Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (3)

Куфарчето на професор Шейн

— Какво правиш тук? — внезапно попита Герман, забелязвайки Алиса. — Изплаши ли се?

— Много се уплашихме — каза Алиса. Тя искаше да покаже момичето, което също се беше уплашило, но момичето, както се оказа, тихо си беше тръгнало.

— Ето, — разстрои се Герман, — казах им, че може да уплашат децата с тези старци!

— Мислех, че е от миналото, пристигнал с машина на времето.

— Не, не се страхувай, толкова обикновени дядовци не е имало дори преди сто и петдесет години. Въпреки че не знам със сигурност. Във ваканция ли си вече?

— Да, във ваканция. Какво снимате.

— Исторически филм.

— С триизмерен ефект ли?

— И със симфония от миризми и топлинен ефект.

— Днес ще снимате ли?

— Днес? Вече не знам, какво да правя сега със статистите. Старците се оказаха неудачни… знаете ли какво? Ще снимаме панорамни сцени! До Черно море. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Много бих искала! Какво ще кажете на татко?

— Ще се свържа с баща ти — каза Герман. — Само трябва да говоря с режисьора. Володя! Володя, Чулюкин! Къде си?

— Какво има? — попита глас от храстите и веднага на пътеката се появи режисьорът, бърз, нисък, с много модерна мексиканска шапка със звънчета.

Режисьорът се движеше бързо и говореше бързо, но явно мислеше още по-бързо и често не можеше да се споразумее за една фраза, защото мислите му го караха да започне втората, без да завърши първата.

— Какво, нещастие ли се случи? — попита той. — Старците направиха грешка и не само… Но, между другото, имате някои идеи за… Може би трябва да отидем до павилиона?

— Володя, пусни ме на брега. Имам нужда от залез с лилави облаци. Денят така или иначе си пропадна.

— А какво да кажем на Мария Василиевна?

— Ще й мине.

— И все пак… Но както и да е, върви. Само се върни на сутринта, иначе Мария Василиевна…

После Чулюкин се обърна и изчезна в храстите. Сякаш не е съществувал.

— Виждаш ли — каза Герман. Той извади видеофон от джоба си и набра номера на бащата на Алиса.

— Слушай, Игор — каза той, — искам да открадна дъщеря ти за половин ден. И ще я върна сутринта… Не, до Черно море, там е топло. Поръчах времето… Страхотно!

Герман затвори и каза на Алиса:

— Баща ти е много доволен от този вариант. Той и без това ще остане до късно на работа. Крумсите щели да се делят. Какво е това, между другото?

— Някакво животно от Сириус. Никога не съм ги виждала. Но трябва да се прибера.

— Не се надявай. Природата не чака. Или тръгваш сега или ще останеш в града.

— Трабва да оставя едно нещо у дома.

— Утре ще го занесеш. Скачай в колата!

Обаче нямаше никакви коли, не ги пускаха на булеварда. Нещо изведнъж забуча и зашумоля в храстите.

— Демонтират оборудването — каза Герман. — Тръгваме.

Алиса трябваше да тръгне. Въпреки че съжаляваше, че не успя да прибяга вкъщи и да върне миелофона, който баща й беше казал да не пипа. В крайна сметка невъзможно е да откаже такова пътуване, не я канят всеки ден да гледа как се снима истински филм.

Флаерът чакаше режисьорите на покрива на една от къщите в края на булеварда.

Полетът до Крим продължава по-дълго време, отколкото с метрото, но създателите на филма, колкото и да бързаха, бяха принудени използват колата си, защото имаха много оборудване — камери и осветителни устройства — товаренето на които във вагоните на метрото отнема много време и сили. Освен това метрото вървеше само от Москва до Симферопол, а оттам все пак трябва да се лети с флаер или да се вози на монорелса до брега.

Обикновено след работа хиляди московски флаери и таксита отиваха във Фили-Мазилово, до сребърния купол с голяма червена буква „М“ над него. Тук е московската станция на Кримското метро. Няколко успоредни тунела свързват Фили със Симферопол с тънки нишки. Тези нишки са напълно прави, което означава, че по средата на пътя тунелът на метрото се намира на дълбочина няколко километра под земята. По началото изграждането на първите междуградски подземни линии беше много трудна задача, докато строителите не пуснаха в експлоатация тунелна машина, която при температура от няколко хиляди градуса разтопява скалата, облицова я с огнеупорна пластмаса и остави след себе си това е блестяща и гладка, като средата на керамично стъкло, тръба.

Същите линии на метрото свързват Москва и с Ленинград, и с Киев, и дори със Свердловск. А до 2100 г. първата линия Варшава-Ню Йорк ще бъде завършена. Тя се строи вече трета година, тъй като под океана тунелът стига почти до центъра на Земята и затова работата там върви бавно и не може да се разкаже с две думи.

А Кримският тунел отдавна е станал познат и удобен — всеки московчанин след работа може да стигне до Симферопол с вагон на метрото за четиридесет и пет минути след работа, а оттам вече за петнадесет минути с флаер до всяка точка на брега. До свечеряване можете да се върнете в Москва загорели и изкъпани.

Герман и Алиса, трима асистенти, два робота и един пилот бяха настанени във флаера на Мосфилм. Той тихо се издигна от покрива и набирайки височина, полетя на юг към Черно море.

Ваканцията започваше доста добре.

Алиса се огледа, намери удобна кутия за сядане и я премести до прозореца. Зад нея някой изсумтя. Алиса се обърна, чудейки се как човек може да се побере в такава тясно пространство.

Отзад седеше намръщен старец от статистите и дъвчеше края на дебелата си пръчка.

— Ой — каза Алиса — старец!

— Какво? — Герман беше изненадан. — Как влезе тук?

— Чулюкин ме помоли да го взема за всеки случай — каза един от асистентите.

— Може да бъде полезен за предния план.

— Ще бъда полезен, ще бъда полезен! — каза строго старецът. — Аз Шипка превзех с генерал Гурко. Сукалчета…

— Ако се страхуваш, Алиса, премести се при мен — каза Герман.

— Само това оставаше — Алиса даже се обиди. — Да се страхувам от роботи. Предпочитам да съм тук до прозореца.

Всъщност тя би предпочела да си смени мястото, но не искаше да признае, че е уплашена. Все пак ще летят по-малко от два часа.

И когато един от асистентите раздаде на кинаджиите, включително и на Алиса, бисквити и чаша сок, тя дори отдели половината от бисквитите си и ги подаде на стареца.

— Не се срамувай — каза тя. — Вземи. Все още не ям толкова много.

Но стареца-робот поклати глава.

— Изяж си ги, дете. Сутринта хапнах зелева чорба, а и аз много не ям.

Алиса осъзна, че стареца-робот я мами. Роботите не ядат зелева чорба. Но вероятно в него е заложена програма, която го кара да мисли за себе си, че изобщо не е робот, а древен старец. За да бъде по-естествена играта му в киното.

Алиса даже не успя да изяде бисквитите, когато флаерът започна да се снижава. Плъзна се между ниски гористи планини и полетя право към синева, малко по-светла от небето, морето. Точно над брега, между две високи сиви скали, флаера замръзна на място и меко се приземи върху платформа, от която рампа се слизаше право към водата.

— Ето — каза Герман. — Бяхме тук и миналата седмица. Не е ли райско местенце?

На един хълм имаше палатка — малък купол от лека пластмаса. От палатката излезе почти черен мъж по бански гащета. Оказа се, че той се казва Вася и също е режисьор.

— Проучи ли? — попита Герман.

— Да, всички точки са определени. Ако искаш и сега може да започнеш.

— Добре, ще ми покажеш. Но първо всички ще се изкъпем. Ти, Алиса, ще дойдеш с мен и нито крачка встрани. За да не се удавиш.

— Как ще се удавя? Аз дори плувам под вода, колкото поискаш.

— И все пак. Аз отговарям пред баща ти, а не ти. Ясно?

— Ясно.

— Чантата остави тук.

— Не, ще я взема с мен.

— Както искаш.

Вася поведе кинаджиите по рампата към водата, а роботите се заеха да направят временен лагер. Водата беше топла и нежна. Алиса дори съжали, че баща й не я води в неделя на море. Другите деца ги водят.

Старецът се спусна към морето след кинаджиите и седна на брега.

— Не ти ли е горещо? — извика Алиса от водата.

— Ти не плувай много навътре, малката — каза дядото. — Някоя риба може да те захапе.

Той вече беше свикнал с Алиса, а и Алиса беше свикнала с него и изобщо не се страхуваше.

Дядото помисли-помисли и започнал да си събува обувките.

— Хей, старче — му викна Герман, — даже не си го помисляй. Ще дадеш накъсо някъде вътре, а тук няма работилница.

Старецът въздъхна и послушно отново нахлузи обувките си.

— Все пак жалко — каза Алиса.

— Жалко, разбира се. Но нищо не може да се направи. И дрехите на него са без изолация. Ама е направен като истински?

— Да — съгласи се Алиса и се гмурна.

Под вода тя отвори очи и така се уплаши, че отвори уста, нагълта вода и излетя на повърхността като куршум. За малко да потъне отново, но Герман я сграбчи и леко я тупна по гърба, така че да изплюе погълнатата вода.

— От какво се уплаши? — попита той.

— Страшна муцуна — каза Алиса. — Имаше страшна муцуна с огромни зъби!

В този момент водата се раздели пред тях и на повърхността се показа смеещата се муцуна на делфин.

— Махай се оттук! — извика му Герман. — Децата ще плашиш, а!

— Той се шегуваше — каза Алиса, която вече беше дошла на себе си. — Аз съм виновна, че не го познах.

— Това е един от моите приятели тук — каза почернелия Вася.

— Поздрави от Руслан от Москва! — извика Алиса след делфина, докато той отплуваше.

— И така, да излизаме и да се захващаме за работа — каза Герман и заплува към брега.

— Честита баня! — каза старецът на къпещите се.

— Благодаря — отвърна Алиса.

Герман подскачаше на един крак, опитвайки се да изтръска водата от ушите си. После спря, огледа се и попита:

— И кой се е настанил там?

— Някакъв летовник — каза Вася.

— Защо не му каза да се премести зад скалите с домочадието си? В крайна сметка ще влезе в кадър. Ще ми съсипе панорамата.

— Разбираш ли, Герман — каза смутено Вася. — Всичко се случи неочаквано. Дори нямах време да реагирам. Бях тръгнал към него, но тогава се обади Чулюкин, че пристигате, така че нямах време.

— Откога е тук?

— Два-три часа.

— Гледай колко е подреден! И палатката разпъна, и грила разпали, и лодката спусна в морето, и даже въдиците приготви.

— Така е — каза Вася. — И аз самият съм удивен. Разбираш за какво говоря. Гледам, спуска върху тази могила малък флаер от Курортната администрация. Излиза от него човек с куфар и сяда на пясъка. Махна с ръка на флаера и той отлетя. Е, тогава реших, че той ще полови малко риба и вечерта обратно в цивилизацията. Погледнах през бинокъла — възрастен, почтен мъж. Е какво, мисля си, няма да го притеснявам. И тогава започнаха невероятните неща. Няма да повярваш.

Герман междувременно се изсуши, обу чехли и лека риза. Ризата не се закопчаваше и под сърцето на Герман се виждаше тънък белег. Алиса знаеше, че сърцето на Герман е изкуствено. Татко й каза. Преди много години, когато Герман беше почти младеж, сърцето му спряло. Открили му порок на сърцето. И се наложило лекарите да поставят изкуствено сърце. То, разбира се, е по-добро от истинското и ще работи през целия му живот, но Алиса не завижда на Герман. И винаги е искала да попита дали навива сърцето през нощта с ключ или то си тиктака само. Но да пита за такива неща не е много удобно.

— Хайде, разказвай нататък — каза Герман, когато започнаха да се изкачват по пътеката към палатката.

— И така, гледам го и изведнъж виждам, че до този човек се появява робот. Главата си режа, че преди това го нямаше. И от флаера слезе само мъжа с едно куфарче. Обърнах се за минута, погледнах отново — вече имаше два робота. Единият разпъва грила, другият разпъва палатката. Но най-интересното е, че палатката е неподвижна, голяма, дори когато е сгъната, няма да се побере в нито един куфар.

— Е, добре — каза Герман. — А слънцето много ли напича?

— Мислиш, че си съчинявам? В никакъв случай. Слушай какво стана нататък. Човека слезе до морето, вече го гледам, не свалям очи от него. Наведе се към водата и в същия момент — няма да повярваш! — една лодка се люшка във водата, доста голяма — амфибия.

— Не го вярвам — каза Герман. — Но въпреки това продължавай. Много добре ти се получава историята.

— Не, сега ще отидем при него, аз самият се бях запътил натам преди да кацнете, и ще разберем всичко.

— Добре, но все пак признай, че си измисли цялата тази история, за да се оправдае, че си проспал настаняването на летовника, който ще ни закрие панорамата с палатката си.

— Кълна се във всичко свято, че не лъжа! — възмути се Вася. — Даже сега, докато плувахме забелязах, че той седи между двата робота и им говори нещо.

— Я погледни по-добре: къде е летовникът, къде са роботи му?

Всъщност могилата беше пуста. И въпреки че бяха доста далеч от нея — около триста метра — все пак, ако имаше поне един човек или робот на нея, нямаше да е трудно да се забележат.

— Сигурно са влезли в палатката — каза Вася.

— Така. — Герман спря насред разпънатата от роботите филмова техника и се замисли. — Все пак трябва да отидем при съседа ни и да го помолим да се премести. Мисля, че с наша помощ може да го направи за десетина минути. Кой ще дойде с мен?

Всички искаха да отидат с Герман. Въпреки че се смееха на Вася, всяка загадка привлича хората. Герман взе Вася и Алиса със себе си. Те бързо прекосиха падината между двете палатки и се изкачиха на хълма.

Вратата на палатката беше отворена, а пред нея стоеше отвореното куфарче. Беше тихо и само бризът от морето шумолеше по стената на палатката.

— Здравейте! — каза високо Герман. — Има ли някой тук?

Никой не отговори.

Герман погледна в палатката. Палатката беше празна.

— Къде би могъл да отиде?

— Щях да го видя — каза Вася. — Гледах в тази посока откъм морето. И лодката си е на мястото.

Обиколиха палатката. Зад нея също беше пусто. Равна полянка. Само един сгъваем стол и книга до него.

— Е — каза Герман, — сега трябва да чакаме, а междувременно слънцето ще залезе! Къде би могъл да отиде?

Алиса погледна в куфарчето. Все още беше отворено. Колкото и странно да беше в куфара имаше играчки. Бюро-играчка, тенджери и чинии — играчки, книги-играчки и дори батискаф-играчка. Алиса протегна ръка, за да вземе малка книжка с размерите на нокът на кутре, но изведнъж се случи нещо странно: щом ръката й влезе в куфара, тя започна да се смалява. Алиса дръпна ръката си. Ръката стана същата като преди. Много интересно! Алиса отново пъхна ръката си вътре и я задържа малко. Ръката й се смаляваше, смаляваше, докато не стана по-малка от ръка на кукла.

— Да-а — каза Герман зад гърба й. — Махни си ръката оттам. Това вече не ми харесва.

Герман бързо пъхна ръка в куфарчето, извади първата попаднала му вещ и всички видяха как тя се превърна в топло палто пред очите им.

— Бях прав — каза Вася. — Той ги е взел всичките от тук.

— Повече нищо няма да пипаме — каза Герман. — Все пак това не са наши вещи.

Той хвърли палтото обратно в куфарчето и то бързо се сви до размера на дреха за кукла.

— Вижте — каза Алиса, — джобът се мърда!

Тя беше права. Вътрешният джоб на куфарчето се тресеше, сякаш голяма муха или бръмбар беше влязла в него и искаше да се освободи.

Герман бързо, за да няма време ръката му да се смали, разкопча джоба и извади ръката си, изчака, докато тя отново придоби нормален размер и отново я пъхна в джоба на куфарчето.

— Всичко е наред — каза той и внимателно постави човека-играчка на земята. — Ето го нашият съсед. Как е успял да влезе в куфарчето, не разбирам. Нека той да каже.

Преди да успее да довърши изречението си, човекът-играчка започна да расте, докато надрасна Алиса и се оказа най-нормалния, дебел човек със среден ръст, с мустаци и със старомодни очила.

— Благодаря ви — каза мъжът. — Можеше се да умра от глад тук. Вие при мен ли идвате?

— Да — Герман беше толкова изненадан от този толкова обикновен въпрос, че каза, каквото смяташе да каже, когато тръгна към палатката на съседа.

— Имаме голяма молба към вас. Ние, разбирате ли, сме от филмовото студио Мосфилм-три, дойдохме да снимаме природата…

Тук Герман разбра, че говори нещо съвсем различно от това, което му е в главата, и като се прекъсна, попита:

— Как пострадахте?

— О, за това ли говориш? Само ако можех да разбера…

— Вие можете да правите предметите като играчки? — попита Алиса.

— Не съвсем, момиченце, не съвсем. И вие седнете, седнете… Обаче няма на какво. Виждате ли, в това куфарче има поле, което променя субатомната структура на материята. Накратко, всичко, което попадне в тази област, се смалява двадесет пъти. Около двадесет. По-точно, деветнадесет нула седемдесет и пет пъти. Това е експериментална инсталация, плод на дейността на нашия институт през последните осем години. Между другото, не се представих. Професор Шейн.

— И няма да има нужда от коли и транспорт — каза Вася, който вече разбра всичко. — Оборудването за цял град ще се побере в една ракета!

— Точно така, млади човече — каза професор Шейн. — А почивката ми, която реших да прекарам тук, в безлюдно кътче на Черноморието, е един от финалните етапи на експеримента. И не е далеч денят, когато ще поставим осеметажна къща в такси и ще я закараме… Чакайте малко, но къде са моите роботи? Виждали ли сте ги?

— Не.

— Тогава трябва да ви разкажа една невероятна история.

Професор Шейн приглади щръкналите си червени мустаци, незнайно защо понижи гласа си и продължи:

— Тъкмо мислех да вечерям и казах това на един от двата робота, които взех със себе си. Роботът отговори, че са необходими чинии. Да, да, каза за чиниите. Тогава се приближих към инсталацията…

— Куфарчето ли? — попита Алиса.

— Да, да, към куфарчето, наведох се…… Тогава някой ме бутна отзад. И то толкова силно, че паднах в куфарчето. Този някой натискаше главата ми надолу, за да не мога да се изправя. Да-да. После беше твърде късно. Смалих се деветнадесет нула седемдесет и пет пъти. И металната ръка, да-да, металната ръка бързо ме пъхна в джоба на куфара и го закопча. Помня точно, че беше метална ръка със следи от ръжда по нея.

— Робот? — попита Алиса, трепереща от ужас. Такива истории беше чела само във фантастичните разкази.

— Роботите не могат да нападнат човек — каза Герман.

— Да, но беше робот — каза Шейн.

— Не може ли да се е объркало нещо във вашите роботи, докато са били смалени?

— Изключено — каза професорът. — Досега нищо подобно не им се е случвало. И на мен не ми се случвало. Няма да ви лъжа я.

— Няма — съгласи се Герман.

— Това беше чужд робот — каза уверено професорът. — Моите роботи са изцяло пластмасови, но този беше метален, с петна от ръжда по ръката.

Алиса се огледа неволно. Все още беше тихо, толкова тихо, че можеше да се чуе тракането на чинии в лагера на кинаджиите, които приготвяха вечеря, и леките вълни, разбиващи се в скалите, и крясъците на чайките над далечния остров, който затваряше залива.