Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (10)

Глава десета
Капитан Бакърджиев започва да ръководи твърдо и старомодно своя кораб, арестува своя помощник, отнема му жената, държи се безпринципно с нея. В резултат симпатиите преминават едва ли не на страната на арестувания. Но това е само временно

Забравено бе и като така не подлежи на вписване в биографията на могъщия трансокеански противошоков лайнер онова необяснимо и страшно време на периодическите връхлитания върху бреговете на древния и млад континент. Само една злопаметност, само едно голо познавателство би могло да ни накара да ровим сега корабни дневници и да проучваме защо е ставало така. Имаме много хипотези, някои смятаха, че в основата на честите връхлитания върху брега лежи грешката в компаса, предизвикана от изпиването на спирта, други допускаха и не без основание, че тук има пръст автопилотът, който върши добра работа във въздуха, но на море е една глупост и престъпление и би било по-добре откривателят му да го експериментира в своята родина, наместо да го изпитва на наш гръб… Имаше даже и хора, които смятаха, че по време на първата авария могъщият трансокеански лайнер е получил някакво изкривяване на оста на винта и затова чертае голяма дъга, която периодически го изхвърля на брега на древния и млад континент… Можеше да има още и какви ли не хипотези, в мрака никнат всякакви бурени, а по въпроса имаше наистина мрак, защото ръководството бе възприело схващането. „Ние да видим нас си, нашата дисциплина, а за кораба има кой да мисли.“

Погледнем ли ведрите, окъпани от светлини и радост небеса, или дървесата, които ухаят над старите, тревясали гробове, изведнаж прозираме колко глупаво нещо е песимизмът и как всичко лошо има своето оправдание и много причини за забрава. Песимистите, които се ровеха в причините, блъскаха глава и ломяха мозъци и схващания над тези необясними връхлитания, останаха само със спомена за труда си, а веднага след като натовари на борда си корабния моралист и последните пазачи на тайнствената цистерна — заедно със самата цистерна, разбира се, — могъщият трансокеански лайнер сякаш се осъзна или сякаш се отврати от брега и пое своя син път по сините вълни и продължи да вписва невнятните редове на своята шантава биография върху вечната книга на морето. Минаха дни, минаха седмици, месец мина, да, точно месец мина, откакто и последният старец със своето дървено куфарче изкатери трапа на „Али Ботуш“, а никакъв бряг на древна и млада държава не се виждаше, даже и чайки липсваха.

В този утринен час, разсъблечени до кръста, насядали около спасителните лодки, по столове и шезлонги, моряците слушаха доклада на капитан Денчев за моралната разпуснатост. До голяма степен тази тема бе и косвен отговор на бай Денчо, отговор и позиция срещу капитан Бакърджиев, който искаше от хората дисциплина и само дисциплина. На свой ред бай Денчо мислеше — и не без основание, — че от дисциплинираността на един морално разложен човек каузата нищо не печели.

И затова говореше убедено, вдъхновено дори.

Говореше той убедено и вдъхновено, ала не можеше да убеди никого в нищо, защото хората вече месеци не бяха слизали на брега, ако не броим блъсканията и връхлитанията, а и онова, което трябва да се разбира под „слизане на брега“, също не бе се случвало кой знае колко време, защото освен всичко друго хората нямаха и валута. Бяха вложили всичко в джезвета и фесове, а пристанищните дами не се съгласяваха да даряват любовта си срещу такива изделия и сега екипажът слушаше.

Бай Денчо благоразумно бе предвидил, че само едни голи приказки не помагат в борбата срещу колосалното зло, та се бе запасил своевременно с табла, графики, фотоси и други пособия. Зад него стоеше уголемена — в бяло, синьо и розово — бледата спирохета или спирохета палида, причинителката на така известния и така ужасен сифилис.

Така за прилежния и кротък екипаж на могъщия противошоков трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бледата спирохета или спирохета палида се бе превърнала в предвестник на любовта и насладата от живота. И много моряци си я представяха като една бледа пеперуда с много нежни и лепкави крилца, като горящи, ледни, медни милувки, свежи и топли и как тия крилца дишат, и стенат, и пулсират… Заслугата за това превратно възприемане на сифилиса би трябвало да се припише на доблестния капитан бай Денчо, който дори и из лабиринтите на медицината и морала пердашеше напред и все напред…

Един ренесансов просветител би ритнал бурето или би лапнал пищова, ако се докаже, че проповедта му е хвърлила хората в обятията на злото, ала бай Денчо не бе ренесансова фигура, защото се тешеше така: „Бе вие може да лаете срещу разяснителната работа, колкото ви душа сака, ама я виж хората на какво налитат? Налитат най-много на разяснителна работа. Викайте си вие за дисциплината, ако си нямате работа, колкото искате викайте, кой ви слуша? А аз в три часа през нощта да насроча лекция срещу сифилиса, пак ще се вдигнат до един и ще дойдат да ме чуят. Лошото е, че ние невинаги умеем да съчетаем едното с другото, не налучкваме формите, А бай ви Денчо умее и ги налучква.“

Нека безпристрастната история, ако й се вре в такива истории, каже своята тежка дума кой прав и кой крив, но наистина бай Денчо сигурно още би громял сифилиса все така успешно, ако един ден мъжете от първия ред не бяха се хвърлили върху платното на екрана и не бе настанало едно весело, после сериозно и ожесточено, а на края и кръвопролитие боричкане, сбиване и смут — всеки искаше да се докосне до изображението на екрана. После някой се досети и тръгна да спре прожекционния апарат или може би да извади оттам материала и пердахът продължи по всичките режисьорски приумици, трикове и гекове на пиратския кинопис — много столове се разбиха, много носове, глави, маси, стомаси, гарафи, чаши, шишета.

Бай Денчо прояви една с нищо необяснима непоследователност и наместо да стои и да се радва, че така успешно се разгромява сифилисът и бледата спирохета, хукна с всички сили да търси помощ. Но наместо помощ и вникване бай Денчо бе посъветван да внесе въпроса си в съвета на капитаните. На свой ред бай Денчо попита иронично дали сега е най-подходящото време за внасяне на въпроси — сега, когато матросите трошат машини, ала му отговориха още по-иронично — сега ли бе най-подходящото време да се говори за сифилиса, когато хората от толкова време не са виждали никаква жена, освен Корделия Радивоевич, камо ли бледа спирохета.

Значи, хората не бяха разбрали истинските подбуди на честния капитан и посвоему бяха принизили високия полет на намеренията на бай Денча. О, хора, хора…

— Поне от старците да се бяха засрамили! — въздъхна горестно бай Денчо и посочи кавалеристите, които играеха табла край спасителната лодка номер седем, плувнали в жегата под своите сукнени кавалерийски костюми, ала по прежному строги и официални. Те водеха един здрав и смислен живот, у тях сякаш бе станало някакво възкресение, сякаш бяха намерили пряк път през годините, та се бяха върнали, кажи-речи, половин век назад. Това връщане личеше по множество дребни, незабележими на пръв поглед неща, недоловими за нетренираното око. Например ставането и лягането с тръба, една стара, прастара, охлузена от лъскане и многократно мачкана и изправяна бойна тръба, която кавалеристите бяха запазили още от боевете, от несъстоялите се боеве; после късото и отривисто „Запейте!“, „Тъй верно!“ и „Съвсем не!“; неотменимата им привичка да се нареждат един зад друг в редица и да правят нещо подобно на утринна гимнастика, скрити чак на бака на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“.

На другата сутрин след инцидента в киносалона се пусна слух, че в скоро време корабът щял да акостира на някакво пристанище, но още не се знаело на кое. Капитан Бакърджиев бил наредил уж да се спре на Сингапур, а бай Денчо искал да се спре на Мадагаскар. Сега бе въпрос кой от двамата ще надделее.

Моряците висяха вече по фалшборда, с часове впиваха очи в хоризонта и повече от вероятно бе да заменят прастария вик „Земя“ с нещо цинично, когато видяха от най-неочаквано място да изплува — из бялата диря — една бяла яхта, цъфнала подобно кошница с розови, сини и бели цветя, цветя от рокли, шапки и усмивки. Цветята ръкомахаха, цветята изпращаха въздушни целувки. Подобно на отрицателно натоварен цветен облак този бял мираж наближаваше тежкия, мрачен и много положително натоварен могъщ трансокеански лайнер и срещата на тези облаци не можеше да роди друго, освен много гръм и мълнии, много вода в края на краищата…

Сякаш напразно бяха минали толкова хилядолетия, откак гръмовержецът Зевс бе покрил Европа с облак, откак Хера бе превърнала злощастната По в крава… Пак облак следваше мрачния лайнер, за да го покрие с крава, обърнал легендата така, както морската вода обръща сенките на бреговете и както светът на идеите — света на вещите… Идеше, тътнеше, гребеше морския дъх на стоманения си винт наемната яхта „Бристол“, поела на борда си сто тридесет и седем секс-сестри, един охранителен отряд в пожара на сексуалната революция, която разтърсваше леглата на отегчената Европа през тези години.

Слисването сред екипажа бе така голямо, че в първия момент никой не се досети какво трябва да се прави и двата облака продължиха да се носят единият в дирите на другия. Трябваше да минат няколко минути, докато проехти отново по палубата на лайнера: „Стоп машини!“, в отговор на което могъщият трансокеански лайнер започна леко да вибрира от пренапрежение в турбините и скоростта му отскочи на двадесет и пет възли. Както и можеше да се предположи, при всичкото си добро желание лайнерът не успяваше да направи точно това, което му се искаше. Когато разстоянието между „Бристол“ и „Али Ботуш“ започна видимо да се увеличава, екипажът се разрева, сякаш някакво хилядоглаво чудовище е улучено в слабините. По палубата се посипаха толкова много псувни, че лайнерът получи отново силен крен.

Когато строи с векове градове и храмове, за да ги разруши в един миг и сетне отново да започне да ги съзижда, светът дава достатъчно красноречиви доказателства, че не е един сериозен и умен свят. За това си поведение светът не дава никакво разумно обяснение и се оправдава, че и нему самия не е ясно защо постъпва именно така. Могъщият трансокеански лайнер е част от този свят и не може да бъде обвиняван, че получава крен точно когато го настигат мечтите, при това получава крен без никаква външна и видима причина. Да приемем, че корабът се наклони (точно това ще рече и морското понятие „крен“) от ругатните на моряците си, ще бъде несериозно, но видяхме по-горе, че светът не държи да има в наниза от добродетелите си и сивата перла на сериозността.

Могъщият трансокеански лайнер полегна към вълната при ъгъл около четиридесет и пет градуса и витлото започна да разбива въздуха заедно с водата, правейки някаква снежна торта. Това намали скоростта му и позволи на „Бристол“ да го застигне до опасна близост, до пълна загуба на дистанцията, което завинаги ще си остане една от генералните слабости на преследващата жена.

Едва в този миг могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ успя да изключи винта и уби скоростта си, но бе застигнат и блъснат отзад от яхтата „Бристол“. Могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе и противошоков, та се отнесе към сблъсъка както един гигант, когото тупат по рамото и питат: „Коя е, моля, следващата спирка?“, ала яхтата „Бристол“ получи пробойна, наводнение в първи отсек и носът й клюмна като на девойка, гонила дълго някакъв момък и настигнала го най-сетне в гъстата гора.

Едва сега капитан Бакърджиев закопча китела си и излезе да види какво е станало, защо се вдига този шум и викове и се произнесе:

— На камионите отзад пише: „Неуверен не изпреварвай!“ Да са гледали къде ходят!

И се върна при своята Корделия Радивоевич, за да спорят върху съдбата на доктор Капитан Танев. По-късно се почука и в каютата влязоха три екстравагантно облечени млади жени с почти униформени бели поли и строг израз на лицето, какъвто вид имат всички хора, занимаващи се със съмнителна дейност. Облечени бяха те още в лавандулово-сини полу-униформени сака-жакети, а дълбоко деколтираните блузи без сутиени обуздаваха немирната им плът. В този вид те козируваха и подадоха плик с панделка на капитана. Някак странно, някак неуместно и все пак понятно прозвуча току от самия прозорец на кабината:

Съюзници, разбойници,

безчестни, подли и без срам…

На палубата бе станал панаир, по повелята на стария морски закон моряците спасяваха първо жените и децата и по липса на децата — по-младите жени с предимство пред по-старите. Когато и последната секс-сестра бе оставена да съхне на палубата, моряците се скупчиха като диваци, които за пръв път виждат пристигането на бели пътешественици в джунглата. По-зрелите и по-опитни моряци плюеха и страстно размазваха плюнките си по пода, а младостта, нетърпелива като всяка младост, направо се боксираше, за да манифестира изключителната си и неудържима мъжественост. Жените си даваха сметка какво ги очаква след корабокрушението, прочие същото, което ги бе очаквало и преди корабокрушението, затова върху устните им скоро заиграха професионални усмивки.

Пръв на местопроизшествието се яви капитан Денчо Денчев и се разпореди жените да бъдат настанени в луксозните кабини на първа класа, които и без това стояха заключени от началото на рейса. След това по радиоуредбата бе съобщено, че на екипажа се забранява под какъвто и да било предлог да влиза в разговор с удавниците — така бе хрумнало на бай Денчо да нарече активистките, и нататък радиоуредбата продължи да предава само патриотични песни, примесени тук-там с изпълнения на грамофонна плоча на Поповска-Шмидовска, която корабът смяташе за своя певица.

Поради получения крен палубата на могъщия лайнер не можа да се превърне в Содом и Гомор, макар да бяха налице всички условия за това. Моряците усетиха тутакси със своето безпогрешно чувство, че нещо става с кораба, затова оставиха без последствие усмивките на жените, чието безпогрешно чувство по отношение на опасностите е по-слабо от безпогрешното им чувство за любов. При четиридесет и пет градуса крен и един бръснещ насрещен вятър, който мие палубата с преселената вода на океана, само достойните заместници на Сизиф, сиреч машините, можеха да продължават безсмислената работа, наречена смилане на вълните от винта. Небето посивя до пепеливо, а отделни пръски прелитаха и падаха по таблата на последните защитници на цистерната.

Корабният лекар Лидия Сматракалева овладя жената в себе си и успя да си наложи онова, което толкова пъти решаваше — да покаже пълна незаинтересованост, да бъде хладна и сдържана, затова отиде в капитанската каюта няколко часа след като секс-сестрите бяха настанени, матросите поуспокоени от станалото и шокът попреминал. Колко ли пъти в тези безкрайни дни и нощи тя бе играла пред себе си срещата с този налудничав ветеринар, с този свински доктор, с този неуравновесен маниак, с този хипохондрик, когото всъщност тя просто съжаляваше, който й беше само забавен и — напълно убедена във всичко дотук изброено, на края с въздишка прибавяше — когото все пак обичам… такъв, какъвто е.

След много хиляди години, когато от света ще изчезнат всички страдания, ще бъде, казваме, прогонено цялото им противно стадо някъде далеч зад пределите на вселената, хората ще разберат, че страданията им са пасли най-много от тревата, която сеем, опитвайки се да променим света. Но хиляди години преди това жените го бяха проумели и когато обикваха някого, все пак го обикваха такъв, какъвто е, така обичаше и доктор Сматракалева. И гонеше тя своя кораб, скитайки от град на град и от палуба на палуба, докато узна, че именно на нейния кораб се намира оня, когото гони. Тогава се роди идеята за „Бристол“, тогава бе настигнат „Али Ботуш“, тогава корабите се блъснаха — това са все дреболии за една любеща жена. И минала толкова мили по вълните и пясъците, по паркета и въздуха, тя твърдо си обещаваше да не му обръща внимание, да не му говори, да бъде непреклонно твърда, за да разбере той как се изчезва без знак и дума, този простак, този глупчо, за когото тя бе хубавичка…

Те се познаваха смътно с капитан Бакърджиев и затова не се наложи дълго да му обяснява целите на „Бристол“, не се наложи и да изслушва неговите обяснения, които всъщност тя по някое време прекъсна с въпроса:

— Конфедерацията има сведения, че вие сте имали лекар на борда, къде е той?

— Вампири имаме ние, не лекари — гласеше отговорът на капитан Бакърджиев, подир което се впусна да обяснява как се е появил призракът на ветеринарния лекар, но от цялото обяснение любящата жена разбра само, че сега призрака го няма.

От нашата последна среща с доктор Лидия Сматракалева бяха изтекли тревожни и напрегнати месеци, пълни със събития, пълни с непрекъснати глухи конфликти между нея и съпруга Сматракалев. Когато тя реши, че ще трябва да придружи секс-сестрите, за да има причини да настигне „Али Ботуш“, върху лицето на мъжа й се бе изписала пак тази презряна презрително-надменна гримаса на досада, превъзходство и погнуса. Ако прибавим към това, че виртуозът Сматракалев не престана да свири, докато я слушаше и докато всъщност се решаваше рейсът на „Бристол“, ще си дадем сметка колко голямо може да бъде съпружеското безразличие и хладно презрение.

А той си бе точно такъв — аристократ и свръхчовек — този едничък син от голямата къща, онази голяма къща между петте булеварда, потънала в чимшири и грехове, къщата, където бяха ехтели духови музики и оркестрови изпълнения на виенски музиканти, блестели във фееричен блясък баловете на едно отминало честито време, известно най-вече с това, че когато кажеш „порцелан“, това бе порцелан, както и стоманата беше стомана… Там майката на Лидия Сматракалева бе камериерка — в тази голяма къща, резиденция на всички световни разузнавания, къща със сини стъкла, къща с кафяви стъкла, с карирани и орнаментни стъкла, с тежка мебел от славонски и шведски дъб, майсенски порцелан и парижки гравюри, със скъпи фигури по паркета, опръскан с много кръв и дъх на тютюн, рози, кожи… нежният и фин син на господарите не престана да свири своя хенделоподобен Дебюси, докато слушаше, че трябва да пренаеме „Бристол“, да го натовари с жени и да го изпрати в свободен, необвързан рейс из океана, но какво можеше да каже той на плебейката, която знаеше тайните му и го презираше със сила, с която може би само той я презираше? И затова той свиреше мълчаливо, така мълчаливо, както бе минал всичките си години досега — още от детинство Херберт Сматракалев получаваше своите шестици, без да бъде изпитван и без да говори, защото навсякъде се знаеше, че знае всичко, и защото всичко, до което се докосваше — солфеж, вокализа, — всичко зазвучаваше, сякаш го изпълнява някой от великите майстори. Още в пубертета той се извиси до един Хендел, ако не и до Палестрина, после ранната зрелост го доближи съвсем неусетно до Шуберт и Брамс, за да застане по-късно едва ли не в подножието на Лудвиг ван Бетховен — почти като него, почти до него, — и всичко това не би звучало така изумително, така невероятно, ако не прибавим, че младият Сматракалев не познаваше нито един от колосите, той се домогваше до тях някак интуитивно, някак несъзнателно, както малкото зърно хайвер от пъстърва, още неизлюпило се, тръгва нагоре към студените и чисти извори. Някои смятаха, че това правят парите на Гатьо Сматракалев, убит и реабилитиран заради историческите заслуги на неговия бабалък ротмистър Избегликьойски, чийто паметник вече красеше площада на село Избегликьой, но не бяха прави тези, дето смятаха, че детето свири добре, защото има чорбаджийски произход… Крайно разумен, крайно предпазлив и невероятно сдържан, младият господар дори и сега, в годините на сребреещите коси, стоеше високо, високо над калния свят с неговите гнусотии и будеше у хората респект и преклонение, равно може би само на желанието да откриеш каква измама има в цялата тази история, подир което да сринеш този фин господар. Защото Херберт Сматракалев се намираше тук по покана на световната корпорация на притежателите на цигулки „Страдивариус“, която бе организирала средиземноморски Паганиниеви дни във връзка с голямата петролна криза от края на двайсетия век и на Сматракалев му бе ясно, че превишава правата си, като наема и пренаема кораби, наместо да мисли за чистото изкуство, за Паганини и Моцарт: „Колко много кал, колко много гнусота, господи! — въздишаше виртуозът, докато жена му излагаше лаконично исканията си. — И всичко това заради един доктор по добитъка!“ „Представяш ли си какво си ти, щом той те превъзхожда — бе отговорът на съпругата. — Не се самоунижавай повече и млъкни!“

Лидия Сматракалева загаси недопушената цигара, изпи питието си и се изправи:

— Всъщност призрак или не — никак не ме интересува, просто попитах. Кой държи ключовете от амбулаторията ви?

Тя получи ключа, прибра се в кабинета си и дълго стоя пред стенното огледало над бюрото, разглеждаше от всички възможни страни лицето си и създалото се положение и стигна до извода, че нищо, освен друга жена не може да е причинило това, дето Капитан Танев отсъствува. Жените най-добре знаят, че за бъркотиите по света виновни винаги са жените.