Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (18)

Глава осемнайсета
Космическата капсула се пробужда и хвърля в тревога долните етажи на остров Хико. Сегрегацията показва на какво е способна. Бият поп Гавриил

И все пак това бяха явления повърхностни — явленията върху лицевата част на остров Ноньо, който някога се казваше Хико.

Други и много по-важни процеси ставаха в дълбочина.

Норвежкият радист Олафсон, спокоен и безстрастен кастов военен, който в своята родина бе имал чин капитан, прие едно съобщение, което го накара да изтърве лулата си. Бе нощ, бе тихо и спокойно по всички ширини и дължини на скалата, когато той улови сигнал на една честота, която трябваше отдавна да бъде изключена и забравена. При това на тази честота не се говореше, а се тананикаше.

Олафсон не служеше служба и не получаваше заплата, затова погледна творчески на въпроса и започна да записва, а в паузите даваше позивни на същата честота. Той не разбираше добре езика на англосаксонците, затова може би му се стори, че в отговор на призивните него го псуват. Но какво от това? Какво от това, когато честотата на вълната бе именно забравената честота на загубената ракета „Маринър“? Стига да се окаже, че псувнята излиза от устата на Хърбърт Т. Елиът…

Което, разбира се, бе глупост, абсурд.

Отдавна го бяха отписали, отдавна бяха привършени неговите запаси от кислород и храна, това бе навярно някакъв паразит или пират.

Чуваха се наистина. Някакво ръмжене, някакви ругатни в отговор на познатото: „Тук Маринър-майка. Тук Маринър-майка. Чаадо, открий се!“

Оня ругаеше, после си тананикаше.

Наложи се да пеленгуват и да искат срочно определяне на координатите на точката, която предава може би от космоса. Излезе нещо още по-невероятно.

Излезе, че ракетата „Маринър“ предава от разстояние далеч по-малко от триста метра. По-точни изчисления от електронноизчислителния център не можеха да обещаят преди края на столетието. Ако не и по-късно.

Излизаше — какво?

Излизаше, че някой от самата сграда, от подземния небостъргач на Сегрегацията на военномислещите хора си прави шеги.

Шегите във военно време се наказват със смърт…

Разбира се, това бяха произволни построения на Олафсон. А данните постъпиха в логическия център и след половин ден работа машината най-сетне даде отговор:

— Моля, дайте допълнителни параметри.

Допълнителни параметри нямаше. И баба знае с допълнителни параметри.

Смениха Олафсон от пост и на негово място поставиха испанския генерал в оставка Кучейра от остров Корейка, който през целия си живот бе служил на различни правителства и се хвалеше, че въобще не помни кому е служил, но те го помнели много добре. Беше голяма драка и затова успя да раздразни флегматичния по начало и апатичен космонавт Хърбърт Т. Елиът. Когато чу англосаксонската псувня, генералът взе наушниците, после лапна микрофона:

— Ау, сладур? Искаш ли една корсиканска?

И му друсна една псувня, надиплена, кажи-речи, на четири, ако не на пет етажа. Оттатък мълчаха.

— Ако това ти не стига, мога да те напсувам и по сицилиански!

Тази беше още по-тлъста, но също не даде резултат.

Оня отсреща продължаваше да си свири с уста, когато генерал Кучейра изведнъж се досети:

— А да искаш една сръбска псувня?

И изреди псувнята в превод, още по-сложна и по-тежка — псувня на майка, баща, светци, календар, слънце и всичко живо в къщи и на триста метра в дълбочина.

Това не можеше да се изтрае и оня отсреща се обади с чист и ясен глас:

— Не те знам кой си, но си голям простак!

— Ало, тук Маринър-майка. Ти кой си! Открий се!

— Като ти казвам, че си простак…

— Тук Маринър-майка. Кой си, открий се! Лейтенант Хърбърт Т. Елиът, ти ли си… ти ли си… вие ли сте?…

След дълго колебание и пауза, в която никой не посмя да си поеме дъх, последва отговорът:

— Не ме търсете. За вас аз не съществувам.

— Лейтенант Елиът, не смейте да прекратявате връзката. Вие сте сега Човек Номер едно на планетата.

— Там е работата, че не съм на планетата.

— Хърбърт Т. Елиът, какво знаете за своето местоположение?

— Зная, че вие никога няма да го узнаете!

— Защо?

— Защото сте плюнки… говеда… и защото сте…

Всичко това се записваше най-старателно. То можеше да представлява допълнителни параметри за електронния мозък. Хората слушаха тези псувни и ругатни, сякаш бяха гласове от други селения. Всички бяха бледи и стояха мирно. Такива звездни мигове се случват веднъж на хилядолетие.

Сведенията бяха от такава важност, че трябваше да се съобщят тозчас на бригадния генерал Диегос дел Нуняс, и това стана.

Генералът квартируваше в дома на стария Абукадан. Носеше едни компрометиращи възглавнички и колани за херния, затова дълго се суети, преди да разреши да влезе пратеникът. Подозираше, че го търси напористата Ингеборг, тя бе споменала нещо за прекосяване на пустинята с камили, боеше се да не започва това прекосяване.

Вестта го подмлади с десет години.

След дългата, продължила повече от пет месеща обсада сега и космосът падаше. „Маринър“ живее, „Маринър“ е свършен факт. Но ако тази ракета кацне благополучно на земята, той ще може да каже на Ингеборг:

— Госпожо, във вашите крака има една мъничка звезда.

И нищо повече.

Ако тя не се зачерви от този свенлив и толкова велик намек, значи, никога вече генерал дел Нуняс няма да обича жена, значи, те не разбират от намеци. Нима тя не може да разбере, че заради нея бе изстреляна тази… Ах, нека само се върне ракетата!

Генералът започна да размахва своите дълги ръце и да ги прибира, да прегръща въздуха и да си хапе дланите, да подскача и да пляска с ръце, затваряйки очи в еротичен екстаз. Ясно, с подробности си представяше какво може да отговори жена, която научи, че в нейните крака има една звездичка.

Той не мигна до сутринта и ординарецът му трябваше да го налага със студени кърпи, а после и с топли и да го къпе във ваната, докато мине този припадък на добре сдържана и отлично маскирана войнишка страст на зрели години. Така или иначе — мина и това. Мина, зер идват години, когато сдържането на поривите ни става нещо като професия, в която все повече се усъвършенствуваме, за да свършим като виртуози.

— Какво става с вас, генерале мой? — попита го Ингеборг.

Генералът гледаше победоносно.

И заговори. Не сме само ние във вселената. Да смятаме, слава богу, това за доказано. Кой ще го докаже? Мълчание засега. Някъде хората може би разговарят чрез кучета. Не е сигурно, възможно е. Може там да живеят в разрез с нашите представи, например нагоре с краката или небосклона да е мастилен и да се вълнува. Там може да знаят за нас много повече, отколкото ние знаем. Това са тайни. Това са велики тайни, които само една устремена в целта, единна и стройна като летяща стрела военна енергия може да разбули. Всичко служи на енергията. Енергията се подчинява само на енергия. Войската е енергия, когато се подчинява на една мисъл, на една воля. Тази воля генералът ще подчини на красотата. На най-красивата жена. Наздраве.

Той бе галантен, многозначителен и неясен. Всъщност Ингеборг не разбираше нищо. Тя също хранеше разумна страст по него. При това трябва да отчетем — не бе опитна, не, тя бе просто съвсем неопитна в безкрайното полесражение, където се пролива сдържаност на страстите. Тя не можеше като него, на нея й личеше, макар да изглеждаше хладна. Защо той отлага и напада? Защо? И как ли би му подействувало едно преминаване през пустинята с камили? Тя трябваше да иска от него обяснение.

От обяснението нещата не станаха бог знае колко по-ясни. Генералът чакаше. Искаше и тя да чака, да има търпение. Ще получи един свиден дар, един дар, който е нарекъл специално за нея и който ще внесе звездна светлина и блясък в техните отношения.

— Нужно ли е това? — тежко дишаше шведката и ръцете й мачкаха едно невинно стръкче бегония. — Защо така мъчително усложняваме нещата?

Нужно е, да. Бисерът иска своята диадема, паметникът — своя постамент. Красивата жена съща чака своето велико дело, което ще я подчертае и смути едновременно. Ингеборг не е жена. Тя е символ на Жената. Тя е идеал, за който се творят битки и коват победи. Трябва да чака, има защо.

— А нещо по-конкретно все пак? — рече жената заинтригувана.

По-конкретно на тоя етап той можеше да каже само как псува Хърбърт Т. Елиът. Затова рече:

— Позволете на нас, военните, да пазим своите тайни така, както вие пазите своята красота.

— Вие сте загадъчен. Кажете ми по-определено кога…

— Може да се променят и нашите представи за време. По изчисления… може да се окаже, че една звезда на разстояние пет светлинни седмици се намира по-близо, отколкото ей онова там минаре. Не разбирам много от физика, но науката допуска всичко. Изглежда, ще се окаже прав старият Платон…

— Кой е той? Познавам ли го?

— О, Платон! Това е един симпатяга от античните векове. Учел, че има два свята, свят на вещите и свят на идеите. Ние живеем в света на вещите…

— О, колко е бил проницателен… А другият къде е?

— Да… това е въпросът. Търсим този свят, комуто сме само несъвършена сянка…

— Това не бяха ли сърдитите млади хора от Англия?

Генералът върна отново разговора при Платон.

— Платон наистина е интересен автор.

Ингеборг изведнъж премрежи очи и рече:

— Не е вярно.

— Какво имате пред вид?

— Познавам един, който бе от света на идеите. Никой не определяше неговите постъпки. Той сам.

— Не е възможно, това противоречи дори и на самия Платон.

— Не познавам Платон, познавам Капитан Танев.

Генералът подскочи и повтори това име, то му бе познато, да, това бе човекът, за когото спомена подполковник… Подполковник или полковник… е, дявол го взел, оня с брадата, да. Капитан по кръщелно свидетелство, собственик на остров. Генералът вдигна високо показалеца си:

— Мадам? Не е ли това онзи, който получи горната част на острова, на който аз имах честта да получа само подземната част?

— Така се радвам! — хладно се засмя жената. Смях волен, хрипкав и нежен, смях на доволство. — Успях най-сетне да ви накарам да ревнувате, нали?

— И все пак…

— Той е неотразим. Един такъв — навъсен, с гъсти и диви коси… недоверчив и уплашен от всичко, а може да победи и вас.

— Мадам? — пълководецът тракна с пети. — От вас мога да приема всякаква обида, мадам.

— Та… какво правите вие на тоя остров, ако не е тайна?

Генерал дел Нуняс отново тракна с пети. И се поклони театрално. Явно това, което правеха на острова, бе тайна.

Изглежда, във въпроса на Ингеборг ще да се е съдържала някаква нотка на ирония или генералът е бил готов да приеме въпроса за ироничен, но когато покорно наведе глава и тракна токовете, в ушите му като в пещера проехтя още няколко пъти ехото на въпроса: „Какво правят онези там?“

И реши, че е крайно време да ги пришпори. Щом ракетата „Маринър“ съществува, щом се обажда и щом като не могат да я намерят, ясно е, ще трябва да ги принуди да я намерят. Път за отстъпление и време за колебание няма.

Последва доста хладна и саркастична шифрована радиограма към щаба на остров Хико: „Като се вземе пред вид… и във връзка… както и вследствие… и при положение… както и във връзка, при което положение, нареждам: С всички възможни сухопътни, въздушни и морски сили да се предприеме издирване на ракетата «Маринър». За целта се допуска дори изстрелване на космически сонди, провеждане на наблюдения и евентуално претърсване на видимата част на земното кълбо и допустимите дълбочини на Световния океан.“

Заповедта приключваше с мрачното и делово изречение:

„Ако ние още отсега започнем да губим своите космически ракети, с какво ще воюваме срещу интелектуалците, които и така ни подлагат на присмех, за което ракетата «Маринър» засега дава обилни основания?“

Към незабавни резултати!

Това бе едно прибързано и излишно разпореждане, но историята е препълнена до козирката и с такива, за да се спираме по-подробно на причините за изследването му.

Да следим резултатите, които бяха, кажи-речи, мълниеносни.

Прекратени бяха от нула часа на същата тази нощ всякакви и всички радиопредавания, но това не бе забелязано от населението на Южното полукълбо, защото в ерата на телевизията радио слушат само полицията и нейните патрули. Все с цел да се подобри и повиши качеството на радиовълните бяха намалени потенциалите на телевизионните сигнали, сега телевизионните центрове излъчваха програми само за столиците си, при това не за целите столици, а само за центровете.

И въпреки това загадъчният глас продължи да държи на своето, като повтаряше, че за тях той е загубен и те никога не ще научат координатите му, щом като и той самият не ги знае. Отделно пък от това, че даже и да ги знае, пак няма да им ги съобщи, защото са… и плюнки и какво ли не още и са оставили свой другар в безбрежния всемирен океан, без да си направят труда да го следят до края.

По посока на сигнала просто така, съвсем сватбарски бяха изстреляни още три космически ракети — естествено без хора на борда, достатъчен бе резилът с Хърбърт Т. Елиът, — но само като мощно средство и за отразяване на евентуален сигнал. И трите ракети бяха тутакси поднесени от самолетостроителната корпорация „Суперконстелейшън“, която чувствуваше известен морален дълг, защото тя бе изпълнила поръчката и за строежа на ракетата „Маринър“ и без никой да я пита, просто в гонене на повече печалби си изяде хлебеца, като се издаде. Защото може би никой нямаше да пита кой е строил първата „Маринър“ или може би щеше да се размине, както е с някои други неща при военните; те могат да те напъхат в затвора заради един каиш или една манерка и също така могат да ти простят един вагон одеяла — всичко зависи от доклада на по-долното дребно началство.

Следващата забрана засегна самото въздухоплаване: на всички цивилни авиокомпании бе наредено да ограничат до минимум полетите си по международните линии, ако не желаят да си навлекат непоправими загуби от свалянето на самолетите им и от куп други неща, които произтичат от неизпълнени препоръки.

Настръхна тази част на планетата, кажи-речи, повече от две трети от полукълбото. Хората мислеха, че всичко е плод на петролната криза и както трябваше да се очаква, в Лондон тръгнаха с понита или впрягаха на разкошните кадилаци впрегатни коне да ги теглят, а в южните части на Африка и Америка започнаха да падат правителства и последваха кръвопролития.

Познатият нам полковник Гавриил Бербенков и поверените му бабички точно в тази нощ летяха някъде към Рангун или Сингапур и бяха застигнати от два изтребителя на местната секция на сегрегацията. Поп Гавриил не се подчини на заповедта и каза на главния пилот да кара, както му е наредил. Главният пилот си остави работата и дойде при попа да му обясни, че това е заповед лично от генерал дел Нуняс, никой няма право да й се противопоставя. Попът, който в тия високи и луксозни полети бе оставил самочувствието си да щръкне повече и от брадата, сиреч бе станал непоносимо уверен, че щом е приближен някому, то първата му работа е да не му зачита заповедите, каза, че познава генерала и двамата ще се разберат.

Все пак боингьт на поп Гавриил бе заставен да слезе, а разпенявеният поп бе отведен в едно помещение, където, след като бе изслушан най-внимателно, бе предаден на други мълчаливи хора от едно друго помещение и там бе бит, както никога до тоя момент, при това в съпровод на музика, а срещу него стоеше един разкопчан офицер от явно южноамерикански произход.

— А сега какво ще добавите още? — бе рекъл този южноамериканец.

— Вие биете един полковник… един полковник! — и попът се разплака от безсилна ярост.

Латиноамериканецът кимна с глава и върху многострадалното тяло на попа положиха още една обилна порция, кажи го, един порой от удари. После го свестиха и го запитаха не знае ли случайно нещо за подозрителни космически тела. За евентуални ракети-носители.

Попът каза, че не си спомня такова нещо, но и да си спомня, никога не би казал на такива изверги.

В отговор онези само кимнаха и казаха, че се радват. Радват се и се надяват, че господин полковникът ще мълчи и няма да говори много, защото в обратен случай няма да бъде полковник.

Попът ги прекъсна:

— О! Вие сега ще видите какво ви чака! Само веднаж…

Не го оставиха да довърши и го биха така зверски, че накрая трябваше да се съгласи: по-добре станалото да си остане между тях. Иначе го заплашва нещо още по-лошо.

Попът излезе, олюлявайки се, и тръгна към самолета, но самолетът не можеше да излети. Имаше забрана.

Тогава попът тръгна към телефона и пожела бърза връзка с Африка, с дома на премъдрия Абукадан.

Връзката бе дадена така подозрително бързо, че ако поп Гавриил не бе в такова притеснено положение, сигурно щеше да се усъмни.

— Госпожо Ингеборг, искам да говоря с генерал дел Нуняс — рече той и тя каза: „Момент така“ и след миг попът бе прибран с една голяма военна джипка, където някакъв съвсем непознат местен офицер започна да го бие, после дойдоха дежурните биячи и пак го биха, докато попът омекна до степен най-сетне да разбере какво му се говори.

— Хубаво ли е да обещавате, че няма да говорите, когато сте имали намерение да говорите? Ами че кажете просто: ще говоря…

— Няма да говоря… — разплакан, с попукани устни рече попът.

— Е, как да вярваме? — тъжно рече офицерът. — Всички говорят за чест и искреност, а после лъжат най-вулгарно.

И въпреки тъжния си и замечтан вид офицерът нанесе на попа такъв удар, че той вече не знаеше какво да мисли и намери за по-добре да припадне. Заляха попа с вода, дадоха му да закуси, после го изпратиха на летището. Забраната още не бе вдигната. Поп Гавриил потърси пилота и започна някак прекалено бодро да го предразполага:

— Ние ще победим! Ще победим, ще видите! Всички дружно кат вървим, ние ще победим…

Пилотът не знаеше, че това е стих от нявгашна военна песничка и кимна с глава.

— Какви прекрасни хора, нали? — кривеше си душата поп Гавриил. — Какво единство, нали?

Пилотът дъвчеше уморено дъвка и мълчеше, кимайки с глава. Нему попът бе неясен и безинтересен.

— Какво страхотно единство, нали?

Бабичките вече се отегчаваха, но поп Гавриил току-що бе получил един голям урок по единомислие и реши да го сподели с тях:

— Ще чакате! Ако трябва ден, два, десет дена, ще чакате. Щом е по волята на командуването, ще чакаме. И трябва да чакаме с радост. Защото без това сме загубени. Без тая дисциплина… Вие знаете ли, че самолетът — това е дисциплина на летището, дисциплина на метео и радиослужбите, дисциплина на моторите, на турбините, на крилете, на аеродинамичните сили… Хе-хе! Какво знаете вие? Ние летим, сестрички мои, само благодарение на дисциплината.

Но въпреки това поп Гавриил пак го биха. Войската е разделена на родове и всеки род войска си имаше свои служби. Ако това, което стана, бе по инициатива на военновъздушното разузнаване, то и флотата не искаше да остане по-назад. Флотата също призова полковник поп Гавриил Бербенков и той бе разпитан, както се следва — по тест, с въпроси, с детектор на лъжата — на края пак му хвърлиха един хубав бой. Той трябваше да каже, като е летял, къде е ходил, какво е видял и не знае ли нещо за ракети и капсули.

Сега вече попът си спомни съвсем ясно защо го бият. Биеха го заради оная странна космическа капсула на борда на „Али Ботуш“… Той си даде сметка, че ще изяде още океани от бой, ако каже нещо, и затова се смееше, весело намигаше, пускаше шеги и даже предлагаше цигари на биячите.

След като се изредиха даже и бронетанковите войски, поп Гавриил бе оставен да забавлява бабичките си, нямаше нужда да искат от него декларации… Той бе убеден вече, че не бива да се говори иначе, освен така:

— Щастливо си живеем ние… щастливо, ооох! А… знаете ли какво щастие ни очаква, когато победим окончателно и се наложи пълна дисциплина над света? Тогава може би няма да има отделни родове войски, тогава ще има само един род войски и хората ще бъдат щастливи…

Отведоха го пак, но не го биха, само го предупредиха да говори още по-ясно и без заобикалки.

— Сестрици мои, сестрици! Какво ли би било сега да можеше по някакъв начин само да минем ей тъй, отгоре, и да видим какво правят нашите родни краища, село Избегликьой… където, сестри мои…

— Я го виж ти какво намислил! — рекоха бабичките. — Избегликьой му се привижда! Ти си върви в Избегликьой…

— Не, сестрици, исках да кажа — да сравниш колко сме щастливи сега…

Те не го разбраха.

Бабичките бяха станали космополитки.