скалата на радиоапарата, гони червените дири на цигарите и после излиза да се разхожда с тишината из кестените под прозореца, а вътре нахлува песента на вятъра в клоните.

— Не си щастлив, нали? — съвсем простичко пита тя и опипва ръба на устните му. И понеже дълбоките въпроси винаги дразнят, той се зъби:

— Ами записвай си поне, нали ще правиш дисертация върху моя случай.

— Кажи го малко по-нежно…

— Щастлив… Усещам се като мотоциклет със силно форсиран двигател и прочие, ама с вдигнато задно колело… Шум голям, зор и пушек, а работа никаква… Сега даже и бутове…

— Моля те…

— Махни си ръката оттам, чуваш ли? Психиатър! Ако това ви е цялата психиатрия — да спите с пациентите си…

Ветеринарният лекар на село Избегликьой бе получил някаква много странна невроза: той се будеше нощем и виждаше да вървят срещу него бутове, бутове, хиляди бутове, милиони и милиарди телешки бутове. Така мечтата на цели гладни народи бе разтърсила духа на ветеринарния интелектуалец и го бе отвела в кабинета на Лидия Сматракалева, а от кабинета някак си естествено пътят мина и през семейното ложе на Херберт Сматракалев. Това бе все пак професионално страдание, защото доктор Капитан Танев наистина имаше задължението да подпечатва стотици бутове замразено телешко и говеждо месо със своя син ветеринарен печат. Фантастичното в тоя случай бе, че едно просто задължение прераства в тягостно натрапливо явление и води до разстройство. Но психиатрията се родее с криминалистиката и за нея нещата престават да са фантастични още след третия разговор. Така доктор Сматракалева установи, че отчайващото, потресаващото иде от факта, че тези телешки бутове пристигат с кораби, биват товарени и возени до село Избегликьой с камиони, подпечатвани там от ветеринарния лекар и отново връщани в града. Значи, за да получи пациентът подобрение, трябва просто да се разкрие една афера, да се разбере защо селото става с всеки ден все по-безлюдно, защо гине добитъкът и кой прехвърля говеждо месо от далечната държава Канада през селската кланица — по-скоро през селската сладкарница „Еделвайс“ — и тогава ветеринарният лекар би се успокоил и неврозата би отшумяла, сякаш нищо и не е било. Но този път, доста безнадежден в рамките на една човешка съдба. Затова лекарката бе го посъветвала да мисли за други неща и понеже не намериха в момента достатъчно подходящи, започнаха да се любят. Отначало наистина колкото за да се промени темата, а после се забеляза и известно подобрение в състоянието на пациента. Но то бе кратко и лъжливо, защото всяко лечение почива върху вярата на пациента в лекаря, а Капитан Танев не можеше да вярва никому.

Той знаеше, че ще бъде излъган дори и от тази Лидия, защото тя е все пак психиатър, а той — ветеринар… И не се излъга, че ще остане излъган, защото тя повдига високо, високо петата на дългия си, американски дълъг, и неуловимо страстен крак, гледа го и казва:

— Щом толкова се отегчаваш, аз ще замина наистина… Благоверният е уредил да стана корабен лекар на един „Тристан“ и една „Изолда“…

Те винаги постъпват така, тези хитруши, винаги най-невинно вдигат крак във въздуха и го гледат, сякаш това е най-важният проблем в момента — как изглежда сексапилният им крак, а не това, че те гръмват просто с нещо най-неочаквано… Той е така объркан в момента, че не знае дори къде е оставил панталона си и го търси пипнешком из цялата стая.

— Знаеш ли, че е време и аз да тръгна с корабите? — със сухо гърло бе рекъл Капитан Танев. — Много мислех аз… останал съм сам в селото, няма никой, даже и попът заминава с бабичките на някаква екскурзия… Защо не кажеш на мъжа си да ме настани и мен на корабите, а? Така и така, кажи, услуги ни е правил човекът, любовник ми е, замествал те е — защо не го настаниш на някой кораб, какъв да е…

— Трябва да е кораб с добитък… има такива кораби, караме добитък за Англия и Италия… — Лекарката се хвана на подмятането, но Капитан Танев й помогна да се опомни:

— Ама не бе, моля ти се, какъв добитък? — Докторът продължи да лази по пода и да търси сега гащетата си, докато говореше: — Ще ме настаните на нормален кораб, никакви животни, колежке, не обиждайте животните… моите свине вече имат неврози, кравите ми показват склонност към психически преживявания, а, от друга страна, какво? От какво страда човек, който има само една моноцел — вила, апартамент, кола? Такъв страда само от простуди, инфекции и охлузвания — баш както и във ветеринарията. Много съм подходящ, разликата между двете медицини постепенно избледнява в напредналите общества…

Той най-сетне намери проклетите си гащета и се изправи величав в средата на чуждата спалня, без да подозира, че се разхожда по периферията на велики истини за интегрирането на науките. А хронологически намирането на долните гащета от хасе предхожда с около девет часа тържествения миг, в който някъде далеч, далеч, в студената и бездушна немска земя, край мътното, отровено Северно море бе разбита традиционната бутилка шампанско о носовата част на бившия „Тристан и Изолда“, а занапред „Изолда“.

— Ще има пак да си говорим! Сам ще се кача на кораб!

Тази закана съвпадна просто до секунди с решението, което бе гласувано и взето на заседание на КФА в Баден-Баден: конфедерацията да вземе под патронажа си един космически кораб и да го изстреля от името на майките, вдовиците и годениците; конфедерацията си бе направила много добре сметката и знаеше, че няма сила, която да устои на това тройно внушение.

Сега на вратата се бе почукало, плахо и предпазливо наистина, но все пак категорично. Капитан Танев бързо бе завършил мисълта си и още по-бързо бе нахлузил своя тесен в крачолите панталон — такава бе модата на ония години — и доста гузно, да не кажем недостойно, бе напуснал стаята, където го бяха измамили. В стаята остана да се поведе и завърши следният разговор между съпрузите Сматракалеви:

— Какво има пак? — смъртно отегчена и без да сваля своя сексапилен крак, бе попитала съпругата и бе получила отговора:

— Не бих си позволил да те безпокоя, ако не миришеше така отвратително на алкохол и никотин. Просто непоносимо мирише…

— И само толкоз?

— Само толкоз, да. Трябва да мислим и за другите, нали? Аз също съм човек…

— Ако си казал всичко, което имаш да казваш, прибери се при своите правилни мисли и затвори вратата…

— Права си! Какъв смисъл има да се говори на човек, който търси щастието си в мръсотията, в помията, бих казал, в оборите… С един ветеринарен лекар.

— Не мога да се похваля, че ми е вървяло на мъже в тоя живот! — въздъхна лекарката и свали левия, за да издигне десния си крак във въздуха.

— Ще се престоря, че не съм разбрал намека. И ще добавя, че утре твоят кораб тръгва от Хановер… без корабен лекар, защото корабният лекар се търкаля с един ветеринарен лекар… Ох, колко низко е всичко това…

— Нямаш право да ме занимаваш със служебни въпроси в свободното ми време…

— Добре, Лидия, но в тази страна има закони в края на краищата…

— Ъъъх! — бе простенала лекарката психиатър. — Има, ама кой да ги спазва? Нали уж има закон, че природата не търпи празно пространство, пък аз го виждам край кревата си…

— Мерси. Значи, аз съм вакуум…

— Не вакуум, а просто дефиниция и мостра на вакуум.

— Ще запомня, благодаря.

— Моля ви се!

— Лидия, защо не ме улесниш? Защо не ми кажеш какво да отговарям, когато ме питат защо… когато ме питат например за персонала на „Изолда“? Направих всичко, каквото ти пожела, а сега улесни ме, кажи какво да отговарям… нека се обясним, нека стигнем до едно единно становище…

Бързият ход на събитията ще ни попречи да изчакаме изясняването на това общо становище между съпрузи, свързани с най-чистата ненавист, която може да се роди някъде. Ще оставим засега двамата в спалнята и ще последваме ветеринарния лекар Капитан Танев, който бе изпаднал в комично положение.

Като връх на всичко стартерният педал на фантастичната „Жилера“, която бе купил от селския поп Гавриил, се откачи точно в мига, когато съпрузите Сматракалеви спореха горе дали е по-голямо престъпление да оставиш един кораб без психиатър, или една страна без говеждо месо. Най-сетне Капитан Танев се отказа да пали с педал и псувайки попа, както му мине през ума, подгони да запали на скорост мотоциклета си, обещавайки да изпълни расото на попа с попски кокали. Соленият и пшеничен вятър издуха малко от горчивината и след първия километър вече лекарят не се чувствуваше чак толкова много излъган в тоя живот. Когато ни се спи и очите лепнат, когато срещу нас лети вятърът и мракът, можем да се проверим — ако не станем за мигове по-благи и по-добри, този свят си заслужава самовзривяването…

Капитан Танев се прибра в Избегликьой призори, когато слънцето вече протягаше пръсти, за да помилва небесата над облите тучни хълмове. При табашкия кладенец лекарят срещна една във висша степен необичайна процесия, продавачът на „Жилерата“ поп Гавриил вървеше по тясната асфалтова пътека между доматите и росния пипер, следван от девет или десет бабички — прочие, всичките бабички, които бяха останали да поддържат живота в това пусто село Избегликьой.

— Върви ли, върви ли? — бе попитал попът преди поздрава и сам си бе отговорил: — Ама как няма да върви, хала е…

— Хала! — бе го срязал Капитан Танев. — Падна стартерният педал. Прецака ме ти мен…

— От втулката е. Ще ти дам втулка, като се върна — да се не връщам сега, щото на дълъг път сме тръгнали…

Те отиваха на голяма религиозна екскурзия.

— Ще се върнеш, няма начин да не се върнеш…

— Приседнете, сестри мои, нека още веднъж приседнем, преди да потеглим на път — с чиста сладост в гласа изрече поп Гаврил и после се обърна към лекаря с отворена кутия цигари: — Размисли ли окончателно? Дай ми кучето, братко мой! Дай го!

Попът бе страстен и поривист човек, голям богослов, би могло да се каже голям теософ, дори и мотоциклетен състезател бе голям за времето си, докато не го подгониха от София теософите, които виждаха в негово лице своето затъмнение. Простите неща на този свят стават сложни именно защото мнозина се заемат да ги обясняват — това е обяснението на сложността на света.

— Падна педалът, попе…

— Знам, каза ми го… Братко мой, дай ми кучето!

— Няма да ти го дам, защото ми е болно на душата, като мисля за теб! Защо ми взема толкова пари, щом му пада педалът? Или се върни, или парите ми върни.

— Мой братко — благо рече едрият поп и очите му заблестяха. — Знаеш ли какво става, ако се върнем? Знаеш ли на какъв дълъг път сме тръгнали ние? Боже, боже, кажете му, сестрици, от какъв дълъг път ни връща той.

И не падналият стартерен педал, не и чувството, че е измамен в сделката с мотоциклета, а всичко това заедно с мисълта, че и поп Гаврил, този наглед чист и благ човек, сега се изсулва по терлици, бе една от последните капки, които правят да прелее чашата на търпението, за да се посегне към камъка, който ще бъде хвърлен, след като бъде изказана речената дума.

— Върни се, попче, и ми дай втулката, докато не съм те смлял от бой (забележете колко страшни са заканите на слабите хора).

— Е няма да се върна пък — рече попът и подкани със знак бабичките да тръгват. — Съсредоточи се върху нещо друго и ще ти мине…

Те тръгнаха в портокаловата красота на раждащия се ден и оставиха разгромения и опустошен мъж сред росните домати и кукуруза да се съсредоточава където ще.

Това — за съсредоточаването — пък бе една приумица на поп Гавриил, взета от учението на древните адамити — онези, дето стоят голи по цял ден и гледат дланите на ръцете си или някаква друга точка и се съсредоточават, докато изпаднат в транс, което е все пак един вид райско блаженство. Досега попът и ветеринарният лекар се бяха съсредоточавали множество пъти ту в кръчмата, ту по скамейките или под големия чинар край селото, а сега попът заминаваше и Капитан Танев трябваше да се съсредоточава съвсем сам.

Те влязоха почти едновременно: Капитан Танев в своята къща, а настоящият лайнер „Изолда“, който трябваше да получи още една боя и още едно име, в пристанище Тулон — едно от големите военни пристанища на Франция.

Изоставен напълно от всички, излъган от всички, ветеринарният лекар на село Избегликьой отиде в кухнята, взе един голям стрък праз и започна да го яде необелен, защото вече му бе все едно. После свирна на кучето, на феноменалното куче Океан, за което бе станало дума с попа, и се остави то да прочете мислите му. Океан разбра и с подвита опашка хукна към селската кръчма, а докторът се изправи пред кривото и смешно огледало на хазяите, огледа се и като остана доволен от външния си замислен вид, рече сам на себе си:

— Светът не заслужава чак такова голямо внимание. Като му обръщаш голямо внимание, той се разглезва и прави какво ли не! Да не му обръщам внимание — ето какво трябва да правя…

Сега през отворената врата се промъкна кучето, захапало в яките си дълги челюсти една бутилка „Крамолинска гъмза“, и като стъпи на стола, положи я върху дългата, неразтребена маса, после погледна стопанина си и направи любимия трик: плесна се с предната лапа по челото, досущ като човек, който е забравил нещо и сега си спомня — спомни си за тирбушона и го измъкна изпод охлузения рафт до печката.

— Ха седни сега — рече лекарят и наля на кучето в паница, а за себе си остави бутилката. — Седни, че ми е много тежко.

Те поседяха и попиха и ние няма да предаваме този дълъг и без особено значение разговор между човека и неговото куче — колко такива разговори се водят всеки миг. Ще отбележим само една мисъл, която се роди между другото и която мъдрият Океан оцени, защото след като докторът рече: „Какъв е смисълът на усилията ни? Към какво ни водят пътищата и всичките ни борби? Знаеш ли? Към стари, стари пословици!“, кучето излая три пъти възторжено и Капитан Танев не можеше да не остане доволен.

Духовно все още неаклиматизираният читател може да бъде подразнен от лекотата, с която авторът отминава странния факт едно куче да чете мисли, да ги оценява и акламира дори. Ала в мореходството, с което ще се препитаваме занапред, си е винаги така — корабът плава независимо от дълбочините, от близките острови и далечните миражи. Така е дори и на сушата — не за всяка причудлива пещера или интересно теленце ще спре хода си бързият влак… но като изключение нека спрем сега, а после ще догоним и доктора, и кораба.

Интересите на доктора към дресирането на животни датираха още от времето, когато бе обучил една крава да чете едри печатни текстове и бе наказан за това. Работата се състоеше горе-долу в познатия цирков трик с цифрите, които кучето разпознава — тук на кравата показваха разни текстове, а тя мучеше, когато й покажат „фураж, повече фураж“, — но това бяха стари, забравени неща от времена, за които все още не е весело човек да си припомня, пък и едва ли ще стане весело.

Чудното бе, че наказаха доктор Капитан Танев за неправилни мисли, и по-специално за дресираната крава. Тогава — в ония времена, когато се говореше, че докторът ще опере пешкира за аграрните неблагополучия в района — нему за пръв път стана страшно и по цели нощи виждаше срещу себе си крави, крави, крави, виждаше крави, които плетат плетове и чорапи, крави, които се прескачат на прескочи-крава, крави, вървящи в гъсти редици срещу него, крави, които си събуват бутовете и ги окачват по ченгелите — много знаменателни сънища, библейски в известен смисъл, ако изключим, че в съня на Навуходоносор те са били само седем, а тук — стотици и хиляди. Тогава той още не познаваше Лидия Сматракалева, нямаше и психиатър в града, прочие имаше, но той бе просто физкултурник и какаванин и затова Капитан Танев сподели страховете и сънищата си с поп Гавриил. Попът намери известно сходство между своя и неговия случай, разказа му как бил прокуден от София заради еретични мисли около създаването на някаква нова религия, а отчетата намерили, че именно тези мисли на поп Гавриил били причинили отлив на богомолците от църквите и видимия упадък на клерикализма у нас.

— Но ще ти помогна и помагайки ти, ще помогна и на себе си, братец мой! — бе го утешил попът и бе му изяснил: — Защото нашите страдания идват от лошо съсредоточаване. Ние с теб ще се съсредоточим върху нещо друго и ще възсияем.

Така те стигнаха до извода, че трябва да любим нещо достойно за любов и докторът се зае да възпитава едно куче, на което селските хлапета бяха претрошили левия заден крак.

По това време именно започна да пристига един камион на „Булгарцвет“, който караше замразени канадски бутове телешко месо, лекарят трябваше да ги подпечатва, подир което бутовете заминаваха за града. Дресирането на кучето вървеше успешно, грубият селски пес с голям костен израстък зад черепа — случаен дар от волната любов на кучетата — възприемаше бързо всичко и намираше умна и вярна реакция за най-сложни и абстрактни мисли. Но сега лекарят започна да вижда кравите разглобени, започнаха да му се явяват бутове насън и това го срещна с Лидия.

Ветеринарният лекар бе отворил прозореца и дишаше жадно горчивия дъх на бучиниш и коприва, на тлъстите влажни треви, които пълнеха двора и дворовете, и слушаше крякането на жабите в пълния догоре бунар. Той се страхуваше да притвори очи, защото нервните трусове от последните дни и часове щяха да поведат легиони телешки бутове срещу него; летящите звезди и белият прах на цъфналите дървета, ароматите и светът щяха да се превърнат в обли, дълги, проточени и какви ли не бутове, бутове, бутове… Затова стоеше с отворени очи, гледаше прозореца и се питаше върху какво да се съсредоточи сега и макар Океан да пролайваше настойчиво зад него, той не искаше да разговаря с никого и за нищо и се насочваше все по-силно към корените си, съсредоточаваше се и се събираше в корените си, докато на края ги откъсна и се понесе подобно есенен трън по голо поле.

Тогава именно го забелязаха на борда на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“ и вдигнаха тревога, дадоха заповедта „Стоп машини!“, която не бе изпълнена (ще видим по-сетне защо), и ако честният читател благоволи да си спомни, така се и захвана нашето повествование. Нека нашият любезен читател влезе в положението на герой, който дълго се е съсредоточавал върху нещо и изведнъж го е постигнал. Няма ли в първия миг човек да се уплаши от резултата, няма ли пак да помисли, че е останал излъган. Така и Капитан Танев се уплаши от лайнера и след като постоя десетина минути, отново се върна край своя прозорец в своето село при своето вярно куче Океан.

Познатото тракане на дизеловия двигател на камиона го посрещна и шофьорът грубо свирна от прозореца. Бягащият от ужасите на едни видения лекар трябваше да подпечата със син печат реалните образи на кошмарите си и докато вършеше тази работа, вече се съсредоточаваше за окончателно отпътуване, решил, че по морето кравешки бутове може би не ще се явят. Сега той изведнъж се сети за кучето и си помисли дали не би могло и то да се съсредоточи и да дойде с него. Бутовете вече бяха подпечатани и камионът на „Булгарцвет“ отнесе тракането си сред дъхавите кукурузи и домати към града, а кучето го нямаше и това бе миг на последното колебание.

Той отново се съсредоточи и събра цялото си същество само в едно-едничко желание: да бъде на кораба, да плава в открито море, колкото и да е лъжливо и измамно всяко плаване. Но отначало това не му се удаде и той доста часове стоя край прозореца и над морето, докато намери могъщия трансокеански лайнер на обединения нефтопункт на параходството. Така че когато проникна в кабината на капитана, капитанът пък отсъствуваше, зает със своите капитански разправии и главоболия.

— Ама как може такова нещо? Кой мозък може да допусне, как? Не! Това е идиотщина, която няма равна на себе си! Не ми приказвайте, не искам да слушам нищо…

— Добре, ама защо на мен ги приказвате, другарю капитан? — питаше бай Жельо Алтънтошев. — Какво съм аз виновен, че нефтопунктът е в ревизия? Ха кажете де?

Другарите от ръководството на параходството имаха принципно право, защото светът е изстрадал достатъчно много от кражби и за да пресекат кражбите, може да бъде оправдана всяка мярка, та, ако щете, дори да се спрат в морето всички кораби, докато изловим хайдуците, както ставаше в този случай пред очите на капитана, пасажерите, читателите и целия цивилизован свят. Помпите на нефтопункта бяха запечатани, а да се зарежда от други помпи бе строго забранено и сега трябваше просто да се чака.

Както всъщност и стана.

Като разбра, че няма да превие ината на ревизорите, капитан Бакърджиев се върна в каютата си, видя там ветеринарния беглец и се разпореди отново за полиция. Понеже нервите му бяха силно изопнати от разправията на нефтопункта, той заговори патетично на сух английски език с цивилните лица, които дойдоха в каютата му да арестуват — както той си мислеше — беглеца, но бе съдено нервите му да се изопнат още повече, защото това не бяха полицаи. Двамата мъже в кожени якета и матроски барети излязоха помощник-капитани на някакъв наш кораб, също така закъсал за гориво преди четири месеца, и капитанът му отказваше да отплава поради счепкване с отговорника на нефтопункта. Оня отказал да му налее гориво поради това, че талоните му били смачкани и на единия талон му бил откъснат горният десен ъгъл и прочие, и прочие и за зла чест както капитанът, така и отговорникът на нефтопункта се оказали хора от Северозападна България, по-точно от Шоплука, хванали се гуша за гуша и ето вече седми месец корабът не потегля. Сега двамата помощници молеха капитан Бакърджиев да поеме част от товара, при възможност целия товар, за да намали от контрасталиите и навлото, още повече те също така нямали понятие каква е тази стока, някакви едри сандъци.

— Знаете ли какво е да не ти пука от нищо? — отвърна им капитан Бакърджиев. — От нищо не ми пука и за нищо, ама хич, хич, хич! Правете каквото знаете, не ме интересува!

Двамата помощници изтълкуваха, както им бе угодно, тези думи на капитан Бакърджиев и на това пристанище наместо с нафта могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе натоварен с едно българско село, опаковано грижливо, с надписи по сандъците: „Връх“, „Не навеждай!“ и „Чупливо“, макар последното да бе явно пресилено — българското село не е чупливо.

— Май ще се окажете вие по-прав! — излезе от тежкото си мълчание капитан Бакърджиев и погледна стихналия и сгушил се в себе си пасажер. — Идва време, човек просто… да можех и аз да се съсредоточа сега и да отида да ги питам как се плава без гориво…

— Дали ще е възможно да отида при вашия корабен лекар? — съвсем ни в клин, ни в ръкав попита пациентът. — При доктор Сматракалева…

Капитан Бакърджиев си припомни, че плава под ничие знаме, дойде му наум за Конфедерацията на активните жени и това го накара да се плесне по челото: значи, може да използува това положение и да зареди от друга помпа.

Той посегна към мегафона, за да повика механика бай Жельо Алтънтошев, когато последният сам отвори вратата и съобщи, че танкерите са заредени с гориво и корабът може да тръгва.

— Кой това?

— Не знам кои бяха! — вдигаше рамене бай Жельо. — Дойдоха с едно танкерче, прехвърлиха шланговете, заредиха и заминаха, обаче ми направи впечатление, че си говорят помежду си със знаци…

— Значи, глухонемите! Е нищо, важното е, че има гориво.

Капитан Бакърджиев закопча китела си, наложи своята капитанска фуражка, за да се яви в пълна форма на мостика и да отдаде заповед за маневра, но задържа в нерешителност няколко мига ръката си върху околожката на фуражката. Той просто не знаеше какво да прави с тайнствения пасажер, с беглеца, и ако слушаше повелята на ненаименования и отречен вътрешен глас, който съществува у всички нас, трябваше да махне ръката си от фуражката и смело да отдаде заповедта за отплаване. Но хаосът на кораба, неуредиците с горивото, товаренето, зареждането и прочие биеха сериозно по авторитета му, значи, трябваше да защити този капитански авторитет. И каква по-добра защита от твърдото изявяване на волята — каквато и да била тя?

— Казах ли аз да се повика полиция?

— Ама аз за машините отговарям, другарю капитан… И после — ние сме вече в открито море…

Наистина малкият бял остров, обединеният нефтопункт на параходството, се отдалечаваше бавно, потъваше в белезникавата синева на морето и това чудо вече искаше по-реално обяснение.

Капитан Бакърджиев стисна челюсти, защото усети нов удар върху бронята на авторитета си, и се замисли дълбоко.

Морето синееше, но бурята така или иначе назряваше.

— Ако наистина ви преча, аз мога да се оттегля. Ще ми кажете къде е корабният лекар и няма да ви притеснявам.

— Правите ги и вие едни… Сега заради вас тука ще има да стават такива разправии…

— Мога ли с нещо да бъда полезен? — попита пасажерът и запали цигара, без да пита.

Форщевенът на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“ все така уверено пореше вълните, когато на палубата проехтя дрезгавият и неинтелигентен глас на Денчев:

„Стоп машиниии!“

Събрали в себе си мощта на хиляди буйни коне, машините на могъщия трансокеански лайнер сякаш не чуха тази категорична заповед и продължиха монотонната си работа, като че строгата заповед се отнасяше не до тях, а до чайките, които наистина се издигнаха от радиомачтата на лайнера и, кажи-речи, от целия рангоут и после — разбрали, че тревогата е прибързана — отново се върнаха по местата си.

„Стоп машините, казахме!“ — заканително прозвуча радиоуредбата и веднага, но с друга интонация с далеч по-школуван глас отвърна на заповедта.

— Тоя човек няма да разбере, че никой не му слуша заповедите.

Като анулира така двете заповеди, коварната и безпристрастна радиоуредба тегли една резолюция и върху последните думи:

— А! То пък чунким някой слуша твоите заповеди!

След тази заядлива бележка радиоуредбата изпращя и изпрати на седем мили околовръст заканата:

„Помнете ми думите, един от нас ще нахрани рибите!“

Ние не ще проследяваме докрай препирнята на двамата капитани, а само ще се задоволим да поясним, че враждата между тях не бе крехка и млада, това бе стара и опитна вражда, породена, кажи-речи, още от първия ден, от първите мигове на плаването и засега се изразяваше само в задочни закани и ругатни. Двамата бяха съвсем искрено убедени, че единствената пречка за правилното плаване е в това, че са двама.

— Мълчи, простако! — не издържа Бакърджиев. — Пътникът на борда е мой гост!

— Ще видим ние кой е простак и кой е контрабандист! — изръмжа капитан Денчев. — Пасажерът да се яви незабавно при мен!

За да не отклоняваме тенденциозно симпатиите на читателя в една или друга посока, длъжни сме да поясним, че капитан Денчев бе също така един истински капитан и се намираше на борда на „Али Ботуш“ с основания толкова законни, колкото и на останалите капитани. Дългогодишен председател на районна отечественофронтовска организация, млад пенсионер, сега той бе мисионер на една дръзка и светла идея: кварталът, където председателствуваше безуспешно толкова години, бе пристанищен, крайморски, препълнен с кръчми, ножове, побоища, чупене на столове с глави и глави о столовете, с подхвърлени деца и венерически — макар и грижливо премълчавани — зарази, както и всичко останало, което трябва да разбираме, когато споменем думата „пристанище“. И вина за всичко това се търсеше именно от бай Денчо, виняха го в слаба разяснителна работа. А всекиму бе ясно, че срещу морето с една гола разяснителна работа не се излиза, хиляди години морето е учило хората на побоища, кървави спорове, подхвърлени деца… Има ли начин сега всичко да бъде премахнато с помощта на една викторина или подходящ надпис на дувара? Трябваше да се търсят нови форми. Така се роди, бе оповита, откърмена и отрасна идеята да се заработи превантивно, да се заработи още сред матросите в морето за едно облагородяване на нравите. Ясно е, че за тази цел не можеше да бъде избран по-подходящ обект от МТЛ „Али Ботуш“, който и без това плаваше с не съвсем твърдо очертан рейс и задачи. Привлекателна бе и самата загадъчност — нещо се знаеше и нещо не се знаеше, говореше се за някаква асоциация на активните жени и някакви глухонеми, но всичко това в голяма тайна и като така неясно и подходящо за една толкова дръзка идея, каквато бе нравственият профилакториум по линията на обществеността.

Така бай Денчо трябва да смятаме за капитан на обществени начала и с право на цяла пенсия и половин заплата или обратното, по избор. Тръгна той с разбита душа, без да бъде изпратен поне от едно живо същество (защото си имаше глуха семейна трагедия), и потърси утеха в изпълнението на задачите. Още от часа на тръгването той редовно уведомяваше чайките за вредата от алкохола и никотина, за оскотяващата роля на марихуаната и половата разюзданост и от това нещо морските птици се чувствуваха горди. Може би всичко щеше да си продължи мирно и безбурно, ако на бай Денчо не му бе хрумнало да търси отговорност за нередовното присъствие на матросите на утринните, обедните, следобедните и вечерните мероприятия и беседи, които той сам уреждаше. Капитан Бакърджиев отказа да се яви при когото и да било и точно в този миг бе сложено началото на една трайна и истинска вражда, която оживи плаването и вля сили и бодрост у враждуващите. След като си хвърлиха ръкавиците, те взеха да се бръснат по-редовно, пришиха си липсващите копчета и въобще се активизираха. Бай Денчо предаде по радиото прокламация, че корабът е гнездо на усойници и гадове, направили този красавец — придобивка на новия живот у нас — своя крепост и бащина мушия. Това прозвуча грозно, то вбеси капитан Бакърджиев до степен тутакси да нареди да хвърлят в карцера автора на отживялото по тон и изразни средства обвинение. И всичко произлезе от лошата радиофикация на могъщия трансокеански лайнер, плод на недобросъвестни ремонти или може би умишлен саботаж — за всеки случай човек никога не можеше да бъде сигурен дали едно обаждане по телефона от капитанската каюта няма да отлети чак до Северния полюс, докато най-често призивите за помощ или координационните съобщения се разливаха по палубата наместо утринна гимнастика и обеден концерт. Озвучаването бе ахилесовата пета на лайнера, ако приемем, че и корабите имат ахилесови пети.

— Вържете това говедо и го заключете петнайсет дни в каютата! — ревна капитан Бакърджиев, без да си дава сметка, че тази заповед също може да бъде чута по целия кораб. Затова в отговор се чу:

— Ще туриш друг път! Ти мен ако туриш петнайсет дни, аз тебе петнайсет години ще те туря…

— Гледай да не ми паднеш на мушката…

Двамата, капитани се ругаха свирепо и безогледно, прекъсвани от време на време от приветствията на минаващи наблизо кораби, или попилените из безкрая радиолюбителски запитвания и поздрави, които радиоинсталацията на лайнера ловеше безупречно. На края, когато им омръзна да чакат и да бъдат прекъсвани, двамата капитани се споразумяха да се срещнат на средата на палубата и там да си видят сметката. Тук именно е мястото да поясним, че до този момент враждата им бе задочна, те не бяха се виждали и не се познаваха един друг. Затова тяхната първа среща на палубата има някак си не такъв характер, какъвто се очакваше. Те първо си подадоха ръка — съвсем сухо и дори неприязнено, — запознаха се, окашляха се и след мъчителна пауза поведоха един от онези разговори, с които европейците — за разлика от англичаните — засичат своите координати: „Мосю Ланжвен, ако не се лъжа? — ще рече в такива случаи французинът. В стила на един Ланжвен е да се обръща към непознати с такъв категоричен тон. — Познавах граф дьо Ланжвен.“ На което другият ще рече: „О, това е моят чичо, приятел на вашия покоен брат, барон Жускар…“

В българизиран превод разговорът на палубата придоби такъв вид:

— Другарят Бакърджиев? Не сте ли на полковник Бакърджиев…

— Ние сме от Котелско, а полковник Бакърджиев е от Сандански…

— Тъй, тъй, вярно, че оня беше от Петрич…

— А вие на другаря Денчев.

— Не, другарят Денчев е от Свищовско, а ние сме от Грудово.

Разговорът около революционното родословие не доведе до нищо, ако изключим това, че и двамата познават много хора, които не се познават помежду си. Затова по някое време капитан Бакърджиев вразумително напомни, че за едно добро плаване по моретата се изисква твърда дисциплина и още веднаж дисциплина. На това капитан Денчев възрази, че ако на един кораб няма дисциплина, то най-добре ще е да му удариш кибрита или пък да го удариш о някоя скала, та да се знаем барем. Дисциплина и единоначалие — те това са основните — според бай Денчовото схващане — условия за навигацията.

— Виждате ли реята там горе? — посочи по едно време капитан Бакърджиев към горната част на рангоута.

— Това ли било то рея? — издаде се, че не знае простодушният капитан.

— И знаете ли за какво служеше някога тя?

— Ми ти ще кажеш! — още веднаж се издаде Денчев.

— Там бесеха някога ония, дето престъпват заповедта на капитана! Само да си позволи някой да изкомандва, както днес вие сте си позволили да оттласнете вместо мен, и веднага му ръждясват налчетата.

Двамата капитани си казаха още много и по принцип все верни неща за дисциплината и все пак не стигнаха до никакво единодушие, защото светът не познава по-големи врагове от единомишлениците. Помним, че християните биваха разпъвани от Нерон и от езичниците само през една нощ — по пътя от Капуа до Рим, а след това хиляди дни и хиляди нощи, все от християни.

— На борда на кораба се е промъкнало външно лице и аз искам да ми се предаде на мен — настоя капитан Денчев, ала капитан Бакърджиев посрещна искането с думите:

— Ще ви се предаде, когато ме няма! Вие да си гледате беседите и да не се занимавате с хората на борда, щото пак повтарям: виждате ли горе реята?

Капитан Денчев тъкмо бе намислил какво да отговори, когато капитан Бакърджиев затръшна вратата на каютата си и по навик захвърли фуражката си далеч, в ъгъла — пътят на фуражката би могъл да бъде сеизмограма на яда му.

— Дайте да си говорим за хубави неща! — някак пресилено бодро рече капитан Бакърджиев и отвори хладилника си. — Ракиджия ли сте, или уискиджия? Имам и от едното, и от другото.

Те запиха. Съдбата просто бе пожелала ветеринарният лекар да стане повод за конфликт между двамата капитани и оттук нататък въпрос на престиж за капитан Бакърджиев бе да не падне прашинка върху госта му, защото всяка прашинка би била граната, изпратена от Денчев, а именно Денчев рушеше авторитета му — нещата в живота, както знаем, никога не са изолирани…

— Аз май наистина ви причиних някаква неприятна емоция, чух да се псувате с онзи другар…

— Моля ви, не обръщайте внимание на този серсемин. Никакво внимание! Не е той, дето ще ме учи какво се прави на един кораб!

— Аз мога да ви разкажа чистосърдечно всичко…

— Не ме интересува. Нищо не ме интересува. Вие сте за мен преди всичко човек. Българин, човек, и точка. Аз съм моряк, не съм плъх. Пийте до дъно, като казвам наздраве. Ха така. Още веднаж.

И все пак след петата чаша, някъде между втората и третата бутилка, доктор Капитан Танев разказа чистосърдечно цялата си история на подхвърлено, глухонямо дете, израснало по приюти и чужди домове, лекувало добитък, учило крави и кучета да четат и мислят, разказа му за общите познати от параходството, за Лидия. Между двамата се раждаше и запламтяваше една от онези стихийни симпатии, каквито можем да срещнем само из почивните домове и болници между хора, страдащи от еднакви болести, когато съвпадат възрастите и още повече вкусовете им. И докато Танев разказваше патилата и страданията си, капитан Бакърджиев му вземаше изреченията от средата, късаше ги и ги довършваше, сякаш това не бяха думи и мисъл, а плочки за домино с еднакви цифри.

— Но каква е ползата, ако аз мислено съм отплувал нанякъде? Ти можеш…

— … Да ме вържеш с железни вериги — все едно, аз съм избягал, напълно съм избягал от теб, щом духът ми го няма, щом…

— … Щом съм се съсредоточил някъде другаде? Та аз повече ти вредя, щом съм само тялом при тебе…

— Ама кой ти гледа духа? Той гледа бройката, килограмите гледа чичкото, тоя простак отвън, дето не различава кораба от вършачката и само гледа откъде изтича зърното и брои шиниците…

— Отмъщава си сега за гимназията… Отмъщава си за хиляди векове… Ако Алберт Айнщайн откри нещо тревожно и велико, този смята, че това е обида за него лично…

— … И ако му падне случай, ще накара Айнщайн да виси пред каютата му.

— Странно, но жените търсят точно такива…

— Жената е море, приятелю… И то взема винаги цвета на небето. В облачни дни морето е кално-сиво…

Те пиха и се натъжаваха, и развеселяваха, правейки волни пируети и всякакви виртуозни словесни упражнения, досущ като опитни пилоти или двойка кънкьори-виртуози.

— Аз реших. Вие ще ми бъдете лекар.

— За жалост — ветеринарен…

— Вие сам казахте, че няма разлика в това столетие между ветеринарната и инаквата медицина.

— Вие имате лекар, доктор Сматракалева, и аз бих желал… още повече че наистина никак не ми е добре…

Започваше се така познатото от литературата страдание, наречено „морска болест“, и за доказателство може да се прибави и тихото скимтене на верния Океан. В бързия ход на големите събития ветеринарният лекар бе забравил своето вярно куче — прочие колкото той, толкова и разсеяният ваш повествовател, — но кучето, така или иначе, стоеше пред капитанската каюта и тихо скимтеше, защото чувствуваше, че стопанинът му не е добре със здравето. А може би кой знае? Може би верният Океан предусещаше събитията, които зрееха, неговият безпогрешен кучешки нюх вероятно долавяше дъха на сушата, която летеше из неизвестното право срещу форщевена на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“, останал тази нощ без управление, или с повече, отколкото трябва, управление. Кой ще каже кой трябва да стои на мостика в една нощ, когато на кораба се появяват призраци? Но могъщият трансокеански лайнер се водеше от умно устройство на автопилот. И все пак кучето виеше, защото може би усещаше със своя безпогрешен кучешки нюх, че автопилотното устройство и лазерният ехолот не са монтирани и плуват в смазката си под командната рубка… Нека не се губим в догадки, нека само въздъхнем още веднаж по онова отлетяло и патинирано с лека тъга време, когато, пазен дори и от седем кучета, човек не оставаше сам срещу вълците, защото куче на куче не се осланя…

Капитан Бакърджиев отведе своя гост до амбулаторията и му отключи, а също така довери пред него всичко, което знаеше за корабната лекарка, но то не беше много. Имало две радиограми, даващи различни адреси, от които трябва да бъде взета лекарката: едната сочи Бизерта, другата — Барцелона и комай общото между тях е само буквичката „Б“.

Вътрешният вид на безупречно подредената и обзаведена с апаратура, медикаменти и пособия лечебница на лайнера „Али Ботуш“ оказа неподозирано въздействие върху пациента лекар.

— Може и да не вярвате — все още говореше на „вие“, — но на мен ми мина. Нямам оплаквания… Ако някога се посветя окончателно на хуманната медицина, ще обясня в монография този феномен: видът на амбулаторията, на лекарството ми въздействува категорично, не се шегувам! В началото главоболието ми минаваше, когато взема аспирин; после ми минаваше, когато сложа аспирина в джоба си, а сега вече дори и една опаковка от „Байер“… не опаковка, даже снимка на аспирин ми помага.

— Бе ти си здрав човек, и това е! — потупа го по рамото капитан Бакърджиев. — А може би, щото си видение, нали виденията не ги боли нищо?

Те заключиха амбулаторията, минаха през ресторанта за глухонеми на втория етаж, в бежовия салон видяха капитан Денчев, който си шушукаше тихичко с Фердо Жичкаджията и Алипи Айларипито, но нито капитан Бакърджиев удостои с поглед, своя помощник, нито помощникът му даде да се разбере, че е видял първия капитан, и те се отдалечиха и се разминаха, за да не се размине срещата на кораба с брега. Сега верният Океан пролайваше, но някак и тъжно, и неуверено до момента, в който неговият стопанин и новият му приятел, вдигнали пълни чаши с хубавото питие „Хенеси“, се чукнаха и паднаха на пода.