Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (2)

Оттук-оттам, деденце

В първия ден от ваканцията човек обикновено няма какво да прави. По-скоро има какво да се прави и дори има много неща за правене, но е трудно да се разбере кое от тях е най-важното и човек се губи сред многото възможности и изкушения.

Алиса се сбогува с Берта Максимовна, излезе на улицата и погледна въздушния часовник, висящ в небето над града. Часовникът показваше дванайсет. Предстоеше още цял един ден, а след него се задаваха много, напълно свободни, летни дни, подводното пътуване обещано от баща й, екскурзията до Индия, експедицията на млади естественици в пустинята и дори, ако мама получи билети, пътуване в Париж за тристагодишнината от превземането на Бастилията, която парижаните бяха вече специално построили от лека пластмаса. Животът обещаваше да бъде интересен, но всичко това се отнасяше за утрешния ден.

Междувременно Алиса тръгна към булевард „Гогол“. Миелофонът беше в чантата, която Алиса потупваше с ръка от време на време, за да провери дали устройството все още е там. Най-общо казано, трябваше да се прибере и да го върне на място му, но щеше да е губене на време. Прибере ли се вкъщи, роботът ще я накара да обядва и ще каже, че пак е отслабнала и че ще каже на майка й, когато се върне, и всякакво подобно натякване. Марсианската богомолка ще моли за разходка, а разходката с нея е цяло мъчение — тя се спира до всеки стълб и подушва всяка драскотина по тротоара.

Така че разбираемо — Алиса не се прибра вкъщи, а отиде на булеварда.

Булевард „Гогол“, широк и сенчест — казват, че цяла група от детската градина заедно с възпитателката някак си се е изгубила там — се простира от Москва-река до площад „Арбат“ и зелени улици и алеи се вливат в него, като реки в дълго и широко езеро. Алиса по криволичещата пътека, покрай портокаловите дървета, които цъфтяха много красиво, отиде право до древния паметник на Гогол. Това е тъжен паметник. Гогол седи увит в дълго наметало — въпреки че Гогол пишеше забавни книги, самият той е доста тъжен човек. Зад паметника, на страничната алея, трябва да растат ранни череши. Цъфтяха преди месец. Плодовете дали вече са узрели?

На една пейка седеше възрастен мъж с дълга сива брада, носещ странна сламена шапка, спусната върху пухкави вежди. Старецът сякаш дремеше, но когато Алиса мина, или по-скоро изтича, той вдигна глава и каза:

— Къде тичаш, хулиганке? Напред-назад, напред-назад. Само вдигаш прах!

Алиса се спря.

— Не вдигам прах. Тук има едър пясък, от който не се вдига прах.

— Ама че работа! — изненада се старецът, вдигна брадата и насочи края й към Алиса. — Какви времена! Противоречиш ли ми, а? — Дядото явно не беше в настроение.

А Алиса, за всеки случай, каза:

— Прощавайте, не го направих нарочно — и понечи да изтича по-нататък.

Но старецът не позволи.

— Ела тук — каза той. — На теб говоря!

— Как така — ела тук? — Алиса беше изненадана. — Говорите по много странен начин.

— А ти спори, спори. Сега като взема една клонка и ще те нашибам по мекото място!

Старецът беше доста необикновен. Като стария Хотабич. И говореше странно. Не че Алиса се страхуваше от него, но все пак се чувстваше малко неудобно. Нямаше никой друг по алеята и ако старецът наистина реши да я набие с клонка…

„Не, ще имам време да избягам“, помисли си Алиса и се приближи до стареца.

— И каква стана тя накрая? — каза старецът. — Оставиха ме на това проклето място, а самите те избягаха! На какво прилича това, питам!

— Да — съгласи се Алиса.

— Случайно да имаш вода в чантата си? — попита дядо. — Че от сутринта не съм близвал макова роса.

— Не — каза Алиса. — Какво е макова роса?

— Ако знаеш много, скоро ще остарееш — каза старецът.

Алиса се засмя. Старецът не беше никак страшен и дори се шегуваше. Тя каза:

— Наблизо има кафене. Диетично. Направете два завоя…

— Ще се оправя — казал дядото. — Ще се справя и без твоите съвети. Не, ти ми кажи, малката, какво става?

„Я какъв чешит е старецът!“ помисли си Алиса. „Иска ми се да можех да го покажа на момчетата.“

— На колко години си, дядо? — попита тя.

— Всичките ми години са с мен, още помня царя-бащица Николай Александрович, царство му небесно. Ей така. И генерал Гурко на бял кон. Или може би беше Скобелев…

— Дълголетник! — Алиса разбра. — Истински дълголетник. Вие от Абхазия ли сте?

— От къде накъде Абхазия? Това пък откъде? Ах ти!

Дядото се опита да скочи от пейката и да подгони Алиса, но в последния момент размисли и не стана. Алиса избяга няколко крачки назад и спря. Тя вече не искаше да си тръгне от приказния старец.

— И пак питам — продължи дядото, сякаш беше забравил изблика си на гняв. — Какво става тук? Съвсем полудяха, оттук-оттам!

Щом си спомня царя и даже и генерали, които не се учат и във втори клас, тогава дядото трябва да е на поне двеста години. Откъде се появи изведнъж такъв, дори във вестниците нямаше дума за него, а и баща й не знае за него? В крайна сметка, ако знаеше, със сигурност щеше да каже на Алиса.

— Нито градско, нито културно отношение! Тук-там се разхождат голи хора, показвайки безсрамно краката си. О, ще си патите с тях, о, и ще плачете!… Не можете да си представите…

Дядото изхлипа и изведнъж извика яростно и тънко:

— Края на света! Страшният съд! Антихристът идва да ни накаже за големите грехове…

„О-о-о, да се обадя на някого или какво? — Алиса беше притеснена. — Навярно има мания. Болен човек“.

— Защо тичаш по шорти? — изведнъж тихо, но сърдито попита дядото. — Майка ти не намери ли поли? Мама я няма, а? Излезе на разходка, а?… Някои момичета са в панталони, някои са в шорти…

— Майка ми е архитект — каза Алиса.

— Това казвам — съгласи се дядото. — Не са отминали онези времена. А то ще излезеш рано сутринта, ще обуеш обувките… Седни, момиче, на пейката, приказка да послушаш… Кравата вече рие с копито. И ние се вдигаме след генерал Гурко, царство му небесно, там, разбираш ли, тук, на височина дванадесет — осемдесет и пет, а там турците вече копаят окопи за себе си… И за царя…

Дядото повтори няколко пъти „за царя“ и изведнъж започна да пее:

„И за царя, за родината, за вярата

Ще викнем гръмко ура, ура, ура.

Ура-а-а-а!“

Алиса бавно се оттегли по пътеката, за да изчезне незабелязано от очите на стареца. Чудеше се къде би било най-добре да избяга, за да намери помощ възможно най-скоро.

И изведнъж иззад ъгъла се появи момиче със сноп чертежи под мишница, обикновено момиче, вероятно студентка. Беше с къси панталони, потник и без перука. Къса руса коса падаше на бретон върху загорялото чело. Момичето чу песента на дядото и се спря.

— Ой! — зарадва се Алиса.

Тя изтича до момичето и силно прошепна:

— Този дядо сигурно е полудял. Говори странни неща и е напълно извън реалността.

— Ще видим — каза момичето.

Старецът я забеляза и много се ядоса.

— Не става по-лесно! — каза той. — Още една мотаеща се, оттук-оттам, безделница. Какво си облякла, момиче?

— Здравейте — каза момичето. — Зле ли се чувствате?

— Това пък защо? Какво си позволяваш, така да ми говориш? Цял живот съм се трудил, земята съм копал. А сега това.

— Много странно е облечен — каза момичето на Алиса с тих глас.

И тогава Алиса също забеляза, че дядото е облечен странно. Как не беше забелязала това преди?

Старецът беше облечен със сиви къси панталони, провиснали отдолу, с мръсни ресни, изпод панталоните надничаха вълнени чорапи, увити с въже. Въжето се спускаше до глезените и беше вързано за странни обуща, ужасно познати, но Алиса не си спомняше къде ги е виждала преди! О, да, това са лапти, като на снимката в книжката с приказките! Раменете на дядото бяха покрити със сиво яке с памучни подложки, поставени на раменете, за да изглеждат раменете по-широки. Имаше и сламена шапка, но нея Алиса я беше забелязала от самото начало.

— Той е от миналото — тихо каза Алиса и тя самата се уплаши от откритието си.

Разбира се, че стареца не се вписваше в настоящето. Той говореше странно и беше облечен необичайно.

— Чакай малко — каза момичето.

— Къде живеете? — попита тя стареца.

— Много знаеш, ей… — започна дядото. След това се замисли и добави: — И аз вече не знам.

— Може би, да ви заведем у вас?

— Къщата ми е зад високи планини и дълбоки долини — каза дядото уверено, сякаш повтаряше познат на всички адрес. — Я ми кажи по-добре, тук орете ли земята?

— Орем — отвърна момичето.

— Имате ли плугове?

— Няма вече плугове. Автоматите орат и правят всичко останало.

— Така си и мислех. А коя година е сега?

— Две хиляди осемдесет и девета.

— От рождението на Христос ли?

— От нашата ера — каза момичето.

— От коя година сте? — попита Алиса. — Вие пътешественик във времето ли сте?

— Ето пак, оттук-оттам — каза дядото. — Пътешественик казваш? Я по-добре ми кажи как е при вас месото? Колко струва месото?

— Месото…? — Алиса не знаеше какво да отговори.

Но на помощ й се притече момичето.

— Месото при нас, дядо, е безплатно — каза тя. — И всички други продукти също.

— Лъжеш ме, оттук-оттам! Никой няма ей така да си заколи телето?

— Ама вие сте още от предреволюционния период? — настояваше Алиса. — И как попаднахте тук? С нашата машина на времето ли?

— Я кажи ми — оживи се дядото — кой е най-големия ви генерал?

— Нямаме генерали вече.

— Лъжеш! Не може без генерали… Боже мой, кой идва!

Надолу по пътеката, подпиращ се на тояга, вървеше втори старец, точно същият като първия, само че шапката му не беше сламена, а платнена.

Алиса беше толкова изненадана, че се скри зад момичето. И тогава иззад завоя излязоха още трима дядовци, двама с тояги, един без тояга; двама със сламени шапки и един изобщо без шапка, а брадата на последния дядо беше по-дълга от останалите.

Всички дядовци бавно се отправиха към пейката.

— Благодаря ти Господи! — каза първият дядо. — Вече мислех, че няма да срещна нито един нормален човек!

— Така е — отвърна един от новите дядовци. — Вярно, че няма нито един нормален човек, само някакви фигли-мигли с квас.

И той заплаши момичето и Алиса с пръчката. Именно те бяха фигли-мигли с квас.

— Някъде тук има дупка във времето — прошепна Алиса — и те излизат от нея. Трябва да се затвори. В крайна сметка може да има и сто хиляди от тях.

— Няма да навреди да им дадеш урок с пръчката!

— Така е, давай! — извика друг старец.

— Сега ще им покажем! — извика трети. — Аз самият служих като градски!

Отзад дойдоха още трима дядовци. Нямаше накъде да избяга. Дядовците обаче не мърдаха от местата си, но вдигнаха много шум. Алиса стисна здраво ръката на момичето.

И в този момент удари гонг и силен глас каза:

— Хайде, Глебушка, спирай тока на масовката. Тези няма да работят.

Нещо изсъска зад храстите и дядовците замръзнаха в онези пози, в които ги улови силния глас.

Няколко млади момчета изскочиха от храстите. След това излезе стар приятел на бащата на Алиса, операторът Герман Шатров. Челото на Шатров беше покрито с дълга зелена козирка от слънцето, а на гърдите му висеше микрофон.

Без да забелязва момичето и Алиса, Шатров се нахвърли на асистентите си.

— Как можа да стане това — ядоса се той, — как може осем робота от статистите да напуснат снимачната площадка? Кой е отговорен за това? Ами ако някой от тях изскочи пред кола? Или изплаши до смърт някое дете? Не, няма да оставя така нещата! Днес ще имам сериозен разговор с дизайнерите.

— Те са опитен модел, Герман — каза един от асистентите. — Само ги разопаковахме, дори нямахме време да ги проверим. Затова се разпръснаха по булеварда.

— Това истински селяни от началото на ХХ век ли са? За какво са били програмирани?

Друг мъж излезе от храстите. Беше дебел и тъжен.

— Гера — каза той, — драги, не сме го измислили ние сами. Взехме дядовци от романите за първата половина на миналия век оттук-оттам.

— Какво?

— Оттук и оттам, казвам. Точно аз, докато ги настройвах, подбрах няколко старомодни изрази. Преди сто и петдесет години старците винаги са имали любими изрази, необичайни.

— Вземай си дъртаците. Ще измислим нещо друго.

— Какво да правя с тях? За друго нищо не стават.

— Подменете блоковете памет със стандартни и ще получите добри роботизирани медицински сестри. Ей Богу, даже ще са интересни. С бради и запас от приказки, оттук-оттам.