Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (12)

Глава дванайсета
Какъв е този остров. Какъв е този космонавт. Съдбата на матросите, загубени между три кораба

В това време на борда на могъщия противошоков трансокеански лайнер се нижеха събития, едно от друго по-достойни за вниманието на просветения съвременник. Няма да сгрешим много, ако оприличим събитията на борда му с целия океан от звуци, които пълнят всемира, докато описаното от бедното перо на повествователя е не повече от онова, което нашето несъвършено ухо може да долови.

Ние оставихме лайнера точно в момента, когато трябваше да се реши жизнетрептущият въпрос с разпределянето на активистките, които Конфедерацията на активните жени бе имала добрината да изпрати подир лайнера. Ала характерът на нещата, или по-точно, разбиранията на енергичния помощник-капитан бай Денчо Денчев не позволиха да стане това. Капитан Денчев си припомни и тук, на хиляди километри далеч от родината, че пръв дълг на човека, докато е човек, е да се противопоставя. И бай Денчо се противопостави. Той се яви при корабната лекарка доктор Лидия Сматракалева, за да й съобщи, че ще я държи лично отговорна, ако между нейните секс-сестри и неговия персонал се създадат каквито и да било контакти. Разговорът помежду им не можеше да бъде смятан за един любезен разговор, още повече като прибавим и обстоятелството, че доктор Сматракалева мислеше за други неща, по-точно мислеше къде ли може да се е дянал неуловимият доктор Капитан Танев, когото от месеци вече виждаше ту смътно и набързо, ту чуваше наблизо и мимоходом, ту пък въобще не виждаше, а само подозираше присъствието му.

Като разбра, че ще бъде оставен сам на собствените си сили, капитан бай Денчо се прибра и зряло обмисли откъде да подхване работата. Набеляза хора, на които може да се опре, реши тези хора да дават наряди край първокласните кабини и да следят никой да не влиза и да не излиза, но тук се натъкна на първата трудност.

— Ама откъде-накъде ние ще даваме вахта, когато другите си почиват? Хайде де! И таз добра! Каква ни е авантата на нас?

Отначало бай Денчо опита да събуди дремещото под тропическите горещини и от дълга неупотреба така наречено съзнание, ала то не се пробуди и не отговори. Тогава бай Денчо обеща допълнителни наряди сапун за онези, дето ще бдят за моралната чистота на палубата. И това не даде резултат.

— Виж, ако се отдели за нас нещо по-специално, това е вече друга работа.

Такъв компромис със съвестта и разбиранията не бе по силите на помощник-капитан Денчев.

— Той психопат ли е? — осведоми се доктор Сматракалева, когато капитан Бакърджиев запита защо бай Денчо не позволява никакви контакти между активистките и персонала.

— Може би имате някакво право! — замислено, отпи от чашата си Бакърджиев. — Аз не съм разглеждал въпроса от този аспект. Наистина един човек трябва да бъде луд, за да иска здрави, прави моряци… нали така?

— Точно така…

— Това си е напълно в реда на нещата. Да. Наздраве! — рече капитан Бакърджиев и стовари юмрука си на масата. — Жената е лост. Архимед е искал лост. Трябвало е да вземе жената и да завърти света.

Доволен от тази своя мисъл, капитан Бакърджиев се попита наум защо ли не вземе да раздава жени на персонала за особено добри прояви в областта на трудовата дисциплина.

В това време по уредбата бе съобщено, че ще има събрание с прожекции.

Избръснат и лъснат до розово, персоналът на могъщия трансокеански лайнер се стече на палубата, където щедростта на бай Денчо Денчев бе достигнала последните си степени. Без никакви словесни увертюри и обяснения той пилееше пред очите на жадния екипаж кинематографичните изображения на страстта и пораженията, надявайки се, че това ще задържи положението без развитие, докато той намери подкрепления в своята самотна и безсмислена борба. На петнайсетата минута от прожекцията могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ получи нов крен надясно, равен по ъгъл на досегашните, и вече можеше да се разбере, че корабът се наклонява именно когато целият персонал се събере на палубата, за да гледа филмите на бай Денчо.

В това достойно и напълнено с драматизъм време риболовният траулер „Петър Атанасов“ с капитан Атанас Петров улови отначало с локатора, а после и визуално своята стара жертва — лайнера „Али Ботуш“ — и тръгна уверено да го товари. През всичките изминали месеци на усилено плаване, победи и несрети траулерът също не бе стоял на едно място. След като проумя, че световният пазар няма да бъде накаран да падне на колене пред мерлузата, ръководството на траулера и по-скоро капитанът му решиха, че ще ловят карас, та ако щат и да ги избесят. И наистина траулерът хукна да преследва пасажите, изкачи се чак до Лабрадорската земя, после слезе до Принц Едуардовите острови, дълго време обикаля около Маркизките острови и Антилите и на края вече бе един изпечен ловец на карас, която за жалост нямаше какво да прави, защото му липсваха капаци за опаковката, а замразеният карас не струва и пукната пара. Придобитата с много труд и рисковани плавания професия на ловец на карас сега Атанас Петров трябваше да заменя с нещо друго, защото онези дървени глави от брега не искаха да разберат какво нещо е конюнктура. Наместо да му пратят подходяща опаковка, те му биеха радиограми да лови риба тон и да я реже на парчета или пък доради, на които сега точно било модата, понеже някога ги ловял Хемингуей, и сега всички лудеели за доради.

Атанас Петров отвърна телеграфически, че им пикае на дорадите и тоновете и продължи да лови карас, като насъбраните количества хвърляше акуратно в морето, за да се отвори място за нови количества.

При едно от тези свои учебно-тренировъчни плавания в Тихия океан мрежите на „Петър Атанасов“ най-после уловиха нещо голямо и по стар навик капитан Атанас Петров точно това голямо нещо сега мислеше да прехвърли върху борда на лайнера. Голямото нещо бе един изкуствен спътник с човек на борда. „А. Петров“ не желаеше да се оплита в такива истории, взе на буксир съотечественика си.

Онова, което е достойно за отбелязване в този дързък акт на морското нахалство, бе, че след като отърколиха на палубата на лайнера облия и от специална металическа материя корпус и го опряха на рогатките му, пиратите — по-точно е да кажем антипиратите, защото бяха дошли да дадат, а не да вземат — премахнаха левия крен на могъщия трансокеански лайнер и го накараха още по-уверено да изправи гръд и рамене срещу Световния океан. И понеже екипажът гледаше досадната голота в някакъв груб филм, никой и не забеляза какво е станало.

Но капитан Бакърджиев не можеше да не забележи. В компанията на една интелигентна и любвеобилна жена той можеше да си позволи лукса да не гледа порнофилми и не гледаше, но това, което ставаше откъм десния борд, откъм подветрената страна той забеляза. И като си помисли, че ще трябва да мъкне нови количества мерлуза, рече унило на жените:

— Наближаваме Нова Гвинея и ако е вярно онова, което съм чел за този огромен остров, там все още е възможно човешко щастие…

— Какво ви натъжи, мон капитен? — осведоми се лекарката, която също бе вече леко пийнала.

— Ще остана. Боря се с желанието да остана някъде, защото, изглежда, вече старея, не мога да обхвана с мисълта си този абсурден свят. В момента мен, капитана на един трансокеански лайнер, ме товарят с мерлуза. Защо? Качват на борда ми проститутки. Защо? Блъскат кораба ми в празни брегове. Защо? Тук имаше един фин човек, аферим на него — говоря за доктор Танев, — той проумя и остана. И аз ще остана.

Един кинематографист би имал обилна работа в този час, ако притежаваше камера и достъп на борда на лайнера. На горната палуба край огромното платно се прожектираше филм за проституцията, секс-ужасите и екипажът самоотвержено гледаше, докато от другата страна, иначе казано, на другия шканец на лайнера, почиваше след своя звезден полет космическият кораб „Маринър“ с космонавт Хърбърт Т. Елиът на борда, а пък точно на бака, прекрачил с един крак месинговата обковка, седеше внушителен мъж в пълна капитанска униформа и свиреше упоено на кокалена цафара. Небивалото чудо — да се изстреля от дами космически кораб — доведе до объркване на програмата за проследяване на „Маринър“, в резултат на което — ще видим по-късно как точно — Хърбърт Т. Елиът чуваше от земята: „Вие вървите отлично, вие вървите отлично, поздравяваме ви, поздравяваме ви, дръжте така, как се чувствувате, вие вървите отлично“, докато изведнаж цопна в акваторията на океана и връзката се загуби. Той имаше основание да мисли, че е жертва на жените не по-малко от капитан Бакърджиев, който свиреше на кокалената цафара.

В този върховен миг капитан бай Денчо Денчев, оставил прожекционната машина да се върти, почука предпазливо на капитанската врата и без да дочака отговор от капитана, който и без това не бе в каютата си, открехна вратата и попита двете дами:

— Да е идвала насам Лолита?

Сега е повече от наложително да направим един лек ретур, да подхванем краищата на една нова нишка, която трябва да бъде вплетена в тъканта на така безпристрастната и автентична история.

Няколко седмици преди да почука на капитанската каюта, за да пита: „Да е идвала насам Лолита?“, капитан бай Денчо Денчев пак бе почукал на същата врата и бе уведомил капитан Бакърджиев, че е наложително да се спре могъщият трансокеански лайнер на най-близкото пристанище, за да потърси един нерез. Защото не бе тайна, че подобно останалите матроси-капитани и бай Денчо Денчев си гледаше прасе, нещо повече — той съветваше всички да гледат стока, било прасета, било маймуни или питони, но да не гледат към кабините на първа класа, където дремеше съблазънта и зееха пропастите на моралното падение.

Тогава капитан Бакърджиев в присъствието на двете жени се бе произнесъл духовито:

— А как смяташ да стане тая работа — нереза ли ще качиш на кораба, или свинкята ще отнесеш до пристанището?

Бай Денчо Денчев не бе отговорил нищо, макар да бе потресен от моралната разпуснатост на човек, който се забавлява с две жени, наместо да гледа и той прасе като хората. И когато Бакърджиев бе повторил въпроса си, Денчев бе въздъхнал:

— Всичко знаем ний и всичко разбираме, колега… — А после след пауза: — Ама какво да правя, като и добичето подобно на някои хора се е разпасало и не разбира, че сме на кораб? Иска си своето, един вид…

В този дух, с двусмислици и прочие, те бяха разговаряли няколко пъти, докато на края могъщият трансокеански лайнер спря на пристанището Малгая. Там в пристанищното заведение танцуваше жена, закръглена по начин, предизвикващ възхищение у всеки ориенталец. А бюстът на тази танцьорка бе нещо, правещо да се прости и приеме за танц онова, което тя вършеше с древното изкуство.

— Леле, Лалка, цялата! — извика в розовия полумрак на заведението бай Денчо и забрави и нерез, и свиня, и лайнер, и всичко останало на света — за миг, разбира се. После се приближи, поръча, седна на нейната маса и започна да пие с поглед танцьорката. Като забеляза това, Лолита, защото така се казваше тя, претупа надве-натри танца, за да не изпусне клиента си.

И те се разбраха.

После бай Денчо в късна нощ похлопа на кабината на капитана и поиска ключ за една първокласна каюта, където да настани Лолита. Капитан Бакърджиев не го свърташе на едно място, дойде да отключи сам каютата и попита:

— Каква е тази жена?

Лолита се усмихваше многообещаващо и чакаше. Търпеливо.

— Другарката Лолита.

Капитан Бакърджиев се облиза и рече:

— Много ми харесва. Мой тип жена е. Върви се разходи, бай Денчо!

— Началство! — с пресъхнало гърло рече бай Денчо. — Не са хубави тия работи, само това ще кажа аз.

Бакърджиев отключи луксозната, кабина и покани галантно певицата Лолита да влезе. После я последва със строева стъпка и хлопна вратата под носа на бай Денчо. Той остана слисан, почака миг-два, помисли и насили вратата. Това бе излишно, защото не бе заключено и бе посрещнат от Бакърджиев със заповедническото:

— Мирно!

Бай Денчо Денчев изпълни заповедта.

В този миг могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ се размина само на два кабелта с огромен айсберг и това бе страшно, това бе кошмарно, като го прибавим към обстоятелството, че корабът бе напуснал пристанището на Малгая на път за Хавайските острови.

— Май нещо буря се захваща, а? — опита се за сетен път да отклони събитията бай Денчо, ала Бакърджиев не се поддаде:

— Ти изпълняваш ли заповед? — помощник-капитанът послушно прибра ръце о кантовете на панталона си.

— Капитан Денчев, свалете си поясока и отивайте в каютата си. Кръ…

— Бакърджиев, недей така…

— Капитан Денчев, вие си спомняте, че в Средиземно море направихте опит да ме арестувате и да завземете кораба. Такива неща аз не прощавам никому. Ясно ли е?

— Тъй верно, обаче…

— Няма обаче!

— Ноньо! — простена помощникът. — Знам те къде биеш и защо, ама бъди човек. Ноньо, ще се разкайваш после, човече!

— Кръгом!

С покорна въздишка човекът се завъртя на пети.

— Остави!

Човекът се обърна.

— Кръгом!

Подчиненият изпълни блестящо заповедта и командирът остана доволен.

Когато вратата се затвори след арестанта, капитан Бакърджиев изгаси цигарата, запали нова, приближи се до жената и я огледа критично от глава до пети. Вече бе загубил желание да продължи играта и, кой знае защо, в душата му нахлу спомен или мисъл за едно танкче, което не върви и което той разглобява и после разплакан връща на другарчетата си. Но въпреки това изръмжа сърдито, когато на вратата се почука, и отказа да приеме когото и да било, макар че отвън стоеше корабната лекарка Лидия Сматракалева. Вратата на една кабина не е чак толкова непреодолима преграда и Лидия даде израз на недоволството си от това, дето трети ден жените на конфедерацията бездействуват, докато капитанът се занимава със своите удоволствия. Онези, които разбират истинския смисъл на библейското прозрение „Множит знания, множит печал“, ще разберат, че капитан Бакърджиев не бе в състояние да оскверни капитанската си чест, пожелавайки приятелката на ближния си в един час, преизпълнен с толкова много знания. Светът и неговите нощи са пълни с любов само тогава, когато знанието спи под миндера, събуди ли се знанието, любовта отива да спи под миндера.

Тогава капитан Бакърджиев остави разсъблечената жена и излезе от каютата и заедно с Лидия Сматракалева подложиха на зряло обсъждане положението на секс-сестрите.

— Всъщност какво точно смятате да правите вие на борда? — рязко попита Бакърджиев. — Как си го представяхте в подробности и… въобще де!

Лидия Сматракалева се впусна в едно кратко, но изчерпателно обяснение, от което трябваше да се разбере, че тук не става дума за някаква програма, за някакво мероприятие, всичко е някак различно от нашите представи, жените не са какви да е, това са убедени феминистки, които търсят приложение на своите разбирания и т.н.

Диалогът помежду им бе доста нервен.

— Чували сме го всичко това — каза Бакърджиев.

— Престанете да слушате само себе си и допуснете, че и другаде може да има разумни същества — възрази Сматракалева.

— Добре де, да не спорим. Какво ми предлагате?

— Да оставите жените да действуват съобразно убежденията си и в духа на разпоредбите на конфедерацията.

— Тоест да раздам жени на екипажа, това ли искате?

— Не ставайте богоравен, бог раздава жените. Вие можете само да не пречите. Или да пречите — по избор.

— И как трябва да стане това?

— Без ваше участие.

— Ние затова сме ръководство, защото нищо не става без наше участие.

След кратко промишление:

— … Вижте, любезна. Жена не може да се дава като ботуши или спален чувал. Тя е нещо по-висше…

— Знам. Принадлежа към този пол и знам.

— … Мерси. Исках само да кажа, че нещата са много по-сложни. Не искам да ви говоря за проблемите на кораба, ала ние сме затънали до ушите, разбирате ли? Буквално до ушите…

— И сега искате да използувате жените, за да се измъкнете или за да ви измъкнем…

— Хубаво е, когато разговаряш с умен събеседник. Не са нужни много думи. Точно това искам — жената да стане стимул за измъкване на „Али Ботуш“… вашите жени, искам да кажа…

Приведените тук думи не са и половината от онова, което двамата си казаха, взаимно ужасени един от друг. На няколко пъти Лидия Сматракалева гласно изрази изненадата си, че може да съществува такъв див ориенталски феодализъм в мисленето, а капитан Бакърджиев каза, че се чуди откъде са изплували толкова много глупост, наивност и ученически представи за живота. И все пак той бе победен от жената, защото на края рече, че му се спи, и сломен от упорството и напитките, изпити междувременно, разреши да се отключат каютите на първа класа и да се оставят активистките на конфедерацията да действуват съобразно убежденията си.

Стана нещо нечувано. Нечувано, невиждано и неописуемо. Жената вамп, жената призрак, жената проклятие, жената въобще започна да се разхожда по коридорите на втора класа, на трета класа, по палубата, по всички палуби и нищо особено не се случи. Отначало моряците стояха на купчинки и наблюдаваха, коментираха и споделяха мисли и настроения, възникнали от движенията на жените. Едни невинни овчици блееха по палубата и се смееха на вълците, които бяха с яки намордници. Намордниците бяха изплетени от кренове, спътници, връхлитания, заповеди, липса на валута, страх да се предприема нещо преди другите. А сигурно и от други нишки бяха изплетени тези намордници, но яки бяха, защото удържаха вълците и направиха овцете още по-дръзки. Брулен от ядовитите и зли ветрове на океана, наклонен ту насам, ту натам според теченията, могъщият трансокеански противошоков лайнер разплиташе паяжината на паралелите и меридианите като някакво уморено насекомо, като някакъв морски Сизиф, който не знае нито покой, нито победа и само пори кълните и реже меридианите, напълно прозрял вече колко измислени са тези така потребни за корабоплаването линии.

И запилян сред вълните и късовете от срязани меридиани и брегове, могъщият трансокеански противошоков лайнер може би щеше да дочака второто, а ако щете, и всяко следващо пришествие, за да възникне от него наново живот с всичките последици от това възникване, ако камбузинерчето Митьо не бе направило опит да се самоубие — осми или девети пореден опит.

Когато го изнесоха на палубата и свестиха от уплахата и погълнатата вода, моряците на лайнера с готовност оставиха любопитните секс-сестри да продължат грижите си. Така се започна любовната интрига на Митьо камбузинерчето и секс-сестра Анне-Лизе Щернербергер от Хановер.

Ала не бива нито за миг да забравяме, че на борда на един кораб всичко, което става всред екипажа, не може да бъде пазено в тайна — другите моряци гледаха какво се върши в Митьовото легло. Не е нужно много въображение, за да си представим бушуващите хоризонти на моряшката страст, пламнала от виденото и изстраданото. В топъл летен ден една овца подскача ухапана от кърлеж и изведнаж цялото стадо започва да подскача. Дали стадният инстинкт или предвечното знание, че огънят само с вода може да бъде гасен? Никой не може да отговори, но след като се чу едно дълго „Еееееей“, полетя един, след него още троица и на края, кажи-речи, целият екипаж на лайнера полетя, без да държи сметка за акулите, без да мисли за опасностите, за намордниците, за мрежите.

Вбесен от станалото, капитан Бакърджиев извади поверения му пистолет и започна да стреля по плаващите подир лайнера доброволни удавници и любители-екзистенциалисти, защото чувствуваше, че трябва да направи нещо, а не знаеше какво. И ако не стреля в един момент, когато целият екипаж напуска кораба, то тогава какъв по-подходящ момент би му се удал?

Разстоянието между могъщия трансокеански противошоков лайнер „Али Ботуш“ и неговия — така или иначе — екипаж започна да расте и по дължина, и по ширина, иначе казано, следван от бялата си диря, лайнерът продължи пътя си, а главите на матросите започнаха да се мяркат далеч назад. Акулите, които следваха кораба, за да си извлекат поуките, не засегнаха никого и нищо, понеже, който познава хората, все едно, че познава света и вселената. Акулата чака да падне едно нещо, една хапка, един човек, но когато изпопада цял екипаж, акулата изведнъж получава намордник от мисли и страхове и започва да яде дребна риба. Или не яде.

Една ледена грамада, един айсберг приюти невинните жертви на страстта, преди да ги застигне кокетната яхта „Бристол“, насочена от същите ветрове и успокоена поради проникването на вода в носовия отсек. И както бива винаги, когато едно зло е отминало, а следващото все още е далече, хората избухнаха в смях.

* * *

Трети, а може би пети, седми или двайсет и пети ден крачеше по пламтящите денем и ледени нощем пясъци на огромната пустиня избегликьойският ветеринарен лекар доктор Капитан Танев и от устата му не слизаше радостната усмивка на щастливец. Прочие скитникът бе така изтощен, че нямаше дори сили да прибере ъглите на устните си и затова оставаше усмихнат, следван от верния Океан, чиято щастлива усмивка бе разделена от увисналия му език.

Когато тръгна да преброди пустинята сам, нашият герой вече бе придобил психиката на победител, без която е немислима нито една победа. Няма такива очила, които да приближат до теб онова, което пише по пясъците на тази огромна пустиня, очилата са твоите пети, петите, с които вървиш и пишеш, и четеш. Когато свърши едната пустиня — сухата, ще начене другата — водната, после зелената, после кафявата и бялата и на пустинята цялата й наука е да се върви, да се чете с петите без точки, само с малки запетайки.

Зад тази истина не могат да се скрият никакви лъжи и най-сетне всред безбрежните пясъци ветеринарният страдалец видя лика на истината. Краят на пустинята е пустиня и нищо повече, макар и пустиня с друго име.

Светът всъщност е любов.

Любов да питаш и да мислиш, любов да любиш и да мечтаеш. Когато свърши любовта, от пепелта й се ражда нов свят и това значи пак любов.

Лекарят спря, обърна се и почака да го застигне кучето, после повдигна главата му и погледна огромната пустиня на двете умни очи, в които се виждаха какви ли не миражи.

По нощните пътища на любовта винаги се срещат хора и деца, които свиркат, викат и хвърлят камъни, но това е невинна игра и евтина радост за онзи, който не живее щастливо — да хвърли камък по куче. Да хвърлиш камък по куче или да изгориш на клада Ян Хус, все е белег, че не живееш щастливо, а не може да живее щастливо онзи, който не позволява отвъд неговия двор да има други дворове. Децата и нещастните хвърлят камъни по всичко, което не им е ясно, и тези камъни, а не времето разрушиха шумерските надписи.

Ветеринарният лекар бе забравил и жажда, и глад и попиваше само любовта от тези кучешки мисли и разбираше, че само на победител могат да се поднасят такива дарове. Човек, който прозре така света и прочете надписите по пясъка му, никога не може да остане жаден, защото знае как се правят водопади от пясъците.

Потънали в своята безбрежна правота, двамата скитници по пясъците може би щяха да отнесат идеята за себе си в други светове, ако по едно време на хоризонта не бе се вдигнал самум. Като не знаеха това добро ли е, или зло, отначало им мина през ума да хвърлят шепи пясък срещу него, защото нямаше камъни, а после разбраха, че не бива, защото самумът доби очертанията на конници с копия и бели наметала.

Две племена, два враждебни народа си разменяха в този зной и невъзможен пек плодовете на омразата. Призрачните силуети, възседнали своите арабски коне, сякаш играеха някаква весела игра — чуваше се честа картечна стрелба, цъфтяха жълтите цветя на пясъчните експлозии, сякаш слънчеви илюминации и огромни вази с цветя се разпукваха. Някой падаше от коня, друг се хвърляше върху му, падаха от конете нови и нови и започваха ръкопашен бой. По някое време конете останаха без ездачи и хората вече се бяха впримчили в единоборство, което пък започна да става все по-забавено, и Капитан Танев разтърка добре очите си, огледа се да види дали верният Океан е край него:

— Видя ли какво стана? От гледна точка на общата теория може и да е право, а все пак е необичайно, не ти ли се струва, че тези хора танцуват? Но да няма никаква шега, няма измама, нали? Танцуват.

И наистина белите призраци танцуваха.

— Моля те, иди…

Не беше нужно да се изрича докрай заповедта — омаломощеното от жега куче понесе с всички сили снагата си през жълтия пясък към полесражението и когато след няколко минути се върна, то носеше между зъбите си кутия „Ротмънс“, а в очите — отговор на въпроса:

— Не, не са призраци. Имат джобове и тютюн в джобовете.

Защото това е най-главната отлика на призраците от хората. Джобовете им. И най-главната отлика между хората също. Онова, което е в джобовете им.

— Нищо ново, нищо ново — мислеше си ветеринарният лекар, докато получаваше сноп светлина върху цигарата с помощта на брилянта от копчето на ръкавелата си. — Както преди хиляди години на моя предшественик Едип, така и на мен сега Сфинксът ми задава загадката — кое е това същество, което започва бой с картечници и пушечна стрелба, преминава после на копия и борба и накрая завършва с танци върху пясъка. И отговорът е тъй прост и лесен, че даже и ти, Океане, можеш да отговориш. Можеш ли?

Те продължиха своя път под слънцето сред палещите пясъци и ветеринарният лекар гонеше скуката на пустинното пътешествие с мъдри разговори монолози с Океанчо:

„На този пясък, чудо мое, му липсва само едно море, за да стане обетовано място и всеки с радост да го пожелае. Добре, ама докато кръстосвахме морето, не бяхме така щастливи, макар да ни се привиждаха пясъците. Значи, какво е заключението? Движение. Пясъкът към морето, морето към пясъка и ние с тебе отгоре — докато можем, ясен ли съм?“

Кучето бе оплезило език и мисълта, която при желание можеше да се прочете в погледа му, бе много банална.

Един „Мираж“ или може би „Фантом“ с бръснещ полет връхлетя буквално над пътешествениците и чак минута по-късно взривната вълна ги застигна и събори на пясъка. Когато избегликьойският ветеринарен лекар се изправи, видя тримата ездачи на камили, забеляза и новите английски автомати на гърдите.

След по-малко от половин час камилите и нашите пленници се намираха под прохладната все пак сянка на едно къмпинг-ремарке в оазиса Сапатуара, запилян някъде из тази неизбродна пустиня. Красивият, сякаш оживял от приказките на Шехеразада млад арабин — по всичко личащо собственик на ремаркето, — се извини на Капитан Танев за този малък инцидент и попита дали хората му са се държали грубо с пленника, като вметна, че на война си е като на война, тази война, която се водела, била още и религиозна.

Така ветеринарният лекар на село Избегликьой научи онова, което и благосклонният читател ще узнае от следващите редове.

Миналата нощ били забелязани странни стъпки по пясъка и проследени от самолети, после и от блиндирани коли били заловени един християнски поп от български произход заедно с девет религиозни бабички, които с една фанатична упоритост твърдели, че са тръгнали да видят Рим, папата и мощите на свети Кирил. Това станало причина, по-скоро повод, за избухване на една светкавична религиозна война между двете съседни мохамедански племена, защото във верските работи правилото, че когато двама се карат, третият печели, трябва да бъде разбирано другояче. Спорът между християни и мохамедани завършва с бой между мохамедани или между християни. Ето защо двете мохамедански племена тутакси започнали война. Но поради изключително богатите петролни залежи двете страни били въоръжени супермодерно, така че войната нямало да продължи дълго, но все пак ще бъде рисковано да се движи господинът по пясъка, където падат самолети и изригват бомби.

— Господинът не е пацифист, нали? — осведоми се любезният собственик на ремаркето, докато отваряше хладилника, за да потърси нещо разхладително.

Ветеринарният лекар се усмихна широко:

— Едно убеждение е като една нота, господине. Човекът пее, не вие и не ръмжи…

Арабинът оцени дълбочината на съждението:

— Импонирате ми. Знаете ли, аз съм шейх на това царство, но по убеждение принадлежа към противниците си…

— Красиво и точно казано.

— Наздраве.

Арабинът си бе приготвил един лек коктейл с вермут и сокове, но все пак жегата и липсата на тренинг го накараха бързо да стане откровен:

— Нали е интересно? Аз заповядах да излетят и трите ми въздушни дивизии и аз ще раздавам ордените на летците, обаче пак аз казвам — противникът ми е прав. За себе си е прав. И го уважавам.

— А виждате ли това куче? — щастливият лекар посочи Океан и остави ръката си в козината му, милвайки го. — Аз съм ветеринарен лекар, ала от наблюдения върху него стигнах до извода, че омразата е една презряла любов…

— Нека си го запиша! — шейхът плесна с ръце. — Трябва да запомня тази мисъл. Точно така е! И племето на Арамакан е било наше племе, ние сме се разделили заради петрола и петролът е техен, колкото наш, и обичта ни е прогнила вече, затова се трепем, имате ли химикалка?

Владетелят покани своя гост да се поразходят, защото войната край няма, и след час двамата кацнаха на терасата на хотел „Хилтон“ край океана. Докато шейхът пилотираше хеликоптера, избегликьойският ветеринарен лекар гледаше възторжено пустинята и се чудеше къде е потънала жаждата и гладът и недоволството му, пак си повтори — за кой ли път, — че този свят е само един поглед върху този свят и нищо повече.

— Знаете ли — рече по едно време доктор Танев, загледан в очите на кучето, — гледайки това куче, идвам до извода, че ние летим високо вече и стреляме от големи разстояния, и оставяме мини със закъснители, и ръсим с отрови, движени единствено от своето милосърдие. Не ви ли учудва?

— Човече! — Шейхът пусна двете си ръце от кормилото и хеликоптерът пое плавно надолу. — Ако сега кажеш още, че ние сме си сами бащите и че сме излъгани, защото узнахме всичките истини…

— Пардон, ще рече, и ти си син на стария Абукадан, така ли?

Силен лай накара двамата братя, познали се едва тук, във въздуха, да се огледат и да предотвратят непредотвратимото. Шейхът грабна кормилото, дръпна го към себе си, хеликоптерът набра височина, а десетина минути по-късно стъпи леко върху откритата площ на хотела.

— И какво правят те? Мама и татко как са? — възторжено питаше младият шейх, прегърнал през рамо по-голямото си братче.

На раздяла — макар че младият шейх отначало не даваше и дума да се изрече за раздяла — те пак се прегърнаха, размениха си момичетата и шейхът подари на Капитан Танев един остров сред океана, остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови. Покъртен от този жест, ветеринарният лекар насмалко не подари „Али Ботуш“, но шейхът не го прие и дори се намръщи:

— Ти си беден, мигар не виждаш? — рече шейхът и бутна настрана момичето, което си играеше с брадата му. — Но щом четеш вече по пясъците, скоро ще имаш всичко, вземи сега острова и не подарявай нищо на брат си. Какво ще кажеш?

Ветеринарният лекар каза:

— Брат, който очаква от теб дар, ти е мил, колкото пустинния пясък — каквото и да му дадеш, всичко ще погълне, нищо няма да върне и накрая ще ти каже, че нищо не е погълнал. Човек, който не чака дар, а го получи, ни е мил, както земята е мила на слънцето.

После хеликоптерът отново се понесе в мастиленото небе и скоро остави нашия пътешественик там, където бяха полесражението, ремаркето и стъпките върху пясъка.

И продължи своя път този собственик на кораби и острови, собственик и на пустинята, която сега разчиташе и завладяваше.

Какво още може да бъде пустинята?

Отпочиналият през нощта Океан даваше умни и смислени отговори. Когато Капитан Танев го запита, кучето отвърна:

„Ами например може да бъде космос. Всемирът. Безкраят.“

Стопанинът остана видимо доволен и започна гласно да разнищва отговора.

— А това ще рече, че сега из пустинята на всемира крачат Земята — Капитан Танев и Луната — кучето Океан. Крачат те с приливите и отливите си, с полюсите и екваторите си, с орбитите и проблемите си не от кръчмата до завода и от завода до дома и търсят някакви по-общи закони, написани върху пустинния пясък, доволен ли си?

Океан излая кратко, но така радостно, че ветеринарният лекар спря, стисна го за ушите, разтърка ги и после го помилва по муцуната.

— Не бъди суетен. Ако ти си луна, то тогава аз пък съм първият човек, който стъпи на Луната и разбра, че кучето прилича на стопанина си и мисли като него.

Един „Мираж“ раздра тишината и сянката му бе последвана от сянка върху лицето на лекаря.

— Разбира се, един владетел на острови и кораби може да бъде умъртвен от жажда и едно умно куче, което може да мисли и да чете чужди мисли, куче, което сравняваме с океана, може да бъде оставено да пази бостан или да завръща кравите… „Не мисли за тях, много те моля!“ Океан изскимтя, за да накара стопанина си да го погледне, после го изпревари, подскочи и лизна ръката му, ала „Миражът“ бе събудил други мисли и лекарят се луташе в леса им. Той се видя отново със синия печат между замразените бутове канадско месо.

Пясъкът започна да става все по-едър, дребни, а после и пораснали в сухата трева камъни го смениха и когато човекът и кучето се изкачиха на билото на облото възвишение, пред очите им се разкри невероятна картина: едно село, досущ като Избегликьой, лежеше в дола, в сухото дере между двата хълма, по всяка вероятност отдавна запуснато, безлюдно. Нашите пътешественици бързо се озоваха на площада и докато погледите им търсеха между познатите огради, дворове и стени, покриви и кубета отговор на въпроса, нощта се спусна над пустинята и направи истината по-близка до приказките — такава, каквато тя трябва да бъде, а не палеща и рязка като слънчева светлина, в която всеки се кълне, пък никой не може да понася. И те се питаха — човек и куче — дали това не е историята на старото село Бърдарски геран, което някога един владетел бе докарал чак от далечен Банат, за да учи българите на земеделие, да ги учи да стопанисват. А може би някога така пътуваха през океана френските селца и фортове, испанските домове и хациенди, английските имения, както пътуват сенките на дърветата, както пътуват листата на презрелите цветчета и тичинките — да оплодяват и да дават нови плодове. И в топлия мрак, в мастиления мрак двамата пътешественици виждаха да дава плодове, да пониква и да разцъфтява в пустинята село, да се гонят деца, да мучат крави, да се стеле дим. На една пустиня й трябва само малко камъни и малко мрак, за да стане тя едно отминало село, един мираж, едно видение така леко, както ставаме млади и влюбени, когато изпием литър-два от лъжата, в която е истината.

Те полегнаха върху чардака на една от запустелите селски къщи и се загледаха в едрите, охранени и тлъсти звезди, които могат да виреят само над пустините. Капитан Танев постави своята фина ръка под гъстата си, непокорна коса и топлият, малко басов, малко пиянски и продран от тютюна глас помилва слуха на кучето, също поставило глава върху предните си лапи:

— Голяма глава прочетохме днес, чудо мое, и съм доволен. Като че ли и пустинята може да ти разкрие колко кръгла е земята, а даже и вселената. Ако човек някой ден полети между звездите, ще види само онова, което разбира, както например ние с теб се довлякохме до това село. Да имаше някакъв начин, бих останал тук… а? Дали бих останал тук?

Кучето го лизна по ръката. Някъде из дълбините на пустинята се проточи жалният лай на чакалите и после пустинята запя своята нощна песен.

— Сигурно им е добре — меко пращеше хубавият бас на лекаря. — Добре им е на тези зверове тук… И ако ги пренесеш през цялата земя, ще спрат отново в Атакама или Гоби — роденото в пустиня няма да види нито цирковете, нито глобусите, нито пистите, нито баровете, ще го тегли все към пустиня. Както и нас хората ще ни тегли да преодолеем звезди пустини, разстояния от милиарди мозъци, всеки от тях побрал безчет светлинни векове, за да намерим някъде другаде, отвъд мозъците хора, подобни нам, които си бият жените, пържат яйца, покръстват диваци и изхвърлят наемателите за неплатен наем. А ако видим друго, ще го смятаме за пустиня. Нали е интересна тази глава от пустинния роман, чудо мое?

По-скоро пустинният студ, отколкото молбите на Океан „Моля те, остави ме да спя“ накараха най-сетне ветеринарния лекар Капитан Танев да престане да отегчава тишината. Ала още с първите слънчеви лъчи, целунали земята и загубеното в пустинята село, той си спомни за своето щастие, за своето богатство и плесна ръката си, която по стар навик посегна към дясната китка, за да провери пулса. Мина му през ума мисълта, че един пълководец, спечелил вече битката, не брои патроните, които му остават. Той бе вече щастлив като пустинята, с която бе просмукан, оставил встрани всички океани и градини, всички петроли и брилянти, които може да съдържа една пустиня. И подир тези несметни богатства пак се появи старата дрипава мисъл за лъжата — та нали всъщност той, избегликьойският ветеринарен лекар, тръгна от едно село, защото се чувствуваше измамен, и накрая достигна друго село, за да се почувствува победител? Какво бе станало, за да се промени така светът?

Сега Капитанчо се запита дали не би могъл да заложи кораба „Али Ботуш“ и да продаде острова, да подкрепи своя брат и да овладеят пустинята, да обединят Франция с Бенелюкс и тогава, спекулирайки между Америка и Китай, да стане най-богатият и велик владетел на цялата пустиня, каквито не се срещат в нито една от приказките на Изтока, каквито можеш да срещнеш само в клиниките на силно развития Запад.

Сега лекарят усети, че е наближил оградата на високия зид, зад който живеят великите владетели, резерват за титани и небръснати колоси, и прокара замислено пръсти между брадата си.

— Ще ми се пръсне балонът от величие! — засмя се той, след като реши, че е време да се обръсне. — Ама балон без кош — отпиши го ти него. Какво ни пречи да поставим в коша на нашия мисловен балон този кораб, който може да ни върне в нашето село?

Селото, което можем да наречем дори погрешно адресирана колетна пратка, бе останало далеч назад в пустинята, когато над главите на нашите славни пътешественици прелетя някакво кокетно розово-бяло самолетче със смешно разкрачени, сякаш рахитични колесарки и гордо наперени крилца. От самолетчето полетя малък пакет с парашутче и когато Капитан Танев го достигна и повдигна от земята, пак попита кучето си:

— Знаеш ли какво има? Хайде де? Нали четеш мисли?

Омаломощено от глад и жажда, кучето само въртеше езика си от ъгъл на ъгъл в устата си и чакаше.

— Напъни се де, направи ми удоволствието да отгатнеш?

Кучето уморено повдигна едната си лапа и се плесна по челото, после написа в погледа си мисъл, която лекарят обори:

— Не, не е от брат ми. Брат брата не храни, чудо мое, а тук има храна, както усещаме вече… Друг някой се е сетил да ни нахрани и той е някой, дето чака нашата благодарност, а човек обикновено не благодари на брат си за нищо и затова не получава какво? Не получава също така нищо. Или го получава с ругаене и съд. Значи, ключът на загадката е, че това е пакет от някой, дето си има всичко, ама си няма благодарност. И иска да му се споменава името. И доколкото пък в тази част на пустинята няма чак толкова богати и заможни владетели, трябва да чакаме и предполагаме, че е дар от някой тиранин, дето избива своите, ама угощава чуждите.

Той вече бе разтворил пакета, в който имаше сухар, шоколад, дребни сладкиши, яке и карта и едно кратко писъмце, в което на френски и английски го поздравяваха, че е прекосил границите на имамата, ленно владение, земя на древен народ, пробудил се за нов живот, който благодари на всички, които му съчувствуват в борбата срещу проклетите и заклети врагове от племето зетор киву киву.

Накрая имаше поздрав и сгъваем лък с малки стрели, напоени с отрова, за отбрана при нападение от терористи.

Повървяха още два дни и една нощ из пустинята двамата наши пътешественици и настроението на ветеринарния философ се менеше като дюните под напора на разни ветрове. Понякога той просто сядаше и съобщаваше на Океан, че няма смисъл да се продължава разходката из този абсурден свят, където един владетел ще избива своите братя с отровни стрели, за да купи самолети, с които да пуска колети на хора, които биха му симпатизирали при избиването на братята, а после ставаше и бодро водеше Океан, напред, обяснявайки му, че ние летим далеч и високо именно защото сме заблудени и защото нищо не ни свързва, кошовете ни са празни и само при празен кош един балон лети като пеперуда подир една благодарност, взривявайки по пътя си баражи, села и континенти, ако се наложи…

После дюните на настроенията започнаха да се втвърдяват и се превърнаха в предпланини, могъщи вериги на радостта и възторга, чийто стръмен връх бе могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“, устремил могъщия си корпус насам, към своя стопанин, като куче, понесло се във вихрен бяг при първото повикване.

Те приседнаха в топлия пясък и зачакаха. Като куче, което обича стопанина си, ала е изяло пъдпъдъка, могъщият трансокеански лайнер се плъзна встрани, успоредно на брега, после пое обратно и заби към дълбините на хоризонта.

— Ще се върне, бъди спокоен, не лай! — рече лекарят. — Ей точно това ни трябва, за да бъдем истински честити. Като меря себе си, страданията си, ума и способностите си, викам си: „Не ти трябва повече, един кораб ти е достатъчен, вземи го, па си живей като другите корабопритежатели. Онасис прекали, какво е това неговото? За два милиона долара кожено палто, то неговата кожа не струва колкото палтото… Защо да не е умерено? Наместо цяла флота с милиони тонаж вземи си един лайнер, грижи се за него… не съм ли прав?“

Изглежда, че и могъщият противошоков трансокеански лайнер „Али Ботуш“ долови тези мисли и те подразниха любопитството му, защото с първите звезди по небосвода и той заора в пясъчния бряг на континента.

В интерес на самата истина сега се налага да се върнем малко назад, при нашите корабокрушенци, които в момента се смееха и се заливаха от смях върху гладките ледени стени на огромната полярна песъчинка, след като изоставиха кораба и задълженията си. Докато все още не бе се спуснал полярният мрак, хората виждаха очертанията на риболовния траулер „Петър Атанасов“ с капитан Атанас Петров и макар да зъзнеха, си даваха кураж, че ще бъдат спасени. Ала увлечен в гонитбата на един богат пасаж карас, капитан Атанас Петров само махна с ръка, когато му докладваха, че има хора зад борда, докато лайнерът се отдалечаваше. Освен това на хоризонта се виждаше луксозната фрегата „Бристол“, забила нос във вълните, а имаше още и айсберги, и въобще „Петър Атанасов“ си отплува подир пасажа карас, след като капитанът му характеризира положението така: „Те ако са луди да се давят, аз не съм луд да ги вадя. Мен главата ми е пламнала, от години плана не съм изпълнявал, сега остава и хора да почна да вадя! Пълен напред!“ Това беше смешно и хората се смееха и най-смешното бе, че те не се смееха на смешното, а смешното безспорно е, че един риболовен траулер спасява чужди спътници, но не и свои моряци и че хората загиват в океана, защото някой запретява достъпа на жени до мъжете. Хората си се смееха, защото ги беше много страх от този Ледовит океан. Ала дори и в Ноевия ковчег някога не са се водели разговори за потъналите светове, нито за световете, които ще изплуват, бог знае за какви глупости са се кискали съществата в Ноевия ковчег:

— Ама как го хвана, а? Видя ли как го хвана?

— Тия, германките, са майсторки…

— Аз познавах една чехкиня…

Горките моряци! Дали пък стадното прескачане на парапета не бе плод на страстното желание да заслужат — подобно на Митьо камбузинерчето — женска милувка и веща ласка? Ама не тръгнаха ли някога хуните след Атила по същия начин — за хляб и ласки?

Екипажът на луксозната фрегата „Бристол“ бе улисан да изпомпва водата от наводнения отсек и понеже пробойната бе голяма колкото бе и капацитетът на помпите й, работата не спореше. Матросите на „Бристол“ работеха вече трети ден на смени и понеже нямаше хора за четвърта смяна, спяха по шест часа, подир което пак включваха помпите и започваха отново.

В утрото на третия ден яхтата застигна и отмина един айсберг, гъсто заселен с корабокрушенци, които ядяха някакво опърлено, ала неопечено прасе. Тук може само да се подметне, че това бе злополучното прасе на корабния моралист капитан Денчо Денчев, заклано след арестуването на стопанина му под предлог, че уж се движи в нарушение на заповед по палубата, а всъщност защото падналият няма приятели, както още и по причина, че вече бе студено и по нашите краища в студените месеци най-приятното нещо е клането на прасе. Една загадка обаче си остана. Никога не се разбра как закланото и опърлено прасе е прелетяло през фалшборда, дали не е съборено от крена на кораба, защото бе бая голямо прасе, повече от стотина кила свинкя, но, така или иначе, то свърши добра работа и спаси, кажи-речи, живота на нашите корабокрушенци. Спаси го, казваме, защото луксозната фрегата „Бристол“ с наводнен първи отсек и клюмнал нос мина край айсберга и сякаш мина не край айсберг, ами край турски гробища — екипажът й спеше след дългото изпомпване, а пък екипажът й бе съставен от немци, които умеят славно да спят при всички положения, стига да се полага и да е уставно. В този миг на разминаване някакъв шквал, някакъв силен порив на ледения вятър извъртя „Бристол“ по вълната и както се разбра после, с ляв галс го понесе към подводната част на айсберга, при което му направи още една пробойна, този път в последния отсек, с което подир миг само го извади още веднаж от строя, ала възвърна равновесието му. Сега немците излязоха на палубата и най-невъзмутимо хвърлиха спасителните си лодки, при пълен ред и дисциплина се оттеглиха от кораба, който скоро бе зает от нашите измръзнали жертви на любовта и безсмислените забрани.

Тежко потънала, фрегатата „Бристол“ продължаваше да се държи на вода, а екипажът на „Али Ботуш“ усвои един голям урок по мореходство, сравнявайки своя могъщ лайнер с това жалко корито. Може би в този миг в техните души пламна и замъждука нещо като любов към родния кораб, съзнание за онова, което са напуснали, но не и преди това. Ние разбрахме какво е за нас планетата Земя едва по време на космическото откъсване от нея.

Спасителните лодки пърпореха с малките си моторчета към брега, корабът „Петър Атанасов“ гонеше карас, за да я прекара през трюмовете си, а могъщият трансокеански лайнер се люлееше по волята на вълната, без екипаж, носен към пясъчните брегове, сред този полярен студ, пълен с жени, които имат други схващания за любовта.

А над град Хага вече се спускаше есента — златна есен, пълна с жълти листа и топла влага от океана — позната картина на есента над същия този познат град, където е седалището на международния съд. Именно в този град и в международния съд тази сутрин трябваше да се гледа за първи път делото срещу могъщия трансокеански противошоков лайнер „Али Ботуш“.

В основата на всяка перла винаги има едно мъничко и просто зърно пясък, значи в основата на всеки блясък има по нещо просто и понякога нечисто и щом се дойде до спор, това винаги може да се докаже. С това се препитаваше и славеше през миналите десетилетия международният съд в Хага, за който някои казваха, че бил нещо като звънец над болничното легло на страдащото човечество. Когато човечеството усети, че нещо го боли, натиска този звънец и понеже звънецът отдавна е изолиран и няма кой да го чуе, човечеството или само става и премахва болката си, или пък продължава да я понася. Но, разбира се, преди това звъни, тоест, съди се в международния съд в Хага. И ето сега бе дошла призовката на „Али Ботуш“, обвинен от Корпорацията на гражданите, които чуват трудно, както и от Конфедерацията на активните жени, която бе наела „Али Ботуш“ и върху която сега косвено падаха обвиненията на Корпорацията на гражданите, които чуват трудно. Корпорацията се чувствуваше обидена от дизентерията, избухнала на борда на лайнера по време на честите връхлитания на африканския бряг, когато бяха спрели машините и нямаше вода. Към това бе прибавена и преписката на една млада и древна страна, връхлетяла на няколко пъти от споменатия лайнер „Али Ботуш“, претърпяла сериозни щети, в резултат на които е паднала властта и е дошла нова власт.

За жалост или кой знае защо, но призованият лайнер не се яви на делото в Хага и се наложи то да бъде отложено.

„Али Ботуш“ в този момент възсядаше пясъците на древния и млад континент, останал без екипаж, а екипажът му се люлееше върху своя полупотънал спасител „Бристол“ на два-три кабелта пред лагуната на остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови. И една безпристрастност, една справедливост налага да подготвим пристигането на изстрадалите матроси, претърпели глад, студ и опасности, лишени от женска ласка и двигател на яхтата, като опишем острова, към който бавно и с риск да се натъкнат на коралов риф те приближаваха.

Това бе островът, подарен на ветеринарния философ Капитан Танев, и защото той бе собственик на лайнера, а сега, когато го гонеха съдии-изпълнители и хагски полицаи, едва ли някой би оспорил собствеността му над отговорността, която го чакаше.

Открит през 1002 година от достопочтения дон Силвиано Родригес Перейра, островът бива наречен на името на принц Едуард — инфанта на испанския престол, ала наскоро след това баща му крал Фернандес Х. абдикирва, синът бива обезглавен, и на престола се възкачват меровингите, поради което и островът бива забравен, още повече след като стопанското му значение не е било по-високо от нула. По-късно, към 1228 година, втори смел мореплавател, а именно сър Херберт Меливолти Джулиано, англо-италиански мелез на служба при имама на Оман, забелязва Принц Едуардовите острови и ги отбелязва в корабния дневник, обаче този дневник потъва заедно със сър Джулиано и кораба вследствие бунт по време на буря. Островите биват отново забравени, за да минат още сто и петдесет години и да стигнем до кавалера Рамирец или Рамирес, който забелязва този наниз от перли и символично ги прибавя към диадемата на своята кралица Мария Ненаситната, управлявала по това време Португалия заедно с един английски принц, а именно Едуард, комуто тя винаги подарявала по нещо голямо, когато оставала доволна от държанието му. И понеже принц Едуард бил получил доста такива подаръци, не си направил дори и труда да отиде и да ги види, ами изпратил своя изповедник и духовен наставник, абата Монперне, с когото заедно кроели планове как ще съборят великата Армада, ще овладеят английския престол, когато ненаситната Мария си раздаде цялото царство като подаръци за проявена мъжественост. Така абатът Монперне тръгнал да покръства островите на своя принц и повече не се чул и не се видял — и както се изяснило два и половина века по-късно, бил изяден своевременно от аборигените. Едни по-късни изследвания доказват, че местното население е може би гост от други, извънземни цивилизации, има много паметници за това, скафандри и дори перки от космически кораби, ала на свой ред човекоядците от съседния древен и млад континент са покорили островите преди белите проповедници и откриватели и са ги направили човекоядци, защото, преди да е податлив към каквото и да било друго, човек е податлив най-паче към злото и себеизтреблението.

В следващите няколко века остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови започнал да служи на древния и млад континент за това, за което служела по същото време Америка на Европа — сиреч да се заточават крадци, разбойници и авантюристи, еретици и престъпници. Изумителното в случая е, че когато натикаш на един остров или върху един континент хиляда или милион изпечени престъпници, те тутакси се превръщат в кръчмари, коняри, файтонджии, трапери, рентиери, проповедници и — както си му е редът — известно число престъпници, крадци и еретици, което никога не е по-голямо от числото, което би се образувало, ако на острова изпратим например евангелисти, вегетарианци и добряци-оптимисти.

Така че, след като били заточени на този благословен остров, престъпниците тутакси започнали да сеят сорго и да ашладисват плодни дървета, построили си къщи и посадили лозя около къщите, с една реч — заживели в мир и любов. После пък любовта направила да им се родят много деца, а много деца най-често са много грижи и ядове и гладове и покрай всичко това изчезнал мирът, захванали се едни войни от локален характер, от общ характер, религиозни и смесени — въобще получила се една доволно пъстра и величествена история, която по нищо не отстъпва на Светата инквизиция, Великата френска революция, макар тези неща да са неизвестни нам, на хората от Севера, както и обратно. Прочие ние, несретниците от тази планета, вечно сме склонни да се заблуждаваме, че слънцето е поставено да свети именно нам, и по същия начин третираме и историята. А знае ли човек? Дали пък на края няма да се окаже, че старият Коперник греши и това кое около кое се върти няма да зависи главно от мястото, където си стъпил?

Към наши дни остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови може да бъде причислен по-скоро към западналите и изоставени, отколкото към цъфтящите острови. Платило кървава дан на всичките видове несъгласия, сега населението се препитава от риболов на карас, отглежда лозя, за да задоволи вътрешните си нужди — главно от алкохол. Някаква особена върховна власт няма, или по-скоро има две власти — едната на белите нашественици, която черните не признават, и една на черните, за която пък белите не подозират. Има, разбира се, и генерал-губернатор, но понеже островът е беден и няма кой да му плаща заплатата, то и старанието на губернатора е пропорционално на възнаграждението.

Една интересна особеност — присъща може би само на народите от южните морета. При всяко по-значително събитие от живота на острова — например минаване на пасаж от карас или ново увеличение на данъка върху общите цифри — тук се устройваха пищни карнавали. Три дни и три нощи народът се весели и обикновено изпуска пасажа от карас или не плаща данъка върху приходите, както не плаща и другите данъци. Тогава пък губернаторът изкарва на площада някакви наемни полицаи — те винаги пристигат с голямо закъснение, понякога седмици след карнавала, защото не е лесно да се наемат и превозят бързо — и тези полицаи стрелят по населението, а погребението на убитите демонстранти се превръща в нов карнавал на песните на протеста и всичко започва отново.

С такава именно феерична веселба, приказен карнавал посрещна полупотъналите корабокрушенци от фрегата „Бристол“ населението на остров Хико. Този карнавал бе устроен в чест на една също така по чудо спасена група, съставена от един поп и седем облечени в тъмно бабички, принадлежащи към ортодоксалната или, иначе казано, източноправославната религиозна фракция на християнското учение за строежа на света. Неколцина пияни от ром очевидци твърдяха, че са видели как попът с компас в ръка и бабичките идват направо по вълните, ала никой не повярва на тази версия и никой не разбра думите, които казваше попът на бабичките:

— А ето сега, сестри мои, ако продължим все на юг, то ние без друго ще стигнем свещения град Рим, където е седалището на римския папа…

Духовникът бе прав, доколкото всички пътища водят за Рим, и неправ, ако помислим колко дълго е все пак разстоянието от Тропика на Рака до Рим. Ако благосклонният читател принадлежеше към други столетия или четеше тази дива история в голяма топла соба, до голям шпор, където горят сурови мешета и върху шпора къкре покръкло и мирише на горена захар и печени кори от ябълки, то ние с удоволствие бихме му разказали как отец Гавриил и въпросните бабички — много повече на брой при тръгването — в един топъл ден на зрелите дюли тръгнаха пеша към Рилския манастир да съчетават полезното със задължителното и приятното с вероятното — някаква смесена екскурзия за движение по компас и карта и сляпо ориентиране попадна в ръцете на поп Гавриил и така — както прочие и при случая с могъщия трансокеански лайнер, комуто бяха изпили компасната течност — тук пък компасът на поп Гавриил бе произведен от някаква мошеническа кооперацийка, която, нямайки буквата „дубъл ве“, за да означи „Запад“, бе пуснала компаса с две южни посоки. Така и лайнерът, и движещата се по азимут религиозна спешна кавалкада се появиха чак по тези ширини.

Докато хората хвърляха конфети и гърмяха с халосни жабчета и патрони, пиеха и изтръгваха от китарите всичко, на което са способни тези прости инструменти, бабичките питаха:

— Отче, а кога ще се връщаме? Че то май множко стана вече…

— Търпи, сестро, с търпение всичко се постига — съветваше я духовният наставник и гледаше сочните тела на аборигенките, които се виеха около него и в негова чест.

В това време и на хиляди мили, морски и сухопътни, през левги и километри един аскетичен мъж с много фино и почти аристократическо лице се разхождаше из своя кабинет с ръце отзад, говорейки на един як и набит здравеняк следните думи:

— И се обърни към прозореца, когато говориш с мен, защото лъхаш на кромид и вино като… Моля, обърни се!

— Другарю Сматракалев…

— И колкото повече избягваш да ме наричаш „другарю“, толкова по-добре е за теб. Макар и да се сдържа човек, принуждавате го да ви подчертава колко много го отблъсквате…

— То тъй, ама на един огън се печем ний…

— Огънят, на който се пека аз, ти не можеше и да видиш, защото си… хайде! Говори, кажи да чуя какви още мръсотии сте вършели от мое име…

— Друг… Сматракалев, както казват другарите от Великобритания — парите нямат миризма, друг…

— Ама стига вече с тая дружба! Видя се колко сме другари аз и ти.

— Ама друга… добре де, няма… това ни дойде тогава дюшеш, понеже се искаше да се докаже, че жената е човек и се търсеше под дърво и камък валута… и ние тогава си казахме…

— Като си го казахте — защо не го казахте и на мен?

— Щото вие сте много… много сте принципен, другарю Сматракалев, и понеже вие… Нали по случай такова… в Палестина тогава… Не де, понеже ние си казахме — ами да осигурим материалния стимул… И като имаше и необходимото идеологическо въздействие…

— Кой?

— „Тристан и Изолда“, „Али Ботуш“ де… Слабият, с аскетично лице мъж приближи якия селяк, повдигна гнусливо брадата му с два пръста и впи поглед в тези кафяви, сякаш неорана угар очи, угар, в която и пръчка да посееш, бич ще поникне, кораб да посееш, вересии ще поникнат.

— По колко разделихте и кои бяхте?

— Ама… защо сега — той още не беше се изплатил! Тъкмо щеше да започне да дава печалби за народното стопанство.

— Кои бяхте?

— Ами главният счетоводител и председателят на АПК-то…

— И кой подписа?

— Вие, другарю Сматракалев…

— Не съм аз! Чу ли? Само това няма да говориш, защото дяволите ще те вземат! Тогава аз бях на големите Григови тържества в Швеция и нищо не съм подписвал…

— Нали дойде Данчето чак в Стокхолм със самолет…

— Вън! Няма да ме намесвате във вашите мръсни сделки! Никога не може един Сматракалев с лека ръка да подпише… Никога…

— Шефе, остави на мен бе! Има сега една работа — ще оправим и катастрофите на „Али Ботуш“, и глухонемите ще задоволим — дай сега възможност, недей така прибързано!

И той сподели безкрайно деликатно, че само от лов на карас се очаква един доход, надвишаващ три пъти задължението на „Али Ботуш“.

— По никой начин. Аз не се меся в това — разбрано ли е? По-гнусен съм от вас, гнус ме е, гнус, разбираш ли?

Сега, в зряла възраст вече, с посребрени коси, Херберт Сматракалев си оставаше все така по-гнусен от всичко, разумен и крайно предпазлив човек.

Секретарката навън долови думите „Погнусен съм, погнусен“ и тутакси включи котлончето, за да свари шоколад на началника си. А когато отвътре зазвучаха тежките бравурни акорди на някаква хенделоподобна, по-скоро бахоподобна маршировка на клавишите по струните на огромния роял, тя внесе шоколада и затвори вратата подир набързо излезлия, зачервен като рак служител от агентството по туризма.

Умната секретарка почака няколко минути в музикален унес и после съобщи на началника си, че е наредила да дойде джипката.

— Благодаря! — с плаха усмивка рече шефът Сматракалев. — Хубаво е, когато поне един човек те разбира. Рени, задушавам се сред толкова много простотия и злонамереност.

Той хвана ръката й, помилва я по-скоро бащински и приятелски, отколкото както и да било другояче:

— Правила ли си опит някога да пришиеш криле на червей и да го накараш да полети?

— Много сполучливо, много вярно! — поклати глава секретарката.

— Няма какво. Страна, родена под знака на Сатурна. Всички прекрасни намерения, всички пориви и велики дръзновения поглъща, за да роди домати… Кажи на шофьора да вземе автоматичната пушка.

— За крокодили ли ще ходите, другарю Сматракалев?

— За крокодили.

— Ау, колко ми се искаше да дойда някога с вас…

Доскоро Херберт Сматракалев ходеше на лов в близките до морето дъбови гори, където имаше ловна хижа и пиано „Петроф“. Свирейки мелодии, близки до слуховото и емоционалното строение на животните, каквито на своето време бе свирил само великият и неразгадан все още Орфей, Херберт Сматракалев събираше наоколо фазани и сърни, които слушаха захласнато и почти хипнотизирано невнятните звуци и пиеха простата радост на музиката, за която малцина за жалост са жадни в това грохотно столетие. И никой не проумя чудото, и всички си казваха, че просто така е било винаги — едни началници сменят други и после се връщат старите, и после пак се сменяват помежду си, и който е имал пиано, пак си го има — дори държавно има, — а добитъкът и дивечът стои под прозореца, щото къде другаде ще иде, след като там му се сипва храната и там са солилките. Но хората никога не могат да бъдат прави, когато говорят общо, и този път също така не бяха прави. Хората не знаеха, че местните ловци бяха построили тази хижа и бяха докарали и пианото дори, за да намърсят с кръв ръцете на Херберт Сматракалев — човека, от когото зависеше да постъпят или да не постъпят на работа по хотелите, а после и да се качат на корабите. Ако сега отстъпим няколко века назад и надникнем в един султански харем, неминуемо ще се изненадаме от факта, че голямата личност, сиреч султанът, е марионетка в ръцете на своите хиляди жени, които си играят с него, както пожелаят, макар да са негови, и късат нервите му със своите хитри и подли ходове, боричкания за първенство и подаръци, облаги и приоритет в леглото, което в последна сметка и доведе до рухването на толкова много мохамедански империи и тронове.

Но Херберт Сматракалев не би бил Херберт Сматракалев, ако се оставяше така лесно да намърсяват ръцете му с кръв и дела. Той ходеше в хижата и прие дори подарената пушка, ала не стреляше никога, защото знаеше, че изстрелът е нещо категорично и неотменимо, при него няма вземане на сачмите назад или прехвърляне на отговорности. По-късно, когато ловците забелязаха това и хитро подметнаха, че не е честно, той промени тактиката и започна да стреля, но високо над или далече встрани от дивеча и пак остана верен на себе си.

А когато могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ тръгна на своя първи пробен рейс, започна се създаването на резерват за екзотични животни. Матросите пращаха на своите близки маймуни и крокодилчета, папагали и една малка жирафичка дори бяха изпратили.

Като изпи своя шоколад, Хер. Сматракалев слезе по мраморното стълбище на този огромен конфискуван дом-канцелария на агентството и се качи на джипката, която трябваше да го отведе до джунглата с крокодилите.

По пътя, който минаваше край великолепния скален манастир, Хер. Сматракалев пак си помечта за времето, когато ще се оттегли от тази кална и гнусна работа — от подкупите, мръсните игри и ходове на хора, склонни да превърнат и най-възвишеното в пари, сигурност, огради, тухли и килими, за да запазят нещо, което всъщност е навсякъде… да се оттегли тук, всред някогашните килии, за да поведе един смислен и все пак аскетичен живот, потопен в бистрите струи на музиката и тишината на стихиите. Гледайки окъпания в светлини и синева отвесен склон, където някога диви и нечистоплътни, ала лениви и затова възвишени духом монаси са мечтали и тънели в небесно блаженство, Хер. Сматракалев си даде сметка, че ще има още хиляди години бъдеще, ако се слее с тая синева, тишина, музика и радост от съществованието.

И мислейки така благо за оная вечна мая, вечна спойка между хората, която ни прави човеци дори и когато помежду ни минават огнените вълни на войните — а може би дори тогава повече, артистът-композитор-администратор сякаш чу да звучат, а сетне и видя наредени върху пистите на петолинието, на шосето към хармонията и единството ноти, не усети как извади пътния лист на шофьора и в безпаметно вдъхновение започна да нанася нотите „си-си-до-ре-ре-до-си-ла, ла-си-си…“

Хер. Сматракалев нито познаваше, нито обичаше Лудвиг ван Бетховен, ала по някакви странни капризи на неведомото нотира, без сам да съзнава, прочутата Ода на радостта из още по-известната и прочута Девета симфония на популярния автор от град Бон Лудвиг ван Бетховен.