Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (19)

Глава деветнайсета
Зачитат изтеклите години като командировка. Плащат депонирани заплати. Конфискуват придобитото. Телеграми, модни обувки и появата на Пламен Кочовски. Манифактурно въздухоплаване

Тази сутрин, изглежда, за пръв път Капитан Танев се поободри, в очите му проблеснаха нявгашните пламъчета, защото както си пътуваха от Избегликьой към града за заплатите, той рече:

— За пръв път у нас и на Балканите. Вегетарианска кланица.

И посочи на седящите редом с него верни бабички големите халета на загадъчното предприятие „Булгарцвет“. Онова същото, дето някога се занимаваше с реекспорт на телешки бутове и кравешко месо.

— Гледайте, девойчета, гледайте и мислете! Бабичките, които той ласкаеше с нежното име „девойчета“, се обърнаха в конската каруца, с която пътуваха, и за жалост не видяха нищо особено — постройка като постройка, двор като двор. Оранжерии, покрити със стъкла или с найлон, камиони. Но все пак, за да не обидят доктора си, позасмяха се, защото и той се смееше.

— А аз съм тръгнал да обикалям света. Защо? Отговорът бил тук. Вегетариански кланици. Ех, девойчета, ако можехте да знаете колко е прост механизмът на света…

— То ние сме едни девойчета!

Докторът им обясни, че наистина са девойчета, най-малкото заради скромния и безспорно морален живот, който водят. Заради нравствената и физическа чистота, а още и заради безкористните помисли. Пък и за това, че всяка девойка е готова във всеки следващ миг да съгреши и да опетни своята невинност, а те — никога и за нищо на света.

Това бе казано така убедено, че бабите се спогледаха учудени и на края повярваха, макар и доста объркани, едва ли не уплашени. Някои рекоха:

— Гледай ти сега… ама то наистина, щом си рекъл…

Само една-две не повярваха и намигнаха на останалите, но това не се забеляза.

Тази сутрин на Доктор Танев, изглежда, му провървя. За пръв път го прие началникът на отдел „Финанси“ и дори стана от мястото си, за да му стисне ръката и да го придружи до фотьойла.

— Голяма бюрокрация, голямо разтакаване — рече този началник на име Недялко Тюфекчиев и седна до Танев. — Голяма, ама не ние сме я измислили.

Танев не каза нищо.

— Е, какво… вярвам моите хора са ви разяснили тънкостта. Ако вие наистина държите на тези тридесет и една заплати, значи, ако сте били на работа през всичкото това време, ние трябва да имаме един доклад за извършеното през това време.

— Написан е вече тоя доклад. Три пъти е написвай и преписван.

— С други думи, вие сте били в командировка…

— Бил съм.

— Бил сте в командировка, за да проверите качеството на телешкото месо, което се внася чрез японската фирма Ямчико.

— Няма японска фирма. Вие като проверявате едно нещо, обяснявате ли някому как го проверявате? Просто проверявам, и толкова.

— Правилно. Съвсем правилно! — съгласи се веднага Тюфекчиев. — Точно тъй, запомнете си мисълта, аз поръчвам кафенце и идвам.

След като поръча кафето с гръмогласно провикване в коридора, Тюфекчиев се върна и по маниера на провинциалните адвокати продължи да тупа по коляното нашия човек, да прави гласа си от сладък по-сладък. Накрая рече:

— Е, много ми е драго. Много ми е драго, доктор Танев, че така хубаво се разреши тая работа. Вие заплатите си ще получите, това й е хубавото на нашата държава, че си плаща най-честно и почтено. Обаче като вземете парите, ще трябва пак да дойдете при мен да уредим още една малка формалност. Ама чакай! Защо ще ви разкарвам? Тя, касиерката, ще дойде тука… Я, ма, Нели!

Наречената Нели сякаш бе стояла до ключалката, защото тутакси открехна вратата и рече:

— Нещо трябвам ли?

Докато Тюфекчиев й обясни, че трябва, тя даде авансовата разписка и започна да вади от джобовете на престилката си пачки с банкноти. Явно не беше неподготвена за случая.

— Сега свободна ли съм? — попита тя. Тюфекчиев я освободи, кимвайки с глава. После мина зад бюрото си и с доста официален тон рече:

— А сега да видим и останалите произтичащи от тук въпроси. Да видим, с други думи, какво следва, щом вие сте бил командирован толкова време.

Танев усети нещо недобро и мигом трепна, изправи се като куче нащрек, но вече бе късно. Изстрелът и този път бе проехтял. Трябва да се декларира всичко придобито по време на командировката.

Танев започна да разбира. Затова се дръпна възможно най-далеч във фотьойла, наведе се и каза, че не носи нищо от порядъка на порнографска литература, подаръци, магнетофони и тем подобни. Дошъл е като корабокрушенец, довел го е норвежкият кораб „Фрам“, и това е документирано.

— Ние знаем как сте пристигнал, вие сте писал в доклада, но… аз не очаквах, че ще започнете толкова отдалече, честна дума. Вие имате доста неща за деклариране.

— Имате предвид?

— Бе… някои имат автомобили, други, да речем, лодки, моторници… Вие…

— Искате да кажете за лайнера „Ноньо Бакърджиев“?

— Не разбирам. Ние знаем за лайнера „Али Ботуш“. Или вече са станали два? Тогава да запиша…

— Момент, стойте! Поне това недейте, той е един и същ и му върви да си сменява имената. Той е „Тристан и Изолда“, той е „Сакар балкан“…

— Слава богу! Записвам, значи: от командировката вие сте придобили един лайнер…

— Вижте… това…

Лекарят гледаше жалката купчинка пари, гледаше този охранен, малко нещо апоплектичен държавен служител и сега вече му ставаше по-ясно какво бе видял тази сутрин в символа „Булгарцвет“. Всеки човек навън би се смял или би ругал този упълномощен, който сега се трудеше да измъкне от него, от доктор Танев, всичко придобито през тия години…

— Разбирам ви по-добре, отколкото вие сам се разбирате, другарю Тюфекчиев. Пишете още един остров, мисля, че се казваше Хико, от групата на Принц Едуардовите острови. Документите ми се намират в сейфа на лайнера и ако ви трябват, идете да си ги приберете…

— Но чакайте… — рече служителят, след като си записа „Принц Едуардовите острови“, — не бързайте… вие като че ли се сърдите нещо, моля ви, бива ли така?

— Няма за какво да се сърдя! Смея се в тоя момент вътрешно! Смея ви се на акъла! И ако искате, мога да ви кажа сега какво ще последва, при това с астрономическа точност мога да ви го кажа…

— Ето пак се гневите! А аз изпълнявам само своя дълг!

— Тогава заминете в скоро време да направите опис на имуществото. Направете някои ревизии и инвентаризации. Островът ще цъфне и ще върже. На края ще започнете да си го подхвърляте един на друг, ще го вземе може би „Булгарцвет“, за да си държи там саксиите, или пък Сматракалев ще направи интернат за даровити деца. И когато от цъфтящия остров направите едно губещо стопанство, елате ми се обадете да ви кажа какво ще стане нататък!

— И какво ще стане нататък? — провикна се след него Тюфекчиев. — Не, не, вие не оставяйте така нещата, доизкажете се!

— За жалост, не съм го намислил! — честно призна ветеринарният лекар от долната площадка.

— Стой, стой! — викаше Тюфекчиев. — Задръжте го!

Не можеха да го задържат и финансистът напразно си дереше гърлото. Хукна подир доктора и го стигна чак на входа на общината, където чакаха бабичките.

— Няма да те гоня аз! Вземи си парите! После ще кажеш, че не си получавал нищо или пък че ние сме те измамили.

И му натика снопчетата розови и сини банкноти, означени по ведомост и авансова разписка.

Капитан Танев поведе своите девойчета и като не знаеше какво да прави с парите, купи им обувки с много дебели подметки, на всичките дванайсет или тринайсет бабички по един чифт, които изведнъж ги направиха много по-високи и някак си едва ли не стройни. После пиха по един коняк и Танев даде на бабичките пари със заръката да купуват кучета. Където видят куче, да го купуват. Останал сам, той потопи тъгата си в още два коняка и после тръгна към пощата да телеграфира. Съдържанието на телеграмите бе доста неясно, но в замяна на това възвишено. Той пращаше по две или най-много по три мъдрости на един адрес, а някъде слагаше просто пословица или афоризъм от доста популярно естество. Едно бе ясно — Танев искаше да намери отдушник и като нямаше с кого, пращаше задгранични телеграми или телеграми до съседни окръзи и столицата. От пощата той се обади на таксиметровата служба, ангажира всичките таксита и прибра с тях бабичките, някои от които наистина водеха кучета. Странната група с бабичките и бездомните песове скоро пристигна в Избегликьой, на такситата бе наредено да чакат. Доведоха кучето Океан и го представиха на кучетата. Океан ги огледа, подуши ги, после погледна стопанина си и клекна в краката му. Танев рече:

— Така си и знаех. Но викам си — може пък да е заговорила плътта… Всъщност не биваше.

Кучето бе угрижено и не му бе до това. Пък и доведените песове до един бяха мъжки. Но това не попречи на пийналия доктор да рече:

— Ех, не е толкова малък светът, щом в него има място за мен и за още едно куче… Всичко друго ще прибавим после.

Такситата върнаха песовете обратно в града, макар шофьорите да се повъзпротивиха.

— Плащам и искам така!

— Ама това са бездомни кучета…

— Бездомни, само че едно е да си бездомен в града, друго е на село. Изпълнявайте и чуя ли някакво оплакване от куче, ще има да ми платите скъпо. Вземам ви номерата.

Шофьорите си заминаха, заминаха и кучетата, селото утихна. На другия ден Танев започна да поправя малкия самолет „Фокевулф“.

Какво мислеше той? Какви чувства го вълнуваха? Как понасяше тези шеметни промени?

Понасяше ги с такси и с „Жилерата“, пътувайки от „Мототехника“ до „Мототехника“ и от град на град. Излезе, че главата на мотора на „Фокевулф“ може идеално да бъде заменена с глава от стара шкода, като се шлайфат леглата на буталата и се сложат оригинални бутала от шевролет. Да описваме повече подробности ще означава без нужда да дразним и отегчаваме читателя, а и ония редки българи, които някога са летели с тия вехти машини. Ветеринарният лекар просто сваляше нещо от самолета и тръгваше да търси подобно. Хората го знаеха, ставаха на крака, стояха мирно, чакаха го да мине и шушукаха зад него. Частите, които липсваха, се изписваха с невероятна, почти кинематографична бързина и с прецизност, която можеше да говори много. Ако Капитан Танев искаше да създава нови теории за братствата, сигурно щеше да започне от братството на магазинерите, от тяхното единомислие, но сега не му се създаваха теории, той искаше просто да лети.

Когато от стария „Фокевулф“ не остана нищо старо, освен идеята на конструктора, Капитан Танев бе вече един опитен монтьор и още по-опитен летец. В периодите на изпробване на един или друг детайл той излиташе и кацаше толкова пъти, колкото не би си позволил и най-взискателният треньор. Ние опознаваме света, когато го разглобяваме и сглобяваме отново. Танев бе разглобил една любов, бе разглобил един кораб, бе разглобил един остров, сега разглобяваше самолет. Ако това не ви харесва, предложете вие какво друго да прави човек на тоя свят, освен да разглобява и да сглобява?

Той вече летеше и облиташе околността с това странно и бихме казали — красиво самолетче. Красивото при него бяха не толкова линиите и обтекаемостта на формите, колкото тази тържествена плавност на движенията; при скорост сто, сто и петдесет, максимум двеста километра в час то се гмуркаше над горите, плуваше замислено над блокове и ливади и представляваше извор на красота, хората виждаха човека вътре, човекът вътре виждаше хората, можеха да си помахат с ръка дори. Някаква учителка от далечното село Радулци се хвалеше, че доктор Танев веднъж й обещал да дойде и да й разлюлее пердетата на стаичката и го направил, с такива самолети това бе напълно възможно. Красиво бе още и затова, че шумът на самолета напомняше на селяните някаква въздушна вършачка или по-скоро работа на мотоциклет — все познати неща, не с грохот и полет на прикован с каиши човек, който не знае накъде лети, нито кой го води в тоя полет…

Местните власти се безпокояха, че това возило не е регистрирано и няма номер. После започнаха да отминават този дребен факт, безпокоеше ги само, че лекарят понякога обича да си пийва и може да причини зло, но после и това отминаха без внимание и цялата грижа бе да се запази някак докторът, защото неговият подпис означаваше милиони и милиони валутни левове. Той получаваше и имаше още да получава, а и до прехвърлянето на документите за собственост без неговия подпис всичко увисваше във въздуха, където всъщност висеше и докторът в тези моменти…

Нещата бяха прекалено добре свързани, за да мисли човек, че са дело на случая. Чувствуваше се тук една властна, водеща и насочваща ръка — и това бяха бабичките, те наистина бяха навсякъде около него. Колчем посегнеше към чашата, някоя се обаждаше отнякъде:

— Ха недей, баби… Пусто да остане това пиене…

Той не им обръщаше внимание или се заканваше с пръст.

И ето веднъж, наместо да му се скара по тоя начин, баба Смарайда рече:

— Що ме не повозиш, сине?

Той я взе, разбира се, но бабата не се възторгна от гледката, а поведе разговор на седемстотин метра височина за Лидия Сматракалева.

— Защо ходиш така сам-самин, синко? Защо ме не оставиш аз да уредя помежду ви работата?

— Помежду ни?

— Знаем всичко, баби, за вас всичко се знае… Тя е готова пак да дойде, само ако мръднеш пръст, веднага е готова да дойде…

— Знаеш ли, бабке… ти й кажи на нея, че това, за което иска да ме срещне, е минало, някъде назад…

Лидия искаше може би да сложи ръка върху половината от имуществото, придобито по време на брака. Половин остров, половин кораб — всичко, придобито по време на брака, се дели.

— Кажи й: той вече люби друга…

— Недей, синко, как така… такава обич да имате вие… Как ще обичаш друга, като…

— Като какво? Грозен ли съм?

— Е, не, ама нали те знаем… нея си обичаш ти, нея!

Без да му мисли много, Танев рече весело:

— Може пък на друга да й излезе късметът. Може например и ти да намериш… да намажеш, а?

— Аз ли, баби?… Чакай да сляза, чакай, че ми призля нещо… Искаш за смях да ме направиш на хората, че и без това малко са ме подигравали…

— Тогава тебе ще те взема, за да наследиш всичко, защото Сматракалева затова ме гони. Ти ще ми станеш жена…

— Ох! Ама ти подиграваш ли ми се?

— Никак, бабо!

— Ох, не ми викай бабо, че имам дете на три години!

— Чакай, чакай! Да не беше… дето дъщеря ти и ти имате един мъж?

— Имаме зер! И едната дъщеря, и другата — един мъж водим и трите, на бесилото да го заведат!

— Е, тогава страдала си, ама… няма да може.

— Ще може, ще може, аз съм лефтерна^[1]… Тя, средната ми дъщеря, е женена за тоя Алипи, бог да го убие!

Бидейки в състояние на средно тежко алкохолно опиянение и една вече преминаваща депресия от всичко случило се, малко радостен от хубавата разходка над окръга и малко тъжен, ветеринарният лекар на село Избегликьой сниши машината в най-крайното село на окръга и щеше да сключи моментално граждански брак с гражданката Смарайда Константинова Суецка, ако тя си носеше документите. Тя обаче не ги носеше и церемонията бе отложена за другия ден.

— Такъв ми бил на мене късметът, види се! — говореше гражданката Смарайда, докато летяха обратно срещу облаците към Избегликьой. — Веднъж да ме хареса свестен човек, и аз да не си нося паспорта.

— Нищо, бабет! И утре е ден!

— Не ми викай „бабет“! Не е утре ден! Утре на тебе кой знае какви акълища ще ти минат през главата…

— Не ме познаваш!

— Море, дип много добре те познавам! Че… то… аз ако не съм лъгана от мъже…

И въздишайки много тежко и дяволито, добави:

— Ама какво да правя, като обичам да ме лъжат?

Тя не мигна през тази нощ и макар че доктор Танев й каза благоразумно, че не е хубаво младоженци да спят заедно, преди да са сключили брак, тя пак повтаряше: „Бе, нищо, карай! Не сме сефте ние…“

Когато се събуди на другата заран, доктор Танев видя, че тя не е мърдала от вратата му — там бе прекарала цялата нощ тази всъщност чиста и простичка селска женица. В много весело настроение Танев се обръсна, изми се, пя и си подсвирква, докато си пържеше яйца и дори се одързости толкова, че щипна своята бъдеща невеста по носа, тя имаше доста мъничко и червеничко носле. Сетне се качиха на самолета и отлетяха и малко преди да кацнат, жената рече:

— Чакай, чакай, връщай се! И днес няма да стане тая работа!

— Защо?

— Защото изумях съвсем и пак си не нося паспорта. Нали цяла нощ съм те вардила.

Това обаче не осуети, а всъщност подпомогна сватбата. Защото по неведоми пътища някой бе разгласил за това чудо и пред селсъвета на това далечно село вече стоеше огромният черен понтиак-галактик на дирекцията за туризма, по-точно колата на генералния директор. Ония от колата видяха как самолетчето приближава, видяха как се насочва към пистата и после отново се вдигна във въздуха и си помислиха, че може би докторът се отказва. Тръгнаха да го гонят и едва в Избегликьой научиха, че двамата са водили в дома на невестата и отново са се вдигнали.

Самолетът си е самолет и Хърбърт Сматракалев не успя да осуети хода на ветеринарния лекар. Ход или приумица? Ще видим по-късно, засега доктор Танев вече свиваше гнездо и ставаше семеен човек. Хърбърт Сматракалев го намери в опушената и неприветлива селска пивница и без да сяда, рече:

— Няма защо да честитя. Не можете да ме уязвите, но можехте поне малко да се отплатите на онази, която прекара такива тежки страдания заради вас. Вие живяхте толкова години с тази жена и сега показвате истинския си лик. Не ви наричам подлец, това е много малко. Вие не сте и подлец, вие сте нищожен.

— Ще пиеш ли нещо? — рече невинно доктор Танев. — На сватба се пие…

Сматракалев не го удостои с отговор, плю встрани от себе си и отмина.

Танев остана да празнува своята малко странна сватба.

Всъщност… защо странна?

Добрите бабички, които следваха своя доктор и не искаха за нищо на света да го изпуснат, отсъдиха тъй:

— Такава била работата, значи… Николинка искал той, нашият доктор.

Николинка бе жената на Алипи Айларипито.

— А може и на малката да е хвърлил око…

— Ако не го е хвърлил вече.

Брачна нощ нямаше, защото Капитан Танев прогони всички сватбари и остана сам в кръчмата да си допива. Призори бе разбуден от нежни пръсти, които си играеха с панталона му и го дърпаха: бяха три рошави сополанчета, три момченца, кажи-речи, на една възраст, и трите с моряшки фланелки, които се опитваха да го събудят. Той промърмори в просъница:

— Какви малки морячета… Виж ти, от малки вече стават морячета…

— Тате! Тате! — скандираха децата и го дърпаха за дрехите, а едно се бе одързостило дотам, че вече му седеше на коляното.

— Какво ще пиете по тоя случай? Щом съм ви баща, трябва нещо и да пийнете?

Тази картинка — мила, колкото и идилична и в не по-малка степен поучителна — показваше, че никога не трябва да бъдем песимисти, защото великият живот си знае работата и може съвсем неочаквано да ни даде не само гнездо, ами и да го напълни с пиленца, щом чак толкоз милеем за пиленца и гнезда. Песимизъм! Оптимизъм! Плюйте и на двете — на черното гарваново крило на песимизма и на бялото гълъбово крило на оптимизма, така диаметрално противоположни, така различни! Плюйте, защото птицата на Живота никога не лети нито само с едното, нито само с другото и винаги лети в посока различна и на двете, тоест лети натам, накъдето тя си поиска.

Нямаше кой да даде на пиленцата лимонада, а и лимонада нямаше. Капитан Танев стана да им налее малко винце и тогава видя нещо, което го изуми…

На вратата на пивницата стоеше къдрокосият и добре познат от миналите щастливи морски времена помощник-капитан, оня, дето бе изпил компасната течност, същият Пламен Кочовски, който сега трябваше да бъде на другия край на земното кълбо.

Капитан Танев едва не изпусна шишето от изненада. Той не се изненада на трите си новопридобити деца така, както бе слисан от вида на този моряк, на тази лястовица от далечна пролет, долетяла чак в есента.

— Аз пристигнах. Да ви се поклоня дойдох… — бяха думите, които този странен човек изрече и рухна на пода пред тезгяха на пивницата.

— Станете… какво ви стана? Кажете…

— Нищо, оставете ме така. Толкова съм щастлив, че ви срещнах отново!

— Всички ли си пристигнахте? — доста глупаво запита Танев.

Знаеше добре, че няма начин да са пристигнали толкова скоро.

— Само аз… Оставете, не питайте!

— И все пак как се върнахте? Кога? За колко време?…

— Няма да ми повярвате. Но сега аз вярвам във вас напълно. Докато плавах насам, мислех все за вас и разбрах, че сте велик човек.

— Добре де, но все пак не може ли малко по-ясно?

Танев си каза наум, че него го преследват все такива едни къдрокоси. Този Пламен Кочовски приличаше много на оня Гошко, дето се оказа агент на финансовите служби. Не може да бъде! Този остана на острова, откъде-накъде е тук?

— Каквото и да ви кажа, няма да повярвате.

— И все пак опитайте, кажете го…

— Пристигнах, плувайки. С шнорхел и маска — той наистина постави на масата шнорхел: — Ето с тоя шнорхел.

И до него постави хубава италианска черна на цвят маска:

— И с тая маска.

Той беше прав. Никой не можеше да му повярва, още по-малко пък читателят. Всеки незапознат със събитията на остров Ноньо Бакърджиев би се усъмнил сериозно във възможността човек да преплува три хиляди морски мили с шнорхел и маска. Ние, хората, не само сме крайно скептични, ние се и гордеем с тази си слабост.