Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (6)

В замъка на нос Сан Бонифачо

Алиса никога не беше чувала за нос Сан Бонифачо. И едва ли някой от читателите на тази история знае къде е нос Сан Бонифачо. Нос Сан Бонифачо се издига като перка на акула от Средиземно море, а полетата около него са жълти и негостоприемни. Някога, преди около шестстотин години, на това място пиратската армада на Хасан бей, състояща се от двадесет и три бързоходни галери, причака и разби на пух и прах генуезката ескадра. Самият Хасан бей нахлузи примка на шията на генуезкия адмирал, преди да бъде провесен на реята. Поне така пише известният аржентински експерт по пиратите Дон Луис Ел Диего в тритомната си „История на беззаконието в Средиземноморието и Северния Атлантик“.

Оттогава нос Сан Бонифачо не фигурира в историята.

В крайна сметка построяването на замъка на ексцентричния английски баронет в подножието на носа не може да се счита за историческо събитие. Баронетът искаше да има собствен призрак. Но призрак можеше да бъде привлечен само чрез изграждане на подходящ замък, дори и малък. Разбира се, най-добре беше да има истински замък, но английският климат беше вреден за баронета и той построи замъка на Средиземно море, почти като истински, с повдигащи се порти и плитък ров, в който плуваха лебеди. Баронетът се премести в него и зачака призракът да се настани в замъка. Може би призракът щеше да се настани рано или късно, но скоро след това баронетът се простуди и почина. Замъкът остана без господар. На кого ли би му хрумнало да се засели на това безлюдно крайбрежие?

Замъкът пустееше почти петдесет години. От времето започна да се руши. Туристите, минаващи оттам с увеселителни лодки, вече вярваха на словоохотливите екскурзоводи, когато ги уверяваха, че замъкът е построен от кралица Бела Благочестивата.

През втората половина на ХХ век замъкът отново оживя. Новите му собственици обновиха и боядисаха стените, оградиха замъка и носа с два реда бодлива тел и поставиха стражи на единствения вход. Понякога към замъка се придвижваха покрити камиони и тогава в двора започваше суетня. Работници и хора с неизвестна националност и професия разтоварваха кутии и контейнери от камионите и ги отнасяха в обширните подземия на замъка.

Селяните от съседното село обсъждаха известно време новите обитатели на замъка, но малко по малко разговорите замлъкнаха, като огън, който не се поддържа. Веднъж малък независим вестник публикува статия за тайна организация, която се готви за война, и в тази статия името на замъка на нос Сан Бонифачо се спомена, като една от базите на тази организация. Но лицата, посочени в статията, съдиха вестника за клевета и вестникът трябваше да плати тежка глоба, тъй като не можа да представи никакви документи в съда и единственият му свидетел беше намерен мъртъв ден преди процеса.

Минаха още няколко десетилетия. Хората забравиха и организацията, готвеща се за война и самия замък. Замъкът, изоставен от последните си собственици, се разпадна, а овчарите внимателно събраха бодливата тел и я изхвърлиха в помийната яма.

Както можете да видите, нос Сан Бонифачо все още няма абсолютно нищо общо с нашата история, но се случи така, че десет дни преди момента, в който Алиса отлетя за Крим, туристическият център на Северното Средиземноморие реши да построи флаерна станция и малък хотел в близост до носа за любителите на гмуркането.

Туристическият център е голяма организация и не обича да губи време. На сутринта беше взето решението, а следобед трима товарни летци докараха строителни роботи и един студент на носа.

Строителните роботи извадиха широките си лопати и започнаха да разчистват строителната площадка от каменните купчини, останали от стария замък, а студентът намери самотна смокиня и седна в сянката й, за да прочете безсмъртната творба на Ахмедзянов „Развъждане на шесткраки зайци в домашни условия“. Студентът учеше във Факултета по роботика, но не беше доволен от живота и реши през есента да влезе и във Факултета по практическа генетика, модерен факултет, където не се влиза лесно — за всяко място се състезават осемдесет човека и десет извънземни.

Стройботите разчистваха боклука, студентът ентусиазирано разлистваше Ахмедзянов, пчелите жужаха наоколо, а лекият ветрец поклащаше листата на смокинята. И изведнъж един от строителните роботи извика и пропадна в земята. При падането вдигна такъв шум, че студента вдигна очи от книгата, преброи стройботите и веднага разбра, че единия липсва.

Той изтича до тъмната дупка в земята. Стройботът се движеше шумно в тъмнината, разбутвайки някакви дрънчащи и шумящи предмети.

Студентът нареди на стройбота да включи челните фарове и на светлината им се спусна в дупката. Оказва се, че стройботът е пропаднал в подземието на замъка, пълно с вещи и документи, останали от последните му собственици. Студентът беше много изненадан и след като излезе на повърхността, веднага се свърза с най-близкия град, откъдето трима историци бяха докарани с катер половин час по-късно.

Находката надмина всички очаквания. Последните собственици на замъка всъщност, оказва се, са се готвили за война. Това беше доказано от кутии с документи, огнестрелни оръжия отпреди сто години, купища сухи батерии, патрони, униформи на несъществуваща армия, консерви и дори танк с противоядрена защита, разглобен на части. Забравени роботи стояха в ъгъла на мазето.

Това бяха удивителни роботи. Само едно, напълно ръждясало, копие от този вид беше известно на историците. Те бяха роботизирани войници. Те знаели как да се подчиняват на военните команди и ако чуят заповедта „убий“, можели да убиват хора. Тези роботи просто не са имали блок за защита на хора. Роботите бяха много прашни и ръждясали на места, но когато един от тях беше изваден на повърхността и включен, той бавно обърна глава, огледа жълтата долина, морето и приличащият на перка на акула нос Бонифачо, и каза дрезгав глас:

— Готов за бойни действия — после млъкна, гневно блесна с едното си око към удивените историци и добави: — Къде е вашият командир? Далеч ли сме от Москва?

Роботът говореше руски и очевидно беше предназначен за операции на Източния фронт.

Най-големият специалист в историята на роботиката Шиничи Комацу, спешно извикан от Антарктикбург, прегледа роботите, зададе им няколко насочващи въпроса и обяви, че повече няма да могат да бъдат използвани. Те са програмирани войници и е много по-лесно да се претопят, отколкото да бъдат възстановени и превъзпитани.

Четири от роботите музеите веднага разделиха помежду си, те също получиха оръжия и исторически документи, а останалите роботи бяха изпратени за претопяване.

За това те използваха катера, с който пристигнаха историците. Към него беше прикачена малка пластмасова баржа. Студентът седеше на катера, без да се разделя с книгата си, а роботите бяха натоварени на шлепа. Никой не забеляза, че по време на товаренето един от роботите случайно се включи.

Студентът четеше за шесткраките зайци и толкова се увлече, че не чу предупреждението за предстояща буря. Небето внезапно помръкна, задуха остър вятър и редици бели пенливи вълни се понесоха през морето. Студентът може би нямаше и да забележи вилнеещата буря, но още първата голяма вълна нахлу през отворената врата на кабината и отнесе книгата на Ахмедзянов и няколко други също толкова интересни учебника зад борда.

Едва тогава ученикът се осъзна, подаде сигнал за бедствие и внимателно огледа състоянието на катера. Баржата с роботите се носеше на края на кабела, опитвайки се да се откъсне от лодката, дърпайки я назад и като цяло застрашавайки безопасността на младежа. Той веднага съобщи за това на брега и получи разрешение да освободи кабела и да се върне обратно. Така и направи и се върна благополучно у дома.

На един от близките си приятели той каза (въпреки че приятелят му не му повярва), че когато прерязвал кабела откъм катера, видял, че висока фигура се надигнала върху шлепа и отрязала кабела от другата страна. Освен това студентът го уверяваше, че това е бил един от металните роботи. Освен на приятеля си, младежът не каза на никого за това, основателно опасявайки се, че може да бъде заподозрян в малодушие и свързаните с него халюцинации.

Всички мислеха, че шлепът е потънал.

Но всъщност той не потъна. В продължение на няколко дни беше носен из Средиземно море от вълните на продължителната буря, след това беше подхванат от течение и пренесен полупотопен през Босфора (което е много изненадващо) и накрая изхвърлен на брега на малък остров край брега на Крим.

Роботите, ръждясали през дните на скитане по вълните и повредили някои ценни части от електронните си мозъци при люлеенето, излязоха на брега и след като изсъхнаха, започнаха да действат. Един на всеки десет някога е бил програмиран като робот сержант, главен робот, способен да взема решения в присъствието на врага и да командва останалите.

Главният робот организира подчинените си във военен строй, в ръждясалия му мозък се появи мисълта, че щом вече е на острова, значи войната, която се очаква повече от сто години, все пак е започнала и е време да започне да завладяваме врага. Врагът — така бяха устроени роботите — можеше да бъде преди всичко този, който говори руски.

Още в първия ден от престоя си на острова роботите откриха сред камъните преобърната пластмасова лодка за развлечение, толкова лесна за управление, че дори дете можеше да я управлява. Главният робот изпрати двама от своите войници на брега, за разузнаване.

Те се върнаха няколко часа по-късно и не сами, с плячка — два заловени робота — и доклад, че първият човек, когото са срещнали, говори руски и затова бил натъпкан в куфар и унищожен. Как е бил унищожен, роботите се затрудниха да обяснят, но увериха шефа, че това се е случило точно така.

Главният робот обяви военно положение на острова, нареди да му направят паметник и незабавно изпрати друга експедиция на брега. Надяваше се, че ще успее да се сдобие с оръжие. Нямаше оръжия. Но все още имаше затворници — Алиса и стареца киноробот.

Алиса не знаеше за всичко това и не можеше да си представи, че навремето на земята хора, които бяха толкова учени, че знаеха как да правят говорещи роботи, биха могли да ги подготвят за война с други хора, например с дядото или прадядото на Алиса.

Това не подозираше и Герман Шатров, който, както и цялата филмова група, така и професор Шейн, тази вечер не си легна, а претърси най-близките скали в търсене на Алиса и стареца. Спасителите от Кримската станция не спяха, техните летци, лошо оборудвани за нощни полети, кръжаха над брега; туристите, чийто лагер — от двадесет и три палатки — лежеше отвъд планината, също не спяха. И те издирваха момиченце и старец…

Бащата на Алиса, директор на московския зоопарк, не подозираше всичко това. Наистина той спеше спокойно, знаейки, че Алиса е в пълна безопасност в Крим, с приятеля му Герман Шатров — досега нищо не бяха казали на баща й. Защо да притесняват човек без време?

… В един и половина през нощта спасителят Соснин, летящ на малка височина над един незабележим залив и осветявайки го, видя няколко отпечатъка върху пясъка, значително по-големи от човешки размер. Следите водеха нагоре по склона на планината. Прелитайки над веригата от стъпки, той видя на едно място разпръснати раковини и камъчета, които блестяха преливащо под светлината на фенера му.