Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (17)

Глава седемнайсета
Комична ситуация. Заговор против Капитан Танев, който в това време яде сарфалади на село. Голите полит-архимедовци завземат властта на острова. Бай Денчо пак постига своето

Денчо Денчев спеше леко и с чистия сън на праведник. Спеше подчертано скромно в своята капитанска каюта.

Слънцето блесна във фенестрината и я превърна сякаш в златна, после огря капитанския кител, метнат на облегалката на стола, посребри мивката и каната за вода и се разпиля в скромното жилище на енергичния човек.

Той се обърна веднъж-дваж в койката, после разтърка очи с юмруците си, с което още веднъж подчерта борбения си характер, прозя се дълго, сладостно и се изправи пред мивката.

Явила му се бе една мисъл. Няма да е зле, мислеше си, да си пусне брада. Много неща се бяха променили, време бе и той да се окаже на висотата си, животът е нещо диалектично, не стои на едно място. Но, от друга страна, дали ще бъде разбран правилно? Като мислеше принципно, бай Денчо все идваше до извода, че промените са винаги нещо несигурно. Неведнъж бе питал в спор или разговор:

— Знаете ли, другари, защо всички народи почитат слънцето и му издигат паметници и прочие?

Хората отговаряха, че това било, защото без слънцето нямало живот. Но бай Денчо им запушваше устата, като казваше:

— Почитат го, другари, защото е точно и неизменно, затова!

Хората — и приятели, и врагове — се виждаха заставени да приемат, че има известно право, особено ако тая мисъл се свърже със сегашното положение на нещата.

А сегашното положение на нещата е такова, че не позволява капитан Денчо Денчев да си пуска брада.

Сегашното положение на остров Хико, който в скоро време ще бъде преименуван на името на един безмълвен герой-мъченик, е толкова объркано и сложно, че наистина само посоката на слънчевия изгрев е нещо, в което си струва да се закълнеш.

Над острова бе преминал циклон с опустошаваща сила и времетраене. Може да се каже, че бе изкоренил всички дървета, мълниите бяха запалили хациендата на доктор Танев. Но, от друга страна, може да се каже, че циклонът не е имал какво да опустошава, а колкото до мълниите, те падат, кажи-речи, навсякъде. Значи, какво ще кажем и какво няма да кажем е въпрос на политика. Островът е рай на спокойствието, но ето че тоя рай понякога се олюлява леко, нощем се чуват загадъчни, неизяснени и затова тревожни шумове, сякаш земята има някакви киселини или трудно смила онова, което е погълнала в своя огромен глад, наречен гравитация… И всичко това все пак е било прекрасно, ако не принадлежеше на някакъв мръсен тип, на някакъв окаян ветеринарен лекар. Какво бе направил той? Бе се явил в един прекрасен ден на палубата. И бе успял да вбие клин на разединение между най-чистия и безкористен, най-предания и прекрасен другар Ноньо Бакърджиев и неговия първи помощник бай Денчо Денев. После нещата се развиха така, че наместо по курса си корабът тръгна по волята и прищевките на този ветеринарен лекар и станаха неща, срамни неща, недостойни, накрая капитан Бакърджиев плати със своя прекрасен живот за станалото, а мръсникът днес владее острова, негов е и корабът, но народното търпение и негодувание си знае работата. Нужно ли е да поясняваме, че Капитан Танев вече не владееше ни острова, ни кораба? Нужно ли е пак да се връщаме при оня евкалиптов дънер, върху който той в този момент плаваше към неизвестността?

Капитан Денчев не можеше да знае, пък и да знаеше, не би повярвал, че по един такъв жалък и мизерен, просто невероятен начин Капитан Танев ще се съгласи да загуби всичко и ще се примири с волята на един хладен южен вятър, тръгнал чак от Южния полюс, за да обърне хода на историята?

Капитан Денчев не можеше да знае това и се обръсна, за да си докаже, че ние няма да правим като интелигенцията, ние винаги ще си изгряваме от едно място, пък де да видим кой ще победи.

После се спусна по въжената стълба и тръгна из града, тръгна из острова по своите дела, които не бяха ни малки, ни леки.

Край първия минерален извор сега се бяха появили нови, по-малки по дебит, но също толкова топли минерални извори. Дали пък това не бяха първите пръски на някакъв гейзер, дали не е… не може да бъде, но… дали пък не избухват така вулканите? Има си хас. И ако е вулкан, това явление добро ли е за нас, или не е?

Той премисли тази нова възможност и реши да я пусне в обращение, защото все още смяташе, че я пуска по адрес на Капитан Танев.

— Ееех, Алипи, Алипииии! — говореше малко по късно той на вечно пияния матрос. — Какво знаем ние? Нищо не знаем за вулканичните области! А може така да се стекат обстоятелствата, че някой ден всички да осъмнем под пепел. Ще кажеш защо. Защото природата никога не се шегува…

Алипи го разбра посвоему и доложи:

— Така е! А Богдан Колищърков се запасява, през всичкото това време е ползувал три жени от конфедератките. Право ли е това? Море, право! Никъде няма да намериш право! Право! Я черпи по едно, че съм много отънял и ме е яд…

— Ти чуваш ли какво ти говоря? Казвам ти, че тоя Танев хубаво ни насади тук на вулкан…

— Какъв, вулкан?

— А тази вода? Случайно ли мислиш блика тая минерална вода?

— Не знам, другарю Денчев. Аз, както виждаш, не мисля. Аз от много мислене съм я докарал до тука. Тебе затова те уважавам, защото обясняваш на човека ясно нещата. Значи, казваш, този Танев ни е довел тука… да ни изтреби. И после какво? После, казваш, да ни вземе застраховките?

Капитан Денчев стана и плати, като остави пари и за още едно питие на безгрижния матрос. После тръгна към банята.

Тази сутрин банята бе мъжка и в малкото душно и потно басейнче киснеха кротко и дисциплинирано няколко космати мъже. Както бива винаги в такива случаи, намерили се бяха двамина, които говореха силно, и в помещението ехтяха гласовете им като в някакъв турски хамам.

— За жлъчка не съм чувал, но за стомаха е като балсам.

— Тая вода?

— Тая вода!

— За стомаха?

— За стомаха! За язва и гастрит при това!

— Ти ще ми разправяш на мене, дето съм пил вода и от Карлови Вари, и от Виши, и от Кисловодск…

— А меричлерска?

— Я не се обаждайте там! А поразмислете! Че тая вода най-първо е алкално-кисела…

— Не се излагайте! Може ли да има алкално кисела вода?

— Гледайте, другари! Аз също много съм страдал. Ходил съм къде ли не. След карловарската вода аз най-много одобрявам нашата си хисарска, обаче за други болки. Едната е за едно, другата за друго…

— Важното е практиката, практиката какво показва! Мен така ме беше свил радикулитът, че не можех да си кажа името. И като се изкъпах десет пъти…

— Хайде сега и радикулит. Ще изкарате, че като се къпе в нея сакат човек, може и крак да му поникне!

Разговорът наистина можеше да изглежда и още по-смешен, ако читателят би могъл отнякъде да знае, че въпросната минерална вода всъщност бе част от топлофикацията на загадъчните помещения, построени от Сегрегацията. Струва си да поясним още, че топлофикацията и енергийната прехрана на бездънния блиндаж, на този подземен небостъргач не ставаше нито с нафтово гориво, нито с въглища, нито със съчки и дърва, а бе изпълнено от американските колеги с помощта на малки количества плутон и наистина минералните води бяха радиоактивни. Нека се върнем при тези чисти и добри хора, които вярваха в целебните свойства на топлата вода, защото стара истина е, че нас ни лекуват с малко билки и много вяра и колкото е по-малка вярата в уравнението, толкова повече лекарства ще са нужни — а откъде?

Те се дърлиха още много време, докато съдържателят на банята бай Жельо Алтънтошев, който бе и теляк, масажираше гърба на капитан Денчев. Когато масажът свърши, Денчев се изправи и рече:

— Ех, другари, другари! Какви сме дребни и нищожни! Нас се готвят да ни пратят на оня свят, ние, кажи-речи, върху вулкан живеем…

Той бе неподозирано прав в тоя момент. Хората, изглежда, доловиха инстинктивно това и млъкнаха, без още да знаят кой говори, докато той продължаваше:

— Какво ни е наред? Дърва ли имаме, пасища ли имаме, добитък ли имаме? Всичко помете тоя циклон, напразно работи човек, напусто се стараем…

Това бе също вярно! То хвана хората за душите и както в древни времена запевачът започвал жалната песен на окайването, така и тук се намесиха гласове.

— За едни има, за други няма…

— Някои тънат в разкош, а други…

— Едно дърво не ти дават да си отсечеш…

— То се е видяло, че трябва и ние като глухонемите да си мълчим, да не питаме, да не говорим и тогава ще сме много добри.

— То вече не може да се живее, създала се е една атмосфера — направо за гърлото те хваща, ти за живот говориш…

— И какви циклони ви патили! Дървения материал го осякоха и разпродадоха.

— Те и нас ще разпродадат…

Потното и душно помещение представляваше в тоя миг една мраморна паница, пълна с радиоактивна вода, в която седяха и се вайкаха няколко дузини мъже. Ехото увеличаваше и украсяваше с допълнителни фиоритури гласовете и ги сливаше в някаква дивна и древна песен на жалбата, на вечната човешка жалба от този живот, от който все пак човекът никъде няма да намери по-хубав.

— Тихо! — изрева по някое време капитан Денчев. — Я тишина, моля! — смекчи командата той, защото все още смяташе, че Танев е тук. — Какво сме ние? Мъже ли сме, или не? Къде ни е борческото начало? Кой е виновен за това, че… ето ние живеем върху…

Бай Денчо все пак съобрази нещо и реши да не прекалява с ужасите. Прекалиш ли с ужасите, хората могат и да се отчаят. Отчаят ли се, могат и да се удавят в същата тая баня, от която сега се надигнаха.

— Кажи, бай Денчо, какво ни предлагаш? Ние сме за тебе! — рече някакъв глас и другите веднага се разреваха:

— Така е, право е, води ни!

— Аз предлагам още този миг…

— Още сега!

— Другари, нека по-спокойно!

— Няма спокойно! Няма вече спокойно!

Наелектризирани до крайния възможен предел, мъжете скочиха, както майка им ги е родила. А майка им ги бе родила точно такива — да се наелектризирват и да стават архимедовци, да се родеят със стихиите и с боговете, когато надушат къде им е интересът, великият Интерес. Това беше вече вълна, изригване на негодувание на тия две дузини мъже, начело на които потичваше капитан бай Денчо Денчев, закривайки с длани библейските си места.

— Другари, ред! Само ред! Без ред ние доникъде няма да стигнем…

Те стигнаха до хациендата на Капитан Танев.

Дървената постройка бе изгоряла. Вятърът бе отнесъл пепелта в океана.

Щом погледнаха мястото, хората като че изтрезняха от нещо, но обладаният от революционен екстаз, а може би и от някакво звездно благоволение бай Денчо рече:

— Това е, другари! Закъсняхме! Значи, народът ни е изпреварил…

— Ние докато се наканим…

— Пък и доста време търпяхме!

— Търпели сме — дренки! Киснали сме в банята! Това сме търпели, теляк сме търпели…

— Другари! — водачът отново вдигна ръка и множеството се обърна, приковано от властния жест. — Другари, стига!

Хората млъкнаха.

— Другари, ние сме тук, за да изпълним заветите на оня, който ни доведе, другари.

Хората се огледаха тревожно. Луд ли е той, какво го прихваща?

— Другари, от днес нататък аз предлагам този остров да носи името на капитан Ноньо Бакърджиев. Той ни доведе тук, другари, той даде живота си, за да живеем ние щастливо и… това е моето предложение. Ако се приема, да гласуваме!

Предложението бе прието единодушно.

— Ето сега, другари, ние сме… така да се каже, голи.

Хората се спогледаха и останаха крайно изненадани. Те наистина бяха голи. Каква проницателност от страна на бай Денчо, рекоха си всички наум, като се спогледаха. Никой не забеляза, но той забелязва и най-дребните работи. Това дребно нещо изпълни душите им с признателност и доверие, великите хора се познават в дребните неща. Пък и само те ли?

— Голи сме, другари, да! И ето… сега ние имаме един дълг — да не оставим тоя остров, който носи името на нашия безсмъртен капитан…

Той говори доста дълго и каза сума неща, но хората не ги запомниха, защото след като съзряха, че са голи, започнаха да се усещат неловко, а им беше и хладничко, макар да грееше късно следобедно слънце. Тях малко ги интересуваше какво е ставало на кораба и как са се делели капитаните и как капитан Бакърджиев е станал неволна грешка на своите заблуди, на хитростта на врага. И накрая завърши:

— Но нека си обещаем, че няма да се облечем, другари, и залък хляб няма да хапнем, докато не намерим истинския виновник и не го накажем.

Хората се разпръснаха и не изпълниха тази така приповдигнато измислена и поставена задача. Да гладуваш и да ходиш гол, хайде де! Не може ли да се облечеш и да се нахраниш?

Те се облякоха и нахраниха, но въпреки това от Капитан Танев нямаше и помен. Никой не можеше да каже нищо за него. Онези, дето бяха захлопнали врати под носа му или бяха изгасили лампите си, когато той чукаше на портите им, още си мълчаха и не знаеха трябва ли, или не трябва да казват какво знаят.

Изглежда, капитан Денчо Денчев бе роден под щастлива звезда на пълководец, защото печелеше битките още преди да ги обяви, преди да влезе в тях. Островът наистина изглеждаше ничий.

Нима това е победа?

Сега бай Денчо си спомни за великите думи на Амундсен, когато отивал на полюса, на края на своята велика цел. Когато пристигнал над полюса със своя дирижабъл, Амундсен само се навел над стъклото и рекъл, прозявайки се:

— Еее… Пристигнахме май?

И нищо повече.

Ужасното бе, че сега бай Денчо се чувствуваше като Амундсен…

Е… завзехме острова май?

И нищо повече.

Когато присъствуваше на разговорите между Танев и Бакърджиев, бай Денчо се запасяваше с революционна енергия и непоклатима решимост да унищожи цялата прогнила класа на експлоататорите. За това му служеха дори примери като Амундсеновия. Служеха му и други, изтървани. Например една дума на Капитан Танев: „Дипломацията е двуличие. Гръцка дума, точно това означава — двуличие, двуочие.“

Сега бай Денчо виждаше, че в отделни случаи наистина това бе така, така би трябвало да бъде.

— Ти, Алипи — рече той в тези първи часове, когато заставаше начело на острова, — направи едно списъче на хората…

— Тия от банята. Разбирам! — кимна с глава бохемата пияница.

— Щото после… После ще се окажем кой знае колко. А истината трябва да се знае. Имаш ли помагала?

— Какви?

— Молив, бележник…

Пияницата се пребърка, потупа се по джобовете, нямаше такива работи по него.

— Дръж! И внимавай! Тия неща имат понякога историческо значение…

От този момент Алипи Айларипито измени коренно своята съдба. Подир неговото излизане бай Денчо нареди да повикат бай Жельо Алтънтошев и след като го смъмра, че в такива исторически мигове се завира в банята си, наместо да е в кратера на вулканичните събития, подхвърли:

— Тоя Алипи не ми харесва.

— Алкохолик — кратко рече бай Жельо. — Пропаднал човек.

— Пропаднал човек, ама… ще видим как трябва кротко да го изолираме. Страдал е в миналото, сиромах човек, предан, ама много пие…

— Ще му се възложи да не пие…

— Ще видим какви мерки трябва да се вземат… И ти си натрупал доста пара, а ние именно такива собственици…

— Хайде бе! — удиви се бай Жельо. — Че мигар… та кога стана тая работа?

Той бе искрено удивен. До вчера селско говедарче, после корабен механик, натрупа магнитофони, джезвета, валута…

— Мигар и аз вече ви влязох в очите?

— Мисли на коя страна ще се наредиш. Предупреждавам те.

— Е, сполай ти и за това — окашли се механикът. — Все по-друго си е, като е предупреден човек.

— Мен кръв не ми трябва. Мен ми трябва правда… и хората да живеят щастливо, а ти внимавай! Нека хората да знаят, че всичко се чува.

Баняджията доложи какво се чува в банята.

Нищо не се чувало в банята. Хората като да са онемели, като да са си глътнали езиците отведнъж, мълчат или си говорят за облаците и за времето.

— Така е то. Когато народът победи, за какво повече да се говори?

Напоследък на острова времето бе станало приказно, възхитително. Дишаше се леко и на душите бе радостно, като окъпани бяха небесата, чисти, без едно-едничко облаче по тях. И морето не дишаше, сякаш застинало като на цветна кобалтово-синя фотография.

— За техни си работи говорят хората, за дребни работи си говорят.

Вятър! Мигар хората не знаят колко силно се чува всичко, което се каже в банята?

— Те може сега да не говорят, но като заговорят — трябва да знам. А Алипи така или иначе ние трябва да следим. Той ни злепоставя, понеже е алкохолик…

В това време Алипи едвам се удържаше да не се пръсне от гордост и гледаше ту небесата, ту масите, ту вадеше от джоба на якето си кожения бележник, химикалка, гледаше небесата и си записваше нещо. После тръгваше към друго заведение — да си записва и да гледа небесата.

— Какво бе, Алипи? Какво записваш? — питаха го любопитните.

— Нищо. То после ще му се чуе гласът — отвръщаше Алипи и се смееше някак пресилено. — Я черпи, черпи нещо.

Двама моряци взеха по един бележник и също тръгнаха да описват нещо, гледаха като Алипи морето, гледаха небето и записваха. Хората ги гледаха втрещени и после двамата моряци се загубиха някак между останалите моряци — не можеше вече да се разбере кои бяха те и кои бяха следващите, дето се снабдиха с бележници и дебели тетрадки и също така нещо си записваха. Всеки си записваше. Имаше какво да се пише! Толкова люшкания, толкова премеждия, толкова страхове, грижи, подвизи и рибешка ракия.

Алипи се почувствува подигран и подкачи един ден наслука оня млад офицер на име Пламен Кочовски, който някога бе се хванал на бас и бе изпил спирта от главния компас на лайнера.

— И ти ли бе, Пламенкоч? — пияният бохем въздъхна дълбоко, като свирепо и заканително прекара въздуха през зъбите си. — И ти ли се подиграваш на бате си Алипи?

— Не си ми бате! — безстрастно отвърна младият офицер, който наистина и не по своя вина приличаше на коч. Нещо къдраво, упорито, честно и, да прощавате, глуповато се четеше в изражението му. — И не ме закачай!

— Тогава искам веднага да ми кажеш какво пишеш! — скочи Алипи. — Веднага, на момента!

— А ти ми посочи къде пише, че е забранено да се пише?

— Покажи каквото ти казах!

— Няма.

— Добре! — рече Алипи и извади бележничето си. — Нека те запиша аз.

— Къде ще ме запишеш? — попита, без дори да се обърне към него, Пламен Кочовски. — Да не ме запишеш при голите от банята?

Между хората трудно се пази тайна. Какво да се прави?

— Последвай ме!

Пламенкоч изведнъж реши да прояви храбростта си в съвсем обратна посока и рече:

— Какво бе? Да не ме изплашиш?

И най-спокойно тръгна подир Алипи Айларипито.

— Тук вътре аз съм си описал…

— Няма да говорим повече! Като отидем, където трябва, там ще обясниш каквото трябва! — придаваше си важност Алипи.

— Добре де, нека ти го кажа, а ти прецени!

— Аз не съм поставен да преценявам, аз ще те отведа, пък вие се разберете…

— Виж какво, това са мои родни… това са мои собствени мисли, мемоари един вид…

— Ще се разбере горе, казах!

Те се изкачиха при бай Денчо Денчев и след като узна в един шепнещ доклад какво бе станало, бай Денчо рече строго и тежко:

— Слушам, Кочовски!

— Вие помните, че аз някога изпих компасната течност на лайнера…

— По-кротко, не започвайте оттам, капитан Кочовски!

— Вие помните, че ме мъмрихте, дето после съм казвал „българска работа“. Тук сега…

— Ще замоля само по-накъсо…

— Тук сега в моите мемоари аз записвам и обяснявам своята вина. Своя дял от трагическата вина.

— Какво?

— Всичко, другарю капитан, започна от компаса… Всичко, което последва…

Капитанът, изглежда, започваше да разбира.

— Ех, вие… вие младите все така — много навътре го вземате.

— Не! Аз трябва да ви призная едно…

Признанието бе, че докато криел своята вина, той спял лошо. Нещо го душело. Нямал въздух. Сега пишел и като пишел, му олеквало. Той е виновен за всичко и нека поколенията знаят…

— Не така, Кочовски! Вие сте прекрасен човек? Нали бяхте с нас в банята?

— Не съм, аз не ходя на такива места… защото ме е срам…

— Жалко!

Капитан Денчев осъзна, че не е зле да има и такива безкористни хора в своя екип, в числото на людете, с които бяха превзели, макар и пост-фактум, острова.

Момъкът бе готов да говори, но бай Денчо не позволи:

— Чух. Иди си сега и бъди на разположение. Не си виновен за нищо, защото ако ти си виновен, къде беше ръководството? Къде беше командуването?

— В книгата ми е отделено доста място и на ръководството.

— Това трябва да се прочете, да се види… — окашли се капитан Денчев.

— Няма нужда, аз мога да кажа направо: Вие играете определено отрицателна роля.

— Отрицателна?

— Само отрицателна. Простете, аз говоря искрено, мен така са ме учили…

— Значи, според твоите писания излиза, че аз съм най-главният виновник…

— Не си ти, аз съм, капитане! Аз… аз изпих течността, и промених курса, а после… После виждах твоите слабости, виждах, че се задъхваш от яд и завиждаш на всекиго и на всички за всичко. Но пита се: къде бях аз? Дойдох ли поне веднъж да ти кажа: „Защо бе, бай Денчо? Защо така? Защо полагаш толкова усилия, за да си осигуриш тая завист, това ли само ще сеем и жънем ние, що си не натискаш парцала?“ О, капитане! За мен вие сте ясен, като на длан сте ясен… Не ме гледайте така! Аз съм готов да поема своя дял от трагическата вина, ако трябва, ще застана и на ешафода…

— Ще ви се на вас ешафод… Ти, момче, си щур човек.

Момъкът бе изненадан доста от тази все пак родна нотка на съжаляващ упрек.

— Щур си и си шантав! Не си даваш сметка чии пипала са те оплели и кой има интерес от тая работа.

— Че кой може да има интерес аз да изпия течността?

Ето как този странен момък, този чист овен Пламен Кочовски избра една възможност, която даде кураж на Алипи Айларипито да се гаври с хората.

— Ей! — викаше Айларипито. — Няма ли някой още да пише? Що не се обади някой да го видя, че пише?

Хората обаче вече само пиеха. Пиеха и пишеха наум или тайно в къщи.

— Хей, че пъзлив народ — смееше се бохемата. — Предадохме един, а те всички се стреснаха! Защо се стряскате? Бъдете ербапи!

И понеже никой не му отговаряше, той навеждаше глава над масата и се разридаваше: „Ех, майко, майко, жална моя майко моряшка! Кой ни доведе до тоя хал? Кой ни осъди да киснем в тия океани, когато нас… та няма да го кажа на другаря Денчев ли? Ще го кажа и окото ми няма да трепне! Кой изпи течността от компаса? Той я изпи! А после ще обвинява другаря Денчев, когато всъщност всички знаем кой е истинският виновник. Всички да пият! Всички до един! Аз ще плащам!…“

Не за първи път Алипи Айларипито затваряше кръчма и нареждаше да се пие на провала, за негова сметка, а всъщност въобще без сметка, защото съдържателите биваха доволни, ако се размине само с това — и ако не се стига до заплашване с коженото тефтерче.

Сега се дишаше по-спокойно. Океанът бе тих, времето бе ласкаво и топло като майка, по-скоро като мащеха, която още прави мили очи. На хората бе обяснено. Всичко ще се оправи. Разбира се, не бива да чакаме милости. Не може всичко да потече като по ръкав. Мед и масло? Дървен материал? Трябва да се засажда. Получили сме тежко наследство. Трябва да се работи. Има много кривици, но и ние не сме много стока. Не работим, повечето време се къпем в банята и говорим глупости, а понякога и направо си мълчим. Някои се налапаха с дървен материал, складираха го, обезлесиха джунглата, а други трябваше голи и с голи ръце да отвоюват свободата на същите тия търговци на дървен материал.

Капитан Денчев продължаваше да живее в каютата си, макар да се чуваха гласове — волята на народа бе такава: да слезе и той сред хората.

Построена бе една голяма и поне с етаж и половина по-висока, а на ширина — почти двойно по-широка хациенда от балсово дърво. Но Денчев отклоняваше срамежливо поканите да се нанесе в нея. Хората настояваха, хората спореха, хората се горещеха, като че не той, а те щяха да живеят в тази хациенда.

На края бай Денчо трябваше да склони под тия упорити и непресекващи настоявания на моряците…

Той слезе на брега и каза:

— Е, какво, другари? Щом пък толкова настоявате… Само много ви моля, нека забравим миналото, нека никой от днес не употребява тая грозна дума „хациенда“. Знаем за какво напомня тя. Тя напомня за един узурпатор от миналото, чието име няма да произнеса. Нека занапред това жилище просто се казва по нашему „Виличката“.

Думата бе удавена в ураган от ръкопляскания.