Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (7)

Падението на ръждивия лейтенант

На Алиса й стана страшно, също така й беше жално за стареца. Но Алиса също така беше много жадна и гладна… Тя се сгуши в ъгъла на ямата и затвори очи. И видя голяма чаша лимонада, по-голяма от самата нея. Лимонадата преля и газирани пръски от нея закапаха по камъните.

Алиса отвори очи, за да прогони видението. В ямата беше напълно тъмно и само в неравния четириъгълник на небето светеха звезди. На Алиса й хрумна, че в чантата, за която тя напълно беше забравила, може да се крие нещо за ядене. Или дори тубичка селтер. Това бяха празни надежди, разбира се, и Алиса знаеше, че няма нищо за ядене в чантата, но все пак отвори ципа й и, тайно надяваща се да се лъже, тихо пъхна ръка в нея. Но нищо не се случи. В чантата имаше миелофонен апарат, носна кърпичка и класьор с марки за размяна. И няколко раковини и камъчета намерени на брега. Алиса сложи едно от тях в устата си и започна да го смуче. Но все още беше жадна.

— Роботе! — извика Алиса — Роботе, жадна съм!

Никой не отговори.

Можеше да се развика силно, толкова силно, че всички тези роботи да се изплашат и да побегнат? Но Алиса не посмя. Тя видя как старецът умря и разбра, че роботите могат да убият и нея, ако смятат, че тя ще издаде убежището им с виковете си.

А може би на острова изобщо няма вода? Роботите нямат нужда от нея. Толкова много й се пиеше, че чак и гореше в устата и чувстваше главата си голяма и пулсираща…

Алиса стана и обиколи затвора си, опипвайки стените с ръце. От едната страна стената беше наклонена и Алиса се опита да се измъкне, но земята, осеяна с камъчета, не я удържа и тя се плъзна надолу. Алиса се уплаши, че роботите може да чуят как се опитва да се измъкне от ямата. Тя се ослуша. Всичко изглеждаше тихо. Но роботите не спят. Един от тях може да се крие до дупката и когато Алиса излезе, той ще я удари. Чакай, нали има миелофона!

Алиса го извади от чантата и пъхна слушалката в ухото си. Нещо тихичко бръмчеше в апарата, но не се чуваха нито мисли, нито гласове. Алиса завъртя миелофона около себе си, изпращайки вълните му в различни посоки, но не чу нищо. Така че, наоколо няма роботи.

Алиса изплю камъчето и направи нов опит да излезе от дупката. Тя заби стъпалата си в склона и, притискайки корема си към склона, бавно запълзя нагоре. Беше тъмно, камъчета и песъчинки се търкаляха надолу, краката й се подхлъзваха и трябваше да замръзва, разкрачвайки се, за да запази равновесие. Пълзенето нагоре изглеждаше безкрайно на Алиса и тя вече започваше да мисли, че никога няма да излезе от тази дупка, когато изведнъж ръцете й, протегнати нагоре, вместо стената, срещнаха празнота…

Алиса изпълзя на повърхността на острова и лежа две минути, почивайки си и слушайки дали някой не идва. Беше тихо. Сега трябваше да реши в каква посока може да има вода, ако въобще има на острова. Алиса реши, че ако тук има вода, тогава тя трябва в крайна сметка да тече от острова към морето и затова е най-добре да обиколи острова. Тя пропълзя на четири крака към морето и седна зад един камък.

Луната изгря и морето беше разполовено от лунната светлина. Лунната пътека се проточи към далечния бряг и се натъкна на черна ивица планини. Сред планините примигваха разноцветните светлини на къщи и къмпинги. На едно място на брега гореше огън и белият стълб дим ясно се виждаше върху черното тяло на планината.

— До късно стоят — помисли си Алиса, без да осъзнава, че лагерният огън гори в туристическия лагер, защото на огъня виси тенджера с черно кафе — групите, които се връщат от търсенето на Алиса, пият това кафе, за да не заспят.

Сноп светлина от прожектор на невидим в тъмнината флаер се спускаше от небето до ръба на водата. Лъчът осветяваше заливите. И той търсеше Алиса. И движещите се светлини срещу острова изобщо не беше карнавално шествие — филмовите работници и спасителите претърсваха брега на залива, където преди половин час бяха открити следи от роботи.

Алиса искаше да се гмурне във водата и да плува към далечните светлини, но разбра, че ще се удави — беше много уморена и слаба без вода и храна, беше притеснена, а ръцете й едва се движеха, не я слушаха.

Дори коленете й трепереха.

Точно Алиса реши да продължи пътуването си в търсене на вода, когато се чуха тежки стъпки. Един от роботите бавно се спусна към морето. За момент силуетът му скри лунната пътека и Алиса разпозна главния робот по шапката му. Той отиде до водата и спря, вдигна железните си ръце с хрущене и ги кръстоса на гърдите си.

Сега Алиса не можеше да излезе иззад камъка: роботът определено щеше да я чуе. А шефът стоеше и не си тръгваше. Стоеше на брега, гледаше светлините на далечния бряг и вероятно мислеше. Може би трябва да узнае мислите му? Алиса тихо извади слушалката от чантата си. Тя завъртя бутона за честота на миелофона, докато се настрои към мислите на робота. И сега ги чуваше ясно. Роботът се замисли бавно и скърцащо. „Десант… Необходимо е десантът да е след залез-слънце. Те няма да очакват нападение… Ще са си легнали. Да намерим оръжия… Къде са подкрепленията? Няма никакви подкрепления. Няма комуникация с центъра… Утре ще има връзка… Ще оставим пазачи на острова в крепостта… Затворниците ще работят. Малкият човек трябва да бъде премахнат. И във водата. За да не останат следи… във водата… Винаги трябва да ги хвърляме във водата… Крим е предмостие… Вдругиден до Москва…“

— Аз съм лейтенант — внезапно каза роботът на глас — Повишавам се в лейтенант. Утре ще се произведа в майор.

И отново се замисли:

„… Ще освободим всички пленени роботи и моята армия ще стане несъкрушима… време е да вдигна тревога… Не, първо ще премахна сам малкия човек… той знае твърде много…“

Роботът престана да мисли, отпусна ръце, пляскайки с длани отстрани, и се качи горе към затвора, от който Алиса бе избягала наскоро.

Алиса разбра, че сега няма време за вода. Трябва да се скрие, преди да са я открили. Тя изскочи иззад камъка и хукна по брега, търсейки безопасно убежище. Но островът беше гол и беше възможно да се претърси за две минути.

Между камъните имаше тъмна вдлъбнатина. Алиса се притаи и замръзна. Обезпокоените роботи така тропаха по острова, така че започна леко земетресение.

Ето стъпките на роботите се приближават все по-близо и по-близо… Тряс-тряс… Спряха до убежището на Алиса. Дали се е скрила добре?

Ярка светлина заслепи очите й. Роботът запали фара си на пълна мощност и опипа с лъча си по камъните.

— Тук! — извика робота — Човекът е тук!

Една желязна ръка се протегна към Алиса и тя се опита да я избегне, прилепяйки се към стената. Ръката мина на сантиметри от лицето на Алиса и удари камъка с протегнатите си пръсти. Алиса се възползва от моментното забавяне и, като блъсна с рамо ръждивия крак, изтича на брега.

Тогава прожекторът на друг робот освети лицето й. Тя беше забелязана. Алиса се втурна по брега, избягвайки протегнатите ръце и камъните, които бяха хвърлени по нея, макар и не много точно, от железните войници, но обръчът се свиваше…

— Хванете го жив! — изкрещя роботът-лейтенант точно над ухото й и Алиса по-скоро усети, отколкото видя, как ръката се протяга към главата й. Нямаше накъде да бяга.

В този момент друга ръка се появи между желязната ръка и Алиса, лъскава, бяла, тънка пластмасова ръка на робот.

— Бягай! — каза той. — Бягай напред. Ние ще ги забавим.

Алиса го послуша и в същия момент прожекторът, който светеше в лицето й, изгасна — вторият пластмасов робот се втурна към войника и счупи прожектора.

Алиса удари носа си в нещо твърдо, изтича няколко крачки и спря, за да си поеме дъх и да се огледа.

Тя стоеше на брега, близо до водата. Зад нея, на лунната светлина, се движеха ъгловати фигури и можеше да се различат пластмасови роботи — те бяха по-ниски, по-слаби от войниците, но се движеха много по-бързо и бяха доста по-пъргави.

Железни роботи удряха пластмасовите по главите и раменете, но външната крехкост на пластмасата изобщо не означаваше, че е по-малко здрава от бронята на войника.

Лейтенантът се отскубна от тълпата роботи и хукна към Алиса. Явно не я беше изпускал от очи. Пластмасов робот, забелязал хода му, скочи високо и падна в краката му. Лейтенантът се спъна и се претърколи по камъните с трясък.

От водата, на около двайсетина метра от брега, стърчеше носът на полупотопения шлеп, с който роботите бяха доплавали на острова. Ето къде можеше да се скрие. Алиса влезе във водата, държейки чантата с миелофона високо над главата си и щом водата достигна гърдите й, тя заплува, гребейки с една ръка и опитвайки се да не вдига шум.

Чантата се оказа тежка и много искаше да я хвърли във водата, но Алиса знаеше, че миелофонът е ценен уред и трябва да го се запази.

Алиса плуваше добре и дори сега, уморена и изтощена, тя стигна до черния нос на шлепа за около три минути, прекатери се на борда и седна в ъгъла на полупотопената кабина.

На брега шумът от битката утихна. Железни роботи дочупваха пластмасовите си противници. В края на краищата те бяха десет и бяха специално пригодени да убиват. Пластмасовите роботи бяха добри в готвенето и носенето на вещи.

Веднага щом битката приключи, железните роботи отново се раздвижиха. Те откриха, че пленницата е изчезнала и отново тръгнаха да обикалят из острова, търсейки я. Един от тях изтича до самия бряг срещу шлепа и освети пясъка с фара си, за да намери следи. На Алиса й беше студено и искаше да подскочи, за да се стопли, но трябваше да седи и да не мърда.

От небето се чу бръмчене на флаер. Флаерът пусна прожекторите си и освети острова. Роботите замръзнаха и млъкнаха. Лъчът се плъзна по брега, покрай шлепа, но Алиса не посмя да помръдне и да привлече вниманието на пилота върху себе си. Нали роботите ще се досетят, че тя се крие толкова близо до тях и ще се качат на шлепа, преди да пристигне помощ!

Сега Алиса не се съмняваше, че флаерът е изпратен от нейните приятели. Нея я издирват. И със сигурност ще я намерят. Но сега нещо друго беше по-важно — трябваше да предупреди хората на брега, че роботите се канят да започнат настъпление. Но хората там, туристи и летовници, дори не подозират, че роботите могат да нападат хора. И роботите ще ги изненадат и могат да убият или наранят някого. Жалко, че не можа да намери къде са скрили лодката. Въпреки че лодката, както каза началникът, я пазят. „Вероятно трябва да плувам до брега“ — реши Алиса — „Може би няма да се удавя и тогава ще стигна преди роботите. Просто трябва да го направя незабелязано. Ще изчакам, докато спрат да ме търсят.“

Флаерът отлетя и роботите, включили прожекторите, претърсиха водата с лъчите си, вероятно мислейки, че Алиса се е опитала да отплува от острова и не е успяла да отплува далеч.

— Човекът може да се е скрил на шлепа — отчетливо каза дрезгав глас на брега.

— Но ние губим време. Време е за поход.

— Нека първо убием човека. Проверете шлепа.

Стъпките на робота се отдалечиха по брега.

Алиса осъзна, че не може да чака повече. Тя скри чантата с миелофона в една ниша на палубата на шлепа, надявайки се, че роботите няма да я намерят в бързината. След това спусна краката си през борда, увисна на ръцете и, като се отблъсна от борда, веднага заплува към дълбокото. Тя заобиколи шлепа и заплува към брега. Понеже Алиса не беше успяла да изсъхне напълно, а вятърът беше студен и затова водата й се стори отначало топла, сякаш беше специално загрята.

Алиса плуваше и всеки момент й се струваше, че отзад ще се чуе вик: „Ето я!“ — и лъчът на прожектора ще я настигне…

И когато лъчът на прожектора наистина я настигна и, улавяйки мократа руса коса в кръг от светлина, заплува с нея, тя дори не беше изненадана и не се уплаши много. Тя просто заплува по-бързо, въпреки че знаеше или поне трябваше да знае, че няма да издържи дълго.

— Ето я! — настигна я гласът на главния робот. — Оръжия за бой!

Алиса не се обърна, но дори и без това усещаше как роботите опъват дългите си лъкове. „Бъз-з!“ — отстрани прелетя стрела. Втората падна във водата далеч напред.

Алиса се почувства уморена. „Още малко — каза си тя — още малко, брегът е близо“. Но тя се самозалъгваше. Брегът беше още много далеч.

— Спуснете лодката! — нареди лейтенанта-робот — жалко, че го няма моя верен пистолет. С него не пропусках от хиляда метра.

Алиса дори се изненада колко добре чу думите на робота, въпреки че сърцето й биеше толкова силно, че сякаш чукове удряха слепоочията й.

— Давайте! — настигна я непримирим глас. — Тръгваме!

Всичко е загубено, осъзна Алиса и й стана много тъжно за себе си, защото сега никога нямаше да лети до Париж за празниците, никога нямаше да се върне на училище и никога нямаше да кара по пистата, която върви натам, накъдето искаш.

Водата внезапно стана чужда и студена, като въздух, и престана да я задържа, а я дръпна по-надълбоко и ръцете й отказаха да загребват, а краката й увиснаха, сякаш безжизнени, и също я дръпнаха надолу. И Алиса си помисли, че така или иначе нито Герман, нито баща й някога ще разберат какво се е случило с нея…

Отметнала назад глава, тя видя за последен път звездите и в този момент нещо силно я удари леко отдолу и я изнесе на повърхността.

Алиса се опита да се освободи, все още не разбирайки какво й се е случило, но еластичната повърхност, която я носеше, не се отказа и продължи да носи Алиса напред, към планините.

Ако не беше толкова тъмно, Алиса веднага щеше да се досети, че делфините са й се притекли на помощ, но тя беше толкова уморена и не разбираше какво става, така че може би мина около половин минута, преди да й просветне, че самата тя вече не плуваше, но се носи към брега на нещо като кораб — това бяха гърбовете на два делфина, притискащи се един до друг. Гръбните им перки бяха като бордове на лодка, а протегнатите ръце на Алиса лежаха върху изпъкналите им чела.

Алиса не посмя да надигне и да погледне какво се случва отзад, ами ако делфините се разделят и тя отново падне във водата. Тя много добре знаеше, че вече не може да издържи във водата дори минута — краката и ръцете й ужасно тежаха.

Отзад се чу лекото боботене на двигателя на лодката. Явно роботите продължават да я следват.

— По-бързо! — прошепна Алиса на делфините — Трябва да стигнем до брега възможно най-скоро, в противен случай ще започнат да убиват хора.

— Добре — внезапно каза един от делфините. Говореше трудно, едва произнасяше човешките думи. — Не бой се. Скоро пристигаме.

— А всички мислят, че не можете да говорите! — зарадва се Алиса.

— Ние се учим — каза делфинът.

Светлината от прожектор настигна делфините и освети лъскавите им гърбове и Алиса, лежаща между перките.

— Напред, бързо! — извика шефът-робот — Няма да ни избягат!

Делфините заплуваха още по-бързо, но все пак Алиса усети, че брега бавно се приближава, но по-бавно от лодката с роботите, която ги настигаше. Прожекторът от лодката вече не изпускаше делфините и ги следваше уверено, даже и като се опитваха да сменят посоката, за да излязат от обсега на светлината.

Наблизо във водата се заби тежка стрела — роботите стреляха по делфините.

— Много лошо — каза делфинът и изсумтя — Лоши хора. Такива не сме срещали досега.

— Това не са хора — каза Алиса — Това са полудели роботи. Те искат да убият всички хора. Трябва да бъдат спрени и да се предупредят хората, в противен случай могат да направят такива поразии…

— Роботи — каза делфинът — значи машини. А машините се правят от хора.

— Това сигурно са стари машини, попаднали са във водата и са се развалили. По-бързо.

Лодката вече беше съвсем близо и Алиса, като се огледа наоколо, видя, че носът на лодката и белите вълнички покрай носа й се виждат ясно на фона на черната вода.

— Догонват ни — каза Алиса. Вече беше доста страшно.

Делфинът изсумтя силно и ядосано.

Наблизо — Алиса по-скоро ги усети, отколкото видя — над водата се появиха гърбовете на други делфини. Един от тях се обърна и тръгна към лодката.

— Виж! — извика роботът-лейтенант. — Торпедо! Стреляй!

Бяла стрела, видима отдалече, изсвири и прониза делфина. Всичко се случи много близо.

Тя щеше да запомни сцената завинаги — мъждукащите прожектори, черните гърбове на делфините, пръските и пяната и краткия вик на умиращия делфин.

Алиса погледна напред. Мигащият прожектор освети скалата отпред и тя осъзна, че брегът е близо. Много близо. Но делфините няма да имат време да стигнат до него.

— За всеки ще има по медал! — извика главния робот. — Хванете човека жив или мъртъв!

Изведнъж делфините, които носеха Алиса, рязко завиха настрани и за момент лодката се оказа много наблизо, и Алиса съвсем ясно видя как останалите делфини — тя не знаеше колко са: може би десет, може би двадесет, — като тъмна маса удариха лодката в борда. Лодката се наклони рязко, загребвайки вода. Роботите се втурнаха на другата страна, за да я стабилизират, но това само ускори смъртта на кораба им. Лодката се преобърна и само секунда-две главният робот успя да се задържи на повърхността, хващайки се за потъващата лодка. Останалите роботи отидоха на дъното, като железни чукове. Да, ама така си и беше. Нали бяха железни.

Шефът изкрещя отчаяно:

— Аз съм фаталист! В края на краи…

Вълни от лодката се разбягаха в различни посоки и само дъното й се виждаше във водата, сякаш сред черните делфини се провираше бял, няколко пъти по-голям от останалите.

В следващата секунда делфините се обърнаха и, сякаш нищо не се беше случило, заплуваха към брега, заплуваха стремително и грациозно и сякаш на шега извиха черните си гърбове близо до пясъчната ивица и хвърлиха Алиса във въздуха.

Тя се отпусна на пясъка и искаше да се засмее, но започна да плаче и не можеше да спре.

Делфините се въртяха покрай брега, изскачаха от водата, свирукаха, а Алиса плачеше ли плачеше.

… И тогава настъпи тишина. Такава тишина, каквато не е имало отдавна. Небето над морето започна да бледнее — майската нощ е кратка — лодката беше изчезнала някъде, очевидно беше отнесена от крайбрежното течение или повлечена със себе си от делфините, а бризът, който се появява сутрин, беше толкова тих и нежен, че само леко разроши косата на Алиса. И ако не беше досадната болка в издрасканите крака и ръце, смъртната умора и жаждата, които се върнаха с тишината, можеше да се каже, че цялата тази нощ се е присънила на Алиса.

Алиса въздъхна и се изправи. Не искаше да става, но трябваше да се върне в лагера на кинаджиите. Сигурно са се побъркали от притеснение.

Алиса се затътри нагоре по хълма, за да види от коя страна са палатките.

Тук, на половината път към лагера, тя беше пресрещната от спасителите на специалния отряд на водната служба. Те се подготвяха призори да претърсват морското дъно.

Следобед, след като се наспа, цялата налепена с лейкопласт и намазана с лечебен мехлем, Алиса, заедно с кинаджиите, отиде на острова. Лодката отплува от залива, на брега, на който потъналите роботи вече бяха извадени и лежаха в редица. До един от тях лежеше лък. Сеирджии, събрали се от цялото крайбрежие, заобиколиха железните трупове като стена, бръмчаха стерео камерите си и се чудеха на висок глас. Алиса се скри зад гърба на Герман, за да не я разпознаят и да започнат да задават глупави въпроси. Още на разсъмване тя беше снимана за сутрешния вестник и целият Крим вече знаеше за нейните приключения.

Берта, която пристигна от Москва с метрото, носеше лилава перука и жива рокля от венериански водорасли, която променяше цвета и шарката си всяка минута. Берта изтича до Алиса и я заразпитва с такава настойчивост, че Герман трябваше учтиво да я избута настрана.

Островът беше безлюден и вятърът виеше сред руините. Върху сандъка в резиденция на ръждясалия лейтенант лежаха големите ножици и тенекията, от които той беше изрязвал награди. В ъгъла имаше куп детайли и дрехите на това, което вчера беше старец-киноробот.

Алиса показа на журналистите и Герман дупката, в която беше хвърлена. На една от стените й, тази, която беше по-наклонена от останалите, се бяха запазили вдлъбнатините — стъпалата, по които Алиса се изкачи на свобода.

На връщане спряха при полупотопения шлеп и взеха чантата с миелофона.

Островът ставаше все по-малък и по-малък, докато се отдалечаваха в морето. Лодката се приближи до брега. Приключението свърши.

Делфините настигнаха лодката недалеч от брега. Те плуваха до нея известно време, лудуваха и се гмуркаха като обикновени глупави риби. После делфините се насочиха към морето, но един изостана, обърна се към лодката и каза с тънък глас:

— До скоро, Алиса.

— Довиждане! Благодаря! — извика Алиса.

А Берта отначало не повярва на собствените си уши, а когато повярва, припадна.