Мирон Иванов
Живей като другите и бъди благословен (1)

Глава първа
Човек на борда. Описание на мореходните и административните качества на лайнера. Човекът се оттегля, за да се появи отново

Могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ уверено разсичаше пенестите вълни на морето, взело името на най-тържествения и безнадежден камък^[1], в оня слънчев миг, когато мегафонът проехтя над същите тези вълни: „Човек на борда!“

И наистина, дори и с невъоръжено око можеше да се види на палубата на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“ човек на възраст не повече от вашата, опрян на фалшборда, с много остър профил и също така остри носове на обувките, което иде да подскаже, че събитията са ставали във времена, когато се носеха именно такива обувки. Видът на човека бе интелигентен и тъжен, което доуточнява, че действието се е развивало по време, когато не е било много весело да си интелигент.

Мнозина не познават морските закони.

Морските закони са строги.

При залавянето на беглец на борда на морски съд законът повелява незабавното изхвърляне на човека зад борда и по усмотрение на капитана това нещо може да се впише в корабния дневник, но може и да не се впише. Но ако става дума не за беглец, а за пътник без билет, то тогава той трябва да бъде изхвърлен условно зад борда и това непременно трябва да бъде отразено в корабния журнал. Но ако има съмнение дали това е беглец, или пътник без билет, то тогава той се глобява и сваля на първото пристанище, а вписването и невписването в корабния журнал става по усмотрение на капитана. От казаното става достатъчно ясно, че морските закони освен много строги са и предоволно объркани, което може да се каже за всички множества и изобилия.

Объркването се подсилваше и от обстоятелството, че МТЛ „Али Ботуш“ бе новозакупен или новонает товаро-пътнически кораб за комбинирани услуги и като тръгнем от името му („Тристан и Изолда“, бивш „Изолда“), като минем през екипажа му и стигнем, ако щете, до плъховете — всичко у „Али Ботуш“ бе ново. А старо морско поверие прокобва страшни неща на кораб, който дръзне да си променя името по време на плаване. Но едно и две ли са и морските поверия? Друго, още по-старо пък запретява да има на борда на кораб жена, защото и тук тя носела повече нещастия и трагедии, отколкото каквото и да било. Нека още сега отбележим, че двете враждуващи от векове религии — християнството и мохамеданството — са единодушни поне що се отнася до забраната жена да влиза в олтарите на църква или джамия. Може да е наивно, но редица автори са склонни да търсят обяснението за видимия упадък на тези религии във факта, че така или иначе те са направили жената пасивен свой враг. Ние няма да се учудим много, ако доведената до неимоверност дамска активност в нашето столетие срази двете вековни религии и след кървави борби възроди някаква нова, непозната религия, която ще позволява на жените да влизат в олтарите на църквите и в притворите на джамиите… Като ранно утро, като един предвестник на тези далечни времена може би засега се явява само Конфедерацията на активните жени (КФА по френска транскрипция). КФА има дръзкото хрумване да закупи норвежкия кораб „Тристан и Изолда“, за да докаже, че жената може да плува, както всяко тяло, потопено във вода, и е глупост да й се забранява това. За целта лайнерът бе боядисан в Хановер и регистриран само като „Изолда“ без никакви Тристани. Там новият дамски кораб нагази в морето на Трудностите, защото едно пребоядисване е далеч по-лесно, отколкото набиране на екипаж, изключително дамски. Трудностите се раждаха от познатия на хората страх у жената да се усамотява нощем, което води подире си нуждата да бъде утроена всяка вахта. Няма такава сила, която да остави един механик-жена край турбините — те трябва да бъдат поне три, за да си приказват… Ала когато тройният екипаж на „Изолда“ трябваше да поеме първия си курс, стана нещо нечувано: след като отблъсна от хановерското пристанище и направи миля и половина навътре в морето, „Изолда“ се върна обратно на пристанището за обща изненада на изпращачите, защото една от дамите на екипажа си била забравила чантата. Това беше един весел ден за град Хановер и бюргерите и матросите много се смяха, когато гледаха как притичва засрамено на своите високи токове въпросната дама. Но още по-голям смях падна, когато след час и половина корабът „Изолда“ отново се върна на стапелното си място и дамите плачеха. Нужно бе още половин час време, докато се разбере, че целият екипаж начело с капитанката отказват да плават, щом като хората им се смеят. Сега се наложи целият град Хановер да тупа по рамото хлипащите дами и да ги уверява, че не им се смее, напротив, възхищава им се — все едно, жените продължаваха да плачат и да отказват да отплават за трети път през този ден, още повече в кораба имало и плъхове. Така новобоядисаният кораб „Изолда“ бе оставен да отлежава на вода и после бе предаден на Българската асоциация на активните жени (БААЖ), известна по това време със свирепата си активност и готовност, способност, ако щете, да разреши дори и неразрешимите за човечеството проблеми срещу заплащане в конвертируема валута. Така корабът „Тристан и Изолда“, станал по-сетне „Изолда“, получи още една боя и още едно име — „Али Ботуш“ — и пое уверено пътя, синия морски път, към всички брегове, гонен навсякъде от категоричната заповед да си смени тутакси името, понеже планината Али Ботуш не е само в наша територия.

В този миг морето синееше в прегръдката на слънцето и мамеше към радостни далнини. В бялата диря на кораба блестяха тъмните гърбове на акулите, които следват всяко движещо се нещо, за да си извлекат ужким поуките. Земята продължаваше да бъде все така кръгла, както и по времето, когато този факт се е премълчавал, отричал упорито или просто отбягвал, макар да е ясно всекиму, че когато плаваш неотклонно в една и съща посока, щеш не щеш, винаги ще стигнеш там, откъдето си тръгнал, за да се увериш на свой ред, че всяко пристигане е едно завръщане.

— Да ми се доведе незабавно! — разпореди капитан Бакърджиев, оправяйки китела и фуражката си, сякаш да почерпи от тях необходимата строгост.

— Един дявол знае какво стана на тоя кораб! — мърмореше си помощник-капитанът Първанов и сучеше просташките си мустаци. — Беше там, а сега го няма.

— Беше къде? — строго го прекъсна капитан Бакърджиев.

— Какво да ви разправям, другарю капитан, няма да ми повярвате. Беше там и изчезна. Пред очите ми изчезна, стопи се сякаш.

— Да не е бил някой от глухонемите?

— Моля ви се, другарю капитан, глухонемите си личат. Те ходят с рязани сандали и ги познавам аз по външния вид, един вид.

— Не говори, без да те питат! Кое е това въже там?

— Топенант! — отвърна бързо помощникът.

— Видиш ли? Топенантът е въже от такелажа, което поддържа нока и гика… Четете бе! Сега поне за морето се пише повече, отколкото за агнешкото… Толкова си и гледал одеве…

— Е, гледайте вие сега, другарю капитан.

Загадъчният интелектуалец се бе появил отново на палубата на „Али Ботуш“ и бе успял да придаде на лицето си отегчения вид на човек, който чака да бъде приет от някого.

— Доведи го в каютата ми! — разпореди се капитанът. — Там ще се разправяме, за да не ни слушат глухонемите…

Защото корабът „Али Ботуш“, чийто екипаж бе изключително дамски, возеше туристи по програма на Международната Асоциация на Гражданите, Които Чуват Трудно…

— Вие оставете глухонемите, другарю капитан, ама тоя пак се стопи. Изчезна.

— Как изчезна?

— Така. Като на телевизор, когато спре токът. Капитанът затръшна вратата на каютата си и захвърли шапката си чак над гардероба. Той виждаше ясно, че на кораба липсва най-главното: дисциплина липсва, трудова дисциплина, и му беше болно на душата.

Прочие болката извираше откъде ли не!

Капитан Бакърджиев плаваше на МТЛ под името на жена си още от пристанище Хановер, където бе поел кораба, и не само на останалите матроси, но и нему самия така и не стана ясно къде кой се качва, защо слиза и какво става. Вършеха се някакви промени в екипажния списък, мъже слизаха в отпуск по майчинство, жени се качваха за огняри и други жени слизаха и всичко това само на книга, в открито море. На книга корабът често нямаше никакъв екипаж или имаше екипаж, троен и четворен, дамски, мъжки, смесен и какъв ли не, а корабът си вървеше най-покорно.

„Доживях да слагам на името си фередже!“ — горчиво си мислеше капитанът в този миг, когато сирената измуча дрезгаво. МТЛ „Али Ботуш“ се носеше със скорост седемнайсет морски възли към един скалист бял остров, кацнал като огромна торта от шоколад и цветя върху синята покривка на морето, торта от орехи и каймак. Всъщност обединеният пункт на параходствата, където бункероваха морските съдове след голямата афера с танкерите…

На вратата на капитанската каюта отново се почука и преди отговора „Влез“ вътре бе натикан, може да се каже, „грубо“ интелектуалецът от фалшборда с острите обувки и тъжния вид на лицето.

— Другарю капитан, разрешете! — по военному се обърна помощник Първанов и козирува. — Заловихме нарушителя и по ваша заповед ви го водим. Другарю капитан, разрешете! — помощникът козирува и се отдръпна, като затвори грижливо вратата на каютата.

— Първанов! — провикна се след него капитан Бакърджиев.

— Ще зареждаме ли?

— Ест, другарю капитан!

— Влезте във връзка с полицията, за кола… да откарат този…

Капитан Бакърджиев за първи път погледна в упор човека с тъжното лице и затова не намери дума, с която да завърши изречението си. Ни епитет, ни нищо.

Прочие капитан Бакърджиев повече от прекрасно знаеше, че в танковете му няма гориво, и ще трябва да зареди кораба, ако не иска да се разхожда по волята на ветровете, но попита само за да покаже, че ще се спира на острова, и да съобщи решението си за сваляне на беглеца. Косвените заповеди имат някаква по-друга сила все пак.

— Но заповядайте, заповядайте! — с безмерна ирония в гласа рече Бакърджиев и посочи театрално стола край масата. — Ние сме за това, да посрещаме гости, кой откъдето се качи, да го посрещаме. Защо не сядате?

— Благодаря, ще приседна… — рече човечецът и се усмихна благо, после погледна часовника си и постави палеца на лявата ръка върху китката на дясната — за всеки посветен бе ясно, че започва да мери пулса си.

— Ах, ама дааа! — още по-ядовито възкликна капитан Бакърджиев. — Приседнете, запушете, може даже и кафе да ви направим! Щото не се намери някой, дето да разреши… наместо амнистии и прочие — да изправи пред една картечница десетина такива, та да видим после ще бяга ли някой.

— Правите всичко възможно да ми развалите настроението — някак безлично рече бившето видение и престана да гледа часовника си.

— Ей, чичин! — свирепо го изгледа капитан Бакърджиев. — Ти къде се намираш? Я стани веднага!

Беглецът се изправи бавно, прибра ръцете си, усмихна се мило и попита:

— Да, моля? С какво мога да бъда полезен?

— Аз ли ти развалям настроението… Ама какво ще ти обяснявам аз на тебе бе? Предател! Родоотстъпник такъв!

— Това, което ми говорите — благо и все пак властно рече човекът беглец, — се намира вън от кръга на въпросите, които ме вълнуват. Когато ми говорят с такъв език, започвам да си мисля, че ми приказват на китайски, и вътрешно си свирукам, така че само напразно си хабите адреналина…

— Каквооо? Какъв адреналин?

— Хормона на надбъбречната жлеза. Сложно е, приемете само, че напразно се дразните, а и мен не уязвявате.

Капитан Бакърджиев намръщи чело и се замисли. Един варел масло върху едно разбушувано море — ето какво е чуждото спокойствие, когато сами кипим и беснеем.

— Добре, да приемем… Кой ви разреши да се качвате на кораба без позволение?

— Простете, лошо композирано изречение изрекохте. „Кой ви разреши да се качвате без позволение?“ Замислете се и ще видите…

— Добре де, все пак къде се качихте?… И без много философии. Тук не се философствува. Как стъпихте на кораба?

— То е тайна — усмихна се човекът. — Но ще ви я кажа, макар че няма да ми повярвате. Съсредоточих се и се качих. Дълго време се съсредоточавах все върху едно нещо и на края постигнах резултат.

— А сега аз вас ще ви предам на полицията и там пак опитайте да се съсредоточите…

— Безполезно е. — Човекът дори се намръщи. — Аз пак ще се върна.

— Е хайде да видим как ще се върнете от полицията.

— Предполагам, ще видите. Прочие няма да видите как ще се връщам, ще ме видите отново тук.

— Глупости! — рече Бакърджиев и махна решително с ръка. — Вие, ако сте едно такова видение или призрак, защо сега не се скриете, за да повярвам?

— Защото ми е любопитно, затова. Да не искате сега да се махна от кораба и да се върна на село при говедата?

— Вие ветеринарен лекар ли сте?

— По какво познахте?

Настана необичайна тишина, могъщите двигатели на лайнера замлъкнаха отведнъж за икономия на гориво и в изпълнение на дадените обещания. От гледна точка на горивото земята пак си беше кръгла и горивото можеше да бъде доказателство за това: лайнерът преизпълняваше плана, за икономиите на гориво, пестеше се героично, но понеже се крадеше величаво и бе разкрита дори цяла организация за кражба на петролни продукти, стана реорганизация — гориво се раздаваше само на три-четири пункта, пръснати из двете полушария, и сега лайнерите, танкерите и траулерите хабяха хиляди тонове повече, докато отидат до пунктовете, където им доливаха по няколкостотин тона. Мярка безсмислена, обаче строга и полуефикасна.

— Добре де, ха кажете какво става с тая държава, с това параходство, ако всеки вземе да пътува където си иска?

— Нека ви обърна внимание, господин капитан, поддържайте разговора на необходимото ниво. „Ако всеки. Ако никой…“ Що за мисъл е това? При едно човечество от четири милиарда грижата на всеки е да не мисли за никого…

— Браво! И вие не мислите за никого, нали?

— Мерси. Мисля, че разбрахте — аз съм искрен човек. А вие свирите фалшиво. На борда на този огромен кораб вие решавате своите мънички проблемчета и ако ми говорите за кораба, няма да ви слушам, а ако ми говорите за своите мънички проблемчета, ще ви слушам.

Капитан Бакърджиев си каза вътрешно: „Ама че терк е тоя!“ после потропа с пръсти по масата и попита:

— Значи, съсредоточавате се и се качвате?

— Съсредоточавам се и се качвам.

— Ама и аз, ако поискам да се съсредоточа, ще се кача, нали?

— Няма да се качите.

— Добре. И с каква цел се качихте? Къде смятахте да отидете, ако не е тайна?

— Не е тайна, разбира се, но и на мен не ми е ясно… Видите ли, господин капитан, има хора, дето се раждат на този свят и после започват да им никнат зъби, косми, нокти, купуват им пелени и количка, цукало, това-онова, нали схващате?

— Не схващам…

— А пък има други, дето първо си купуват количка и пелени и чак след това се раждат — раждат се, значи, обмислено, добре мотивирано. Аз съм от първата група, а вие сигурно сте от втората.

Капитан Бакърджиев долови несъответствието и като прецени, че ще е добре за достойнството му да се засмее, засмя се и рече:

— Всеки случай голям терк си ти!

— Нека си говорим на „ви“. Много държа — кротко и хладничко отбеляза интелектуалецът с острите обувки. Един обигран психоаналитик би си обяснил тутакси тази дързост — да се говори с подобен тон на един капитан в открито море. Дързостта произтичаше от една вътрешна нестабилност, неувереност — така ни учи съвременната психоанализа, уверявайки ни, че и Наполеон Бонапарт е имал вътрешна неувереност, която после накара и планетата да се почувствува вътрешно неуверена.

Лек трус на кораба принуди събеседниците да загубят увереността си. Могъщият трансокеански лайнер бе пристанал и вече хвърляше швартовите, когато капитанът рече:

— Много ми е жал, че ще трябва да се разделим, ама няма начин да не ви предам на полицията… Законът си е закон.

— Вие никак не се притеснявайте! Аз пак ще се върна… Ще се концентрирам и ще се върна. Всичко съм обмислил в дългите мигове, докато подпечатвах хилядите телешки бутове…

Покорен роб на вехтите литературни традиции, авторът все пак е заставен от обстоятелствата да промени хода на повествованието доста безпардонно. Старите литературни правила повеляват, дори когато ще се обявява една голяма световна война, авторът търпеливо да доизлее чая в гърлото на читателя, да му свали салфетката, да пусне малко патриотическа музика и после да прехвърли вниманието му върху познатата повторяемост на някои исторически събития и обществени явления. Добре, обаче времената се промениха и сега ние трябва да изоставим временно лайнера и неговите танкери с гориво, за да тръгнем по следата на едни телешки бутове.

Нека се върнем на брега, макар светът да е най-голямото доказателство за своето кръгово движение, при което връщане няма, а има само ход и всяко връщане е толкова връщане, колкото и тръгване.