Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (4)

Пирати по залез

Герман е много трезвомислещ човек. Може би заради изкуственото му сърце. Той вярва на това, което вижда или може да се провери чрез справочника на телецентъра. В останалото се съмнява. Герман повярва в смаляващото куфарче, но за чуждия робот не повярва. Какво ще прави чужд робот в лагера на професор Шейн? И как един робот — независимо дали е чужд или свой — може да напъха жив човек в куфар? Но в същото време Герман е добре възпитан човек и в живота си е видял много различни хора, дори странни, така че не започна да спори с професора, а внимателно огледа куфарчето — Алиса предположи, че той подозира, че роботите са паднали в гънките на тапицерията, — а после той помоли Вася да вземе асистентите със себе си и да поогледа наоколо, да не би роботите да са се изгубили сред скалите.

Междувременно професорът, с помощта на Герман и Алиса, събра всичките си вещи, постави ги в невероятното куфарче, който, както се оказа, дори имаше научното име „ТСБ-12“, което означаваше „Транспортно Средство на Бъдещето — дванадесети модел“, и се премести във филмовия лагер.

Вася се върна след половин час, без да е намерил никого, но нямаше време за взимане на други мерки. Слънцето залязваше зад планините и беше време да се снима залеза.

Професорът предложи услугите си на кинаджиите, но се оказа, че от тях няма нужда. Тогава извади от куфарчето сгъваемия стол и седна да чете. Дядото-робот взе тоягата си и отиде на хълма, по чийто склон трябваше да върви с тежка походка, както изискваше сценария. Алиса поиска разрешение от Герман да отиде до морето, за да си събере камъчета и мидички. Герман позволи, след като Алиса му обеща да не се доближава до самата вода. Алиса взе чантата си и се отправи към брега.

До вечерта морето стана съвсем гладко и спокойно. Само на самия край на брега вълните се движеха лениво, като ръба на покривка. Брегът беше покрит с едър пясък и малки раковини, толкова тънки и крехки, че нямаше смисъл да се събират. Но във водата и върху ивицата мокър пясък, облизвана от вълните, блестяха много красиви камъчета. Някои бяха прозрачни и гладки като мъниста, а други, многоцветни, все още запазваха вида на парчета истинска скала, само ъглите им бяха загладени. На пясъка те се срещаха, наистина рядко — в Кавказ има повече от тях — плоски камъчета, сиви и кафяви. Много са удобни за хвърляне във водата, за да отскачат многократно, като жабки.

Когато Алиса събра две шепи камъчета, това занимание й омръзна, тя избра няколко плоски камъчета и започна да ги хвърля така, че да скачат ча-а-а-ак до хоризонта. Но камъчетата не бяха от най-добрите и след два-три скока потъваха вдигайки стълб от гъста, лъскава вода. Най-накрая Алиса успя да намери камъче, малко по-дебело от хартия и доста кръгло. Трябваше да може скочи до хоризонта. Алиса се прицели, хвърли камъка и той послушно отскочи върху гладка вода. Едно-две-три-четири-пет… На деветия път все пак потъна под водата и веднага на това място от водата изскочи делфин. Той веднага се гмурна обратно, но Алиса се уплаши, че го е наранила и реши да не хвърля повече камъни.

Тя продължи да върви покрай брега, за да намери най-красивото камъче. Вървеше доста дълго време. Брегът няколко пъти се извиваше в заливи, но камъкът все не се появяваше. Алиса беше се уморила малко, отдалечи се от водата и седна под сянката на една скала, приличаща повече на възглавница отколкото на камък. Време беше да се върне в лагера, иначе Герман щеше да се тревожи.

Изведнъж се чу звук на вода, разплесквана от носа на лодка. Вероятно са пристигнали още летовници, помисли си Алиса. Лодката, малка, открита, се показа иззад скалата и се насочи към брега.

В лодката имаше два робота. Алиса искаше да стане и да поздрави, но роботите се държаха така, сякаш изобщо не искаха някой да ги забележи. Те изключиха двигателя — Алиса чу щракването на бутон — и приклекнаха, чакайки лодката да удари брега с носа си. Тогава един от тях скочи на пясъка и подметките му глухо изтракаха. Другият прескочи борда и прецапа до брега.

— Ти върви, а аз ще поизсъхна на слънце — каза той и излезе на сухо.

— Не — отговори първият, — иди ти. Аз вече ходих.

— Трябва да изсъхна. Имам вода в ставите. Върви, а аз ще докладвам.

Беше много странен разговор. Роботите, въпреки факта, че гласовете им не изразяват никакви чувства, й се сториха ядосани.

Накрая един от роботите започна бавно да се изкачва по склона, а вторият застана на слънце, опитвайки се да изсъхне под почти хоризонталните лъчи на залеза.

Алиса поседя на камъка известно време, а след това усети, че краката й са изтръпнали, носът и окото я засърбяха. Тя се изтърпя половин минута, а след това тихо, за да не я усети роботът, който се сушеше — а той стоеше само на двайсетина крачки от нея — вдигна ръка и се почеса по носа. Нищо не се случи. Тогава Алиса почеса окото си и отпусна изтръпналия си крак надолу…

Всичко е наред. Алиса въздъхна и реши, че е време да се оттегли. „Чудя се, ако побягна“, помисли си тя, „дали ще ме настигне или не? Все пак е направен е от метал и ставите му са мокри.“

Алиса се претърколи от скалата, сложи чантата на рамото си и направи малка крачка встрани. Още една стъпка, още една стъпка… Тогава обърна гръб на робота и започна да тича.

Отзад нещо издрънча и гласът на робота извика:

— Човеко, спри!

Алиса вече се изкачваше по склона. Чантата болезнено удряше краката й, камъчетата под краката й се свличаха постоянно и затова на Алиса й се струваше, че се изкачва много бавно. Чуваше тежките стъпки на робота отзад, но се страхуваше да се обърне, за да не се изплаши още повече. И в този момент, бягайки тя удари глава в нещо твърдо.

Желязна ръка със следи от ръжда падна на рамото й и когато Алиса вдигна глава, очите й се плъзгаха дълго по металните крака, тялото на робота и някъде високо, почти в небето, тя видя наведената към нея, грубо направена, глава с едно голямо, като на водно конче, око в средата.

Стъпките отзад затихнаха. Вторият робот спря зад нея.

— Какво става? — попита роботът, който беше хванал Алиса.

— Не знам. Този човек ни следеше.

— Защо го остави да избяга?

— Не го забелязах.

— Всичко ли е чул?

— Най-вероятно да.

— Ще го вземем ли с нас?

— Да.

Алиса не хареса, че роботите говорят за нея, сякаш не е жив човек, а предмет.

— Няма да ме взимате никъде — каза тя. — В противен случай ще викам и всички наши хора ще дотичат.

Тя дори отвори уста, за да извика, но в миг метална ръка с три пръста беше върху устата й и толкова силно натисна лицето й, че на Алиса се стори, че носът й е сплескан.

— Ммм! — завъртя глава.

Тогава роботът, без да отпуска ръката си, я постави на гърба си — земята се преобърна и беше далеч долу — и бързо се спусна надолу към лодката.

Металът миришеше неприятно на смазочно масло и морска вода. Може би това е същият робот, който е набутал професора в куфарчето? Може би. В края на краищата Алиса никога преди не беше чувала — а вероятно това изобщо не се беше случвало — роботите да не се подчиняват на хората. В края на краищата те са само машини и са специално направени, за да помагат на хората.

Едната ръка на Алиса беше свободна и тя реши да хвърли нещо на земята, така че Герман да познае, че е отвлечена. Че иначе ще помисли, че се е удавила — и няма да го преживее! Но нямаше какво да хвърли. Имаше само чантата, но в чантата е миелофона.

Така че Алиса не е хвърли нищо. Роботът спря, направи дълга крачка и небето над него се разтресе. Роботът свали Алиса на дъното на лодката и бързо — тя дори нямаше време да дойде на себе си — запуши устата й с парцал. Парцалът беше миризлив, стар, притискаше езика й, беше й трудно да диша. Роботът завърза ръцете на Алиса зад гърба й с тел, след което я настани така, че да не заема много място в лодката.

— Наблюдавай я — каза вторият робот, който през цялото време вървеше отзад и сега остана на брега. — Ще донеса другия.

Алиса размърда пръсти. Жицата беше здраво намотана и се впиваше в тялото. Не, така няма да я разхлаби.

— Да подслушваш чужди разговори е лошо — каза роботът, втренчвайки се в нея с кръглото око. — Ако не беше подслушвала, сега щеше да си се прибрала. Сега си наша пленница.

Алиса искаше да му възрази, но беше много трудно да го направи със запушена уста. Тя само поклати глава и това не се хареса на робота.

— Човеко — каза той, — трябва да се примириш с фактите. Ти се провали, а аз спечелих. Така че ще слушаш.

Алиса отново поклати глава. Тя, ако имаше възможност, веднага щеше да каже на робота всичко, което мисли за него. Никой на света няма право да малтретира деца. Не става дума само за роботите. Но дори Алиса да не беше дете, все пак човекът винаги е по-силен от машината. По този въпрос няма какво да се говори. И Алиса отново поклати отрицателно глава, за да покаже, че никой разярен робот не може да се справи с човек.

Роботът се ядоса още повече.

— Ако се съпротивляваш — каза той — ще те пусна във водата, ти ще се потопиш с глава в нея и ще спреш да получаваш кислород за дишане.

Алиса за всеки случай спря да клати глава. Ако идеята да нападне човек може да се появи в желязната глава на робота, тогава той може да го удави. И Алиса съжали, че едно време майка й не й позволи да направи операция за имплантиране на хриле. Някои деца се подлагат на такава операция, особено тези, които живеят край морето или на изкуствени острови. Със синтетични хриле можеше да бъде под вода колкото пожелае. „Когато се прибера у дома“, реши Алиса, „със сигурност ще убедя майка ми да се съгласи на операцията. Тя е безболезнена и сигурна. Вероятно пет милиона души вече живеят с хриле. И им няма нищо.“

Появи се вторият робот. Вървеше бавно и важно, а последните слънчеви лъчи играеха по тялото му. Носеше тояга в ръката си и с нея мушкаше стареца в гърба — типичен дядо, когото караше пред себе си. Ръцете на стареца бяха вързани на гърба, брадата му висеше на гърдите, но устата му беше свободна. Старецът мърмореше ядосано.

„Роботът води робота“, искаше да каже Алиса, но се сдържа. Все пак старецът беше най-обикновен и добре направен робот, макар и със странности, защото беше филмова звезда. Вярно, той заплаши Алиса с тояга на булеварда, но, както Герман обясни по-късно, никога не би я ударил. Просто той имаше такава роля във филма — ядосан старец.

— О, тежки са греховете ни! — измърмори старецът, качвайки се в лодката. — С какво заслужих това нещастие — хванаха ме железни антихристи!

Тогава той видя Алиса и напълно се разстрои.

— Детето за какво? Какво става? Детенце…

— Млъкни! — каза роботът. — Непокорните хвърляме зад борда.

— Ох, ох, ох! — каза старецът и млъкна.

Роботът запали двигателя и лодката безшумно се прокрадна към изхода на залива. Роботите я държаха курс по-близо до скалите — очевидно се страхуваха да не попаднат пред очите на кинаджиите. Едва след като се отдалечи покрай брега на голямо разстояние, лодката се насочи към открито море. Роботите наредиха на пленниците да легнат на дъното, а самите те извадиха широки мексикански шапки изпод пейката, сложиха си ги и отдалеч заприличаха на летовници.

Двигателят бучеше тихо, вълните се удряха в пластмасовия борд на лодката и на Алиса й се стори, че някой вика на брега:

— Алисааа! Къде си?

Но може би просто си е въобразила.