Кир Буличов
Островът на ръждивия лейтенант (1)

Какво казаха делфините

Алиса се събуди от тихо почукване по прозореца. Зад стъклото, по перваза, едно врабче скачаше и блъскаше стъклото с клюна си, опитвайки се да стигне до чинията с ягоди на перваза на прозореца. На врабчето не струваше нищо да направи пет крачки встрани и да влети в стаята през съседната отворена врата, но умът му на врабче не беше достатъчен за това.

Алиса слезе внимателно от леглото, отиде на пръсти до прозореца и премести чинията така, че врабчето да може лесно да я достигне. Но то не разбра, че Алиса му иска доброто. Врабчето раздразнено размаха криле и отлетя.

— Глупчо — каза Алиса, след това избра най-голямата ягода и я изяде.

Тя щеше да яде и още, но роботът, икономка на име Поля, който усети, че нещо не е наред, вече се беше търкулнал в стаята и каза, че е по-добре първо да си измие зъбите и очите, а ягодите няма да избягат никъде.

— Какво разбираш — каза Алиса. — Птиците се въртят около тях.

След робота в стаята влезе марсианската богомолка, внимателно пренареждайки жълтите си крака като компас. Тя не ядеше ягоди, но когато чу, че Алиса се е събудила, реши да заеме перваза на прозореца, огрян от слънцето.

— Сега идвам — каза Алиса на Поля. — Татко тръгна ли вече?

— Баща ти ще се върне за вечеря — каза роботът. — Оставил ти е бележка.

Поля се поколеба малко на вратата и добави не без гордост:

— Днес грисът се оказа без бучки.

— Виж това не е за вярване — каза Алиса. — Досега не се е случвало. Какво направи?

— Разбърках го.

Алиса погледна тъжно ягодите, след което бутна чинията, така че богомолката да има къде да легне. Алиса още искаше ягоди, но роботът не си тръгваше, гледаше я от вратата по досаден начин.

На масата в трапезарията имаше бележка, която баща й беше продиктувал на пишещата машина преди да излезе.

„Алиса, слушай икономката. Ще се върна в два часа. Огромна молба: не изнасяй миелофона от къщата. Ако не забравяш, видеофонирай на дядо си, липсваш му. Татко“.

Писмото беше грешка. Алиса можеше и въобще да не си спомни за миелофона, но щом прочете бележката, се сети за делфините.

— Грисът вече изстина — каза роботът.

— Къде ми е пастата за зъби? — попита Алиса от банята. — Оставих я тук вчера.

Алиса бутна чашата с четката си за зъби. Тубата я нямаше никъде.

— Моля те — тихо каза роботът, — вземи пастата на баща си.

— Защо си я взел?

— Извинявай, днес ще донеса нова — каза роботът.

— Ама защо ти е трябвала?

— Нали събирам медали — каза роботът. — И трябва да ги чистя.

— Ох, тези колекционери! — въздъхна Алиса.

Всички в семейството на Алиса бяха колекционери. Баща й събираше пеперуди от различни планети и стари книги, дядо — събираше снимки на известни балерини, Алиса колекционираше марки, майка й също събираше марки, но само красиви. И разбира се, роботът не издържа и започна да събира медали. Той дори отиде няколко пъти в обществото на нумизматите и имаше бележка за него в списание „Колекционер“. Бележката се казваше „Първият робот нумизмат“. Икономката я изряза и постави в рамка на стената близо до контакта си за зареждане през нощта.

— Какво ще е времето днес? — попита Алиса телеинформатора.

Екранът на телеинформатора светна и на него се появи водещата Нина. Тя се усмихна на Алиса и каза:

„Днес ще бъде ясен и свеж ден. До обяд ветрецът ще утихне, но няма да стане горещо. Два големи облака идват към Москва от Ярослав. Но сигурно ще ги спрат в Переяславл-Залески да полеят зеленчуците. Плуването днес все още не се препоръчва, понеже водата е доста студена. Благодаря за вниманието.“

— Благодаря ви — каза Алиса.

Тя знаеше отлично, че Нина всъщност не говори — това е запис и всеки може да го включи и да слуша точно същите думи — но все пак Алиса искаше да вярва, че Нина разказва за времето специално на нея.

Роботът затопли гриса и седна до Алиса. Той подпря пластмасовата си глава с пластмасова ръка гледайки внимателно към устата на Алиса.

— Добра каша — похвали го Алиса. — Почти никакви бучки.

— Благодаря — зарадва се роботът. — Днес ще ходиш ли на училище?

— Не, вече съм във ваканция — каза Алиса. — Гледай си работата. Сама ще разчистя масата.

— Добре, тогава ще изчистя медала за превземането на Базарджик — каза роботът.

— Но нали вчера го почисти!

— Оставих малко и за днес.

Роботът излезе. Алиса допи какаото си, събра чиниите и ги постави в автомивката. След това влезе в кабинета на баща си и затвори вратата след себе си. Къде е миелофонът, за който писа баща ми?

Миелофонът висеше на стената. В сив калъф, на каишка, приличаше на кинокамера. Алиса се изправи на един стол и извади устройството. Сега можеше да отиде при делфините.

Вратата бавно се отвори и в стаята се вмъкна марсианската богомолка. Богомолката беше съвсем кротка и привързана към хората. Първоначално, когато първите богомолки бяха донесени от Марс, някои хора се страхуваха от тях, но богомолките се оказаха послушни и полезни в домакинството. Например, те могат да чупят ядки с твърдите си челюсти. Освен това богомолките обичаха да жонглират с различни предмети и можеха да стоят на един крак дълго време.

— Ой, как ме уплаши! — каза Алиса на богомолката. — Може ли да се влиза без да се чука?

Богомолката се сгъна невъзмутимо, като сгъваема линийка и влезе под масата. Не смяташе, че Алиса е права.

Алиса включи видеофона и се обади на Берта Максимовна. Тя седеше в едно кресло и четеше дебела книга. Берта носеше зелена перука „Северна русалка“ и зелен люспест клин.

— Здрасти, колега — каза Берта на Алиса. — Какво ново?

— Ваканцията ми започна — каза Алиса. — Как се чувства Руслан?

— По-добре. Вчера долетя лекар от Черноморския център и каза, че до вечерта всичко ще е наред. Вероятно е ял твърде много треска. Между другото, момичето ми, говори ли с баща си?

— Говорих. Но вие знаете, Берта Максимовна, как се отнася към нашия проблем.

— Значи няма да ти даде апарата?

— Татко каза, че Черноморският институт по делфинология ще получи устройството, когато му дойде редът.

Алиса се изкуши да каже, че държи апарата в ръцете си. Но тя отлично разбираше, че Берта не е надежден човек. Тя ще разтръби в цяла Москва, че има миелофон и дори нищо да не се получи, ще каже, че се е получило.

— Добре, идвай при мен, скъпа — каза Берта. — Нашите красавици те чакат от сутринта. Само че ела след час, в момента чистят басейна.

Алиса мразеше да я наричат „скъпа“, „малката“, „тиквичке“ или „пиленце“. Такова обръщение все още може да е приемливо, ако сте дете в предучилищна възраст. Но когато си трети клас и имаш награди по алгебра и биология, когато си на девет години и няколко месеца (два), всякакви „тиквички“ и „пиленца“ обиждат много. Но Берта така или иначе нямаше да разбере, ако й се каже за това. Може би дори ще се засмее. И ще започне да разправя на общите им приятели: „Знаете ли, тази Алиса е просто прелестна. Викам й «скъпа», а тя се цупи“. И така нататък.

Алиса взе синята чанта, скри миелофона в нея, така че роботът да не задава ненужни въпроси и тръгна към Берта. По пътя тя не се държеше по най-добрия начин. Първо тя се плъзна по парапета от третия етаж; второ, тя извика такси, въпреки че трябваше да върви само две пресечки и трето, докато чакаше колата, изяде два сладоледа от машината до входа.

Колата изскочи иззад ъгъла, изпръхтя изпускайки въздушната възглавница и легна върху бетона. Алиса седна на бялата седалка и вместо директно да се отправи към адреса на Берта, набра с бутоните един сложен и дълъг маршрут по такъв начин, че да мине покрай басейна на Института на времето, да погледне в Кунцевската ботаническата градина и да види дали във Фили вече бяха инсталирани експерименталните пътеки. Вчера за тях говори водещата Нина.

Беше вече единадесет часа и улиците бяха почти пусти. Московчаните се бяха изпокрили, кой на училище, кой на работа, кой на детска градина, по булевардите седяха само баби и роботи с колички.

Дълъг автобус с херметизирани врати спря пред марсианското посолство. Марсианските туристи в него сложиха маските си за дишане, за да излязат навън. Един марсианец с маска стоеше до автобуса и чакаше вратата да бъде отворена. Самото посолство приличаше на полузаровена в земята топка. Там, под купола, марсианците имат собствен въздух и свои растения. Когато Алиса беше на Марс тя също носеше маска. Само богомолките не се интересуват какъв въздух дишат.

Към тях се движеше сватбен кортеж с четири коли. Автомобилите бяха украсени с цветни панделки и се движеха бавно, полюшвайки се на въздушни възглавници. Булката беше в дълга бяла рокля и с воал на главата. Вероятно булката е от онези, които пишат статии във вестниците за необходимостта от възраждане на добрите традиции, помисли си Алиса.

При басейна, въпреки предупреждението на водещата Нина, че е студено за плуване, имаше доста хора. Самата Алиса си помисли да се изкъпе, но колата вече завиваше по моста към Ботаническата градина. В градината Алиса спря колата и погледна в павилиона на входа. Увенчаният с венче от глухарчета робот й даде букет люляк и Алиса го постави до себе си на седалката. Едно цвете, петлистно, Алиса откъсна и изяде. За късмет.

Колата се движеше по околовръстното шосе, от двете страни, на което се издигаше гъста гора. Таксито намали скоростта и след това спря напълно. Стадо марали излезе от гората и, тракайки с копита по грапавата пластмасова повърхност на пътя, премина от другата страна, към кедровата горичка.

— Няма ли да се скитат в лозята? — попита Алиса таксито.

— Не — отвърна машината. — Има бариера.

Елените изведнъж вдигнаха глави, подушиха въздуха и моментално изчезнаха в гъсталака.

— От какво се уплашиха? — разстрои се Алиса. Искаше и се още да погледа елените.

Таксито не отговори и нямаше нужда да отговаря — велосипедисти се втурнаха по шосето, приведени към кормилата. Те бяха с толкова ярки многоцветни тениски, че маралите вероятно имаха цветни кръгове в очите.

След като колата мина покрай млада плантация от каучукови дървета, които приличаха на трепетлики, Алиса поиска да спре за момент в горичка от финикови палми.

В горичката беше светло и спокойно. Само катериците подскачаха по земята и търсеха между мъхестите стволове фурми нападали от есента. По края на горичката се простираше ниска преграда от сгънат пластмасов купол, който автоматично покриваше горичката щом времето се развали. Алиса седна под една палма и си представи, че е в Африка и че катериците изобщо не са катерици, а маймуни или дори павиани. Една от катеричките дотича до нея и се изправи на задните си крака.

— Не проси! — каза Алиса укорително. — Ти си диво и свободно животно.

Катеричката не разбра нищо и се потупа с предните лапи по корема.

Алиса се засмя и си помисли, че няма да може да си поиграе на Африка. Трябва да продължи пътуването си.

— А сега към Филевския парк — каза Алиса.

Колата укорително бръмчеше.

— Ти какво? — изненада се Алиса.

— Мислех, че си забравила за работата си.

— Във ваканция съм — каза Алиса. — Освен това откога машините казват на хората как да се държат?

— Моля за извинение — каза таксито, — но, първо, не казвам, а напомням, и второ, доколкото мога да преценя, все още си далеч от пълнолетие и следователно в този случай мога действам, като възпитател. Ако беше дете в предучилищна възраст изобщо нямаше да можеш да се возиш без придружител или без разрешението на родителите си.

След като произнесе такава дълга тирада, таксито млъкна и не каза нито дума до самия край на пътуването.

Колата навлезе в жилищна зона. Някога тук имаше скучни пететажни къщи, след това бяха разрушени и заменени от иглите на осемнадесет небостъргача, всяка от които беше не само жилище за няколко хиляди души, но включваше и няколко магазина, работилници, сервизи, гаражи, места за кацане на флаери, театър, плувен басейн и клубове. Беше възможно да живееш цял живот, без да напускаш такава къща, въпреки че това вероятно би било много безинтересно.

Небостъргачите стояха на широки поляни и бяха заобиколени от брезови горички, сред които растяха много манатарки, чиито семена и мицел се донасяха всяка година от север, така че човек можеше да събере сто кошници на ден, но гъбите порастваха отново на следващата сутрин. Гъбите манатарки бяха гордостта на жителите на този край, но самите те отдавна бяха преяли с гъби и затова винаги канеха познатите си да берат гъби около домовете им и дори се смееха на гъбарите.

Филевският парк започваше зад небостъргачите.

На широка поляна стотина любопитни наблюдаваха как работи експерименталната писта. Техник в син гащеризон стоеше в средата на сребристата лента, която се извиваше в посоката, в която техникът й казваше да върви. На гърдите на техника висеше микрофон и той обясняваше на любопитните как работи пистата:

— Ако искам пътеката да ме отведе до онзи голям храст там, мислено й казвам: надясно. И пътеката завива надясно.

Всички се засмяха, защото пътеката зави толкова рязко, че техникът не можа да се задържи и падна на тревата. Пътеката затича напред и спря.

Алиса искаше да изпробва новата писта, но имаше толкова много кандидати, че трябваше да стои на опашка половин ден, преди да й дойде реда да се повози. Алиса реши, че е по-добре да изчака, докато във всички паркове бъдат построени такива алеи.

Космонавти или по-скоро млади космонавти от ДОСКОС — Доброволно дружество за популяризиране на космонавтиката, тренираха на близката поляна. Люкът на тренировъчната ракета беше отворен и момчетата се редуваха да се спускат от него върху тревата по кабела. Сигурно са си въобразили, че динодуките от Юпитер са им изяли стълбата. Алиса се върна в колата. Беше време да отиде при Берта.

Известно време колата кара под монорелсовата тръба, след това зави по насипа на Москва-река и пресече стария Бородински мост към Смоленская. Слънцето се скри зад облак, навярно метеоролозите отново са се объркали — дори в двадесет и първи век не може да им се вярва. Под облака висеше флаера на авиодиспечер. Флаерът беше син, диспечерът беше в синьо и облакът беше син. Алиса веднага измисли приказка, за това че диспечерът е синът на облака и ако стане горещо, той ще се превърне в дъжд.

Ето зелените арбатски алеи. Алиса почти се върна у дома. Тя остави таксито на паркинга, покрит с разноцветни плочи, взе букета от люляк, провери дали миелофонът е на мястото си и отиде при Берта Максимовна.

— Защо се забави толкова? — Берта се изненада.

— Ти сама каза след час да дойда.

— О, да, съвсем забравих! Мислех, че ще ми се обадят от Монтевидео. Там, знаеш ли, казват, че контактът е установен. Видяхте ли последния брой на нашето списание? Благодаря за цветята.

Берта беше малко луда. Алиса мислеше така, но, разбира се, не каза на никого за това и понякога дори се хвалеше малко за приятелството си със заместник-председателя на обществото „Делфините са нашите братя“ пред момчетата. Берта е около петдесетте, въпреки че е доста млада и носи перуки тип „русалка“ или „хавайски бриз“. Тя беше шампион на Москва по гмуркане, а след това се присъедини към обществото „Делфините са наши братя“ и стана главната в него. В двора на къщата си има голям басейн с делфини и винаги се опитва да намери общ език с тях. Баща й беше казал на Алиса, че Берта скоро ще забрави как да говори с хората и ако успее да постигне разбирателство с делфините, ще бъде само защото ще се справи без човешки език. Баща й се шегуваше, разбира се, но всъщност той и Берта са научни противници. Татко й е биолог и директор на зоологическата градина и не вярва, че делфините са наши братя. А Алиса много искаше да вярва в това и поради това тя и баща й дори имаха истински научни спорове.

— Знаеш ли какво, скъпа? — каза Берта, отмятайки зелената си къдрица през рамо с рязко движение. — Ти иди при делфините, а после аз ще дойда. Може би все пак ще се обадят от Монтевидео.

— Добре — каза Алиса.

Това беше всичко, което й трябваше. Искаше да тества миелофона без Берта. И след това го върна обратно, така че баща й да не разбере, че го е пробвала на делфини.

Татко й донесе миелофона вчера от зоопарка и обясни, че миелофонът е експериментален. Той може да чете мисли. Разбира се, ако тези мисли са изразени с думи. На татко му дадоха апарата за опити с маймуни, но днес не отиде в зоологическата градина, а на съвещание и остави апарата вкъщи.

Снощи тя и баща й тестваха уреда един върху друг и Алиса чу собствените си мисли. Много е странно да слушаш собствените си мисли. Те звучат доста по-различно от това, което мислещият ги, си представя. Алиса взе сивата кутия в ръцете си, пъхна малка слушалка в ухото си и се заслуша в много тънкото гласче, което казваше бързо-бързо: „Не може да бъде чувам мислите си… гледай ти, чувам собствения си глас… Това моят глас ли е? Мислех за гласа си и чувам точно същото…“

Алиса и баща й се опитаха да чуят мислите на икономката. Мислите на икономката бяха кратки и не така объркани като тези на Алиса. Икономката мислеше да измете под печката, да почисти медалите си и (тогава хората научиха ужасната й тайна) бавно да презареди батериите си, така че през нощта, когато всички си мислят, че спи, да може да чете Тримата мускетари на светлината на собствените си очи.

… Алиса отиде до басейна. Двата делфина, като я разпознаха, се втурнаха към бетонния ръб. Те изскачаха до кръста от водата, за да покажат, че се радват да видят гостенката.

— Чакайте — каза Алиса. — Не ви нося нищо вкусно. Берта ми каза да не ви храня — Руслан го болял стомахът. Вярно ли е?

Единът от делфините, чието име беше Руслан, се преобърна по гръб, за да покаже на Алиса, че стомахът вече изобщо не го боли, но Алиса въобще не се трогна.

— Не отплувай надалеч — каза Алиса. — Искам да чуя дали имате някакви мисли. Вижте, вадя миелофона. Никога досега не сте виждали такава машинка. Той чете мисли. Измислен е от лекари за лечение на психично болни и въобще за поставяне на точна диагноза. Татко ми каза. Разбрахте ли?

Но делфините не отговориха. Гмуркаха се и плуваха в кръгове. Алиса извади устройството от чантата си и като пъхна слушалка в ухото си, натисна черния бутон за приемане. Отначало не се чу нищо, но когато Алиса завъртя копчето за настройка, тя изведнъж чу съвсем ясно мисълта на един от делфините:

„Гледай какво прави тя. Вероятно опит поставя.“

Алиса почти изкрещя „Ура“. Може би трябва да каже на Берта? Не, трябва да потвърди резултата.

Единият от делфините доплува по-близо. Той си помисли:

„Изглежда като обикновено момиче. Какво ли прави?“

— Прочетох мислите ти — тихо каза Алиса на делфина. — Разбра ли, глупако?

Делфинът се завъртя и се гмурна. Но въпреки това мислите му се чуваха ясно.

„Може би да говоря с нея? — помисли си делфинът. — А тя си говори нещо…“

Прекъсвайки първата мисъл, се появи друга — някой друг, вероятно вторият делфин, си помисли: „А аз я познавам, тя е от отсрещната къща, казва се Алиса.“

„Много добре! — помисли си Алиса. — Но откъде знае, че живея от другата страна на улицата?“

И в същия момент същият глас, който прозвуча в миелофона, каза ясно и доста високо:

— Алиса-барбариса, ще счупиш машинката, но няма да ни хванеш!

Гласът дойде, колкото и да е странно, не от басейна, а отзад.

Алиса скочи и се обърна.

Зад ниска бетонна ограда стояха две момчета на около шест години и й правеха глупави физиономии.

— Ей, махайте се! — Алиса се ядоса. — Съсипахте ми опита!

— Има да чакаш да си тръгнем! — казаха момчетата.

Но Алиса направи две крачки към тях и момчетата сякаш бяха отнесени от вятъра.

Алиса се разстрои и отново седна на брега на басейна. Опитът се провали. Добре, че не се обади на Берта, за да й каже за откритието си. Добре, има още време. Можеше да продължи с опитите.

Алиса отново включи миелофона и разтягайки антената я насочи към делфините. В ушите й пукаше, а понякога се чуваше някакво сумтене и пищене. То се усилваше, когато делфините плуваха по-наблизо, и почти напълно изчезваше, когато делфините се гмуркаха или плуваха към далечната страна на басейна.

Така Алиса седя около пет минути, но не можа да чуе нищо. Горе се отвори прозорец и Берта, подавайки модната си зелена глава, каза:

— Алиса, приятелко, ела при мен. Обадиха се от Монтевидео, страхотни новини. И кажете на робота да извади рибата от хладилника.

— Довиждане — каза Алиса на делфините. — Пак ще дойда при вас.

Тя внимателно скри миелофона, така че Берта да не го види от прозореца и след като каза робота каквото трябваше, отиде в къщата.

Когато тя изчезна зад ъгъла, делфинът на име Руслан подаде гърбавата си муцуна от водата и тихо каза на съседа си на делфински език:

— Интересно какво ли се е случило в Монтевидео?

— Не знам — отговори вторият делфин. — Жалко за момичето, беше толкова разстроена. Може би трябваше да поговорим с нея?

— Още е рано — отговори делфинът Руслан. — Хората не са достатъчно зрели, за да общуват с нас. Много неща няма да разберат.

— За съжаление си прав — каза вторият делфин. — Например тези момчета. Изключително невъзпитани. Едното дори хвърли пръчка по мен.

И делфините, лудувайки, плуваха около басейна.