Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (13)

Глава тринайсета
Островна идилия. Остров Хико, където нещата растат от само себе си. Хората още не са щастливи. Капитан Денчев изпълнява наведнъж всичките си закани. Новото име на лайнера. Появява се поп Гавриил, става най-масовата сватба в природата. И всички тръгват обратно и нанякъде.

Едно малко островче сред океана — та нима това не е оста, около която се върти вечно свирещата плоча на човешките мечтания и представи за красота и екзотичност, мечта, пълна с вълни и пяна, радостни дихания на ветровете и страстни женски погледи, звън на американски китари (Хавайските острови са вече щат на САЩ) и всичко, което се явява пред нашия потъмнен от житейските несгоди взор? Ако сега благоволим да си представим хубавото родно село, което бе натоварено някога си на борда на МТПЛ „Али Ботуш“ и толкова дълго време бе люляно от вълните и блъскано в брегове и бури като една-едничка шепа семена, сега е време да кажем, че семената покълнаха. На хиляди морски мили от родните брегове тези семена си намериха браздите и поникнаха между секвоите и цитрусите, всред палмите и евкалиптите и зазвуча пред погледа на пътешественика една симфония от тухли и кирпич, една архитектурна соната и рапсодия. Една от друга по-внушителни, една над друга по-многоетажни, макар и подозрително приличащи една на друга, селските къщурки покълнаха, поникнаха и избуяха и за наша радост го сториха.

Поливани от дъждовете и милвани от ведрото слънце, тухлите никнеха сами и образуваха стени, стените се съюзяваха любовно или безразлично, събираха се тухлите и се разделяха, и там, където се разделяха, явяваха се прозорци или портални врати, после отново се примиряваха и тръгваха към следващия етаж: бликналата земна кал струеше по волята на човека към небесата и замръзваше в твърди и красиви, форми за радост на хората, които обаче пак не бяха радостни. Щастливи бяха, кажи-речи, само умъдрелите с времето защитници на цистерната, които се подпираха по грапавите стебла на палмите или натискаха патериците си и подмятаха:

— О, колко са се променили родните брегове! Боже, боже, ама наистина ли това са нашите родни брегове?

— Бе я се махайте с тия ваши брегове — отвръщаха им запитаните, защото на всеки етап ще има грижи и загрижени хора. Безгрижно се живее само в любовните песни, и то докато се пеят. И още — безгрижно живееше може би младият матрос Алипи Айларипито, който чествуваше своята радост от живота по най-различни начини.

— Това не е дроб, това не е джигер, това е една ярмомелка, това е парна турбина! — можеше да бъде чут да казва той, пиейки любимото си питие, а то можеше да бъде всякое, което е пред него. — Каквото му налея, подир половин час — свършено! Фаянсов стомах имам. Ако му ливна киселина, киселина ще мели, ако му пусна нафта, ще работи и с нафта, дизелов стомах ще стане.

Космонавтът Хърбърт Т. Елиът отбелязваше педантично и с добре тренирано усърдие всичко, което се показваше пред илюминаторите на космическата капсула, напълно сигурен, че това са факти от живота на някаква далечна и незнайна планета. Изстрелян по безкрайните трасета на вселената, несретният офицер от щата Луизиана бе може би първият космонавт на света, комуто не бе казано къде ще го изстрелват и закъде, но той не бе нито първият, нито последният офицер, който се заема да изпълнява неясна задача… Типичната и така добре позната женска непоследователност си бе казала думата и подобно мляко, забравено на печката от запъхтяна домакиня по време на голяма шетня, сега космонавтът кипеше на мястото си, прегаряше, защото идеята за космически полет от името на конфедерацията тънеше в забрава, както тънеше в томление и несподелена любов подпредседателката г-жа Ингеборг Абукадан. Свързани са нещата на света, макар тази връзка невинаги да личи.

В бордовия дневник на космонавта бе отбелязано, че морето на тази незнайна планета е бледо, прозрачно и мени често цвета си, докато небето остава винаги тъмно и мастилено-синьо, покрито с дъски и парапети — прилежният космонавт вземаше за небе морето и част от палубата на лайнера, а оттук произлизаха и нови грешки. Навсякъде в дневника се подчертаваше, че тук законите на всемирното притегляне не важат, защото хората вървят косо, пряко, диагонално на небето и на морето — ей такива последици има поставянето на космическата капсула надолу с рогатките на антените от небрежните матроси на траулера „Петър Атанасов“. Имаме прочие всичките основания да треперим при мисълта как е кацнал и какво е видял онзи космонавт — пришелец от други светове, който е посещавал, ако е посещавал, някога планетата ни. Какво ли ни кроят някъде си въз основа на неговите записки?

В това щастливо време, когато щастието тихо приплискваше край идиличния остров, на борда на МТЛП „Али Ботуш“ имаше само двама души — космонавтът Хърбърт Т. Елиът и арестуваният за бунт капитан бай Денчо Денчев. Ние помним как стана това и сами се убеждаваме, че потокът на събитията попречи на капитан Бакърджиев да освободи от ареста своя помощник и ще видим как това доведе до гибелта на капитана.

Защото ние всички сме пришелци от други светове и ние всички гледаме света някак изкривено и законите са задължителни за всички само по конституция и учебник. Иначе всеки се подчинява на своя основен закон и понякога този закон не се подчинява на останалите.

Още дълго ще има да гадаем как и кога в главата на бай Денчо се зароди мисълта, че капитан Бакърджиев трябва да бъде ликвидиран, но и два пъти по-дълго да гадаем, пак няма да повярваме, че нещата на света могат да бъдат толкова прости. Бай Денчо можеше да прости ареста, можеше да прости, че му отнеха Лолита, можеше да се примири и с това, че близо три дни и три нощи стоя без храна и вода, но когато най-сетне напъна вратата и тя се отвори без ни най-малко усилие, той си даде сметка, че с него се подиграват, и реши да убие капитан Бакърджиев.

* * *

Шляпаше някъде из пясъците на знойната планета ветеринарният лекар и не можа да предотврати (но и как ли би предотвратил?) решението на корабния моралист. Вие може би ще кажете: като му отнеме оръжието. Не го казвайте! За да отнемеш някому оръжието, трябва да бъдеш въоръжен и играта започва отново. А другото — с блага дума да отнемеш ножа или пистолета, — то е опит, който трае вече десет хиляди години при непроменен успех.

Ще мине много време, капитан Денчо Денчев ще тръгне подир нишките на своето решение и ще започне да събира доказателства за стореното, за необходимостта от онези три изстрела, които проехтяха един след друг и прекъснаха кокалената цафара, песничката на кокалената цафара и онзи, който я свиреше, и го тласнаха зад борда чак. Ала в онзи миг, когато капитан Ноньо Бакърджиев все още свиреше на кокалената цафара, възседнал форщевена на кораба, и не обръщаше внимание на бай Денчовото: „Гад, в името на народа аз тебе ще те очистя!“ — в този момент бай Денчо нямаше в главата си нищо друго, освен че с него се подиграват, а, значи, се подиграват с всичко останало и като така не заслужават нищо друго, освен смърт. Тази работа — да стане тъждествено всичко със самия него — бе извършена отдавна, отдавна и нямаше нито едно съмнение, нито едно колебание, нито едно-едничко възражение, което да спре пръста, преди да натисне спусъка. Още повече колебанието е нещо срамно и едва ли не интелигентско.

Така изглеждаха нещата през духовния илюминатор на бай Денчо Денчев в тропическите южни нощи. Само в редките мигове, когато вълната блъскаше закотвения лайнер или караше веригите на котвите да стенат, бай Денчо се будеше и си мислеше за това-онова, та от мисъл на мисъл идеше и до ликвидирането на тая гад Бакърджиев, и си казваше: „Така му се пада. Той как искаше да ликвидира Митьо камбузинерчето, хем пред очите на целия екипаж искаше да го опозори и да го застреля…“

И заспиваше.

В една свежа утрин лекият бриз на южните морета вдигна мъглите и позволи да се види усърдният и задъхан „Петър Атанасов“, който мигове по-късно акостира на пристанището, за да извърши няколко неотложни работи, едната от които бе да снеме от длъжност капитан Ноньо Бакърджиев за некадърно водене на кораба и за причинени щети на Асоциацията на глухонемите, да конфискува лайнера „Али Ботуш“ и да го предаде в собственост на Конфедерацията на активните жени и след това да го вземе от Конфедерацията на активните жени и да го предаде в собственост на господин Капитан Танев, за която цел на борда на риболовния траулер „Петър Атанасов“ се намираха трима нотариуси, трима консули, девет адвокати, свидетели и експерти. Тъй като по това време бай Денчо все още се намираше добросъвестно в ареста и капитан Ноньо Бакърджиев все още не бе убит, нямаме ни най-малко основание да свързваме едното с другото и да приемаме, че бай Денчо е застрелял капитана, защото е предал кораба на врага.

Защото — както ще се убедим нататък — капитан Бакърджиев после бе реабилитиран.

Обруленият от всички морски ветрове ветеран „Петър Атанасов“ отнесе своите нотариуси на континента, оттам получи задачата да издири и отведе до острова господаря на трансокеанския лайнер, собственика и на острова доктор Капитан Танев. Това влизаше в разрез с разбиранията на доблестните матроси, изпечени ловци на карас и мерлуза, но предвид особено доброто заплащане протестите бяха само тихи и сподавени. В края на краищата човек има някакви разбирания, за да може да живее добре и ако по някакъв начин заживее още по-добре, въпреки разбиранията си, по-умно ще е да промени тях, а не живота си, добруването си. Конфедерацията плащаше за всяко посетено пристанище, за всеки град или квадратен километър от брега, който бива претърсен от „Петър Атанасов“.

И в една сумрачна южна вечер, когато блестяха едрите пирони на звездния Южен кръст и пясъците пазеха тишината си, рулевият на „Петър Атанасов“ се провикна:

„Спечелих, спечелих, ето го там, ей го, ей го…“ Той наистина спечели голямата награда от сто лири, определена за онзи, който пръв зърне Капитан Танев някъде. И преди да са угаснали тъжните карнавални огньове по случай убийството на капитан Ноньо Бакърджиев, заискриха отново въртележките на мексиканските огньове, фойерверките и салютите по случай пристигането на великия пешеходец през пустините, новия собственик на острова и кораба, излъгания, който надхитри капитаните, Капитан Танев.

В този звезден миг, ветеринарният страдалец отмести погледа си от стоманения циферблат — черен полигон на времето, — защото пак установи, че сърцето му бие спокойно и той не се вълнува от гледката, от огньовете, от високите дървеса, позлатени от залеза. Всичко това бе негово, както… както са на собственика си всичките заклани свине и говеда в една кланица и те ще го нахранят толкова, колкото говеждите бутове, бутове, бутове… Да-да… бутовете са за лъвовете, лъвовете са, за да разкъсват християните, християните ще бъдат разкъсани за удоволствие на патрициите и стародревното „Хляб и зрелища“ ще остане да звучи като ехо дори и когато тази планета се взриви и стане зрелище за другите звездни мирове.

На върха на своето възшествие Капитан Танев почувствува, че е там, откъдето е тръгнал… Земята продължи да се върти, както преди.

— Сега си щастлив, нали? — попита Лидия.

— Странен въпрос — спокойно отвърна героят.

— Какво още можеш да искаш? Какво желание остана незадоволено? Кораби, острови… Дори жиголо успя да станеш, любовник на знатни дами, които ти подаряват цели лайнери с екипажа барабар.

В момента говореше обидената жена.

После любящата жена надви обидената жена и рече:

— Не исках да кажа това, прости ми… И страстната жена наваля като бяла пряспа върху него, за да прогони сръднята.

Когато си безразличен, всяка жена е само една жена. Когато обичаш, тя разцъфтява и всеки неин лист е нова жена и едната жена става всички жени. Тия тук се обичаха.

Те се обичаха под символичния замък (глупав зелен килим) и ако сега проявим благоприличие и отместим погледа си от тях и погледнем замъка, зеления замък, ще стигнем до извода, че може би трябваше да продължават да вършат всичко това, наместо да пътуват през океани и да се гонят като сянка и светлина. В един свят, където всичките камъни отиват за издигане на зидове и яки стени, кули за наблюдение, тайни входове, остава ти само една стая и едно легло сред целия този камънак и змийски пущинак. Девет казана страх и злоба и една лъжица мед — това е рецептата, с която ни храни третата отзад напред планета от Слънчевата система, нашата рождена майчица, по-добра от която никога не ще намерим.

После те вървяха хванати ръка за ръка, защото се бояха да не се изгубят пак, и после той й казваше, че всичко това е негово. И те се смееха щастливи, защото той бе пребродил света, бе завладял богатства и сили, за да й ги подчини, а сега излизаше, че това е и смешно, и ненужно. Когато двама души се обичат, целият свят им принадлежи, защото те са повече от един свят, те са два свята, които се обичат и летят един към друг, за да създават нови светове. Какво е тогава за тях този стар и кален свят? Пфу!

Светът е дело.

Докъдето се простират делата ни, дотам е и светът, останалото наричаме мъглявини.

Така си мислеше, докато търсеше своите сатенени гащета, ветеринарният лекар на село Избегликьой, а сега вече собственик на всичко видимо наоколо, щастливецът, пред когото всичко се бе отдръпвало без бой и който още не знаеше, че му предстои двубой с бай Денчо.

Той тръгна към кораба, следван по петите от Океан, и първото, което забеляза, бе космическата капсула, през чийто илюминатор замислено и отегчено гледаше Хърбърт Т. Елиът. За първи път жител на тази незнайна планета се приближаваше толкова до стъклото — всички останали избягваха да гледат, за да не си навлекат неприятности. А ветеринарният лекар не само приближи, ами и долепи носа си, а после и езика до студеното стъкло. Мъжът отвътре за миг забрави къде се намира и се усмихна, и понеже мъжете си остават завинаги по малко деца, доктор Танев също се усмихна и така бе установена първата космическа връзка.

— Океан! — рече Капитан Танев и вкара пръстите си в гривата на кучето. — Какво четеш в очите на този господин?

Кучето щракна със зъби във въздуха и улови някакво насекомо или поне направи опит да го стори.

— Какво? Да не би стъклото да задържа мислите? — пръстите на доктора започнаха да разчесват козината зад ушите и кучето се наежи.

— Ха де! Или искаш да кажеш, че тоя папуас няма никаква мисъл в главата си?

Океан се изправи на задните си крака, за да може по-ясно и отчетливо да вдигне рамене в знак, че е изпаднал в недоумение. Но веднага след като изрази това, той погледна стопанина си и в очите на кучето лекарят прочете:

— Уф! Мисли… смята ни за разумни същества.

— Предай му, че и ние го смятаме за разумно същество.

— Смята… учуден е, че животът на тази планета е устроен точно както и на неговата планета, само че тук нямало гравитация.

— Питай го… хм… още непристигнал, и започва да намира кусури… както и да е. Питай го от коя планета благоволява да идва?

— От Земята. И пита как се казва нашата планета.

— Кажи му, че горе-долу сме земляци. Земя се казва нашата планета.

— Той пита не сме ли ние антиземя, далечно отражение на бледата синя планета Земя, неин безтегловен модел, сянка и отражение…

— Внуши му, че тези неща у нас се отричат поради недоказаност.

— Той моли да му дадем някакви доказателства за гравитация.

— Донеси една бутилка!

Кучето изприпка към капитанската кабина, където, изпитателно загледан, но и застанал мирно, стоеше капитан Денчев.

Ветеринарният лекар отвори бутилката „Лонг Джон“ и пи една дълга и убедителна глътка от питието. После обърса устните си с ръкав и каза:

— Ако не е разбрал, ще му дам още едно доказателство!

Казвайки това, той надигна още веднаж бутилката и пи.

— Превеждай! — развеселено рече той и започна да диктува на кучето като на секретарка: — Там, където няма гравитация, хората леят питието по земята или където падне. Наливат ли вино в гърлата си, значи, поставят себе си в центъра на силовото поле и доказват, че страдат от гравитация, сиреч космически егоизъм.

Сякаш за да преведе мисълта си още по-популярно, ветеринарният лекар се чукна с пръст по челото. Космонавтът кимна с глава и се усмихна, това трогна мекосърдечния лекар и той рече:

— Покани го да излезе, ще му сипем, макар че когато сипва другиму, човек все едно изпраща ракета в космоса, без да чака да се върне.

Космонавтът отказа, защото имало опасност от зарази, пък и не знаел как може да отвори капсулата. После каза, че може би ние имаме космически успехи и не е за чудо един ден да посетим далечната синя планета, наречена Земя.

— Кажи му, че отдавна вече сме го направили — диктуваше Танев.

— Той моли да му дадем някакви доказателства… Те имали хипотези, че Земята е била посещавана…

Лекарят обърна бутилката и прочете: „Дестилирано и бутилирано под надзора на британското правителство.“

Хърбърт Т. Елиът бе родом от щата Луизиана, както вече казахме, но ако той бе открил Америка, тя и досега щеше да се казва Индия. Макар и да са на изчезване, все още съществуват такива шопи, които по-скоро променят континентите, отколкото първоначалните си схващания.

— Той благодари за доказателствата — съобщи Океан — и пита как общуваме помежду си хора и животни, какъв е общият ни език.

— Той се меси в наши — твои и мои — интимни работи. Не е негова работа как се разбираме аз и ти.

— Той казва, че при тях това ставало сега-засега само с делфините и пита има ли при нас делфини.

— Кажи му, че сега ги реабилитираме.

— Той се извинява, но не разбрал.

— Делфините не ни бяха ясни и ги стреляхме за филе и сланина. Кажи му, че ние правим именно така: когато не ни е ясно едно нещо, застрелваме го. Или го разпъваме на кръст, за да го разучим. Както например Исус Назарянина. Така постъпваме ние. Те как постъпват?

— Той мълчи и ме гледа глупаво…

— Разрешете да остана! — уставно козирува капитан Денчев, тракна токове още веднаж и се усмихна пленително и всеотдайно. — Тази капсула, разрешете да доложа, я оставиха тук от траулера. Стовариха я заедно с рибата… Значи, и тя е ваша един вид, нали?

Мигът бе във висша степен неловък. Макар да казваме изрично, че капитан Денчев спеше сън на праведник и новородено, трябва да прибавим, че влагата и старият артрит започнаха да се обаждат и веднаж или два пъти бай Денчо си рече наум: „Дали пък не ме гризе съвестта?“ Разбира се, това не бяха угризения на съвестта, това бе просто влага и артрит, те го будеха нощем, но все пак сънят му престана да е така спокоен и може да се каже, че почти се зарадва клетият убиец, като видя приветливия ветеринарен лекар, защото, така или иначе, все пак съотечественик, познат, лекар, макар и враг, макар и на други класови позиции, от другата страна на барикадата, все пак пътували са заедно и може да се посъветва с него, да сподели, че е наказал Бакърджиев, защото го смята виновен за всичките бъркотии на кораба, защото е бил морално разложен, защото има незаконно дете… и още колко неща могат да се намерят, ако се поразрови миналото на капитан Бакърджиев. Когато рисувахме духовния портрет на бай Денчо, ние си позволихме волността да кажем, че принципен е оня, който има малко принципи и ги следва неотклонно. Змията, която клъвна и отнесе живота на капитан Бакърджиев, изпълзя именно изпод един от тези тежки камъни на принципиалността. Бай Денчо бе човек, тъждествен със силата, и това бе неговият главен принцип. Сега силата бе Капитан Танев и той бе с него, докато е сила. Внимание, мило внимание!

Затегни предпазните колани, пуши и пий, но знай, че вече пристигаме, и обърни внимание на могъщия трансокеански противошоков лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“, който върви с бавен ход, следвайки командата „Малък напред!“, „Малък напред“, „Най-малък напред“. Тази команда ехти през мегафона, през онзи мегафон, от който някога проехтя познатото „Стоп машини!“, мегафонът, през който се бяха ругали и двамата капитани, единият от които пак е капитан, а другият остана само едно изписано с черни букви име на носа на легендарния транслайнер.

И тресе се могъщият корпус от дейността на хилядоконните турбини… ала хиляда коня имат силата на двайсет опела или на десет коли „Рено“, а също така и на два-три ягуара… та нека видим какво направиха обединените конски сили на двигателите, преди да се разпаднат на отделни ягуари и мерцедеси.

Тъждественият със силата капитан бай Денчо Денчев стоя още дълго с чинно прибрани о кантовете на панталона ръце и отвръщаше:

— Позволете да доложа!

Но Капитан Танев, обзет от първичното опиянение на новопомазан господар, си повтаряше:

— Не позволявам! Доведи при мен капитан Бакърджиев!

— Позволете да доложа!

— Капитан Бакърджиев казах! И веднага при това!

— Ама позволете да доложа! Капитан Бакърджиев получи заслуженото си за своето предателство спрямо родината, дру… господин Танев!

Онзи, който се бе страхувал от дефилиращите телешки и говежди бутове и бе победил страха си, сега за пръв път се изплаши от човек, при това от изплашен човек. Ние няма да губим време, защото минутите са скъпи, лайнерът вече губи височина, трябва да се затягат предпазните колани на вниманието и да се търси място за кацане, ала сме длъжни да отбележим, че за първи път Капитан Танев, победителят на страховете и избраникът на щастието, пожела да бъде отново в глухото и чисто село Избегликьой заедно със своя верен син печат и да подпечатва загадъчни говежди бутове, и да стоят с поп Гавриил под сенчестия сребрист чинар, без да се съсредоточава върху никакви кораби, без да бразди океаните. Разбира се, това са глупости, слабост някаква… Как ли пък няма да приемем, че един притежател на острови и кораби ще се уплаши от един убиец, при това от онези, за които Христос бе казал: „Татко, прости им, защото те не знаят какво правят!“

Природата на нашия герой бе именно такава — да се плаши от телешко месо или от един късоглед, който не може да забележи разликата между себе си и силата на света… Той се изплаши и ямата забеляза това, защото бързо започна да бие отбой:

— Сега, разбира се… той имаше и своите заслуги… той допринесе, това никой не отрича, обаче моралът беше паднал неимоверно много… Той не зачиташе никого, той ви остави да вървите пеша през пустинята, а подкара кораба, макар и да знаеше, че вие сте собственик.

Той пое върху себе си чуждата вина. Капитан Танев в страха си прие, че сам е убил капитан Бакърджиев, защото бе стъпил на борда на кораба му, защото бе пробудил злото и злото бе стреляло от упор. Когато през нощта те лежаха под зеления губер на черния замък и жената питаше: „Нали съм ти хубавичка, глупчо, кажи, нали съм ти хубавичка?“ — вината, новородената вина затули устата на щастливия победител, накара го да стане и да налее цяла водна чаша уиски и да я изпие.

Любящата жена разбра и попита:

— Пак ли? Той поклати глава.

— И не можеш да останеш в покой, нали? Той поклати глава.

Той й разказа за убийството и убития, за страшния капитан Денчев, който убива и после събира обвиненията, а жената го разбра така и така му рече:

— Знаех… то не може да трае повече от три нощи — това щастие. Върви и търси ме — ще те търся и аз…

И две сълзи се стекоха към устните й, където се раждаше усмивка.

Той хвърли изпитата чаша и положи главата си върху бялата пряспа, там, където се залюляваха неродените още деца, и рече на жената:

— Светът е награда за добрите, ти си добра и аз пак ще ти го дам… нали не плачеш вече?

— Не плача…

— Нали не искаш да го убивам? Нали знаеш, че ако го убия — според старото прабългарско поверие, — ще трябва да взема върху себе си деянията му… Те трябва да се оставят като старите къщи на доизживяване и да се заобикалят, иначе изстрелите раждат нови убийци! — съвсем на един дъх рече ветеринарният и личеше, че дълго е мислил…

Той явно преувеличаваше значението на бай Денчо за света, но и микроскопът преувеличава вирусите на беса, правейки ги много големи и страшни, а те са само един бяс и нищо повече.

Ветеринарният лекар остави погледа си да почива върху крепостната стена на замъка, който висеше над главите им, оттам погледът се зарея из гората отвъд замъка и като се върна пак на беса и вируса бай Денчо, стана, отвори прозореца и погледна тъмните корони на тропическите дървета — черни мехури по дъното на тъмния небесен кладенец. Нещо радостно и бодро го потопи в себе си и пак се върна, макар и за миг, чувството за неизменност на света.

Ветеринарният лекар чу някакво глухо боботене и когато даде ухо, чу, а после и видя приседналите край оградата на дома му бабички, воглаве с поп Гавриил. По един много стар и много заядлив нашенски обичай попът говореше на бабичките преносно:

— А когато българинът се издигне, първата му грижа, сестри мои, е да забрави приятелите си…

Ветеринарният лекар излетя навън, както си беше, сиреч без гащета, и стресна бабичките, а после, заел позата на Адам, когато го лишили от лозовия му лист, по нашенски попита:

— Попе! Що се не обаждаш, човече божи!

— Твоите гавази и преторианци пречат и държаха ни до вчера арестувани…

Наистина в грижите си за новия господар бай Денчо бе наредил да арестуват поп Гавриил и неговите подозрителни бабички, а освободил ги бе по настояване — както ще видим след малко — на конфедерацията във връзка с тържественото брачно тайнство, определено за тая неделя.

Бабичките бяха оставени, поп Гавриил бе въведен в спалнята при голата Лидия, която много се смути, но бе успокоена от попа така:

— Нищо, чадо, нищо, виждали сме и по̀ такива… лежете си спокойно в тая горещина.

Попът се отнасяше иронично към религията си, досущ като всеки служител към службата си, но скоро бе принуден да заговори сериозно, защото лекарят го съсредоточи на бърза ръка.

— А за какво ти беше този остров? — замислено, опъвайки брадата си, попита поп Гавриил.

— Полакомих се… Пък и той сам ми го подари…

— Това добре, ами корабът за какво ти бе изтрябвал? Или се боеше да не те излъжат… та в качеството на доказателство — така ли?

— Знаеш ли, може и така да е, не знам, но като ме… когато се почувствувах победител там… в банята… сигурно поисках да отмъстя за всички минали страдания… Сигурно за това ми е трябвал.

— Не. Не хваща дикиш.

— Знаеш ли… може би заради нея…

— Повече е вероятно.

Лидия Сматракалева бъркаше нес кафе за бабичките в кухнята, а попът и доктор Капитан Танев се упояваха с уиски в тази нощ, която трябваше да прелее в невиждан карнавал по случай най-голямата женитба на вековете — екипажът на могъщия трансокеански противошоков лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“ и секс-сестрите.

Неуморният бързоходен траулер „Петко Атанасов“ се съсипа да мъкне бутилки и каси шампанско и бира. Курсираше между острова и континента също така и бързоходната фрегата „Бристол“. Само лайнерът не можеше да бъде използуван, защото точно по това време се покриваше с дебел пласт боя носовата му част, за да заблести името на „Капитан Ноньо Бакърджиев“, човекът, който така или иначе, зле или добре, през бури и несъгласия бе довел този лайнер до топлите води на безбурното щастие… Това се знаеше, това се чувствуваше от хората, изглежда, дори и самият капитан Денчев чувствуваше нещо такова, защото лично следеше да се остърже докрай старата боя, да се стигне едва ли не до ламарината, а също така съобрази и нареди и върху спасителните столове и лодки, върху поясите и навсякъде, където можеше да се пише или се четеше „Тристан и Изолда“, „Изолда“, „Али Ботуш“, да бъде нанесено името на героя. Нещо повече! Изглежда, под влияние на стария артрит и морската влага капитан Денчев бе имал време да се съсредоточи и на мястото, където бе седял и свирил за сетен път с кокалената си цафара капитан Бакърджиев, сега бе поставена месингова плоча, на която пишеше:

Тук завърши жизнения път и започна безсмъртието на капитан Ноньо Бакърджиев. Слава!

Но въпреки това двата кораба успяха да набавят необходимото и могъщата трансконтинентална, противошокова, увеселителна и другоепитетна сватба на вековете започна с мексикански въртележки, бенгалски огньове и всякакви илюминации.