Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (14)

Глава четиринайсета
Избликват минерални извори и първите разправии между нашенците. Попът отцепва Капитан Танев от себе си, капитан Денчев приобщава Алипи Айларипито и островната идилия отлита. По време на буря Капитан Танев бива отвлечен от вълните на океана

Три дни яли, пили и се веселили…

Толкова труд, толкова лишения — за три дни ядене, пиене и веселба.

И като минали тия три дни, хората престанали да се радват на ведрината на южните небеса. Небеса, ведрина, какво пък толкоз? Престанали да забелязват и евкалиптите. Дърво като дърво, само че по-високо. И невестите, дошли по вълните за радост и плътски празници, взели да им се струват обикновени и делнични като небесата и евкалиптите.

Какво да се прави, щом човекът е устроен така, че не може да се възхищава непрекъснато? Малко му е мехурчето за възторзи, задържа го то ден, два над вълните на грижите и после потъва в мътилката заедно с него.

— Само ти си живееш безгрижен и за нищо не те е грижа! — рече веднъж капитан Денчев на волното чадо на стихиите Алипи Айларипито. — Ако ме питат кой е безгрижен човек, ще им кажа — идете при Алипи Айларипито.

Алипи седеше замислено и прилежно пиеше, по-точно вливаше в себе си някакво неизвестно питие и като че го изследваше. Така може да се обясни на пръв поглед, че бе намръщен, защото има хора, на които не им отива да изглеждат замислени. И за изненада на корабния моралист Алипи въздъхна:

— Всеки човек си знае него си.

Това беше ново и неочаквано. Наместо да рече „Поръчай нещо“, безгрижният моряк въздъхна още веднъж и заби поглед в земята, осеяна с фасове и разноцветни станиоли.

— Прост човек сте вие, Алипиии, прост човек! — братски любовно и покровителствено рече бордният моралист. — А нас простотията, брат, ни яде, както ръждата металите. Играе си някой с нас, както той си иска — така си играе, а ние страдаме и както казваш — трагедии изживяваме.

Семенцето бе посято. Подхвърлено в подходяща почва, то веднага си показа листенцата…

Лесно се вмъкна с лъжовна загриженост в душевния дом на барабата нашият бай Денчо. Не трябваше да пита много и да го подканя бог знае колко, за да узнае трагедията на безгрижния матрос: когато се женил преди няколко години, Алипи избрал някакво девойче с много стегнати и набити крака — като стъпва, цялото се люлее и някак радостно се подрусва. Срещу тази походка Алипи бил безсилен. Не щеш ли обаче, това девойче имало и сестра и за зла беда и тя имала същата походка. Алипи търпял, търпял до момента, в който не изтърпял. Тази работа довела до едни съмнения, научила се и тъщата, а това станало бързо, защото Алипи бил заврян зет в къщата на баба Смарайда. Като узнала това, бабата отпратила някъде дъщерите си и вземайки нож в едната ръка, въже в другата и отрова за плъхове, предложила на Алипи да си избере най-приятната смърт. Алипи без колебание се насочил към отровата, както дете на прощъпулника си посяга към това, което му е най-близко до естеството. Защото Алипи мразел кървищата и искал да изглежда красив, а не посинял и подпухнал от въжета и ножове. Тъщата съзряла в очите му тия неща и оня Пламък на Отвъдното, затова възпряла ръката му с ръка:

— Видя ли? И защо трябваше да се стига чак дотук? Толкова ли не можеше да се въздържиш?

— Не можех! — бил отговорът. — Може всичко да мога, ама видя ли жена да ходи като Николинка…

— Значи, Райна е виновна, че стъпва напето като кака си, а не ти…

— Ти си виновна, щото и ти ходиш като тях! Тук буля Смарайда се зачервила и едва сега пуснала ръката на тоя нахалник и красавец, а тогава той бил още по-красив, защото бил изпил много по-малко спирт по това време.

Работата се усложнила още повече и в едно късо време малката и без това наша територия станала съвсем тясна за Алипи. И ето сега, колкото по-далеч е от родния край, толкова по-тежко го гнети тази сложност на нещата в живота.

— Ти не знаеш колко си прав! Нямаш представа колко си прав! — приласкал го корабният моралист. — Но ти не си виновен. Теб са те направили такъв условията. Всичко е измислено от интелигенцията. Кажи, не е ли всичко измислено от интелигенцията? Ех, Алипи, Алипи, прекрасен човек си ти, но си прост, мен слушай! Интелигенцията така ще извърти нещата, така ще ги смота, че на края ти ще гръмнеш срещу някого, а ще се окаже, че не е трябвало срещу него, ами срещу другиго, а ти само ще лежиш примерно в затвора.

Честният Алипи Айларипито все още не виждал пряката връзка между своите три дечица от три майки роднини и убийството на капитан Бакърджиев, но и нему, както и на всеки човек по света, много се искало някой друг да е виновен за станалото.

Да, щастието рядко трае повече от три дни. А течел вече третият ден и докато долу се говорели тези неща, горе, в приказната вила на Капитан Танев, дето бабичките се угощавали с нес кафе и сушени фурми, зреел нов конфликт — сега между поп Гавриил Бербенков и доктор Капитан Танев.

— Това малко, брате мой, дето ти се задоволяваш с него, аз никак не го смятам за малко. Никак, никак! — били думите на попа. — Има ли за всички по света по един остров и по един кораб?

— Ако няма, да си го измислят! — с една владетелска жестокост рекъл доктор Танев и не преставал да чисти кожички от ноктите си, с което може би докачил попа.

— Ако уважаваш един човек, когато говориш с него, няма да си чистиш кожичките от ноктите. Неприлично е!

— Може, но в замяна на това е полезно за нокътя. А сега да ти кажа право, един мой нокът ми е по-скъп от всичко друго.

Попът това и чакал, скочил като тигър и взел да се разхожда и надумал какви ли не думи на доктора — за егоизъм, самозабравяне и така нататък. Докторът пък най-нахално продължавал да си чисти кожичките и казал на попа, че ще нареди да го заключат в каютата, за да се научи да си обмисля думите. Вредно е за хората, вредно е за делото, когато стопанинът им бива руган от един селски поп. Тия неща се допускат, но в началните етапи, на всяко, а дори и не на всяко, а само на модерните движения. После, когато вече движението стигне своя победен край, трябва ред и в името на реда попът може да пояде малко сухар и да попие хлорирана вода, за да се научи да пази авторитета му. Тук всичко се чува. Тук има сили, които трябва да бъдат обуздавани. Обстановката е повече от сложна.

— Сине! — рекъл тогава отец Гавриил. — Видяхме те и тебе какво представляваш. Сега сме квит, чадо мое! Аз те излъгах за мотоциклета, ти ме излъга в себе си. Прости ми, сине, обаче и аз тръгвам против теб!

— Защо, попе, стой си! — били думите на ветеринарния лекар. — Не ми пречиш. Ще ти отпусна земя, ще си основете манастир… Попе, създай си тук религията, какво те гони?

— Значи, религия да основа, а? — зеленеел попът. — И тази религия да ти лиже ботушите, така ли?

— Е, не чак така, но ако ми пречи — ще трябва да я ограничаваме. Гледай да е религия, дето няма да пречи…

— Тогава да ти кажа още и това! — попът се мъчел да бъде внимателен със своето черно расо и огромна брада, а също и с тона си. — Ти си най-големият, най-всеобхватният и мащабен шушумига, който е раждала нашата земя, но само напоследък, чу ли? Само напоследък, щото в миналото може да е имало и по-големи, ама им се е попречило и не са се развили!

— Така ти се струва — били спокойните думи на ветеринарния пътешественик. — Аз знам, че всяко човешко достижение повишава нормите за околните и те се дразнят, както работниците от един завод мразят онзи, дето преизпълнява дневната норма. Обаче друг път няма. Бях много повече от един селски доктор и това си пролича. Виждаме остров, кораб, това-онова, може би ще видим и още някои неща…

— Ще видим! — рекъл поп Гавриил и така затръшнал вратата, че бабичките наскачали и го последвали. Но бабичките били вече женени за своите кавалеристи и не било така безопасно да се гневи техният пастир. Грешка, страшна грешка вършел в момента доктор Танев. Кавалеристи, бабички, попове — това са отживелици и глупости, — мислел си той, а забравял, че съществува и Конфедерацията на активните жени, която следи за своите членки. Не можел той да знае, но имало и още едно нещо, което скоро ще се появи на бял свят, тайнствената ВКЮП или СЕВКЮП^[1], а понякога и просто КЮП. С една дума, докторът забравял, че светът е пълен, натъпкан до козирката с възможности да служиш някому за нещо, докато обратното е все по-рядко и трудно. Губел Капитан Танев един приятел, който все още можел да му служи за нещо.

И когато в тъмните душни нощи циклоните огъват короните на дърветата като пламъчета на свещици и когато почвата под евкалиптите се напълни с подземни ходове, къртичини, дълбоки скривалища и от никого невидими етажи, тогава може би и попът, и докторът биха били повече съгласни да се извинят един другиму за казаното, отколкото да губят един остров.

Но тогава ще е безпощадно късно.

* * *

Селото ние го носим със себе си.

Носим го и колкото и да го стоварваме, то все си остава с нас. Стоварихме го и тук, под красивите дървета край топлия пулсиращ океан. С него слязоха и кравите, и джезветата, и казаните за ракия от мерлуза и когато всичко бе готово, избликна минерален извор в моряшкото селище. Кой знае защо става така. Може пък земята да ни обича и от обич да ни дарява с топла вода, за да се препитаваме.

В този ден поп Гавриил поведе своите бабички и на пристанището бе спрян от вездесъщия капитан Денчо Денчев за проверка на документите.

— Не ме спирай, щото съм много ядосан! — бе му рекъл попът. — Освен това нямаш никакви прерогативи, плюя ви на острова и на порядките и го напущам. Напущам го, така да знаеш!

Нататък се наложило и двамата да поотстъпят от своите крайни убеждения, като се спрат предимно на онова, което ги свързва, а не на онова, което ги разделя. И двамата били единодушни, че тая работа няма да свърши добре.

— Обаче, отче попе — въздъхнал Денчев, — там е тънката разлика между нас и вас. Вие унивате. Скръствате ръце и унивате. А ние поемаме пътя на борбата. Що не стоиш тука да поемем заедно пътя на борбата?

— Не ми се поема на мен пътя на борбата — отказал попът. — Имам си аз друг път и него ще поема. Хайде, сестри мои, да вървим. Другарчето ще ни даде яхта да отидем до отвъдните брегове. А после е лесно…

Яхта им била дадена на часа, още повече като се има пред вид, че „Бристол“ и така тръгвал за континента да връща празни бутилки и да докарва нови, защото капацитетът на казаните за варене на ракия от мерлуза и други риби бил отчайващо малък и магазините и кръчмите зеели вече празни.

Хората сместили някак своите селски къщи между вековните тропически и субтропически дървета, а където дърветата пречели, сечели тези субтропически дървета и в едно непродължително време островът започнал да оплешивява. Но по това време тук бушувал циклон, времето било някак си натегнато и влажно, човек се покривал с капчици пот и дрехите му гниели бързо. Явили се и такива, дето рекли:

— Ех, братя! Сечем, сечем като маймуни клона, на който седим. Как ли ще се вайкаме някой ден…

Крепостната стена около Хисар, Пловдивско, при освобождението ни от османско иго бе широка колкото да може да мине кон с конник отгоре по ръба й. При едни избори видният наш държавен мъж Стефан Стамболов обещал на ония, дето гласуват за него, тухли и строителен материал от крепостта и сега стената е изтъняла, а ние се вайкаме, че нито Стамболов е направил нещо свястно с тоя си мандат, нито пък стената е стена.

Без да знае тия тънкости, капитан Денчев постъпи горе-долу по същия начин. Отначало той забрани най-строго да се секат дърветата, даже и храстите, после, като видя, че никой не изпълнява тая заповед, така се закани на населението, че започна да позволява да секат само ония, които пазеха истински джунглата, както и ония, които разясняваха какво губим, като я сечем, и още ония, дето тълкуваха, че изсичането е в интерес на Капитан Танев, който иска островът да оголее и хората да тръгнат да просят. Виждаме сами, понякога за опазването на една гора като цяло може да се жертвуват всичките й дървета по отделно, тогава остава едно голо сечище, което се нарича гора по принцип.

Оплешивя в едно много скоро време прекрасният остров Хико, но пък в замяна на това кой знае защо и как хората се убедиха, че за това нещо е виновен Капитан Танев, той не е мислил държавнически и нищо не го интересува, освен уискито.

Но и какво ли му оставаше нему, горкия?

Като пълновластен собственик на остров и кораб той би могъл да включи в играта и правото на плуване по моретата или правото да се секат тухли, да се носи оръжие или да се диша през носа, наместо през устата. Хиляди неща могат да бъдат забранявани и после в знак на благоволение и дар — разрешавани. И човекът, този вечен играч, лесно се включва в играта, без да пита: кой си ти, дето диктуващ правилата, дето забраняваш и позволяваш? Той просто започва да играе при предложените условия, бърза да надиграе другите, няма време за питане и мислене… Но ето Капитан Танев не постъпи така и стори втората съдбовна грешка в тия щастливи дни. Когато вече бе абсолютен владетел на острова, той накара своето вярно куче Океан да мине по всички кътчета на острова и да прочете какво мислят хората. Кучето стори това и когато се върна с изплезен език, бе още тъжно и криеше своя поглед от очите на Танев. Щастливият притежател не искаше да мисли много-много и си каза, че сигурно кучето не е прочело нищо, сигурно хората просто не мислят. Това не беше вярно, вярното бе, че хората мислят и мислят, че Капитан Танев е виновен за всички затруднения — това, дето няма напитки в магазините, дето не достига дървеният материал, дето има влага и тая влага причинява радикулит, тежи и смазва хората. Така мислеха хората и мислите им бяха прочетени от кучето, но Танев не искаше да я прочете оттам. Какво да правим, като сме така устроени, че колкото и да ни уверява една жена, че вече не ни обича, ние все си мислим, че тя греши и ще разбере своята заблуда скоро и тогава ще ни заобича още по-силно.

И все пак той подгони още веднъж кучето Океан по влажните усойни пътеки. Кучето мина по пътищата, този път се бави цели четири дни и когато се върна, бе кално, гладно, бито и гледаше ту надолу, ту встрани. От устата му течеха лиги от глад.

Кучето бързаше да се скрие в най-тъмния ъгъл. Ветеринарният лекар се усъмни, че Океан е ял бесни плъхове и може би се е заразил от неизлечимата болест…

А хората в това време киснеха в минералните бани, в набързо построените басейни или се излежаваха по старо-турски обичай в преддверията. Казано е още от старите турци: „Не е важно колко време си се къпал, важно е колко време си лежал в банята…“

И те лежаха.

Събития зрееха, някакви непонятни събития и хората не можеха да лежат спокойно. Кръжаха някакви тежки, непознати за нашите хора тъмни самолети с пепеливо-оловен цвят, бръмчаха хеликоптери като сърдити оси и пак отлитаха, а понякога островът като че се оригваше отвътре — глухи шумове и олюлявания го разклащаха.

Затова хората лежаха, но не спокойно и радостно, както в старо-турски времена, а някак угрижено и настръхнало лежаха, както може би се е лежало по време на младотурците.

— Кажете бе, докторе, кажете какви са тия явления? — питаха понякога бившите моряци, вече притежатели на малки хотелчета и частни квартири. — Какво означават тези самолети? Защо няма напитки по магазините?

— Знаете ли… — казваше крупният притежател. — Самолетите търсят някъде нещо евтино, което с малко труд може да бъде овладяно. Така се обясняват полетите. А напитки няма, защото…

— Да, ама за вас има, нали? Вие уиски къркате, нали? — чуваха се вече бъдещите протести.

— Капани, братя! — хитруваше Танев. — Поставих един — хвана се остров. Поставих втори — хвана се кораб. Виждам, напоследък и вие строите капани.

— Какви капани?

— Тези къщи, тези хотелчета… Примамвате и вие там хора да спят, да се лекуват, да плащат за спането… Аз ви пожелавам и вашите капани да се напълнят… И когато се препълнят, ще забележите с изненада, че човек не може да изяде повече от едно пиле, стига да не е много голямо.

— Море, някои могат, могат и още как… — ръмжаха хората, които все още нямаха даже и хотелчета. — Но някой ден…

Докторът погледна хората с презрение. Пак същото. Пак както винаги. Не, не искаха нищо по-различно. Пак същото. Искаха нещо чуждо. За делене. Нищо повече. И нищо ново. Пак същото.

И ветеринарният лекар на село Избегликьой доктор Капитан Танев продължи да се откъсва от хората. За пръв път той си зададе един много сложен въпрос с още по-сложен отговор, като… като да стреляш по летяща птица, когато сам тичаш…

Той гледаше тези ръмжащи хора, хората, които бе довел тук и бе направил охолни. Щастливи те не станаха и явно не искаха да станат по начина, по който искаше той. Те искаха неговия дял. Това познаваха, това искаха. Може по света да има Рокфелер и Аристотел Онасис. Това не ги засягаше. Те искаха неговия дял. Иначе не можеха да бъдат щастливи. Танев ги гледаше. И не искаше да повярва, че сборът от хиляда умни човеци може да бъде по-глупав от всеки един отделно.

В този момент доктор Танев все още обичаше множеството, както обичаме понякога болно крокодилче или болно лъвче, болно вълче.

Танев нареди да донесат от неговите лични запаси цяла каса уиски и даде на хората. И те го разбраха посвоему, в смисъла на бай Денчовото:

— Видяхте ли, другари? Когато се съюзим, той усеща силата ни и отстъпва. Отстъпва, защото нищо не е негово, защото всичко е собственост на народа.

Човек може и да се усъмни, а може и да се уплаши от мистичния характер на бай Денчовите думи. Защото ден или два по-късно доктор Танев отстъпи още.

— Но ако толкова държите и бихте престанали да ме гледате като гладни хиени, да разделим? Нямам нищо против, ще ви раздам острова, ще направим едно парцелиране, ще ви раздам и акции за кораба Аз мога да си спечеля друг… Където и да се съсредоточа, все ще изкарам нещичко, а? Защо ме гледате така?

Дали бе някакъв истеричен припадък, или нервите му не издържаха, но докторът се разрида: „Хора, хора, защо мразите тези, които ви обичат? Защо обичате само враговете си?“ Но и това не вразуми хората, а само им подсказа колко безпощадна е правдата на бай Денчо.

А времето бе душно, повече от задушно, въздухът лепнеше по очите, по езика, по дрехите… Най-после мълния проряза небосклона, силна гръмотевица оглуши за миг хората и дългоочакваният тропически дъжд започна да се лее, дойде изведнъж дъждовният период.

Дъждът не можеше да угаси хациендата на Капитан Танев, тя пламна като факла и изгоря, дъждът само мокреше беззащитното куче и жената Лидия, те се свиваха под едно дърво и ужас се четеше в очите на жената, а кучето само поклащаше глава, може би още му тежаха прочетените сред хората мисли.

Капитан Танев се прибра и като видя пожара, махна с ръка и поведе жената и кучето към кораба.

Трапът на могъщия трансокеански лайнер бе вдигнат и до него имаше табела: „Стреля се без предупреждение!“

Капитан Танев тръгна към първата попаднала пред очите му селска къща. Никой не отвори.

Той тръгна към втората къща. Там светеше. Когато почука, светлината угасна. Никой не отвори.

Той не трябваше да тръгва към трета къща, защото всичко му беше вече ясно.

Но той все още искаше да не е така и дълго ходиха от врата на врата, мокри и обезсърчени, окуражени случайно от някой блясък на лампа или човешки смях, за да рухне тази надежда по-късно. Тогава над тях беснееше библейският порой от тропически дъжд и всичко около тях бе вода, вода… На моменти им се струваше, че островът е потънал и те ходят по водата, после изведнъж тази странна жена Лидия спря и го целуна, като рече:

— Ти никога не си бил толкова дълго с мен! Дай да те целуна пак!

За ужас на цялата природа тези безумци намериха за необходимо да се уверят в своето взаимопритежание точно в този миг и точно на това място от Вселената, сред бликналата от всички ъгли вода, и се чувствуваха в мига притежатели на най-важното, на телата си и на себе си. Те вече нямаха нищо, което да представлява интерес за другите. Дори и вярното куче Океан се обърна настрани, защото не можеше да проумее тази глупост и безразсъдство. После се хванаха за изтръгнато от бурята дърво и плуваха с него през водите — сладки и солени, — докато ги прибра една туристическа фрегата.