В онази сутрин станахме много рано. Бяхме приготвили колата за път и някъде около пет потеглихме. Избрахме този час, за да избегнем натоварването по пътищата. До вилата, получена от Филис в наследство от леля й, имаше около 268 мили.

Предпочитам да имам имение на около 50 мили от Лондон, но в случая нямах избор. Бяхме станали собственици на имението Роуз, Пенлин, Северен Константин, Корнуол, телефонен номер: Навазган 333. Къщата бе от сив камък. Имаше пет стаи с югоизточно изложение. Бе построена на склон, обрасъл с пирен. Нямаше стряха, а покривът бе направен по корнуолски маниер. Точно пред нас течеше реката Хелфорд. Вляво се разстилаше заливът Фалмаут, ако изминехме около 100 ярда пеша, виждахме островите Скили, а след тях и Атлантика. Струваше си да пропътуваме тези почти 300 мили.

Използвахме вилата за усамотение. Щом главите ни се препълваха от идеи, отивахме там за няколко седмици. После отново се връщахме в Лондон, предавахме това, което сме написали, и чакахме поредното посещение на музата.

Във вилата прекарвах добре. Бе около осем и половина сутринта, когато преместих главата на Филис от рамото си, събудих я и й казах:

— Закуска, мила!

Оставих я да мисли какво ще ядем и отидох за вестници. Когато се върнах, тя вече бе започнала. Подадох й вестник и зачетох другия. Главната тема бе някакво корабокрушение.

Статията бе под снимката на японския лайнер „Яцуширо“. Пътувал от Нагасаки за Амбония и потънал около Молуките. От 700 души на борда оцелели само пет.

Продължих да разлиствам вестника отзад напред без никакъв интерес и точно преди да стигна до главната страница, погледнах Филис. На нейния вестник нямаше снимка на кораба, а мъничка карта на района, в който бе потънал. Тя разглеждаше мястото, означено с „X“.

— Какво? — попитах аз.

Тя ме погледна и постави пръст върху картата.

— Доколкото си спомням, корабът е потънал близко до Минданао.

Погледнах картата и се опитах да си спомня конфигурацията на морското дъно.

— Да, недалеч оттам — казах.

Отново се загледах в моя вестник и зачетох написаното по-внимателно. Някаква жена изкрещяла и всички изскочили от кабините, прегърнали децата си, когато смъртта връхлетяла безшумно „спящия“ лайнер. Обадих се в агенцията в Лондон да попитам защо са го написали така глупаво, та чак са се изгаврили грубо с хората, които са загинали. Те ми разказаха, че мистерията е напълно вярна. Да, без никаква причина „Яцуширо“ потънал като камък.

По-късно получих и копие от оригинала на известието. Бе доста лаконично: Добро време, нямало сблъсък, нямало експлозия, причината неизвестна. Тревогата е била по-малко от минута.

Нещастните японци имали време само да се пробудят, изненадат, отърсят от съня си и после водата ги погълнала. Без викове.

Двамата с Филис мълчахме известно време. После тя рече:

— Тук се казва: „В една от най-дълбоките части на Тихия океан“. Мислиш ли, че може да е от онези?

— Трудно е да се каже. Случаят има много общо с другите. Но бих предпочел да изчакам. Утре ще видим какво пише „Таймс“.

Потеглихме по задръстените пътища, спряхме да обядваме в малкото хотелче на „Дартмур“ и пристигнахме във вилата си късно следобед.

„Таймс“ пишеше, че предпочита да си мълчи, отколкото да загуби читателите си. Отрязахме от всички вестници информациите за случая и ги препрочетохме. Фактите бяха едни и същи.

— Тайна продължава да тегне върху потъването на „Яцуширо“, завлякъл със себе си близо 700 души, включително жени и деца в понеделник вечерта, южно от островите на Филипинската група. Досега нямаше инциденти, подобни на потъването на шхуната „Мария Селесте“, което преди време постави толкова въпросителни…

Следващата статия гласеше: Изчезването на „Яцуширо“ се вписва в дългия списък от неразгадани мистерии в морето. Нищо не е пораждало толкова въпроси, откакто шхуната „Мария Селесте“ бе намерена носена от течението с…

Друга статия твърдеше, че разказите на петимата оцелели японци още повече задълбочават мистерията около потапянето на кораба. Как е потънал? Защо толкова бързо? Да се отговори на въпросите надали ще може, както не стана и при изчезването на „Мария Селесте“.

Дори в тези модерни времена на радио, телевизия и други морето продължава да ни изненадва, заявяваше статия в поредния вестник. Изчезването на лайнера „Яцуширо“ е още едно парче в неразгаданата мозайка.

Посегнах към друга статия, когато Филис ме прекъсна:

— Тук пише, че „трагичната загуба на «Яцуширо» увеличава количеството на неразгадани случаи в дълбоките морета“.

— Така е, скъпа — съгласих се аз.

— Каква е тая история за „Мария Селесте“, след като тя не е потънала?

— Много е просто. Тъй като никой няма представа защо е потънал „Яцуширо“, случаят е квалифициран към поредицата загадки на моретата. И понеже инцидентът с „Мария Селесте“ е малко по-особен, всички веднага се сещат за него.

— Значи просто другите не се набиват на очи, така ли?

— Да. А сега продължавай да четеш.

Тя кимна и се зарови в статиите. За наш късмет още с първия вестник Филис откри нещо интересно.

— Тук е малко по-различно. Слушай: „Пълната истина за потъването на японския кораб «Яцуширо» е съвсем друга. Луксозният лайнер е бил построен в Япония, но с капитал от Уолстрийт, точно в момент, когато се разгарял спор между работници и работодатели.“

— В каква връзка го споменават? — попитах аз.

— В никаква. Просто го казват.

— Детинска работа. Не можеш да всяваш паника около потъналия кораб или да се криеш зад „Мария Селесте“, без да търсиш някакво обяснение.

— Майк, това не е игра. В края на краищата потънал е голям кораб и са загинали 700 човека. Ужасно е. Аз самата сънувах вчера, че съм затворена в каютата, а вътре нахлува вода.

— Вчера… — започнах. Щях да кажа, че вчера Филис изля тенджера с кипяща вода и уби 700 мравки. Но се възпрях. — Вчера — продължих аз, — много хора са загинали при катастрофи и сигурно много ще загинат и днес.

— И какво от това?

Бе права. Примерът не бе подходящ.

— Всички биха искали да умрат лежейки в леглото си, но всеки умира внезапно…

Това, което казах, бе глупаво. Съжалих.

Но не бях единственият, който смяташе, че е крайно време проблемът да се реши. На другия ден вестниците обясняваха случая. Свеждаха всичко до две думи — износване на метала.

Според специалисти-металурзи, ако двигателят на кораба предизвика вибрации над критичното ниво, започва износване на метала. Ако някъде се получи пробойна, тя бързо се разпространява и потъването на кораба е неминуемо.

Разбира се, обяснението едва ли бе валидно за случая, защото бе свързано с прекалено много случайности.

Бе решено да се спре спускането на вода на кораб от модела на „Яцуширо“ и да бъде подложен на много и различни изпитания.

— А-а, заслепяващата светлина на науката! — казах аз, след като прочетох всички подобни версии във вестниците. — Въпросите се свеждаха до корабостроенето, но никой не се сеща за морето. Морето май се възприема като нещо сигурно.

— А не може ли наистина да е така?

— Да. Обяснението трябва да е нещо, което е възможно. Тогава ще го възприемат и всичко ще бъде забравено.

— И аз щях да повярвам — каза Филис, — ако не бях циник. И ако не знаех къде точно се е случило. Може пък това да е просто някаква кампания срещу корабостроителите.

Филис отиде до прозореца. Оттам имаше прекрасна гледка към морето.

— Майк — каза тя. — Извинявай за вчера. Разбираш ли? Този потънал кораб ме изплаши. Досега всичко бе игра на догадки. Мозайка. Изгубването на батископа с бедните Уайзмън и Трент бе тежко, както и загубата на всички флотски кораби. Но това сега като че ли е вече от друга категория. Огромен лайнер, пълен с невинни мъже, жени и деца, които най-мирно спят, изчезнал за няколко секунди в нощта. Това е някак по-различно. Разбираш ли? Моряците рискуват живота си в собствената си професия, но тези хора на лайнера… Като че ли досега всичко се разглеждаше хипотетично, а сега вече е истина. Това не ми харесва, Майк. Страх ме е. Но не се отказвам.

Приближих се и я прегърнах.

— Разбирам те — казах. — Мисля, че това е част от процеса, през който ние преминаваме. Първична реакция. Мисълта, че тук се е настанила някаква извънземна цивилизация, която не е толерантна, ни кара да я мразим и да се страхуваме от нея. Но това е напълно нормално. И никой не може да ни помогне.

— Искаш да кажеш, че нямаше да се чувствам така, ако станалото бе дело на китайците или на някои други?

— А ти как мислиш?

— Не знам.

— За себе си бих казал, че ще съм пълен с възмущение. Ако зная, че някой играе нечестно, ще разбера кой е, как го прави и защо го прави. Но ако нямам и най-бегла представа, сигурно ще се смразя.

Тя хвана ръката ми.

— Радвам се да го чуя, Майк. Вчера бях толкова самотна.

Бе неприятно, че всички гости, които идваха във вилата ни, пристигаха посред нощ. Оправдаваха се с ограничението на скоростта по пътищата или че тръгнали късно.

Харолд и Тъни не направиха изключение. В два и десет сутринта чух колата им. Излязох на лунната светлина. Харолд напъхваше нещо в ботуша си, а Тъни, която не бе идвала тук досега, стоеше и се оглеждаше.

— Значи това е мястото — каза тя, като ме забеляза. — Тъкмо казвах на Харолд, че сигурно сме сбъркали, защото…

— Съжалявам, трябва да сложим някаква табелка — взех да се оправдавам.

— Обясних й, че не сме сбъркали — прекъсна ме Харолд, — но тя не искаше да ме чуе.

— Всички в Корнуол твърдите, че тук Роуз не значи точно това.

— Наистина не значи — потвърдих. — Означава Хийт.

— Добре, защо тогава не си кръстите вилата Хийт, за да го направите по-разбираемо?

— Нека влезем — предложих, за да успокоя нещата.

Чудя се защо хората се женят за такива, с които не си подхождат!! Сещам се поне за три момичета, които ще бъдат по-подходящи за Харолд, всяка по различен начин. Едната ще го подкрепя, другата ще се грижи за него, а третата ще го възхвалява. Вярно, нито една от тях не е толкова привлекателна като Тъни, но това няма значение.

Беконът и яйцата бяха великолепни. Попитах Харолд защо теорията за металния разпад се бе провалила. Той работеше към една инженерна фирма, така че очаквах да знае.

— Не е много добре за нашите хора — каза Харолд. А след това се наведе и ме помоли да оставим разговора за сутринта. Но Тъни тъкмо минаваше покрай масата и чу какво си говорим.

— Износване на метала?! — каза тя, хилейки се.

— Говорихме за странния звук, който излиза от колата, скъпа.

Харолд се опитваше да я излъже, но Тъни не му обърна внимание.

— Износване на метала — повтори тя. Харолд стана.

— Беше доста дълъг път. Предлагам да идем да поспим.

Но Тъни не желаеше и да чуе.

— Нали не искате да кажете — продължи тя, — че хората вярват на тези глупости за металния разпад?

Погледнах Филис, тя бе изненадана. Аз също. Преди време бях казал, че хората ще повярват на всичко по-ясно, защото предпочитат да го повярват. Но Тъни ме опроверга. Харолд гледаше в чинията си. Той ли й бе обяснил? Едва ли. Тя принадлежеше към типа жени, които вярват само на църквата.

— Защо не? — попита Филис. — Няма нищо невероятно в теорията.

— Разбира се, че няма. Точно затова се опитват да я пробутат. Искам да кажа, че много хора ще се хванат. Но в този случай всичко е малко подозрително.

Щях да кажа нещо, но Филис ме погледна. Искаше да ми каже да оставя на нея.

— Това е официалното становище. Всички вестници го публикуваха.

— О, скъпа — заяви Тъни, — не би трябвало да вярваш на официалните становища. Те съществуват по необходимост. Ситуацията е подобна на онази в Мюнхен.

— Е, не отивай толкова далеч — отвърна й Филис, а аз се чудех как така стигнахме до Мюнхен.

— След като са могли да го направят веднъж, ще продължат да го правят. Всичко това е блъф.

— Блъф!? — повтори Филис.

— Цялата история за тези неща в морето и марсианци и други.

— Марсианци?! — възкликна Филис.

— Добре де, нептунианци или някакви там подобни. Боклукът, който измисли Бокър. Не мога да разбера защо не го арестуваха още преди години. Знам от негови познати, че след като влязъл в университета, станал член на комунистическата партия. Оттогава работи за тях. Всичко се дирижира от Москва. И те го използват, защото има влияние. Той се справи много добре. Версията му за морските обитатели се разходи по света и за известно време изплаши много хора. Но сега с него е свършено. Естествено на тях не им пука.

Започнахме да схващаме.

— Но преди време руснаците отхвърлиха тази идея. Казаха, че тя е завеса, която прикрива подготовката на война.

— Това си е тяхна практика — увери ни Тъни. — Обвиняват другите за неща, в които те са виновни.

— Искаш да кажеш, че от самото начало всичко е било организирано от тях? — попита я Филис.

— Но разбира се. Преди време направиха първия опит с летящите чинии, но хората не повярваха в тях и не се изплашиха. Този път те положиха повече усилия. Първо изпратиха червени балони да объркат хората. След това последваха глупостите на Бокър и за да изглеждат нещата по-правдоподобни, режат кабели и потапят кораби.

— Но как? — попитах аз.

— С новите им миниподводници. И сега, след като излезе тази глупост с износването на метала, те ще кажат, че всичко е дело на съществата на Бокър.

— Значи, историята с металния разпад е измислена, за да затвори устата на хората? — попита Филис.

— Точно така. Правителството не иска да повярва, че са руснаците, защото всеки ще изисква да се предприемат някакви мерки, а то не може да направи нищо, заради влиянието на червените. Но ако и те претендират официално, че имаме работа със съществата на Бокър, ще трябва да свършат нещо. Но бездействат, затова изглеждат доста глупаво. Така че всички си траят, а руснаците ще си вършат каквото са си намислили, докато на хората им писне.

— Хората? — попитах аз.

— Хората в Кенсингтън и на някои други места.

Филис изрече:

— Странно как човек на тъй затънтено място разбира толкова много неща.

— Причината е в чистия въздух — обясни Харолд, докато помагаше да се пренесат чиниите.

През този уикенд научихме много за руснаците и техните основания да потапят кораби с невинни хора. Всички съботни вестници представяха различни теории за износването на метала и Тъни ги чете през целия ден и им се присмиваше.

Каквото и да бе мнението на хората от Кенсингтън, жителите на Корнуол приемаха добре официалното становище. Местният бар имаше специалист по кристалната структура на метала и той разказваше различни историйки за тайнствения разпад на металите от прекомерни вибрации. Всички по-стари хора знаят такива неща, много преди някой учен да го е доказал.

Харолд изглеждаше малко обезпокоен, когато излязохме в градината на вилата, за да си поговорим.

— Предстоят ми трудни времена — каза той. — Месеци наред ще трябва да пиша, за да докажа, че нито един от нашите продукти не може да пострада от износване на метала.

— Какво значение има? Хората не могат без вашите продукти.

— Да, но всички конкуренти ще повтарят, че техните продукти са перфектни и ние ще трябва да правим същото. Ако проклетият кораб се бе преобърнал, хората щяха да си помислят, че е просто инцидент. Плюс това според тая глупава теория нещо съвсем малко е предизвикало тъй сериозна катастрофа. Не знам дали хората приемат нещата сериозно, но резервациите за самолетите са се покачили значително.

Отвърнах, че съм забелязал.

— Проблемът е, че независимо дали има, или няма някой на дъното, хората ще престанат да пътуват с кораби. А това ще доведе до страхотна рецесия, по-голяма и от предишния път. Ти и Филис не ми помогнахте много.

— Напоследък се занимаваме с друго — вмъкнах аз. — Не казвам, че никога не сме писали по въпроса, но от няколко месеца въобще не сме го правили. Спонсорите не го харесаха.

— Браво на тях! — каза Харолд.

— Според мен, ако имаш някакви пари, вложени в корабостроителството, е по-добре веднага да ги изтеглиш и сложиш в самолетостроенето.

Харолд ме погледна напрегнато.

— Знам, че с Филис следите отблизо случая. Какво ще ме посъветваш?

— Не можеш да казваш на хората „Хайде, хайде“. Всичко това ги е изплашило донемайкъде и трябва да се изчака да се успокоят. В този момент е по-добре да се оставят на мира. — Замълчах, а след това продължих с по-сериозен тон: — Какво според теб е потопило кораба?

— Предпочитам да не говоря.

По-късно Филис заяви:

— Цял живот съм била заобиколена от неща, които не са ми били съвсем ясни. И това ме е научило, че голата истина невинаги може да те удовлетвори. Може би е по-добре така. Къде ли оставих тефтера си?

Тъни и Харолд си тръгнаха и ние се върнахме към заниманията си. Филис започна да пише новела, а аз продължих със сериите за кралската фамилия.

Този месец бе много приятен. Филис завърши новелата си и написа още две. Аз продължих да се ровя в живота на кралското семейство. От време на време слизахме на плажа и седяхме по цял ден край морето. Вестниците бяха забравили за „Яцуширо“.

Бе сряда вечер, когато в новините в девет часа съобщиха, че „Кралица Ана“ е изчезнал…

Добавиха само: „Няма никакви подробности около инцидента, но списъкът с изчезналите кораби доста взе да се увеличава“. Последва мълчание, след което говорителят продължи: „“Кралица Ана" държи трансатлантическия рекорд и тежи 90 000 тона. Построен е…"

Протегнах ръка и изключих апарата. Отново седнах и погледнах Филис. Очите й бяха пълни със сълзи.

— „Кралица Ана“! О, Господи! — каза тя.

— Потърси кърпичката си.

— О, Майк! Този прекрасен кораб…

Прегърнах я. Последния път видяхме кораба в Саутхемптън. Бе като произведение на изкуството. И същевременно като жив. Сияещ, красив на слънчевата светлина, плавно се движеше по морето и оставяше след себе си бразди.

След половин час телефонът звънна.

— О, Фреди, здравей! Кажи! — попитах аз, защото не очаквах в девет и половина вечерта да ми звънне директорът на отдел „Специални теми“ към Ей Би Си.

— Чу ли новините?

— Да.

— Искаме от теб нещо за ония неща по дъното и то бързо. След около половин час?

— Виж какво, последното нещо, което имам намерение да правя, е да седна и да пиша някакви предположения.

— Но трябва, Майк! Не е нужно да е нещо сензационно, а да е убедително.

— Фреди, ако имаш намерение да ме насилваш…

— Майк, наистина е спешно!

— Много хубаво, но от година насам ме смятате за безмълвен глупак, който не може да измисли нищо. А сега ми звъните, за да искате да пиша. Защо?

— Добре. Тук всички смятат, че работата е дело на руснаците. Не мога да разбера защо! Това трябва да бъде спряно. Защото то поставя правителството под голям натиск и го принуждава да им изпрати ултиматум или нещо такова. Тъй като обяснението за износването на метала вече не върши работа, ще трябва да се хванем пак за съществата от дълбините на морето. Утрешните вестници ще го използват, Адмиралтейството е съгласно и няколко учени са готови да го потвърдят, а бюлетинът на Би Би Си и нашият ще го разпространят. Големите американски всекидневници вече започнаха.

— Добре, половин часов коментар. От каква гледна точка?

— Трябва да е нещо специално. Сериозно, но не да ти спре дъха. Без много технически термини. Интелигентно и разбираемо. И най-важното да звучи убедително. Ще ти дам идея: удар, който ни завари неподготвени, както бяха американците при Пърл Харбър, но учените ни се мобилизират да дадат отпор и т.н. Внимателно и изпълнено с оптимизъм, ясно?

— Ще опитам, макар че не зная откъде ще дойде оптимизмът.

— Не е важно. Но трябва да го излъчва. Твоята задача е да го наблъскаш в главите на хората и те да забравят за руснаците. Веднъж като започнем, нататък е лесно.

— Ще трябва и да продължаваме?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами след „Яцуширо“ и след нашия случай започва да ми изглежда като настъпление и май не само ние ще пострадаме.

— Не ме интересува. Важното е да си свършиш добре работата. Когато си готов, се обади и го продиктувай по телефона. Ще ни дадеш правото да го разпространяваме, ако е необходимо. Би Би Си ни увериха, че ще опитат да напишат нещо подобно.

— Добре, Фреди, ще го имате — съгласих се и затворих телефона.

— Скъпи, работа за нас.

— О, не тази вечер! Не мога…

— Добре, значи за мен.

Захванах се с предложението на Фреди Уитиър. Май наистина бе най-добре да приема някаква теза и да сглобя нещо от старите ми разкази. Проблемът бе, че цялата ми документация бе в Лондон.

— Можем да си спомним достатъчно — каза Филис. — Но трябва да измислим и нещо иронично, което да спре антируската вълна.

— Ако вестникарите утре се справят добре, ще ни стане по-лесно.

— Трябва да сме много точни, защото първото, което хората ще помислят, е: „Ако нещата са толкова сериозни, защо нищо не се прави?“

Съгласих се:

— Мисля, че няма да ни е трудно. Хората на Запад са по-чувствителни и вероятно ще реагират по-остро. Затова ще напишем, че учените са решили да пазят дискретност, за да не предизвикват обществена паника. Как ти се струва?

— Добре! — каза Филис.

— Значи можем да вземем идеята на Фреди: Мозъците на света се обединяват и ще използват всички технически средства и постижения на науката, за да се борят. Ще се организира кръстоносен поход за спасяване на моретата.

— Точно така, Майк — каза Филис доволно.

— Но, скъпа, защо мислиш, че това, което казвам, е просто на шега?

— Но ти смяташ, че е необходима истината, а след това… Малко е объркващо.

— Нищо, мила моя. Аз ще се захващам с това, а ти отивай да спиш.

— Да спя? За нищо на света.

— Но каза, че си изморена!

— Не бъди глупав! Да не мислиш, че ще те оставя да го пишеш сам! В кого последно беше атласът…

В 11 часа слязох в кухнята, взех кафе, сандвичи и варени яйца и отново се качих в спалнята.

Приблизително към пет сутринта привършихме и издиктувах по телефона написаното. В този час вече и на двамата ни бе все едно дали то е добро, или не.

Филис запали цигара след втората чаша кафе и каза:

— Мисля, че е по-добре да отидем до Фалмаут.

И така отидохме и посетихме четирите най-известни бара на пристанището.

Фреди Уитиър просто е нямало защо да се мори. Мълвата, че руснаците са отговорни за изчезването на „Кралица Ана“ вече бе плъзнала навсякъде. Единодушието, с което вестниците коментираха случая, бе подозрително, но подсилваше мълвата. По стечение на обстоятелствата обаче тази солидарност създаде и впечатлението, че антируските приказки са измислени от местните хора.

Това не значеше, че подводните същества бяха напълно отхвърлени. Много хора си спомниха първоначалния си страх от тях, а някои не го бяха забравяли. Но повечето лидери се присмиваха на съществата. Не вярваха, че там има нещо. Аз имах чувството, че се готви война не срещу истинския враг. Многогодишните ни усилия да се подчертае опасност от нещо, което обаче не може да се опише, бяха напразни.

— Утре — каза Филис, — трябва да се върнем в Лондон. Ти ще продължиш с кралските бракове, а през свободното ти време ще пишем статии.

На сутринта потеглихме рано-рано.

Когато пристигнахме в апартамента си, пуснахме радиото и чухме, че са потънали самолетоносачът „Мериториус“ и лайнерът „Принцесата на Карибите“.

„Мериториус“ изчезнал в средния Атлантик, 800 мили югозападно от островите Кабо Верде. А „Принцесата на Карибите“ — на 20 мили от Сантяго де Куба. И двата кораба потънали за по две-три минути и почти никой не е оцелял. Трудно бе да се каже дали англичаните бяха по-шокирани от загубата на новия си кораб или американците от загубата на най-добрия си лайнер-кръстосвач. Но и двете държави не бяха изживели общото си потресение от изчезването на „Кралица Ана“, която бе много добра връзка между двата континента. И двете приличаха на човек, ударен в тълпата в гърба, който сега се оглежда и се чуди на кого да го върне.

Американците бяха по-склонни да приемат теорията, че заплахата идва от морето, а не от руснаците. Англичаните обаче смятаха точно обратното.

В кръчмата на „Оксфорд стрийт“ чух интересен коментар от човек, участвал в тия далечни пътувания.

— Добре де, да кажем, че техните аргументи са правилни, да кажем, че причината е в морето, но защо тогава нищо не се прави? За какво се плаща на флотата? Имаме атомни бомби, нали? Защо не ги изсипем всичките върху тях преди да са ни създали неприятности? Седим си и ги караме да си мислят, че никой нищо няма да им направи! Да им покажем кои сме, бързо и точно!

Някой повдигна въпроса, че така ще замърсим океана.

— Глупости! Морето е достатъчно голямо.

Едни се съгласиха, че е голямо, други — не. Разговорът продължи.

— Казват, че опасността се крие в дълбочините, следователно трябва да ги атакуват!

— Знаеш ли защо не ги атакуват? — попита някой до него. — Всичко това с марсианците и тям подобни е за да си измият ръцете. Помисли: ние загубихме кораби, янките загубиха кораби, японците — също, а само руснаците — не. Бих искал да зная защо?

Мъж подхвърли, че може би защото руснаците нямат много кораби. Но друг напомни, че по същото време, когато изчезна „Кивиноу“, руснаците загубиха кораб.

— А-а — провикна се някой, — а имало ли е свидетели? Това си е чиста измама!

— Все пак човек се чувства по-добре, когато знае, че се върши нещо!

На другия ден се разбра, че американците се готвят да пускат бомби в Кайманския залив, където бе изчезнал „Принцесата на Карибите“. Новината бе приета добре и от двете страни на Атлантика. Американците бяха горди, че първи техните военноморски сили решиха да действат. Англичаните отново бяха разочаровани от собственото си правителство. Флотилията от десет плавателни съда носеше определен брой специални бомби за подводно бомбардиране и две атомни. Кубинците протестираха, че край техните води ще се провежда операция с атомно оръжие.

Нито един от наблюдавалите приближаването на флотилията към определеното място не ще забрави какво се случи. Гласът на журналиста, който даваше информация за времето, мястото и други неща, изведнъж спря и след малко каза:

— Като че ли… Господи! Той се взриви!

Дочу се звукът от експлозията. Коментаторът замънка, след това се чу втора експлозия. Последва мълчание и звук от алармените сигнали. Забързано гласът каза:

— Експлозията, първата експлозия, бе от изтребителя „Кеворт“. Втората — от фрегатата „Редууд“. Тя носеше една от двете атомни бомби. И двата кораба изчезнаха. Бомбата е конструирана да се взриви на дълбочина пет мили… Другите осем кораба от флотилията се изтеглят от опасния район на пълен ход. Разполагаме с няколко минути, за да се отдалечим. Не знам колко. Никой не може да ми каже. Няколко минути. Всеки от корабите използва пълната си мощност, за да изчезне преди да се взриви бомбата. Цялата палуба се тресе. Като че ли ще излетим… Всеки гледа назад към мястото, където потъна „Редууд“… Хей, тук никой ли не знае колко време ще й трябва на бомбата, за да се потопи на пет мили…? По дяволите, някой трябва да знае… Май се отдалечаваме… И другите кораби също. Всички се изпаряваме колкото може по-бързо… Никой не казва какъв е радиусът на действие на бомбата… За Бога! Има ли някой тук, който знае нещо? Отдалечаваме се, отдалечаваме се… Може би ще успеем… Ако знаех колко дълго…? Продължаваме… Продължаваме… Убеден съм, че трябва да сме вън от опасния район… Дано да имаме шанс… Поддържаме скоростта… Продължаваме… Продължаваме… Всички се молим на Богородица… Всички гледат и чакат… Продължаваме… Как може това чудо да потъва за толкова време…? Но, все пак, благодаря ти, Господи…! Повече от седем минути… Засега нищо… Продължаваме… И другите кораби с големите бели бразди след тях… Продължаваме… Може би няма да избухне… А може би дъното е по-плитко от пет мили… Защо никой не ни каза колко ще продължи!? Май лошото свърши… Някои от корабите вече са черна точка на хоризонта… Продължаваме… Дано имаме късмет… Май имаме късмет… Всички гледат назад… О, Господи! Цялото море…

Той прекъсна.

Радиокоментаторът оцеля. Шест кораба, между които и неговият, се върнаха. Вярно, малко облъчени, но по друг начин не бяха пострадали. След като журналистът излезе от болницата, шефовете му го порицали за неприличния език, използван по време на коментара.

След този ден всякаква пропаганда стана излишна. Два от изчезналите кораби носеха бомби. Но унищожаването и на други два отвори очите и на най-закоравелите скептици. Без съмнение, в дълбините има нещо много опасно.

Вълната от тревога стигна и до руснаците. Те изпратиха два кораба към Курилите и един към Източна Камчатка. Дори проявиха желание за създаване на международен блок за световен мир.

На следващия ден британското правителство оповести, че ще организира международна флотска конференция в Лондон. Поради обществени протести тя бе преместена в Уестминстър. През трите дни до конференцията резервациите за пътувания по море се увеличиха, а на авиокомпаниите им се налагаше да отлагат резервации, за да може по-важните личности, заминаващи за конференцията, да пристигнат навреме. Нарасна продажбата на всички видове горива, правителството почна да изгражда система за различни услуги. Цените на храните в магазините скочиха двойно, а на цигарите надминаха всякакви допустими граници.

В деня преди откриването на конференцията с Филис отидохме на обяд.

— Трябва да видиш „Оксфорд стрийт“! — каза тя. — Там се „купува“ паника. Всякаква надежда се продава на двойна цена.

— В останалата част на града май е по-добре. С корабите се справят лесно, но самолетите и въздушните линии са задръстени. Навсякъде е много оживено.

Тя ме прекъсна внезапно:

— Отърва ли се от дяловете на леля Мери в ямайските плантации?

— Да, преди време. Вложих ги в самолетостроенето и в производството на пластични материали.

Кимна одобрително, сякаш тя бе ме посъветвала. Тогава й хрумна друго.

— Как вървят билетите за журналисти за утре?

— Журналисти няма да пуснат. След всяко заседание ще дават информация.

Тя ме погледна с учудване.

— Изобщо ли няма да пускат? За Бога! Какво мислят, че правят?!

Повдигнах рамене.

— Предполагам, действат по силата на навика. Вероятно подготвят нещо. В такъв случай предпочитат да съобщят на пресата по-късно.

— Добре, с всичкото си…

— Зная, мила. Не може да очакваш от службите да променят навиците си.

— Но това е абсолютна глупост! Заприличваме на Русия с всеки изминат ден. Къде е телефонът тук?

— Скъпа, това е международна конференция. Не можеш просто…

— Разбира се, че мога! Това е чиста безсмислица!

— Добре де, каквото и да имаш на ум, сега обядваме.

Тя се замисли за момент и каза:

— Никога не съм чувала такова нещо. Как очакват да вършим нашата работа?

Когато Филис каза „нашата работа“, думите не прозвучаха като преди няколко дни. Работата много се бе променила. Задачата да убеждаваме хората в реалността на невидимата и необяснимата заплаха се възприемаше с паника. Ей Би Си започна и рубриката „Парад на новините“. Тя трябваше да представя новини от специалната презокеанска кореспонденция. Филис не бе на щат в Ей Би Си. Практически и аз не работех там, защото не получих кабинета, за който молех от две години. Счетоводството ни плащаше на материал, а не на месец.

Директорът ни бе помолил за морална подкрепа. Но всичко щеше да си бъде постарому. Новата рубрика нямаше да внесе яснота по въпроса, защото не се получаваше никаква официална информация.

Филис все още се чудеше дали да приеме да участва в рубриката, когато аз реших да се върна в Ей Би Си. Тя ми звънна там около пет.

— Скъпи, поканил си д-р Матет на вечеря утре в седем и половина. Аз също ще дойда. Звъннах и на капитан Уинтърс, но той не се съгласи за вечеря, затова го поканих на обяд. Нали нямаш нищо против?

Този път нямаше нужда Филис да убеждава д-р Матет в каквото и да било. Той се чувстваше като мисионер:

— Службите си създават собствени правила, но не могат да ги налагат върху нас — каза Матет. — Затова реших да обсъдя с вас всичко. Мисля, че хората трябва да узнаят най-важните неща. Знаете официалното становище, нали?

Бяхме го чули. Нещо като съвет към всички кораби да напуснат местата, където морето е дълбоко и то колкото е възможно по-бързо. Много компании вече бяха направили този извод за себе си, но сега имаха и официална заповед да го сторят.

— Нищо специално — казах аз. — Един приятел от телевизията направи нещо като филм в различни райони с дълбочина над 20 000 фута. Той бе много доволен от работата си, но взе да си скубе косите като разбра, че технически за дълбочина се смятат районите под 25 000 фута.

— Всъщност опасните райони са с дълбочина над 4000 — каза д-р Матет.

— Какво? — възкликнах учуден.

— Клафтера — добави д-р Матет.

— 24 фута, мили! Умножи ги по шест — каза Филис.

Кимна като й благодарих и продължи да говори с д-р Матет.

— Райони с каква дълбочина ще посочите като опасни, д-р Матет?

— Както ви казах около 4000 клафтера, мисис Уотсън. Аз предложих като сигурна граница максимум 3500, но в интерес на корабоплаването е добре да се спазва и по-голяма дистанция с опасния район.

— Това не трябваше ли да бъде флотска конференция? — попита Филис.

— Да, при първата среща коментирахме този въпрос. И те се съгласиха. Но колкото по-голяма част от морето обявят за затворена зона поради опасността, толкова по-лошо ще бъде за престижа им!

— Аха. Значи това ще бъде една от „онези“ конференции?

— Надявам се, че не — отговори д-р Матет.

Продължихме да вечеряме. Филис не докосна супата, но затова пък се насочи към темата.

— Първия път, когато се срещнахме и говорихме за лишеите, вие бяхте много пестелив в думите си. Какво мислехте тогава?

Той се усмихна.

— Същото, каквото и днес. Но когато останеш сам трудно можеш да достигнеш до някакви предположения. Горкият Бокър! Всички приеха втората част на неговия план, но той самият е съвсем вън от играта. Мисля, че е прав за това, че някой разчиства дъното. Но много от хората сега говорят едно, а мислят друго, както е казал съименник на съпругата ви от „Бейкър стрийт“.

— Но вие не искате да последвате Бокър в лудницата, нали? — попитах аз.

— Не, не искам. Неуспехът на Бокър предупреди всички да не се ангажираме с определено становище. Може би знаете, че обезцветяването се премества, а първоначалните райони са си възвърнали цвета?

— Капитан Уинтърс ми каза. Каква е причината?

— Някои предполагат, че всички утайки от местата, където дъното се разчиства, са изчезнали. Представете си, че забивате смукателна тръба в пясъка. Щом започне да действа, около нея се образува падина. После достигате до скала, но около вас все още има пясък, който трябва да бъде изчистен. След като махнете и него и всичкия мъх, ще може да извършвате там разни операции. Естествено, работата на дъното ще продължи по-дълго.

По вниманието, с което Филис слушаше, разбрах, че тя ще включи тази теория в материала си.

— Ясно, докторе. Значи по степента на обезцветяване ще можем да разберем как върви работата там долу? — каза Филис.

— Да, а тези петна ще бъдат набелязани от нас като цел.

— Май скоро ще има атака? — подпита Филис.

Той кимна с глава.

— В момента се обсъждат техническите въпроси. Каква част от морето можем да си позволим да отровим. И колко кораба можем да рискуваме за операцията. Или какво време ще ни отнеме конструирането на тежка подводна атомна бомба, която обаче би могла да се транспортира със самолет. Както и много други въпроси.

— Това ли е всичко, което може да се направи?

— Да. Целта е да атакуваме, без да губим кораби. Само това мога да ви кажа.

И той млъкна.

Корабите са уязвими по два начина. Или три, ако имаме предвид електрификацията на плавателните съдове, които използват кабели при изследването на морето.

Едно от възможните оръжия са вибрациите. Изпращате ги към атакувания съд с такава честота, че той се разпада на парчета за минута-две. По-неясно като метод, но много по-ефикасно е да се атакува корабния корпус под морската повърхност. Жертвата ще потъне за нула време. Въздухът, затворен в корпуса, ще помете горната палуба. С този метод корабът не просто ще се унищожи, той ще се раздроби на парчета.

Още преди конференцията Бокър бе предположил, че вторият метод може да се използва за стратегическа защита, която подобно на минно поле да се разположи в дълбочинните райони. За нас не би представлявала някаква трудност да конструираме механизъм, който да се крие в дълбините и да реагира при появата на кораб. Той ще бъде на принципа на акустичните и магнитните мини. Но дори Бокър не можа да обясни защо нещото може да преминава през корпуса на кораб, сякаш нажежено желязо през сирене.

— Най-важното — каза д-р Матет, — е да обясним на хората, че проблемът не е нерешим. И да спре паниката. Атаката наистина дойде от неочаквана посока, но ще бъде спряна. Съществено е хората да разберат, че е само въпрос на време да открием оръжие, което да е ефикасно. Понеже вие можете да ги успокоите, реших да разкажа всичко на вас. Предполагам, че сега сведенията няма да се крият, защото на всички страни стана ясно, че водим война с врагове, които нямат шпиони.

С това разговорът приключи.

Филис и аз направихме всичко, което бе по силите ни, за да свършим нашата част от работата. За няколко дни вярата на хората се възвърна и ние бяхме много доволни. Голямо значение имаше съобщението на техническия комитет.

Достигнато бе до мнение, че може да се конструира оръжие подобно на торпедо, което да придружава под вода плавателните съдове и да ги пази от минните полета. Всички страни бяха помолени за съдействие.

Руската делегация на конференцията се възпротиви. Управляването на ракети от разстояние бе откритие на руски учени. В борбата си за мир руснаците го бяха усъвършенствали по-добре от капиталистите. Не можеше да се очаква Съветите да разкрият своите открития пред подстрекателите на войни.

Западните участници напомниха, че световният мир е изправен пред опасност, която може да бъде преодоляна само чрез обединяване на всички народи.

Руският лидер отговори, че ако Западът притежава някакви подводни ракети, контролирани чрез радиовълни, той трябва да го признае пред съветския народ.

Западен говорител увери руските представители, че изискването за обединяване е с цел да се усъвършенства избрания тип оръжие.

След кратка консултация руският делегат обяви, че ако повярва на лъжливото изискване, то трябва да предаде на капиталистическите продажници труда на руските учени. Тъй като няма да направи това и, поради факта че конференцията губи смисъла си на международно-обединителна, неговата делегация няма никакъв друг избор, освен да се оттегли.

Това действие на руснаците бе последвано от успокоението, че нищо лошо не се е случило.

Вибрационното оръжие бе сметнато за по-лесно осъществимо. Съобщено бе, че вече са започнати опити с различни вибрационни полета във водна среда и са постигнати надеждни резултати. Конференцията избра изследователски и координационен комитети, които да работят заедно с ЮНЕСКО. И още един — за координация с флотата, както и няколко други, а себе си нарече Временен комитет.

Сред последвалото задоволство и укрепналата вяра почти никой не чу гласа на Бокър.

— Късно е — прокламира той, — но не е прекалено късно да се вкара някакъв ред в бъркотията. Те вече показаха, че владеят технологии, непознати за нас. За изключително кратко време не само се настаниха тук, но откриха ефективен начин да се защитават. Трябва да не пренебрегваме тяхната мощ и да я уважим. Промените, които направиха на морското дъно, показват, че интересите ни с тези ксенобатични същества се застъпват. Преди да стане твърде късно, трябва да направим всичко възможно, за да установим връзка с тях и да постигнем компромис, за да може да съжителстваме мирно в нашите две различни среди.

Това бе едно много точно предложение, но не улучи целта. Единственият ефект бе, че в коментарите се появиха две нови думи — ксенобатичен и ксенобат.

Решението да се избягват големите дълбочини постигна нужния ефект. Вече няколко седмици ни един кораб не бе изчезнал. Списъците с резервации за пасажерските кораби започнаха отново да се попълват. Страхът изчезна, наплашените до вчера хора се поуспокоиха. Също временно зад завесите на всичко това кипеше усилена подготовка и след четири месеца Адмиралтейството съобщи, че нов способ ще бъде изпробван в дълбочините южно от нос Рейс, където бе изчезнал „Кралица Ана“.

Това, че пресата не бе допусната до мястото, охлади ентусиазма. Нямаше никаква информация от корабите. Ние се надявахме поне на някакъв непрофесионален коментар, както и на някое по-късно описание на проведените изследвания.

Филис успя да се добере до млад лейтенант на име Ройд, когото поканихме на вечеря. Сипахме му питие и заслушахме.

— На всички ни се струваше, че ще е лесно — заразправя той. — Плавахме спокойно и на 50 мили от определеното място всичко започна. Антивибрационната играчка ни досаждаше в началото. „Анти“ не е точната дума, защото тя издаваше едно постоянно бръмчене и го чуваш, и го усещаш, но свикнахме. Друга джунджурия, която изпробвахме, наричахме „делфин“. Той плаваше на разстояние 200 мили и на дълбочина 5 клафтера пред кораба. Управляваше се от нас, но щом забележеше нещо, ни изпращаше сигнал на екрана и после автоматично се впускаше да го преследва. Трябваше да отбелязвам какво и как е забелязал. Изпращането на нов делфин във водата също бе моя работа. Така работехме, а ако искате да знаете защо, трябва да попитате експертите. След като всичко бе проверено и нагласено, потеглихме с пълна пара, водени от делфина. Нервите ни бяха опънати. Всички на палубата носеха спасителни жилетки. Нямаше излишен персонал. Първите три часа нищо не се случи. Тъкмо вече си мислехме, че всичко е било измама, и получихме заповед:

— Делфин номер едно потегли! Подгответе делфин номер две.

Тъкмо щяхме да изстреляме втория делфин, когато първият се върна. Беше се ударил в нещо на дълбочина около 35 фута. Когато се взриви, няколко акра от морето се вдигнаха във въздуха и се разбиха в носа на кораба. Веднага последва съобщение:

— Потопете делфин номер две и подгответе делфин номер три!

Делфин номер две изчезна някъде напред, а ние подготвихме номер три. Пред мен стоеше важна клечка, която самодоволно се хилеше. Той каза:

— Каквото и да бе това долу, май ги посплашихме.

Продължихме по същия курс и се оглеждахме като лешояди, въпреки че нямаше какво да видим. След пет минути пак получихме съобщение:

— Делфинът потегли. Пуснете номер три.

След малко водата отново избухна и ние потопихме номер три. След това известно време нищо не се случи. Но шумът от бръмченето, с който вече бяхме свикнали, започна да се променя. Един от експертите влезе в някаква странична стаичка, допълнително направена на палубата. Всички се хванахме за спасителните жилетки и зачакахме. Това, което стана, е, че и делфин номер три се взриви. Ефектът, който произведе, бе много малък и експертите решиха, че се е взривил от вибрациите. Получихме заповед да подготвим делфин номер четири. В средата на подготовката онзи излезе от стаичката и заповяда да се включи дълбочинния детектор. Това бяха няколко сферични контейнера, които потопихме във водата. Очаквахме нови взривове, но ги нямаше. След малко бръмченето възвърна предишната си честота. Поехме курс на север. Едва след около час и делфин номер четири се взриви. Специалисти излязоха на палубата, изглеждаха доволни, вдигнаха наздравица и запяха. Ние бяхме потопили делфин номер пет, но не се наложи да го използваме. Бяхме напуснали района.

Разказът на лейтенант Ройд бе беден откъм техническа информация, но съдържаше това, което ни трябваше. Вече знаехме как действат делфините и че сферите, потопени в минните полета, могат да издържат по-големи вибрации и да се потапят на по-голяма дълбочина от делфините. Дори да ни бяха обяснили как точно става това, надали щяхме да го разберем.

Ефектът от успешните проби последва веднага. Корабите взеха да се запълват. Билетите поскъпнаха. Но щеше да мине още време, докато всички плавателни съдове заплават по старите си курсове. Междувременно и цените се покачиха.

След шест месеца Лондон и Вашингтон взеха да си говорят оптимистично. Премиерът изпрати съобщение до Белия дом:

— Битката с дълбочините е спечелена. Сега нашите кораби ще поемат старите си курсове. Но да спечелиш битка не означава да спечелиш война. Заплахата е останала, тя е потенциална опасност. Трябва да положим максимум усилия, за да узнаем всичко за скрилите се в моретата ни. Спечелихме една битка, но не знаем нищо за тях. Никой не може да опише тези същества, ако въобще са същества. Никой никога не ги е виждал. Тук, на слънчевата светлина, онези от непрогледните дълбини си остават за нас „тези неща долу“ — неопределени и неизвестни. Едва когато разберем повече за тях, за природата, за вида им и най-важното — за тяхната уязвимост, ще сме готови да ги атакуваме. Нашите кораби и моряци ще пътуват необезпокоявани по моретата.

Но след месец дузина кораби с най-различен тонаж изчезнаха само за една седмица. Четири докато търсиха жертви от предишни инциденти. Неколцината оцелели успяха да разкажат твърде малко. Според тях делфините се справяли много добре, но другият метод предизвиквал разпадане и на нападащия кораб на парчета. Отново последва официална молба да се избягват районите с голяма дълбочина, докато се проведат нови изследвания. След известно време пристигна новина от Сапфира и от Априлските острови.

Сапфира е бразилски остров в Атлантика южно от Еквадор и на около 400 мили югоизточно от големия остров Фернандо де Норония. Населението на този остров, около 100 човека, живее по най-примитивния начин и не се интересува от останалия свят. То води началото си от корабокрушенци от XVIII век. Всъщност островът бе португалски, но попадаше в бразилски води. Единственото, което го свързваше с останалия свят, бе кораб, който пътуваше до него веднъж на шест месеца.

Обикновено корабът приближавал към острова, свирвал със сирената си и всички сапфирианци се струпвали на кея, за да се качат. Този път никой не се появил. Нямало нито техните лодки, ни пушек от къщичките им. Корабът изсвирил още веднъж, никакъв ефект. Единствените звуци били от морските птици и водата.

— Къде са всички? Лодките са изчезнали! — казал един от моряците.

— Хм — зачудил се помощник-капитанът и отново пуснал сирената.

Чакали, чакали, но нищо.

— По-добре е да слезем да видим.

Слезли на брега и се запътили към най-близката къщичка. Вратата й била наполовина отворена. Помощник-капитанът я изритал.

— Фю — казал той.

От няколкото риби, оставени на масата, се носела воня. Инак наоколо било прибрано и чисто, типично за начина на живот на сапфирианците. Всичко изглеждало, сякаш мястото е било напуснато преди няколко часа.

Във втората къщичка положението било същото. И в третата. В четвъртата намерили умряло бебе. Екипажът се върнал на кораба и напуснал района. Веднага съобщили в Рио по радиото. Оттам разпоредили незабавно разследване.

В първия ден на започнатото претърсване не намерили нищо.

На втория открили скупчени трупове на четири жени и шест деца. Били мъртви от няколко седмици. На целия остров били останали дузина овце и две-три дузини кози. При положение че преди това имало стотици. Натоварили труповете, предали пълен рапорт на Рио и напуснали острова.

Историята на Априлските острови, разположени южно от протока Сунда, бе малко по-различна и нямаше да бъде разкрита, ако властите нямаха специален интерес да претърсят островите.

Индонезийската полиция бе успяла да изтика навътре в един от островите група явански жители, описани като психопати, терористи, комунисти, патриоти, фанатици, гангстери, рецидивисти или просто бунтовници, и да унищожи техните главатари. Но част от разбойниците бяха успели да се изпокрият. Полицията обявила парична; награда за всеки, който може да даде някаква информация. След няколко експедиции властите открили, че бунтовниците са изчезнали. Никой вече не се оплакал от тях.

След около година обаче плъзна историйка, разказвана от човек от Джакарта, който дошъл от Априлските острови. По думите му, животът на островите течал нормално до преди шест месеца, когато 18 мъже слезли на брега. Те се обявили за новите администратори и започнали да издават свои закони. Заповядали да им се построят къщи. Със себе си носели само оръжие и малък радиопредавател. След като застреляли неколцината, които се оказали по-подозрителни, оставало им да се справят с акостиращите кораби. Това те направили като заплашили капитаните на корабите, че ще избият населението. Никой от екипажите не си помислил, че нещо не е в ред.

Една нощ човекът напуснал острова с кану, добрал се до Джакарта и разказал всичко на властите. След кратко описание на разбойниците, канонерка с флага на индонезийската република потеглила към острова. За да не рискуват живота на невинни хора, извършили десанта през нощта. Група от добре въоръжени мъже, водена от избягалия, се отправила към селото. Канонерката чакала сигнал от брега, за да атакува. След около 40 минути се чула автоматична стрелба.

След като загубили предимството на изненадата, командващият решил да приближи брега. Изведнъж стрелбата се превърнала в откъслечен бумтеж. Всички се спогледали. Десантната група носела само автоматични пушки и гранати. Стрелбата прекъснала за момент, след което продължила и завършила с гърмеж.

Канонерката обикаляла острова, осветявала го със силни прожектори и всеки се опитвал да разбере какво става. От време на време се чувал още някой откос. В тъмнината не се виждало нищо друго, освен къщичките и дърветата. Не могли да се различат никакви човешки фигури. Единствено пяната на водата се движела. Някои твърдяха по-късно, че в мрака видели нещо като гърбица, която се подавала от водата вдясно от тях.

Осмелили се да приближат до брега. Прожекторът шарил по колибите и околностите, всичко осветено от лъча блестяло. Следвали лъча с дулото на оръдието и се готвели за стрелба. Прожекторът минал още няколко пъти по целия бряг и бил угасен. По пясъка забелязали само няколко пушки. Всичко било замряло.

Командващият решил да отложи десанта за сутринта, а канонерката останала на прилично разстояние от брега, като очаквала някой от „актьорите“ да се покаже. Но никой не се появил.

На другия ден командващият офицер и група от петима добре въоръжени мъже слезли на брега под прикритието на тежки картечници. Оръжията по брега били покрити със слуз. Мъжете ги прибрали.

Брегът бил разделен на четири части от три широки бразди. Те започвали от водата и минавали край колибите. Били широки около 8 фута, в средата дълбоки около пет-шест инча и криволичели. Пясъкът около браздите бил по-висок от околния. Такава следа, помислил офицерът, може да остави само котел, който е влачен. Според положението на пясъка той решил, че една от браздите води към морето, а другите две излизат от него. Това го накарало да огледа внимателно селото. После повел групата си нагоре по брега.

Селото представлявало полукръг от различно големи колиби. Групата навлязла в него и взела да разбира какво е блестяло под прожекторите предишната вечер. Земята, колибите, дърветата били покрити със същата слуз, с която и намерените на брега оръжия.

Групата продължила да върви бавно, докато стигнала центъра на селото. Ни помен от някаква живинка. Мъжете нервно се заоглеждали.

Офицерът откъснал поглед от колибите и взел да изследва земята наоколо. Широко пространство било покрито с разпръснати малки метални парчета. И всички блестели, нацапани със слуз. Ритнал едно от парчетата, после посочил голяма къща и казал:

— Да я претърсим!

Предната й фасада лъщяла. Изритал входната врата и погледнал вътре. Прекатурените върху земята столове подсказвали, че някой се е изнесъл оттук по най-бързия начин.

Огледал къщата и се отправил към съседната. В нея нямало слуз. Погледнал хората си и казал:

— Като че ли някой е разпръснал тази мръсотия по средата на битката. Но как, какво и защо…?

— Нещо е излязло от морето — казал един от мъжете.

— Не нещо, а няколко, три — поправил го офицерът. Върнали се в средата на селото.

— Съберете няколко от тези метални парчета. Могат да означават нещо.

Сам той взел едно шише и го напълнил със слуз.

— Това започва да мирише, когато го напече слънцето. Да се махаме. Нямаме повече работа тук.

Върнали се на канонерката. Офицерът изпратил фотограф да заснеме селото и показал трофеите на командващия.

— Странно — коментирал офицерът, като държал в ръка дебело парче от матов метал. Драснал го с нокът: — Звукът е като на олово, а е леко като перце. Да сте виждали такова нещо, сър?

Командващият поклатил глава отрицателно. След като фотографът се върнал, той заповядал:

— Изсвирете няколко пъти със сирената. Ако никой не се обади, ще акостираме другаде, за да намерим хора, които да обяснят какво става тук.

След няколко часа канонерката пристанала на северозападния бряг на острова. Там, почти до самата вода, имало малко селце. И в него ни следа от живот. Четири широки бразди насичали брега.

По-внимателно изследване показало обаче някои разлики. Две от браздите били от обект, изкачвал брега, а другите две — пак от него, когато се спускал обратно. Но нямало останки от слуз.

Командващият взел картата и открил още един залив.

— Добре, ще опитаме там.

Този път нямало бразди на брега, но селото пак било пусто. И тук сирената свирила, но пак без успех. Офицерът се вгледал в далечината, след което почти радостно викнал:

— Там има някого, сър! Маха ни с фланелка или нещо подобно!

Командирът взел бинокъла и се втренчил.

— Още двама или трима са с него!

Канонерката подала няколко сигнала, след което заплавала към брега. Командирът заповядал:

— Не се приближавайте много! Не се знае дали няма някоя епидемия.

Той наблюдавал от мостика. На около сто ярда от селото от горичката се появили осем или девет човека, които махали. Канонерката се отправила към тях и спряла на брега. Офицерът поздравил местните жители. След кратък разговор с тях той се върнал на кораба.

— Какъв е проблемът, защо не идват?

— Не желаят, сър!

— Но какво става?

— Всичко им е наред, сър, но казват, че морето не е сигурно.

— Виждат, че за нас е сигурно. Какво искат да кажат?

— Няколко от местните села са били атакувани и мислят, че същото ще се случи и с тях.

— Атакувани?! От кого?

— По-добре сам да говорите с тях, сър.

— Изпратих лодка, но те не дойдоха.

— Няма да дойдат, сър.

— Но какво ги плаши? Какво е направило това, което е атакувало?

Офицерът, като заеквал и избягвал погледа на командира, казал:

— Твърдят, че са били китове, сър.

— Какво?

— Разбирам, сър, но те продължават да говорят за китове. Китове и някаква гигантска, пихтиеста риба. Мисля, че наистина трябва да поговорите с тях, сър.

Първоначално новините не бяха приети като нещо изключително. В края на краищата, ставаше дума само за един коралов остров, дори неизобразен на атласа. Но по-късно американски журналист отиде в Джакарта и написа страхотен материал, който веднага се превърна в сензация. Това раздвижи Временния комитет. Понятието „дълбочини“ отново стана най-използваното не само заради случилото се на двата острова, но поради тежките загуби, претърпени от корабоплаването. Пак полетяха молби от комитета да се заобикалят дълбоките райони в моретата. Той дори вече съветваше да се плава само върху континенталните шелфове.

Комитетът не се опитваше да вдъхва напразни надежди. Интересът на хората към авиокомпаниите се увеличи. Отвсякъде долетяха протести към комитета, защото плаването върху континентални шелфове щеше да изолира Австралия и Нова Зеландия от останалия свят. Комитетът поемаше голяма отговорност като даваше този съвет, без да се консултира със заинтересуваните страни. И щеше да внесе голяма паника, и да прекъсне морската търговия. А съвет, който не може да бъде изпълнен, не трябва никога да се дава.

Комитетът просто отбягваше атаките. Той само повтаряше, че всеки плавателен съд трябва да избягва дълбочина по-голяма от 2000 клафтера, инак се излага на ненужна опасност.

Това, отговориха притежателите на кораби, си е същото, само че казано с други думи. Във всички вестници бе отпечатана карта, показваща местата с дълбочина над 2000 клафтера.

Преди комитетът да подготви какъвто и да е отговор, италианският лайнер „Сабина“ и германският „Ворпомерн“ изчезнаха в един и същи ден — единият в Средния Атлантик, другият — в Южния. Да се занимава с обвиненията вече бе излишно за комитета.

Новините за последните два инцидента дойдоха в събота с бюлетина в 8 часа сутринта. Неделните вестници се препълниха със съвети. Шест вестника остро критикуваха некомпетентността, сякаш сме били в XVIII век и оставиха разпъването на кръст за делничните издания. „Таймс“ мъмреше. „Гардианс“ предупреждаваше за повече внимание. „Нюз Кроникъл“ бълваше празни приказки. „Експрес“ се надигаше срещу увеличаващата се некадърност. „Мейл“ обяви съобщението, че морето е под контрол за лъжа. „Хералд“ предупреждаваше, че цените рязко ще се повишат, а „Уъркър“ се нахвърли срещу собствениците на кораби, защото пращат моряците на сигурна смърт.

В събота звъннах на Филис. Когато бях претоварен с работа в Лондон, Филис отиваше в имението ни. Така че ни се налагаше да си говорим по телефон.

Набрах Роуз Котидж. Почти се бях отказал, когато тя отговори.

— Здравей, скъпи.

— Можеше да съм месарят или касиерът.

— Нямаше да издържат толкова дълго. Извинявай, че те накарах да чакаш. Бях заета навън.

— В градината ли?

— Не точно. Зазидвам.

— Извинявай, но връзката не е добра. „Зазидвам“ ли каза?

— Да, мили.

— О — казах аз. — Зазидваш? Да не си сменила професията си?

— Не, просто издигам една стена. Знаеш ли, и Чърчил го е правил, за да си успокоява нервите.

— Надявам се, че върши работа.

— Да, мили.

— Добре, нямам време за бъбрене. Звъннах, за да ти кажа, че тук се нуждаем от теб.

— Колко мило. Но не мога да оставя работата наполовина.

— Необходима си не само на мен… Ей Би Си искат да говорят с двама ни.

— За какво?

— Не зная, но са много настойчиви.

— Аха! Кога искат да се срещнат с нас?

— Фреди ни е поканил на вечеря в петък. Представяш ли си?!

— Да. Мисля, че ще успея да свърша тук. Ще взема влака, който пристига в Падингтън в 6 часа.

— Добре, чакам те.

— Защо не поканиш и Милдред на вечерята?

— Опитах. Но не успях.

— Вярно, тя е в Шотландия от три седмици.

— Добре, мила. Ще се видим в петък.

Бяхме закъснели „само“ 20 минути, но Фреди Уитиър се успокои щом ни видя да връхлитаме в бара. Изчезна зад тезгяха и се върна с нормално и двойно шери.

— Първо двойното — каза той.

След като дойде на себе си, забеляза изпочупените нокти на Филис.

— И моята жена е в провинцията и „издига“ стени — каза той. — Погледна ни и продължи: — Да не е изчезнал старият семеен дух?

Кимнахме.

— Добре. Имам работа за вас.

И започна да обяснява. Изглежда, на един от най-важните спонсори на Ей Би Си му бе писнало, че още няма никакви описания, фотографии и доказателства за природата на съществата от дълбочините.

— Въпрос на мнение — каза аз. — През последните пет-шест години…

— Млъкни, Майк — вмъкна милата ми съпруга.

— Нещата — продължи Фреди, — са стигнали момента, в който главният ни спонсор, дал толкова пари, иска да получи нещо в замяна. И още — защо той да не извлече изгода, ако се появи информация? Затова предлага да организираме своя експедиция, като запазим всички права върху резултатите. Това е пълна тайна, не искаме Би Би Си да ни открадне идеята.

— Фреди, от години всички се опитват да разберат нещо по въпроса, така че остави Би Би Си на мира. Какво…?

— Експедиция докъде? — прекъсна ме Филис.

— Това е първият въпрос. И той не знае. Всички решения ще взема Бокър.

— Бокър!? Той да не е единствен или нещо такова?

— Не, но главният спонсор смята, че ако изключим Космоса, има само един човек, който разбира нещата и това е Бокър. Така че отишъл при Бокър и казал: „Слушай, онези, дето ни изненадаха край Сапфира и Априлските острови, сега къде ще се появят?“ Естествено Бокър не могъл току-така да му каже. Затова той решил да организира експедиция, водена от Бокър, към район избран от Бокър. На това отгоре Бокър ще си избере екипажа. А хората, които ще отидат с него от Ей Би Си може да сте вие.

— Винаги съм го харесвала — каза Филис. — Кога започваме?

— Момент — вмъкнах аз. — По едно време океанските пътешествия бяха обявени за нездравословни. И изведнъж…

— Празни приказки — прекъсна ме Фреди. — По друг начин не можеш да получиш информация. А за нас е важно да придобием някаква.

— Тази загриженост ме трогва.

— Добре. Говорете с Бокър още утре. Като се върнете в офиса, ние ще сме подготвили договорите и всичко останало.

На път към дома казах:

— Мисля, че не трябва да се захващаме.

— Глупости! Разбира се, че ще се захванем.

— Дори — рекох аз, — ако диетата от лотоси ни омръзне?

— Обичам безделието на слънце — отвърна Филис.

— Жените от XX век използват слънчевите лъчи като козметично средство. Парадоксално, защото твоите прародителки съвсем не са мислели така. А мъжете просто продължават да се потят под тези лъчи век след век.

— Да — каза Филис.

— Не можеш да отговориш на моите наблюдения просто с едно „да“.

— Чувствам се така изтощена, че мога да кажа само „да“ или нищо. Това е ефектът на тропиците, описан добре от мистър Моъм.

— Скъпа, само „да“ казват и хора извън тропиците. Това не е въпрос единствено на температура.

— Майк, отегчителен си. Вероятно от жегата. Хайде да си мързелуваме и толкоз.

И ние отново се заехме с работата, която вършехме през цялото време.

От мястото, където седяхме, една маса пред хотела с мистериозното име „Гранд хотел Британия, ала Джустисия“, се виждаше гладката морска повърхност, която се сливаше с хоризонта. Брегът се извиваше като лък. Поради горещината въздухът вдясно от нас трептеше.

Вляво кипеше животът в столицата — единственият град на остров Ескондида.

Името на острова произлиза от испанския език на моряците, които преди векове по погрешка достигнали до Кайманските острови. Те не стъпили точно на този, но и той пази много от испанското влияние. Къщите — испански, темпераментът — испански, езикът — повече испански, отколкото английски. Всичко е испанско. А населението — смесено. Един англичанин ми каза, че някога това място се наричало Смиттаун, на името на известен пират.

Зад нас, по-точно зад хотела, се намираше една от двете планини на острова. Зад нея се разпростираше широк шелф.

Преди пет седмици експедицията на Бокър мина оттам.

Бокър избра десет острова за изследване. Четири от тях бяха в Карибския район и това определи нашият маршрут.

Всички се събрахме в Кингстън, Ямайка. Там останахме около седмица в компанията на Тед Харви, оператор, Лес Брей, звукооператор, и Мърли Флин, един от техническите асистенти. През това време Бокър и двамата му асистенти от борда на малък въоръжен патрулен самолет, даден им от властите, се наслаждаваха на красотата на четирите Каймански острова — Големия, Малкия, Брак и Ескондида. След като се настанихме на Ескондида, самолетчето ни закара до голямо село на Големия Каймански остров, вече посещаван от съществата, които гонехме.

За съжаление не научихме много. Бяхме малко разочаровани. Имаше следи, но докато ние пристигнем, морето вече ги бе позаличило. Почти всичките 250 жители бяха плюли на петите си. Някои бяха изчезнали. Неколцината останали просеха пари и разказваха митични глупости.

Бокър ни нареди да стоим на Ескондида. Според него рано или късно и този остров ще бъде нападнат, а той има само един-единствен град.

Чакахме, но скоро бяхме разочаровани. Пристигаха рапорти от Азорските острови или от Тихия океан. Почувствахме се малко депресирани от факта, че сме сбъркали мястото.

Като казвам „ние“, имам предвид себе си. Другите анализираха рапортите и непрекъснато проверяваха подготовката си. Неприятно бе, че всички инциденти се случваха през нощта. Кметството взе решение да подсигури електропостовете и да увеличи осветлението навсякъде, за да може да има постоянна светлина за камерата на Тед.

Всичко вървеше така, докато не дойдоха новини от остров Галоус. Той бе в Бахамския залив, но вестта за случката стигна чак до нас.

Една нощ главният град на острова — Порт Ан и три големи крайбрежни села били нападнати. Половината от населението на града и голяма част от селяните изчезнали безследно. Тези, които оцелели, се самоубили, но все пак останали няколко души, които дали оскъдни сведения. Неща като военни танкове, но по-големи, излезли от водата и плъзнали по брега. Поради непрогледната тъма и голямата паника, никой не може да каже какво са направили тези четири „танка“. Единствен безпристрастен факт е повече от 1000 души са изчезнали.

Този път ситуацията драстично се промени. Всеки островитянин мислеше, че неговата къща ще е следващата цел. Всякакви първобитни оръжия започнаха да се вадят от скриновете и да се почистват. Бяха организирани патрули, които след първата или втората вечер взеха да се перчат. Чуха се и приказки за изграждане на междуостровна въздушна защита.

Тъй или иначе през следващата седмица нищо не се случи и ентусиазмът спадна.

Но на десетия ден тревогата на Ескондида се завърна. Една нощ всички дремехме. Мюриъл щастлив разглеждаше островната природа, Джони Талтън, пилотът, правеше кафе, докато една тукашна сеньорита го учеше на местния език. Лесли дрънкаше на китара, а ние с Филис си говорехме кой какво ще напише, като се върнем у дома. Само Бокър и неговите близки асистенти Бил Уейман и Алфред Хейг „душеха“ въздуха. Ако спонсорът ни бе видял отнякъде, вероятно много щеше да се разгневи.

Всички мързелувахме, а Лесли започна своя репертоар с „О, Соле мио“. Щеше да последва „Ла Палома“.

— Мисля — каза Филис, — че трябва да се поровим малко… О, мили!

На една от улиците, водеща към морето, се чу врява, в която се различаваха и човешки гласове. След минута се появи малко момче с кафеникав цвят на кожата и шапка, която закриваше лицето му. Водеше стадо говеда. Обкована с желязо каруца стържеше и скрибуцаше по калдъръма след тях. Трябваше да изчакаме преминаването им. След като до нас пак достигна гласът на Лесли, който се „справяше“ вече с „Ла Палома“, продължихме разговора си.

— Мисля — повтори Филис, — че трябва да потърсим този Смит. Ти какво разбираш от кораби?

— Откъде на къде трябва да разбирам нещо от кораби?

— Мм, не знам. Просто тук всички хора разбират от тях и реших…

Филис млъкна. „Ла Палома“ току-що завърши с триумфален акорд и китарата подхвана съвсем нов ритъм.

Лесли запя:

„О, мозъкът ми пуши от изследвания,

мозъчната ми кора почти се е запалила,

за да намерим нещо ново, което да взриви,

да взриви ксенобатите.

О, чел съм за ядрената топлина

и за всеки въображаем лъч,

«кълва» техническите журнали

и вече започвам да се моля.

Обичам зародиша на знанието

да живееш под налягане пет тона на квадратен инч

и после да «преминеш» през батископа.

Ще узнаем ли нещо сигурно накрая?

Преследват ме ултравиолетови,

живея сред инфрачервени

и…“

— Горкият Лесли! — казах аз. — Виж какво прави климатът с него! Бяхме предупредени. Това изследване е провал! За Бога! Безкрайно преследване без жертвата да се почувства гонена. Трябва да поставим ултиматум на Бокър — още една седмица и край с неговите феномени. Ако продължим, нещата ще се влошат. Ние също ще започнем да композираме песни с такава тематика. До такава степен ще откачим, че ще заримуваме термали с журнали. Какво ще кажеш да почакаме още една седмица от етичност?

— Е… — започна Филис.

В този момент чухме стъпки зад нас. Бе Лесли.

— Здравейте, вие двамата. Време е за едно бързо преди сън. Чухте ли новата ми песен? Побъркваща е, нали? Филис я нарича „Риданието на експерта“, но аз предлагам „Баладата на объркания експерт“. Три джина с грог! Добре де, отивам да си ги взема.

Филис разучаваше гледката.

— Казах седмица и ще удържа на думата си, дори и ако това е фатализъм — повторих аз.

Оказах се по-прозорлив, отколкото очаквах.

По-малко от седмица беше почти фатална.

— Скъпа, престани да гледаш луната и си лягай!

— Никаква романтика! Чудя се, как можах да се омъжа за теб!

— Просто не мога да съм по-романтичен!

— Свиня! Мразя те!

— Късно е, скъпа. Вече е почти един.

На Ескондида се присмиват на часовниците.

— Губиш си времето, скъпа! Следобед не можа да си намериш тефтера, нали? Помниш ли?

— О, наистина те мразя! О, мила Диана, ела и ме отведи от тоя мъж!

Станах и отидох при нея до прозореца.

— Виж — каза тя. — „Кораб, остров, сърповидна луна.“ Така изчистено и непреходно… Не е ли прекрасно?

Наблюдавахме пустия площад, спящите къщи и сребърното море.

— Това е едно от нещата, които няма да мога да забравя — каза тя.

Някъде от къщите наоколо се носеше звукът на китара.

— Ел амор тонто е дулче — отбеляза тя. — Защо не виждаш нещата така, както аз ги виждам, Майк? Не можеш или не искаш?

— Щеше да е малко отегчително, ако и двамата бяхме еднакви. Защо, например, и двамата да се молим на Диана? Аз си имам свои богове.

— Сигурно имаш. Но те са доста неопределени, нали?

— Така ли мислиш? Не намирам, че са много по-различни. Ще ти цитирам Флекър: „Някои се молят в Мека, а аз съм винаги верен на теб, Ясмин“.

— О — каза тя. — О, Майк!

Изведнъж китарата спря.

Откъм морето се чу глас, предупреждаващ за опасност. После се чуха и други. Някаква жена изпищя. Погледнахме към къщите, които скриваха от погледа ни малкото пристанище.

— Майк, чуй — каза Филис. — Мислиш ли, че…?

Прекъснаха я няколко изстрела.

— Това трябва да е… Майк, може би са те!

Глъчката идеше към нас. На площада отваряха прозорци, хората се питаха един друг. Мъж изскочи отнякъде и затича към пристанището. Виковете се усилиха. Чуха се още три-четири изстрела.

Викнах на Тед:

— Включвай светлините. Там долу при водата!

Той реагира много бързо и докато се върна пак до прозореца, вън вече светеше.

Нямаше какво толкова да се види освен дузина мъже, които тичаха през площада към пристанището.

Шумът, който бе стигнал кресчендо, секна. Вратата на Тед се хлопна. Чух забързаните му стъпки да минават покрай вратата ми. Крясъците започнаха пак, този път по-силни.

— Трябва… — спрях, защото видях, че Филис не бе до мен.

Огледах се и я видях пред вратата.

— Трябва да сляза долу и да видя…

— Не — каза тя.

Обърна се към мен и с гръб затисна вратата. Изглеждаше като ангел, който не може да бъде умилостивен, с тази разлика, че те носят респектиращи памучни нощници, а не найлонови.

— Но, Фил, това ни е работата. За това сме тук.

— Не ме интересува. Ще изчакаме.

Бе замръзнала на мястото си. Ангелското й изражение се замени с това на малко момиченце. Протегнах ръка.

— Фил, моля те, дай ми ключа!

— Не — каза тя и изтича до прозореца. Ключът изтрака на калдъръма. Изненадах се. Това не бе свойствено за Филис.

Хората по препълнения площад стремително атакуваха улицата на отсрещната страна. Обърнах се.

— Фил, моля те, махни се от вратата.

Тя поклати глава.

— Не ставай глупав, Майк! Имаш работа да вършиш.

— Точно това…

— Не, не разбираш ли? Всички рапорти са дошли от хора, които не са се втурвали да разберат какво става. Те или са се крили, или са бягали.

Много й се ядосах. Тя продължи:

— Не помниш ли какво каза Фреди? Важното е да се върнем, за да разкажем нещо.

— Много хубаво, но… Виж там!

Тя погледна към прозореца.

Хората напредваха по улицата. Изведнъж тълпата спря като замаяна. А после всички започнаха да се връщат обратно. Бягаха назад. Мъже и жени се тъпчеха и се разпръсваха по площада.

Приближих до прозореца. Филис дойде при мен. Забелязах Тед да тича с кинокамера в ръка.

— Какво става? — извиках му аз.

— Бог знае! Не мога да доближа достатъчно. Хаосът е страхотен. Хората казват, че приближава — каквото и да е то. Ако е така, ще го снимам от прозореца.

Той влезе в хотела. Навън продължаваха да търчат по площада, но никой не викаше. Само от време на време се чуваше някой крясък.

Пред хотела дойде д-р Бокър, придружен от пилота Джони Талтън. Започна да крещи под прозорците:

— Къде е Алфред?

Никой не знаеше.

— Ако някой го види, кажете му да дойде навън — нареждаше Бокър. — Останалите стойте вътре. Наблюдавайте, но не излизайте, докато не узнаем нещо повече. Тед, поддържай светлините. Лесли…

— Идвам с портативния касетофон, докторе — отговори Лесли.

— Не, пусни микрофоните вън, но не се показвай. Това се отнася за всички.

— Но, докторе, какво става?

— Не знаем. Ще чакаме, докато разберем, защо хората крещят. Къде по дяволите е мис Флин? А-а, ето я. Продължавайте наблюденията, мис Флин.

Той се обърна към Джони и размени няколко думи. Джони кимна и влезе в хотела. Бокър хвърли поглед към площада и също се прибра.

По площада все още притичваха хора в разни посоки, но никой нов не излезе на улицата. Всеки бе стигнал някакво безопасно място и гледаше оттам. Дузина мъже, въоръжени до зъби, залегнаха на калдъръма и насочиха оръжието си към началото на улицата. Всичко бе притихнало. Само отнякъде долиташе ридание.

И изведнъж се чу някакъв шум. Не висок, но продължителен.

Вратата на малка къщичка точно до църквата се отвори. Излезе свещеник в дълго черно расо. Появиха се още няколко души, които се струпаха около него. Той вдигна ръце, сякаш да ги прегърне.

От уличката долиташе звук като от влачене на метал върху камък. Три или четири пушки изгърмяха. Мястото, от което наблюдавахме, не ни позволяваше да видим по какво стреляха. Мъжете се изправиха и оттеглиха в средата на площада. После презаредиха.

От улицата се чу като че ли трошене на трески и падане на стъкло и тухли. После за пръв път видяхме „морския танк“. Объл, сив метал се плъзна по площада и отнесе долния ъгъл на фасадата на една къща.

Отвсякъде полетяха изстрели. Но куршумите се удряха в него без резултат. Бавно, тромаво и неумолимо той се движеше по калдъръма. Наклони се надясно, мина покрай църквата и отнесе почти целия й ъгъл без мазилката и тухлите да му се опънат, а гредите паднаха върху него.

Още куршуми се удариха в танка, но той не реагира. Продължи да се носи през площада със скорост три мили в час. След малко го видяхме целия.

Представете си удължено яйце, срязано наполовина по дължината и поставено с плоската му част върху земята. Уголемете го до 30–35 фута, оцветете го в матово сиво и ще добиете известна представа за „морския танк“, какъвто го видяхме на площада.

Нямаше начин да разберем как се движи. Може би с колела отдолу. Но май се плъзгаше по металния си „корем“, вдигайки много шум. Ни следа от някакъв механизъм. Не вървеше на тласъци като танк, но не завиваше и плавно като кола. Изви остро надясно и продължи напред. Зад него се движеше още един, досущ същият. Зави наляво, отнесе фасадата на една къща и се насочи право срещу нас. Третият продължи напред и спря в центъра на площада.

Тълпата, насъбрала се около свещеника, побягна. Той остана на мястото си. Гледаше към „нещата“. В десницата си държеше кръст, насочен към тях, а лявата си ръка бе вдигнал към небето. Нещото продължи напред ни по-бързо, ни по-бавно, като че ли той не бе там. Бутна го с облия си хълбок и спря. Спряха и другите две.

— Войниците ще се насочат към първия обект в свободен строй — казах на Филис. — Това не е случайно.

Около половин минута не се случи нищо. Няколко случайни изстрела бяха дадени от прозорците, на които се бяха струпали хора. Единственият ефект бе опасно рикоширане на куршумите.

— Погледни! — извика Филис. — Онова там се надува.

Тя сочеше към най-близкото нещо. Предишната гладка фасада се промени, на върха й се появи малък по-светъл израстък. Като бял матов цвят, блестящ и май много лепкав. Продължаваше да расте, докато го наблюдавахме.

— Всичките се изменят — прошепна тя.

Някой стреля. Израстъкът започна да трепери, но и продължи да се издува. Взе да расте по-бързо. Загуби формата си на купол, превърна се в сфера, свързана с „врат“ към метала. Наду се като балон и продължи да вибрира.

— Ще се пукне, сигурна съм — каза Филис.

— Появява се още едно отзад, още две…

Първият израстък не се пукна. Вече бе около два фута в диаметър. Продължаваше да расте.

— Скоро ще се пукне…

Но той продължи да се уголемява, докато диаметърът му стана пет фута. Приличаше на грамаден отблъскващ мехур. От време на време целият потреперваше. Вече се бе отделил и се клатеше във въздуха, като желе.

Трепереше като амеба, вдигна се на около десет фута. Заседя се там за малко и… То бе почти като експлозия, но без звук. Като че ли се разцепи отвътре от безброй иглички, които се разпръснаха в различни посоки.

Всички инстинктивно се дръпнахме от прозорците.

Четири или пет иглички прелетяха през прозореца и паднаха на пода. Бяха дълги като камшик и в момента, в който докоснаха пода започнаха да се свиват. Филис извика. Погледнах към нея. Една от игличките не бе паднала на пода. Шест инча от нея се бяха увили около горната част на дясната ръка на Филис. Игличката дърпаше ръката й към прозореца. С другата ръка Филис опита да махне нещото от себе си, но пръстите й се залепиха за него веднага щом го докосна.

— Майк — ридаеше тя. — Майк!

Нещото се дърпаше усилено и се бе „вързало“ здраво за ръката й. Филис бе издърпана до прозореца преди да успея да стигна до нея. Силата на скока ми отнесе и двама ни чак в другия край на стаята. Не успях да откъсна нещото от Филис, но поне я махнах от прозореца. Здраво се залових с крака за крака на леглото, тъй че чудото сега трябваше да дърпа и двама ни. Реших, че това ще свърши работа. Изведнъж Филис извика и усетих, че нещото престана да ни дърпа.

Бутнах я по-настрани, за да я предпазя от всичко, което би могло да дойде откъм прозореца. Тя бе побледняла. Шест инча кожа от предмишницата й бяха свлечени, както и кожата от пръстите на лявата й ръка. Ръката кървеше.

На площада се бяха смесили крясъци и стрелба. Рискувах и погледнах. Нещото, което се бе пукнало, бе изчезнало. На негово място малко над земята трептеше кръгло тяло с диаметър един фут, заобиколено от облак иглички. Те се бяха върнали, отнесли със себе си каквото могли. Някои от довлечените хора се бореха, а други изглеждаха като неподвижен вързоп дрехи.

Видях и горката Мюриъл Флин. Лежеше по гръб на калдъръма, някакви пипала обхващаха червената й коса. Бе се ударила лошо, докато бе дърпана през прозореца. Ридаеше. Видях Лесли до нея, но изглежда при падането той си бе счупил врата.

От другата страна съзрях мъж, който се опитваше да спаси крещящата си жена. Но когато докосна игличките, те се вкопчиха в него.

Кръглото тяло се сви и игличките се приближиха една към друга. Краят на уловените като в мрежа хора бе неизбежен. Те се бореха като мухи в паяжина.

Забелязах още един от уродливите балони във въздуха й се отдръпнах назад преди да се пръсне.

Три иглички профучаха през прозореца, пльоснаха се на пода и тръгнаха да се връщат назад. Когато се изхлузиха през прозореца, отново погледнах навън. На няколко места по площада имаше кълба от борещи се хора. Най-близкото до нас взе да се свива и жертвите образуваха голяма топка, от която стърчаха ръце и крака. После всичко се затъркаля към уличката, от която бяха дошли „морските танкове“.

Машините или каквото там бяха, лежаха, където бяха спрели. Приличаха на големи сиви голи охлюви, заети с произвеждане на отвратителните балони.

Дръпнах се назад, защото още иглички полетяха, но за щастие нито една не уцели прозореца ни. Рискувах и опитах да го затворя. Тъкмо навреме. Три или четири иглички се разбиха в стъклата с такава сила, че едното от тях се напука.

Сега вече имах време да обърна внимание на Филис. Сложих я на леглото и разкъсах чаршаф, за да превържа ръката й.

Вън продължаваха да се чуват викове, от време на време и изстрели.

Превързах я и отново надникнах. Половин дузина неща като големи бали се търкаляха към улицата, която водеше към морето. Върнах се при Филис, откъснах още малко чаршаф и превързах пръстите на лявата й ръка.

Докато върших това, чух странен звук. Отново изтичах до прозореца. Самолет прелиташе ниско. Дулата под крилата му заблещукаха и аз залегнах. Чу се глух шум от експлозия. Прозорците се пръснаха. Светлината угасна. Свистене във въздуха и нещо се разплиска навсякъде из стаята.

Повдигнах се. Светлините на площада също бяха изгаснали и не можех да видя кой знае какво. Един от танковете се понесе към уличката, след което пак чух самолета и отново залегнах.

Още една експлозия. Но този път не я усетих.

— Майк! — каза гласът от леглото.

— Всичко е наред, мила! Тук съм!

— Какво стана?

— Изчезнаха! Джони ги помете със самолета или поне предполагам, че бе Джони.

— Майк, ръцете ме болят.

— Ще повикам доктор колкото мога по-скоро, мила!

— Какво щеше да стане? Какво щеше да стане, ако не ме бе хванал, Майк…

— Всичко свърши, мила.

— Аз…

Тя спря, защото пак чухме самолета. Оръдията взеха да стрелят, но и този път нямаше експлозия.

— Майк, има нещо лепкаво — кръв ли е? Да не си ранен?

— Не, мила, не зная какво е, но то е навсякъде.

— Трепериш, Майк.

— Съжалявам, но не мога да спра. О, Фил… Скъпа Фил, толкова близко… Ако ги беше видяла — Мюриъл и останалите… Можеше и да…

— Недей, недей — каза тя като на шестгодишно момче. — Не плачи, Майки. Всичко свърши.

Опита се да помръдне.

— О, Майк, ръцете ме болят.

— Не ставай, мила! Отивам за доктор.

Разбих вратата със стола. Излях върху нея чувството си на гняв.

Остатъкът от експедицията, унили, се събрахме на сутринта — Бокър, Тед Харви и ние. Джони рано отлетя със записа за Кингстън.

Дясната ръка на Филис и пръстите на лявата бяха бинтовани. Тя бе доста бледа. Излъчването на Бокър бе загубило блясъка си и той изглеждаше много състарен. Накуцваше малко. С Тед не бяхме пострадали. И двамата гледахме очаквателно Бокър.

— Според мен, сър — започна Тед, — трябва да се разкараме оттук по най-бързия начин.

— Точно така — съгласи се Бокър. — Колкото по-рано, толкова по-добре.

Калдъръмът по площада, малките метални парчета, разпилени навсякъде, къщите наоколо, църквата, всичко блестеше и бе покрито със слуз, както и всички стаи с изглед към площада. През миналата нощ тук миришеше на риба, но под топлината на слънцето сега наоколо се носеше маларична миризма. Сто ярда по-нататък миришеше обаче по-добре. След още сто вече бяхме на плажа, опасан с палми. Едва тук усетихме свежия мирис на лекия бриз.

Бокър седна и се облегна на едно дърво. Останалите се разположихме и го чакахме да заговори. Той гледаше замислено към морето. След малко каза:

— Алфред, Бил, Мюриъл, Лесли. Аз доведох всички ви тук. За съжаление, прекалено малко мислех за вашата сигурност. Съжалявам.

Филис се наведе към него:

— Не трябва да мислите така, докторе. Никой от нас не бе задължен да идва. Вие ни дадохте възможност, ние я приехме. Ако… Ако същото се бе случило и на мен, не мисля, че Майкъл щеше да обвини вас, нали Майк?

— Не — казах аз. — Знаем кого щях да обвиня и нямаше да го помилвам.

— Аз също, предполагам и другите — каза Филис.

Бокър сведе поглед, затвори очи за момент. След миг ги отвори и докосна ръцете на Филис.

— Много си добра към мен. — И продължи с по-друг тон: — Имаме известни резултати. Не такива, на каквито се надявахме, но най-накрая се появи някакво свидетелство. Благодарение на Тед вече имаме първия екземпляр и знаем срещу какво се борим.

— Екземпляр?! — повтори Филис. — От какво?

— Парче от онези пипала — рече Тед.

— Но как?

— С късмет, разбира се. Когато първото нещо се пръсна нищо не влезе през моя прозорец, но успях да видя какво става на други места. Затова хванах ножа за всеки случай. След второто пръсване едно от тях падна на рамото ми и го срязах, точно когато взе да ме дърпа. Около 18 инча от него паднаха на земята, загърчиха се, после се свиха. Изпратихме парчето с Джони.

— Ъх! — чух Филис да казва.

— В бъдеще — заявих, — всички ще носим ножове.

— Остри — посъветва Тед.

— Ако намерите още нещо подобно, трябва да го вземем за изследване — добави Бокър. — Първото решихме да пратим на експертите. Има нещо много характерно. Достатъчно очевидно е, че това е някакъв тип морска анемона. Но как се размножава? Или, може би, те са създали нещо по образец…? — Той повдигна рамене. — Някои въпроси ме тревожат. Как сграбчват одушевени обекти, дори когато върху тях има дрехи, а не хващат неодушевени. Защо се връщат по маршрута, по който са дошли, а не по най-краткия път към водата? Първият въпрос е по-важен. Това е модифициран организъм, използван с друга цел. Нещата, както сами видяхте, служат като оръжие, но не в буквалния смисъл на думата. По-скоро те са уловка.

Замислихме се за момент.

— Искате да кажете, че те се използват, за да хващат и събират хора? — попита Филис. — Като ловене на риба, например.

— Нещо такова. Основната цел е да пленяват — отвърна Бокър. — Но какво значение има това за тях, никой не може да каже.

Отново се замислихме. Искаше ми се Филис да не бе правила сравнението с ловене на риба. Бокър продължи:

— Пушките не успяха да наранят морските танкове и балоните. Не намерихме уязвимите им места. Но оръдията все пак им нанесоха поражения. Начинът, по който се разпръснаха, показва, че във вътрешността си имат налягане близо до точката на разпадане. За този извод ни помагат и опитите на Априлските острови, когато бе използвана граната. След случилото се вчера можем да разберем приказките на местните хора там за китове и слузести риби. От разстояние морските танкове наистина могат да се вземат за китове. И „слузести риби“ не е далеч от истината. Наистина могат да бъдат определени като мешести животни. Танковете навярно са желирана маса, която е под високо налягане, но естествено никой не може да го докаже. Вероятно имат някакъв механизъм, който движи тежкия корпус. Сутринта отидох да разгледам следите. Калдъръмът се е набил в земята и на места се е пропукал. Но не намерих някакви следи, които да показват как танковете са се движили. Очевидно са разумни същества, но не много развити. Все пак операцията им бе извършена добре.

— Никога не съм виждал военни танкове да отнасят така къщи — обадих се аз.

— Именно това показва слабата им координация — добави Бокър. — Има ли някакви други наблюдения?

Той ни огледа. Тед каза:

— Стори ми се, че тези слузести риби не бяха само от един тип. Последните, които се появиха, бяха по-къси и не се свиваха толкова бързо. На една, която бе на другия край на площада, й трябваха около 20 секунди, докато изстреля пипалата.

Бокър се обърна към него.

— Предполагаш, че е търсила в коя посока да стреля?

— Не съм мислил за това. Но тъй като съм го снимал, може да го разгледаме подробно.

— Надявам се, че ще научим нещо от филмите. Друго? Някой да е забелязал, дали изстрелите са навредили на тези пипала?

— Доколкото можах да видя, стрелбата нямаше ефект. Куршумите минаваха през тях без да ги засегнат — сподели Тед.

— Хм — произнесе Бокър.

Долових мърморенето на Филис.

— Какво? — попитах я аз.

— Просто казвам пипаловидни мешести животни.

— Записах всичко от началото до края — каза ми Тед, — но няма да мога да го използвам. Жалко, че нямахме план от самото начало. Трябваше да ти дадем микрофон, за да можеш да коментираш всичко от мястото си.

— Сигурен съм, че и Ей Би Си ще каже същото — съгласих се аз, — но тогава бях много зает. Сега искам да запиша версиите, които бяха изложени сутринта и да ме вземат дяволите, ако отново дойда в Смиттаун.

Дълго седяхме така, всеки зает със своите мисли. По едно време Бокър каза:

— Знаете ли, ако вярвах в Господ, щях да съм много изплашен. За щастие съм старомоден и затова, слава богу, не се уплаших.

Филис се ококори.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, защо трябва да се плашите?

— Би трябвало да съм суеверен човек. Суеверните винаги се плашат, когато не плуват в свои води. Би трябвало да помисля, че Господ е решил да ми даде урок, че Той е казал: „Хм, мислиш се за много умен? За малък Господ, с твоите атоми и микроби. Мислиш, че управляваш света, а може би и рая? Чудесно, малък червей такъв! Но има много неща, които не знаеш за живота и природата. И сега ще ти покажа едно-две от тях, и ще видим колко струваш. Трябваше да го направя по-рано.“

— Все пак, като не вярвате…? — обади се Филис.

— Не знам. Но си мисля, че преди нас е имало и други господари на света. И позициите им са изглеждали по-стабилни от нашите. Различни видове динозаври например. Но не са имали шанса да оцелеят. А всички човешки зародиши могат да се съберат в една кошница.

Никой не промълви нищо. Седяхме и съзерцавахме спокойното тихо Азорско море…

Между многото вестници, които си купих на Лондонското летище, бе „Обзървър“. Уводната статия бе озаглавена „Д-Р БОКЪР СЕ ЗАВРЪЩА“. Тя не успя да промени създалото се у мен впечатление, че пресата винаги излага първо своите предразсъдъци по въпроса, и едва след това най-важното:

„Нито куражът на д-р Алистър Бокър да се срещне с подводницата Дракон, нито неговата проницателност и точна преценка къде може да бъде срещнато чудовището, могат да се поставят под въпрос. Но ужасяващите отблъскващи кадри, които ни представи Ей Би Си във вторник вечерта, ни карат да се чудим, че само четирима души са оцелели. Поздравяваме д-р Бокър, че се е измъкнал просто с навехнат глезен, докато някои други едва са се спасили.

Ще бъде голяма грешка, ако докторът си мисли, че неговите наблюдения и измервания ще му дадат неограничени права да смята себе си за Пръв в света.

Предупредени сме и то с основание, че сме изложени на опасност, която заплашва целия свят, но вярваме, че научните изследвания много скоро ще ни възвърнат свободата да плаваме по моретата. Уплашени сме и от бедствията, които сполетяват населенията на различни острови. Но не трябва да обръщаме внимание на последния опит на д-р Бокър да ни изплаши. Надяваме се, че нашите читатели са част от здравомислещото население на този отдавна страдащ остров. Наше право е дали ще приемем предложението му веднага да си отвоюваме западната брегова линия на Обединеното Кралство или ще се повлияем от темперамента на човек търсещ сензацията. Нека ви представим реалните факти: няколко малки острова, лежащи в тропиците, са били нападнати от някаква флотска агенция, за която засега знаем твърде малко. По този начин около стотина души, не повече отколкото обикновено загиват при катастрофи, са умрели. Ужасно е, но не значи, че веднага трябва да покрием цялата си крайбрежна линия с оръжия и охрана. Това обаче е аргумент, който може да ни накара да създадем в Лондон сгради, издръжливи като тези в Токио.“

И така нататък. На Бокър не му оставаше много. Те го бяха довършили. Аз не му го показах. И без това рано или късно щеше да го види.

Когато хеликоптерът кацна на летището, ние с Филис се измъкнахме, а журналистите обкръжиха Бокър.

Пресата бе разделена на „за“ и „против“. Няколко минути след като се прибрахме и от двата лагера започнаха да ни звънят. След поредното позвъняване ми писна, обадих се в Ей Би Си и помолих те да приемат обажданията и да ги записват. На другата сутрин се бе оформил много дълъг списък. Между желаещите да говорят с мен бе и капитан Уинтърс.

— Ето един, който има предимство — казах аз. — Филис, искаш ли да се заемеш с него?

— О, скъпи! Не може ли просто да си бъда инвалид? Аз наистина… — Тя погледна там, където сочеше пръста ми и продължи: — А-а, разбирам. Флотата е с предимство.

По-късно ми съобщи:

— Един от Техни Величества иска да се срещне с нас. Капитан Уинтърс каза, че ще се чувства много поласкан, ако приемем да вечеряме с него след това. Аз се съгласих.

Адмиралът не бе такъв, какъвто очаквахме. Изобщо не бе страшен. Най-обикновен човек. Отнесе се към раните на Филис много съчувствено, поздрави я за мъжеството. След това всички седнахме. Той погледна бегло някакъв лист на бюрото и се обърна към нас:

— Имаме рапорта на д-р Бокър за Ескондида. Той повдига спорни въпроси. Всъщност представя хипотеза, която надминава наблюденията на учен. Затова помислих, че ако поговоря и с други участници в инцидента ще помогна да се изясни картината.

Уверих го, че разбирам ситуацията.

— По цели дни в Ей Би Си се води битка между спонсора на експедицията и представителите на правителството да поканят ли д-р Бокър да говори в ефир или не. Ще бъде сензация, разбира се, но поради академичния стил на материалите му и нежеланието на Бокър да го променя, едва ли ще го пуснат.

— Няма никакво съмнение — съгласи се Адмиралът, отново погледна листа пред себе си и продължи. — Бокър казва, че „морските танкове“ и нещата, които се отделят от тях, нарича ги „псевдомешести животни“, са неуязвими за пушките, но податливи на оръдейна стрелба. Съгласни ли сте?

— Те експлодираха светкавично.

— Без да оставят някакви остатъци?

— Много парчета метал. Това бе всичко.

— Освен слузта?

— Да.

— След обяд, когато слънцето започна да пече много силно, слузта се покри с блестящ лак — каза Филис.

Той кимна.

— Сега, за тези псевдомешести неща. Ще ви прочета какво пише тук, а вие ще кажете съгласни ли сте.

След като свърши, нямахме какво да добавим.

— Аз не видях много, но за първата част съм съгласна — рече Филис.

— Вие бихте ли казали, че съществата са имали някакъв усет?

— Това е труден въпрос, сър. В простия смисъл на думата „усет“, да. Много точно се съобразяваха с обстоятелствата. Но ако имате предвид дали са показали някаква форма на интелигентност, не мога да ви отговоря. Без съмнение те притежават някакъв разум. „Морските танкове“ следваха определен маршрут и се разположиха по най-удобния начин на площада. Ония неща се върнаха към водата също по определен маршрут. Но не е трудно да бъде създаден механизъм за далечно управление.

— Значи сте съгласни с теорията на д-р Бокър, че обектите са били агенти, контролирани отдругаде по начин, непознат за нас.

— Не съвсем, сър. Но теорията е доста правдоподобна. Ако нямате нищо против, ще използвам сравнение. Цялата операция приличаше на лов с харпун. А жена ми я нарече „ловене на риба“.

— Искате да кажете, че те не са много точни?

— Да, сър. Различават само живото от неживото.

— И нямате представа как са се движили „морските танкове“?

И двамата поклатихме глави отрицателно. Той се вгледа пак в листа.

— Ако правилно разбирам, д-р Бокър предполага, че тези форми фактически не са мешести, дори не са животни, а може би не са и живи същества?

Адмиралът ни погледна с объркване. Аз кимнах.

— По негово мнение те може би са изкуствено създадени органични форми, използвани със специална цел. Той… Момент да видя как точно го казва. А-а, да: „Не е невъзможно да се създаде органична тъкан по някакъв модел, но химиците могат да създадат тъкан по зададена молекулна формула. Заедно с физиците могат да произведат форма на живот, подобна на човешката, която обаче да се различава от земните същества. Моите наблюдения ме карат да мисля, че е сторено точно това. Мешестата форма е била избрана поради простата й структура. Вероятно «морските танкове» са на същия принцип. С други думи, атакувани сме от органични механизми, които са под нечий контрол. Ако вземем предвид, че се командват както ние командваме неорганични организми като ракети, торпеда, нещата не изглеждат толкова страшни, колкото в началото. Ако се постигне тази техника на създаване на природна синтетична форма, нейното контролиране ще бъде много лесно“. Мистър Уотсън, имате ли същото чувство?

Аз поклатих глава.

— Това е вън от моята територия, сър. Но вероятно изучаването на образците ще помогне.

— Вече имам доклади от изследванията, но за мен са неразбираеми. Нашите съветници ми казаха, че всичко е от толкова високо качество и тъй добре е изпипано, че практически не е използваемо. Освен това е тъй странно, че обърква експертите ни.

— Може би не разбирам — вмъкна Филис, — но това има ли значение? Имам предвид от практическа гледна точка. Те така са създадени, че не може да се различи дали са истински, или не.

— Това е много вярно — съгласи се Адмиралът. — Именно то поставя целия доклад под съмнение.

Поговорихме още малко и си тръгнахме. Вън Филис каза:

— Ах, ах, ах! Иде ми да удуша Бокър! Обеща ми, че няма да казва нищо за псевдоглупостите. Изглежда се е родил недискретен и това ще го умори. Ах, само да остана насаме с него.

— Това наистина отслабва позициите му — каза капитан Уинтърс.

— Отслабва?! Някой ще даде това на вестниците и изцяло ще бъде обявено за бокъризъм и сензация. И всички хора ще се настроят срещу думите му. Хайде да вървим да вечеряме, преди да съм откачила!

Последва лоша седмица. Вестниците, които одобряваха пренебрежителното отношение на „Обзървър“ към засилването на бреговата охрана, се нахвърлиха срещу „псевдо“ съществата с удоволствие. Журналистите напълниха химикалките си със сарказъм и разнищиха Бокър. Бяха последвани от група учени.

Другата част от пресата, която настояваше да се създаде ефективна брегова охрана, отприщи фантазията си и започна да обяснява какви подобни живи същества може да са създадени досега.

Изведнъж спонсорът информира Ей Би Си, че репутацията на радиото ще спадне, ако продължава да бъде свързано с шумната вълна, вдигнала се около Бокър й предлага това да спре. Управителният съвет на Ей Би Си си заскуба косите. Спонсорът говореше за достойнство и настояваше, че е много голям риск да свързва името си с това на Бокър. Но шефовете на Ей Би Си отговориха, че името на Бокър и името на радиото са свързани в съзнанието на хората и най-добре е да се продължи същата линия и да се извлече максимална полза от нея.

Спонсорът заяви, че фирмата му е организирала експедицията, само за да се узнае нещо повече за морските чудовища и да се успокои обществото. А не да се търси вулгарна сензация. Ей Би Си отвърна, че ако сега спре обещаните серии за експедицията, много от слушателите ще се откажат да слушат радиостанцията.

Изобщо колегите ни от Ей Би Си ни бяха много ядосани.

В стаята, в която работех, непрекъснато нахлуваха разни хора и ме съветваха да включа едно и да пропусна друго. И как да водя започналата битка. На всичко отгоре разбрахме, че главните ни конкуренти може всеки момент да се появят с някой свидетел против нас и нашите предавания и да ни лишат от ореола ни. Тяхната учтивост бе направо подозрителна. След няколко дни в такава атмосфера реших да отида да работя вкъщи.

Но там по телефона валяха предложения и препоръки. Правехме каквото можехме. Непрекъснато променяхме текста, опитвахме се да задоволим всички.

Бокър даде две-три бързи пресконференции и заплаши, че ще захвърли всичко, защото очевидно Ей Би Си не му вярва и няма да му даде ефирно време, а иска да направи само записи с него, които след това може да поореже.

Материалът най-после беше завършен. Бяхме много уморени, за да сме в състояние да спорим с когото и да било. Първата част бе пусната по радиото. На нас ни прозвуча като част от предаване „Ангелчето на мама“. Затова събрахме нещата си и се усамотихме в Корнуол.

Първото, което забелязах като наближихме Роуз, бе нововъведението, построено от Филис.

— Боже, Господи! Вътре ми е много добре. Ако смяташ да излизам навън и да седя на течението заради твоите ненормални приятели…

— Това — каза Филис студено, — е градинска беседка.

Вгледах се по-внимателно. Архитектурата бе необикновена. Една от стените бе като че ли леко наклонена.

— Но за какво ни е градинска беседка?

— Някой от нас може да работи там в топлите дни. Стената пази завет и хартиите няма да се разхвърчат.

— О — казах.

С нападателен тон тя добави:

— Когато строиш, все нещо ще се получи.

Прозвуча логично. Но все пак бях очаквал по-друго. Уверих я, че това, което е построила, наистина прилича на градинска беседка. И то много хубава.

— Реакцията ти не беше такава — каза тя.

Понякога се чудя дали взаимоотношенията ни са каквито бих искал. Обясних й, че наистина я мисля за умна, а самият аз надали мога да залепя и две тухли една върху друга.

Радвах се, че се върнахме тук. Сега ми бе трудно да повярвам, че Ескондида въобще съществува. И морски танкове, и гигантски мешести животни, истински или не. Но не можех да намеря спокойствието, което търсех.

Още на другата сутрин Филис се захвана с изоставената новела. Аз седях и се чудех защо спокойствието ме отбягва. Корнуолското море обгръщаше тукашните скали от памтивека. Случваше се да се разбушува, да бъде заплаха, можеше да разбива кораби, когато поиска, но това си бяха естествени рискове на природата. А места като Ескондида изглеждаха странно. Принадлежаха към друг свят и не бе чудновато, че там можеха да се случват такива неща. Корнуол не беше от тях. Бе реален и красив. Тук времето течеше неосезаемо. Вълните бавно, но постоянно подкопаваха бреговете му. Морето си вземаше жертви, но само защото го предизвикваха. Трудно бе да се повярва, че това море ражда същества като пълзелите по бреговете на Ескондида. На местните хора Бокър изглеждаше като човек с прекалено въображение. Далеч от Бокър светът изглеждаше много по-трезв и добре подреден. Тук и аз се опитвах да се отърся от предишното си всекидневие и да започна да гледам на нещата по друг начин.

Националните авиолинии работеха по строго разписание. Бе пресметнато, че големите товарни самолети при по-напрегнат трафик могат да пренасят почти колкото товарните кораби. Но на по-висока цена. И животът напоследък бе поскъпнал с около двеста процента. Самолетостроителните заводи работеха с пълна пара, но нуждите бяха още по-големи. Пристанищата бяха препълнени с кораби, защото или екипажите отказваха да пътуват, или собствениците — да увеличат застраховките. Уволнените докери протестираха срещу спирането на заплатите им, а в това време техните профсъюзи се нагаждаха към когото имаха сметка. Моряците подкрепяха докерите в искането да се уговарят заплати, които позволяват нормален живот. Всички, свързани с авиацията, също пожелаха увеличение на надниците си. И корабостроителите не закъсняха. И за да се запълни цялата „яма“ от протести, последваха искания и от индустриалните кръгове. Порасналата нужда от стомана увеличи търсенето на въглища.

Скандалджиите от Москва декларираха чрез говорителите си в Лондон и по обичайните канали, че морската криза според тях е измислена работа. Западът, подчертаха те, преувеличава положението и го използва като извинение за да увеличи въздушния си военен потенциал.

Последваха половин дузина конференции за обсъждане на ограничената до минимум търговия. Несъмнено се готвеше нещо, но хората щяха да узнаят по-късно.

Няколко кораба, чиито екипажи се опитваха да направят състояние, извършваха пътувания. Но цените на превозите толкова се бяха покачили, че услугата им се ползваше само при наложителни случаи. Тези пътешествия си бяха чисто перчене.

В момент на просветление някой се досети, че всички изчезнали плавателни съдове бяха моторни. Това бе призив за масово производство на клипери. Но инвеститорите не бяха съгласни.

В морските държави започна усилена работа. Всяка седмица се появяваше ново изобретение. И то преминаваше през тестове и започваше да се произвежда, докато не се откажат от него като неизползваемо. Всички бяха уверени, че специалистите ще намерят някой ден отговор на въпросите. Може би дори още утре.

Изглежда, вярата на хората в експертите е по-голяма, отколкото тази на самите експерти в себе си. Ролята им на спасители започна да ги измъчва. Главният им проблем бе липса на информация и поради това не бяха способни да действат. Един експерт ми каза: „Как ще направиш капан за духове и къде ще го поставиш, като нямаш дори едно духче, върху което да се упражняваш?“ Бяха готови да се хванат и за най-малкото нещо. По същата причина преди време и теорията на Бокър не бе обсъдена сериозно.

Вестниците и кинопрегледите не пропускаха да се забавляват с морските танкове. Илюстрирахме нашия ръкопис с подбрани части от филма за Ескондида и го пратихме и на Би Би Си. Разпространението на тези неща и „напомпването“ на паника ме учудваше, докато не открих, че в определени страни в света всичко, което отклонява вниманието от вътрешните проблеми се подкрепя специално. Морските танкове идеално ставаха за това. Бяха си истинска голяма сензация.

Морските пътешествия станаха направо опасни. Откакто бяхме напуснали Ескондида, се чу за атаки на съществата на десет-единайсет места в Карибския район и на град в Пуерто Рико. Малко по-късно американски самолетоносач, патрулиращ около Бермудските острови, контраатакува морските танкове. Но случилото се по тези места бе нищо в сравнение със събития от другия край на света. Дузина морски танкове нападнаха източните брегове на японските острови Хокайдо и Хоншу. Съобщенията от по-южни райони бяха още по-объркващи. Според агенция „Минданао“ в четири или пет града това станало едновременно. По груби сметки в операцията би трябвало да са участвали около шейсет морски танка.

За жителите на Индонезия и Филипините, населили неизброимо количество острови в океана, опасността бе много по-голяма от тази за англичаните, усамотили са върху континентален шелф в плиткото Северно море. Мълвата се разпространяваше стихийно, вдигаше се страшна паника и всеки ден хиляди филипинци и индонезийци напускаха родните си места. Същото, но с по-малка паника, ставаше на Антилските острови.

Силно впечатление взе да ми прави сериозността, с която вече съобщаваха тези новини по радиото. Чувствах, че аз съм започнал да взимам всичко това по-навътре от читателите на повечето безотговорни вестници. Разбрах, че положението наистина е много по-сериозно, отколкото предполагах. В докладите се говореше за стотици, а може би хиляди морски танкове. Броят подсказваше не просто за някакви нападения, а за цяла кампания.

— Трябва да се организира защита или да се позволи на хората да се защитават сами — казах аз. — Не може да се развива икономика там, където хората ги е страх да се доближат до морето. Да се направи всичко, за да им се осигури спокоен живот и работа.

— Никой не знае къде ще се появят следващия път, но действително трябва да се изпробва всичко, за да им се противодейства — потвърди Филис. — И да се позволи на хората сами да си помогнат.

— По дяволите, не трябва ли държавата да им обясни какво значи самозащита?

— Не — каза Филис машинално.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти ли се струва понякога, че правителството, което управлява уж в името на волята на народа, не се опитва да го защити. Не е ли това принцип в света, че никой не защитава хората? А те трябва да защитават правителството? Единственият народ, който вярва в избраниците си, са швейцарците. Те пък нямат излаз на море, тъй че сега не са застрашени.

Бях много объркан. И уморен. Тя също.

— Какво има, Фил?

Тя вдигна рамене.

— Нищо. Просто от време на време ми писва от преструвки и мошеничества, от претенцията, че лъжите не са лъжи, че пропагандата не е пропаганда и че тази мръсотия не е мръсотия. Ще ми мине… Понякога не ти ли се иска да се бе родил през Ренесанса? Мисля, че правителствата ще оставят хората да бъдат избивани от тези отвратителни неща, вместо да им дадат оръжие да се защитават. Имат много аргументи в защита на своята теза. Каква е разликата между няколко хиляди и милиони? Жените по-късно ще оправят загубата. Но членовете на правителството са много важни — тях никой не може да жертва.

— Мила…

— Навярно някакви гарнизончета ще бъдат разпределени на важни места. Самолетоносачите ще седят и ще чакат зов за помощ. И ще пристигат, когато най-лошото вече е свършило. Когато мъже и жени, омотани като кълба, вече се търкалят към водата от онези отвратителни неща. Момичетата ще бъдат теглени за косите като горката Мюриъл. Ще дойдат властите и ще кажат колко съжаляват и как поради технически трудности не са могли да помогнат. Обичайният начин, по който си измиват ръцете, нали?

— Но, Фил, мила…

— Знам какво ще кажеш, Майк, но изпитвам страх. Никой нищо не прави. Дори не се опитват да променят нещо. Корабите си потъват, а Бог знае колко още морски танка са готови да дойдат и да отвлекат хора. „Боже, Боже, каква трагедия!“ — казват. И говорят, говорят… Когато някой като Бокър предложи някакъв изход, веднага бива обявен за човек, който търси сензация и всява паника. Колцина трябва да загинат още, за да решат, че е време да действат?

— Но те опитват, Фил, знаеш…

— Така ли? Мисля, че през цялото време се опитват да лавират. Колко човешки живота още да бъдат дадени, за да се стигне до извода, че става страшно? Ще бъде ли правилно да се обяви военно положение и на какво ниво? Непрекъснато отбягват опасността вместо да я хванат за гушата. О, аз мога…

Тя рязко спря. Изражението й се промени.

— Съжалявам, Майк. Не трябваше да се задълбочавам толкова. Може би е заради умората.

Това малко ме разтревожи. Не я бях виждал такава от години. Всъщност откакто умря нашето дете.

На следващата сутрин бе в почти същото състояние. Намерих я да седи в чудноватата градинска беседка. Ръцете й бяха на масичката. Бе положила глава върху тях. Косата й — разпиляна върху листовете на новелата. Изглеждаше отчаяна.

Целунах я.

— Мила, мила, какво става?

Погледна ме и видях сълзи в очите й.

— Не мога да я довърша, Майк. Просто не мога.

Обърна поглед към листовете. Седнах до нея и я прегърнах.

— Нищо, скъпа. Ще успееш.

— Няма, Майк. Всеки път, когато седна да пиша, ми идват съвсем други мисли. Страх ме е.

Отново потърси очите ми. Аз я прегърнах още по-силно.

— Няма от какво да се плашиш, мила.

— Не си ли изплашен?

— Просто сме остарели малко — казах, — и много сме се вживели в работата. Хайде да отидем на северните брегове. Сега там е подходящо за сърф.

Тя избърса очите си.

— Добре — каза с обичайното си примирение.

Бе хубав ден. Вятърът и слънцето добавиха още цвят към страните й. Предложих й да отиде на лекар, но тя отказа. Вече се чувствала по-добре. Всичко щяло да се оправи до ден-два.

Прекарахме деня без да правим нищо. Вечерта около девет и половина вече бяхме вътре, Филис топлеше кафето, а аз пуснах радиото. По Би Би Си Гледис Янг се правеше на майка. Преместих на Ей Би Си. Течеше едно от баналните предавания с участие на слушатели. Оставих го да звучи.

Предаването свърши. Някой, когото не познавах, бе представен като мой стар приятел. След няколко предварителни акорда на китара гласът запя:

„О, мозъкът ми пуши от изследвания

мозъчната ми кора се е почти запалила…“

В един момент аз се усетих и се заслушах.

„За да намеря нещо ново, което да взриви,

да взриви ксенобатите.“

В мен нещо се прекърши. Когато се обърнах, видях Филис при вратата… Бе изпуснала кафето. Изглеждаше разстроена. Прегърнах я и я сложих да седне. А радиото продължаваше:

„… Журнали

и вече започвам да се моля.“

Пресегнах се и изключих радиото. Текстът вероятно бяха взели от песента на Тед. Филис не плачеше. Тя трепереше.

— Дадох й успокоително и сега ще заспи. Нуждае се от пълна почивка и някаква промяна — каза докторът.

— Но ние това и правихме — отбелязах аз.

Той ме погледна замислено.

— Според мен същото се отнася за вас.

— Аз съм добре. Не разбирам защо стана така. Тя преживя шок и бе наранена, но това бе в началото. След това изпадна в безсъзнание. Знае за всичко само от филмите, точно както и останалите. Естествено, ние бяхме по-вътре в нещата.

Той продължи да ме гледа сериозно.

— Вие сте видели всичко? И го сънувате, нали?

— Имах няколко лоши нощи — отговорих аз. Той кимна.

— Не само това. Вие го преживявате отново и отново в съня си — предположи докторът. — Вероятно се касае за някоя, която се казва Мюриъл и за някакъв мъж, разкъсан на парчета?

— Да — съгласих се аз. — Но не съм й казвал. Предпочитам да го забравя.

— Някои хора не могат лесно да забравят подобни събития. Те отново изникват в съзнанието им, щом заспят.

— Искате да кажете, че говоря насън?

— Разбрах, че доста.

— Разбирам. Имате предвид, че заради това тя…

— Да. Сега ще ви дам адреса на мой приятел на „Харлей стрийт“. Искам утре двамата да отидете в Лондон при него. Ще го уведомя предварително.

— Чудесно — съгласих се. — Но разбирате ли, след това пак ще трябва да се захванем с писане. Така че той ще успокои нещата само за момента.

— Вероятно. И все пак мисля, че трябва да отидете и да се срещнете с приятеля ми.

Имаше нещо, което не казах на доктора. Но съобщих на човека от „Харлей стрийт“. Все по-често виждах в сънищата не Мюриъл, а Филис, теглена за косата. И не непознат мъж, а моята жена разкъсана на парчета. Човекът от „Харлей стрийт“ каза, че Филис е прекарвала нощите си, като ме е слушала. Опитвала се е да ме спре да не скоча през прозореца. И да отпъди призраците.

Съгласих се да си дам почивка.

Не всеки може да достигне пълен покой. Заминах за едно старо имение в Йоркшир. Първите няколко дни живот без вестници, радио и писма ме изнервиха, но постепенно нещата се оправиха. Упражнения, чист въздух, пълната промяна на обстановката. Всичко това даде резултат. Изглеждах все по-свеж, бях по-спокоен. Почувствах се стабилен.

След първите шест седмици вече бях свикнал всяка вечер в шест часа вечерта да седя в малката кръчма.

Бях на бара с втората чаша в ръка, когато собственикът включи радиото. Течеше бюлетинът с новините. Още първото съобщение разби кулата, в която се бях затворил.

„Списъкът на изчезналите в района Овиедо Сантандер все още не е окончателен и вероятно никога няма да бъде попълнен. Според официалния говорител на правителството откритите 3200 мъже, жени и деца са едва петнайсет-двайсет процента от общия брой на пострадалите.

Съболезнования от цял свят продължават да пристигат в Мадрид. Между тях и телеграми от Сан Хосе, Гватемала, Салвадор, Ла Серена, Чили, Бунбури, Австралия и безброй острови от двете страни на източните и западните Антили, които преживяха нещо подобно, но все пак несравнимо със събитията край северния испански бряг.

Съчувствия изказаха и министър-председателят, и говорителят на опозицията. Те отбелязаха, че загубите в третото по ред нападение са много по-тежки от предишните. Хората трябва да поемат в собствените си ръце защитата си. Ако правителството пренебрегне това право ще трябва да поеме цялата отговорност върху себе си.

Но по-добре е да се организира всеобщ отпор. Открай време се знае, че на удара трябва да се отговори с удар. Но от 1829 г. насам полицията се занимава само с проблеми вътре в държавата. Очевидно, усилията на отделните административни служби са безплодни. Трябва да се обединим в защита на жителите от крайбрежията.

Според опозицията правителството не само не изпълни предизборните си обещания, но поради сегашното си бездействие жертва живота и на своите избиратели. Консервативната политика ни е довела до положение, не много далеч от мизерията. Отминаха времената, когато злата участ сполетяваше само хората по крайбрежията. Сега тя застрашава цели острови.

Министър-председателят изказа благодарност на опозицията за съчувствието и я увери, че правителството наблюдава ситуацията отблизо. Когато опасността бъде точно преценена, ще вземат нужните мерки. Трудността е, че събитията се развиват на много големи дълбочини, дъното не е както около Британските острови. Под съболезнованията са се подписали Нейно Величество Кралицата и главният кмет на Лондон…“

Собственикът изключи радиото.

— Боже, повръща ми се вече — отбеляза той. — Все едно и също. Вземат ни за дечица. Като при ужасната война: войските за вътрешна отбрана са разпръснати навсякъде, дебнат за парашутистите, а мунициите са заключени. Както казваше Стария: „По дяволите, за какви ни мислят?“

Предложих му да го почерпя. Казах, че от доста време не се интересувам от новините и го помолих да ми разкаже какво става. През изминалите седмици атаките бяха преминали отвъд тропиците. В Бънбъри, сто мили южно от Фримантъл, западна Австралия, 50 или повече морски танка нахлули в града преди да бъде вдигната тревога. Няколко вечери по-късно Ла Серена, Чили, преживял подобна изненадваща атака. В Централна Америка морски танкове нахлули от двете страни — откъм Тихия океан и от Мексиканския залив. В Атлантика островите Кабо Верде били повторно нападнати, след което морските танкове се отправили на север към Канарските острови и Мадейра. Имало и няколко малки атаки и по африканските брегове.

Европа си се държала като заинтересован наблюдател. Старият континент по мнението на тези, които не живеят на него, си оставал обичайният център на стабилност. Урагани, цунамита, страхотни земетресения и т.н. били все така далеч оттук, те се срещали в по-екзотичните кътчета на земята. Бедствията в Европа по правило се причиняват от хората, изпадащи периодично в безумие.

Затова не се очаквало, че опасността ще дойде по-наблизо от Мадейра или Рабат и Казабланка.

И когато морските танкове нахлули в Сантандер градът бил абсолютно неподготвен и слабо информиран за тях.

В мига, в който били забелязани, някой съобщил на местния гарнизон, че чужди подводници са нахлули в пристанището. Последвала информация, че подводниците са всъщност сухоземни танкове. Накрая някой се обадил, опровергал останалите и казал, че подводниците са амфибии. Всичко било много объркващо и войниците решили да го проверят.

Междувременно танковете се появили по улиците. Веднага след като разбрали, че обектите са непознати машини, хората решили, че произходът им е сатанински и повикали свещениците. Те започнали да призовават танковете да се върнат там, откъдето са дошли.

Морските танкове продължили пътя си и минали през свещениците. На войниците им се наложило да си пробиват път през тълпи от молещи се хора. Уличните патрули взели решение: ако е чуждо нападение, трябва да го предотвратят. И открили огън.

В Комисариата чули и решили, че войниците са се разбунтували, и вдигнали тревога. Доловила стрелба на няколко места, полицията излязла, за да даде урок на военните.

Всичко се сляло в хаос от престрелки, фанатични заклинания и всеобщо объркване, насред което се разположили морските танкове и заотделяли мешестите си израстъци. Едва когато се съмнало и морските танкове се оттеглили, хората разбрали грешките си, което струвало живота на две хиляди души.

— Но защо толкова много? Всички ли са излезли да се молят на улиците? — попитах аз.

Собственикът каза, че според вестниците хората не съзнавали какво става. Те не били много образовани и по принцип не са се интересували какво става по света. Затова, когато кълбата изхвърлили игличките си, нямали никаква представа какво е това. Когато настъпила паниката късметлиите избягали, а други се опитали да се скрият вкъщите си.

— Би трябвало да са се спасили там — казах аз.

Но не успели. След Ескондида морските танкове разбрали, че ако отнесеш основата на къщата, всичко останало ще се срути. И така започнало унищожаването. Хората вкъщите не могли да се спасят.

През следващата нощ наблюдатели от няколко малки градчета и села западно от Сантандер забелязали полуяйцата. Било време да се действа. Части на испанските военновъздушни сили нападнали половин дузина морски танкове при Сан Висенте и ги унищожили. При втората атака унищожили още, а другите отстъпили в морето. Изтребителите ги довършили, докато се потапяли във водата. И на други четири места защитниците се справили добре. Успели да се родят само три-четири израстъка и само една дузина селяни били сграбчени. По всеобща преценка били унищожени петдесет или повече морски танка и само четири-пет успели да се спасят в дълбоките води. Това било голяма победа. Навсякъде я полели с много шампанско.

На другата вечер разпръснали наблюдатели по целия бряг, за да сигнализират, щом се появи морски танк. Но през цялата нощ вълните били спокойни. Не се показало нищо. На сутринта решили, че морските танкове или онзи, който ги изпраща, си е взел поука от голямата загуба. Били убедени, че няколкото оцелели няма да посмеят да се върнат.

През деня вятърът спрял. Следобед паднала мъгла. Вечерта била абсолютно непрогледна. Към десет и половина водите около Гижон леко се развълнували и морските танкове се показали. Никой не можел да ги забележи, дори когато металните им кореми започнали да се катерят по металните рампи. Няколкото лодки върху рампите били изпочупени. Само по това някои разбрали, че нещо става.

Първият морски танк успял да отдели балоните, клатушкащи се във въздуха. Настъпил хаосът от крясъци и ревове. Морските танкове се носели бавно през мъглата, изкачвали тесните улички, а зад тях от водата излизали още. В страшната паника хората се блъскали в танковете. Въпреки мъглата игличките се справяли много добре със задачата си.

Най-накрая тревогата стигнала до полицията. Офицерът веднага се обадил за помощ. Изслушал заповедите и потресен затворил. Казал:

— Самолетите няма да могат да дойдат, в тази мъгла не могат да действат сигурно.

Издал заповед да се раздадат пушки на всеки боеспособен мъж.

— Не че нещо ще направим, но може да имаме късмет. Целете се внимателно и бъдете предпазливи.

Изпратил мъжете с известна надежда, че все пак ще успеят да окажат съпротива. По-късно чул изстрели. Дочул и експлозия и нещо изтракало по прозореца. Телефонът звъннал. Възбуден глас обяснил, че докерите взривяват танковете с динамит. Последвала втора експлозия.

— Много добре. Намерете водача на докерите и го изпратете при мен. А вие организирайте спасяването на хората.

Но морските танкове не загубили кураж толкова бързо. Унищожени били от 30 до 70, оцелели — между 50 и 150. Какъвто и да бил броят им, нападението било сериозно. Те се оттеглили няколко часа преди разсъмване.

Слънцето изгряло, разпръснало мъглата и видели последиците. Целият град бил съсипан. И той, и телата на търкалящите се жертви били покрити със слуз.

— По груби сметки са унищожени около сто морски танка, но на други места са се появили още. На дъното вероятно има хиляди. Изглежда времето работи за тях. „Няма причини за тревога“, казва правителството. Но нима можем да бъдем спокойни, когато дъното е пълно с тия проклетии. Непрекъснато ще има атаки и паника. Само гледай.

— Бискайският басейн е много дълбок — отбелязах аз. — Много по-дълбок от дълбочините край нас.

— Е, и? — попита кръчмарят.

Като се замисля, това бе много разумен въпрос. Морските танкове бяха атакували от дълбочини, но това не значи, че могат да действат край тях. Много по-лесно се изкачва полегат наклон, отколкото стръмен, нали? И колкото по-надълбоко се намират механизмите, толкова повече енергия ще им трябва. Така или иначе много малко знаем, за да можем да направим сериозен извод. Кръчмарят бе прав.

Казах му го и ние пихме за надеждата, че той не е прав. Тръгнах си от кръчмата и усетих, че почивката ми е свършила. Спрях в селото и пратих телеграма. Върнах се в имението, опаковах багажа си и известих собствениците, че на другия ден заминавам.

Докато пътувах реших да вляза в крак с времето и си купих всекидневни и седмични вестници. Главната тема в повечето бе „Приготовленията по бреговете“. Левите изискваха засилване на отбраната по Атлантическото ни крайбрежие. И десните отхвърляха предположението, че паниката е напразна. Но нищо не се бе променило. Експертите все още не бяха измислили универсалното средство. Те непрекъснато повтаряха, че всяко ново средство трябва да бъде експериментирано. Търговските кораби задръстваха пристанищата. Самолетостроителните заводи обаче работеха на три смени и заплашваха, че ще стачкуват. Комунистическата партия следваше линията, че всеки самолет е подготовка за война.

Мистър Маленков изпрати телеграма, в която се казваше, че програмата за производство на самолети на Запад е част от буржоазно-фашисткия план на подстрекателите, който няма да измами никого. Опозицията на руския народ е толкова силна, че Съветският съюз в името на защитата на мира е утроил производството си на самолети. По този начин войната може и да се предотврати.

Първото, което забелязах в апартамента, бяха пликовете, пъхнати под вратата и телеграма, вероятно изпратената от мен. Мястото изглеждаше празно.

В спалнята някой като че ли набързо си бе опаковал багажа, в кухнята имаше неизмити съдове. На машината във всекидневната имаше лист, върху който бе написана част от диалог. Единият от участниците се казваше Перпетуа и го познах. Той бе герой от недовършената новела на Филис. Погледнах бележките й в кухнята. Последната бе от преди седмица. На нея пишеше: агнешки котлети.

Зад тях бе тефтерът й. Аз обикновено не поглеждам в него. Статуквото му е по-ниско отколкото на личните писма, но все пак той е нещо лично. Спешно се нуждаех от следа и затова го отворих. Последното, записано в него бе:

„Откакто етимологът мистър Неш

обърна речника в каша от много думи

«С» няма вече да е жаргон

певецът ще пее «Ох».

Дори да живея много, много дълго време

не ще намеря римата,

този Огдън

ще затъне.“

По-скоро излияние на тъжни чувства, отколкото творба, помислих си аз. Взех слушалката на телефона.

Обади ми се приятният глас на Фреди Уитиър. Май се зарадва да ме чуе. След приветствия и поздравления започна същинският разговор.

— Виж, изглежда съм загубил жена си. Можеш ли да хвърлиш някаква светлина по въпроса?

— Загубил си какво? — попита Фреди.

— Жена — Филис — обясних аз.

— Ох, извинявай. Стори ми се, че каза животът. А, тя е добре. Замина с Бокър преди няколко дена.

— Така не се съобщават новини! Какво значи „замина“?

— Испания. Отидоха да поставят някакви бати-капани или нещо такова. Всъщност, очакваме новини от нея всеки момент.

— Значи тя ми взима хляба?

— Не, само ти поддържа работата. Други хора ти я взимат. Хубаво е, че се върна.

Разбрах, че Филис си е почивала една седмица, а след това пак се е появила в Лондон.

Празният апартамент ме потискаше. Отидох в клуба и прекарах вечерта там.

Събуди ме звънът на телефона до леглото. Светнах. „Ало“ казах с глас на човек, събуден в пет часа сутринта. Бе Фреди. Сърцето ми спря! Защо ще ми се обажда по това време?

— Майк — каза той, — слава Богу! Взимай шапката и касетофона. Една кола идва да те вземе.

Нервите ми бяха опънати.

— Кола? — повторих аз. — Да не би Фил…?

— Фил…? А, Боже, не. Тя е добре. Към девет ни се обади. Предадох й много поздрави от теб, както заръча. Сега се приготвяй, човече. Всеки миг колата ще дойде.

— Но тя е взела касетофона!

— По дяволите. Ще се опитам да ти намеря и ще го донеса в самолета.

— Самолет…? — казах аз, но връзката прекъсна.

Станах и започнах да се обличам. На вратата се звънна преди да се приготвя напълно. Бе шофьор от Ей Би Си. Какво по дяволите става, попитах, но единственото, което знаеше, бе, че имам специална работа в Нортуолт. Взех си паспорта и тръгнах.

По-късно разбрах, че паспортът няма да трябва. Отидохме в затъмнено помещение на „Флийт стрийт“, където вече се бяха събрали някакви хора и пиеха кафе. И Боб Хъмбълби бе там.

— Какво, по дяволите, става? — повторих аз. — Ето ме, измъкнат от топлото, но самотно легло, изпъден в нощта… а, мерси, глътка от това ще ме ободри.

Самарянецът ме зяпаше.

— Искаш да кажеш, че не си чул? — попита той.

— Да чуя какво?

— Батите. Място, наречено Бункараг, Донегал — обясни той в телеграфен стил. — И много подходящо по мое мнение. Те са се почувствали наистина вкъщи между местните духове. Не се съмнявам, че жителите там смятат, че това е поредната несправедливост към тях. Ирландия — посетена първа от Британските острови.

Бе странно да срещнем същия познат мирис на развалена риба в Ирландия. Ескондида бе по-екзотична. Бе невероятна. Абсурдно бе, че морските танкове бяха дошли тук и бяха разпръснали пипалата си навсякъде в зеленикавото мъгливо място.

И тук имаше набит в земята калдъръм, дългите бразди по брега, обезумели жени, видели мъжете си хванати като в мрежа от игличките. И тук навсякъде блестеше миризливата слуз.

Казваха ни, че морските танкове били шест. Жителите реагирали бързо и повикали няколко изтребители. Те „обръснали“ три танка, а останалите се плъзнали във водата. Но преди това изловили половината от населението в пашкулите от пипала.

На следващата вечер имало нова атака по на юг, в залива Галуей.

Няма да се впускам в подробности. Много копия от официалните рапорти все още съществуват и точността им е по-полезна от моите разбъркани впечатления.

Филис и Бокър се върнаха от Испания и ние двамата започнахме работа. Агенцията и местните кореспондентски бюра всеки ден получаваха съобщения за нападения на морски танкове. С Филис бяхме един вид свръзка между Ей Би Си, военните и Бокър. Повтаряхме на слушателите, че правим каквото можем.

И наистина се работеше. Ирландската република за момент забрави вътрешните си проблеми и започна да купува голям брой мини, базуки и минохвъргачки. Съгласи се да наеме и специалисти, които да тренират ирландците как да използват оръжията. Навсякъде, където западният и южният бряг на Ирландия не бе защитен от стръмни скали, групи от мъже поставяха мини. Във всички градове по брега бяха разквартирувани малки военни отряди, въоръжени с малокалибрени оръдия. Самолети, джипове и блиндирани коли бяха в пълна бойна готовност. Подобни подготовки течаха на югозападния бряг на Англия и на западния бряг на Шотландия.

Но това не възпря морските танкове. Вечер след вечер малки групи от тях атакуваха ирландския бряг, британския бряг, Португалия. Все пак те изгубиха най-силното си оръжие — изненадата. Обикновено танкът, водещ групата, сам вдигаше тревога, като се взривяваше в минните полета. Останалите се промъкваха през образуваната пролука в защитата, но в това време хората вече бяха избягали. Танковете понасяха все по-тежки загуби от мините. Унищожаването им стигна до сто процента.

Но в Мексиканския залив танковете създаваха сериозни проблеми. На източния бряг атаките им бяха отблъсквани успешно и затова те се преместиха на север от Чарлстън, от страната на Тихия океан, малко по-високо от Сан Диего. Най-много страдаха Антилските и Филипинските острови и Япония. Но скоро и те се научиха да отблъскват ударите без да дават много жертви.

Бокър прекарваше цялото си време като ходеше насам-натам и се опитваше да убеди различни държавни мъже да включат капани към граничната си защита. Наистина много важно бе да се разбере нещо за природата на морските танкове, но имаше затруднения. Няколкото поставени капани не уловиха нищо. Пропадна и идеята да се хване развален танк и да се изследва. Случваше се защитниците да уловят морски танк в нещо като клетка от кабели. Но щом продупчеха корпуса му, той експлодираше като гейзер, пълен със слуз. Понякога това ставаше дори преди да го докоснат. Според Бокър причината бе в слънчевата светлина. Но имаше и други мнения. Тъй или иначе никой не узна за тях нещо повече, отколкото при първото виждане.

Ирландците поеха изцяло северноевропейската защита. Бокър определи като нейна база дълбочината южно от Рокъл. Те до такава степен придобиха ловкост в борбата, че нито един морски танк не успяваше да се върне във водата. Шотландците преживяха малки атаки на някои от островите си, които отблъснаха с несъществени загуби. Английската земя бе нападната само при Корнуол — единственото по-голямо пристанище, сполетяно от танковете, бе Фалмаут. Малка част от танковете успяла да оцелее, защото приливът ги изтласкал по по-високи места, другите се натъкнали на подводните мини и въобще не стигнали брега.

Няколко дни след атаката при Фалмаут нападенията престанаха. Това стана рязко. Хората решиха, че е завинаги.

Мина седмица. Изглежда Командването от дълбочините бе обявило край на кампанията. Бреговата охрана на континента наистина бе възпряла всички опити на морските танкове за атаки. Те се бяха прехвърлили към по-безопасни райони, но и там загубите им бяха станали големи и много малко се връщаха обратно в морето.

Две седмици след последното нападение военното положение бе отменено. Един-два дни след това Бокър коментира по радиото:

„Някои, с по-малък усет от нас, празнуват победа. На тях им предлагам едно сравнение: Когато огънят на канибалите не е достатъчно силен, за да уври в гърнето готвеното ядене, те ще спрат за малко. Всъщност, ако не направим нищо преди канибалите да си натрупат по-добър и по-голям огън, нищо добро не ни се пише.

Нека погледнем на тази победа. Ние, хората, свързани с морето, създадохме мощно корабоплаване, което ни отведе в най-далечните краища на света, но загубихме свободата в моретата. Ние бяхме изритани от елемент, който сами сме направили. Нашите кораби могат да плават сега само в плитки води. Но докога ще бъдат в безопасност и там? Подложени сме на блокада, която е по-ефективна от всички, преживени от човечеството. Възлагаме всичките си надежди на авиотранспорта, за да се снабдяваме с храната, която е необходима, за да живеем. Дори учените, които се опитват да открият източника на нашите неприятности, плуват в моретата с безмоторни кораби. Победа ли е това?

Какво е била целта на бреговите атаки, никой не може да каже. Тези, които го наричат ловене на риба, може би не са далеч от истината. Така, както ние хвърляме въдицата, така и те хвърлят пипалата си срещу нас. Някои си мислят: «Да, ама в морето можеш да ловиш повече и по-евтино, отколкото на земята». Не мисля така. Това може да е част от план да се завладее земята — неефективен и с много жертви от тяхна страна. Но доста по-успешен от нашия опит да стигнем до дълбочините. Техните подстрекатели знаят повече за нас и са потенциално по-опасни. Сигурно пак ще опитат, но не по същия начин и със същите оръжия. И как ще им попречим?

Безкрайно необходимо е да намерим някакво средство, с което да ги нападнем.

Когато забелязахме активност в дълбочините, предложих да направим усилия да се разберем с тях. Това не бе сторено и никой нямаше намерение да го стори. Онова, което се надявах, че ще избегнем, сега без съмнение е реалност. Две интелигентни форми на живот изпитват нетърпимост една към друга. Вече не вярвам, че са възможни опити за сдобряване. Животът сам по себе си е борба. Колкото повече си приличат съперниците, толкова по-жестока е битката. Интелектът е най-мощното оръжие. Всяка интелигентна форма се бори да доминира чрез него. Интелигентната форма е подвластна само на себе си и затова не могат да съществуват две подобни форми.

Моето предишно виждане бе чисто човешко. Но сега казвам, че трябва да ги атакуваме възможно най-бързо и да ги унищожим докрай. Тези неща, каквито и да са, с лекота ни пропъдиха от моретата, а вече влизат и вкъщите ни. Ние ги отблъснахме за момента, но те ще се върнат, водени от същата логика, по която се водим и ние. И ако им позволим да дойдат, те ще бъдат по-добре подготвени…

Повтарям, малките битки не означават победа…“

Следващата сутрин се сблъсках с Пендел от звукоапаратната. Погледна ме мрачно.

— Ако го видиш, кажи му какво мисля за него — каза той. — Просто не мога да разбера, как този толкова талантлив човек е може би прав, но в грешно време и по грешен начин. Когато неговото име се появи отново в програмата, ако някога се появи, всички ще си изключат радиото. Кажи му да започне да работи за Би Би Си.

С Филис видяхме Бокър на обяд. Искаше да чуе отзиви от неговото изказване. Започнах вежливо. Той кимаше.

— Повечето вестници — каза той, — поддържат това становище. Защо съм наказан да живея в демократична държава, в която всеки идиот има право на глас? Ако цялата енергия, която се използва за маменето на баламите, се вложи в някаква полезна работа, каква нация щяхме да бъдем?! Три национални вестника агитират да спрем прахосването на милиони за изследвания. Така данъкоплатецът ще може да си купува пакет цигари повече седмично. Това означава още търговско пространство, изхабено за търговия с цигари и повече приходи от данъците, които правителството ще прахоса след това за друго. В това време корабите ни ще ръждясват по пристанищата. Безсмислено, нали?

— Но тези неща долу ни нанесоха поражения — отбеляза Филис.

— Нашата нация има традиции в губенето на сражения и в печеленето на войни — отвърна Бокър.

— Точно така — подкрепи го Филис. — Победиха ни в морето, но накрая ще им го върнем.

— Логично… — започна той, но аз го прекъснах:

— Говориш, сякаш мислиш, че те са по-интелигентни от нас. Вярно ли е?

— Не виждам как някой може да отговори на този въпрос. Оставам с впечатлението, че те мислят по-различно от нас. Ако е така, никакво сравнение няма да е възможно и всеки опит за сравняване ще бъде заблуда.

— Беше доста сериозен като казваше, че те пак ще опитат. Това май не е просто пропаганда, да не се прекъсва защитата на корабоплаването? — попита Филис.

— Тъй ли прозвуча?

— Не, но…

— Точно това имах предвид — каза той. — Замисли се за техните алтернативи! Или да седят долу на дъното и да изчакват да открием начин да ги унищожим, или да ни нападат: Докато открием начина, те ще бъдат отново тук някак…

Към следващата част или към съдържанието

Джон Уиндъм Пробуждането на Кракън (3)

Метаданни

Данни

Пробуждането на Кракън

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора

Джон Уиндъм
Пробуждането на Кракън (3)