Джон Уиндъм
Пробуждането на Кракън (2)

Част първа

Аз съм свидетел, вие сте свидетел, практически всички Божи чеда сме свидетели по свое видение — което прави смешен факта, как едно и също нещо може да предизвика различни тълкувания. Единствените, които имаха едно мнение за случилото се в нощта на 15 юли, бяхме Филис и аз. Понеже Филис е моя съпруга, хората казваха, че съм я принудил да мисли като мен. Повърхностен извод на същества, които не познаваха Филис.

Часът бе 23:15. Мястото — 35 градуса географска ширина, около 24 градуса западно от Гринуич. Корабът — „Жуйневер“. Поводът да се намираме там — нашият меден месец. Тези факти са безспорни. Пътешествието ни отведе до Мадейра, Канарските острови и островите Кабо Верде. После тръгнахме на север да видим Азорските острови преди да се приберем вкъщи. С Филис се бяхме облегнали на перилата, за да си поемем глътка въздух. От салона се чуваха певецът и шумът от танцуващите. Морето се разстилаше като коприна на лунна светлина. Корабът напредваше плавно, като че ли плаваше по река.

— Радвам се, че не съм на мястото на певеца. Сигурно е неприятно — каза Филис. — Как мислиш, защо хората продължават да разпространяват тази упадъчна музика?

Нямах готов отговор на въпроса. Но бях спасен от проблема да търся, защото вниманието й се отвлече в друга посока.

— Марс изглежда разгневен тази вечер. Надявам се, не е предзнаменование.

Погледнах, където сочеше тя. Една червена точка между милиарди бели. И се изненадах. Марс изглеждаше, разбира се, червен, но никога не го бях виждал толкова ярък. И звездите бяха станали по-ярки. Може би защото се намирахме в тропиците.

— Малко се е разлютил — съгласих се.

Наблюдавахме червената точка още известно време. После Филис каза:

— Странно, като че ли взе да се уголемява.

Обясних й, че съществува вид халюцинация, при която щом наблюдаваш нещо неподвижно, ти се струва, че то се уголемява. Гледахме точката. Изведнъж наистина стана по-голяма.

— Ето още една. Не може да има два Марса — възкликна Филис.

Беше се появила още една. Малка червена точка малко по-нагоре и вдясно от първата. Тя добави:

— И още една. Наляво. Виждаш ли?

Филис бе права. В този момент първата червена точка се превърна в най-яркото нещо на небето.

— Може да е самолет или нещо от тоя род, а това да е блясъкът на изгорелите газове — предположих аз.

Наблюдавахме как трите звезди стават все по-големи и как се плъзгат по небесата. Стигнаха до линията на хоризонта и започнаха да се отразяват във водата пред нас.

— Вече са пет — каза Филис.

Често след това ни молеха да описваме точките в небето, но може би не сме надарени с достатъчно прецизно око за детайлите, както някои други. Това, което твърдим, е, че нямаха определена форма. Центърът им бе голям и червен, а около него — нещо като звезден прах. Представете си ярка червена светлина, която гледана през дълбока мъгла получава някакъв ореол и ще добиете най-правилна представа за червените точки. Вяхме заобиколени от хора и някои от тях си мислеха, че виждат нещо с форма на цигара, цилиндър, диск… Но ние — не. Ние не виждахме осем, девет или дузина точки. Ние виждахме пет.

Със сигурност точките не развиваха голяма скорост. „Нещата“ се уголемяваха бавно. Хората имаха време да се върнат в салона и да извикат приятелите си също да наблюдават. Всички се бяхме подредили покрай перилата, гледахме и гадаехме.

Не можехме да определим размерите на точките или разстоянието им до нас. Бяхме сигурни единствено, че се спускат надолу. Човекът до мен обясняваше нещо за пожара на „Свети Елмс“, когато първата точка се разби във водата.

Голяма струя розов дим се издигна във въздуха. Последва я друга, която се вдигна по-ниско и бе загубила розовия си цвят. Тя бе просто като бяло облаче на лунната светлина. Звукът от всичко това стигна до нас като приглушено съскане. Водата около дупката започна да кипи, да изпуска мехури и пяна. Струята изчезна. Не остана нищо за гледане, освен утихващото море.

После дойде втората точка. По същия начин и почти на същото място. Една след друга всичките пет паднаха във водата със страхотно съскане и големи струи. После димът изчезваше. Оставаше само разбунената вода.

На борда на „Жуйневер“ забиха камбани. Звукът от двигателите се промени. Започнахме да променяме курса. Екипажът се отправи към лодките. Мъжете се подготвиха да хвърлят спасителни пояси.

Четири пъти обиколихме мястото, където паднаха точките. Така или иначе нямаше какво да се намери. За наше щастие морето лежеше край нас на лунната светлина пусто и спокойно…

На следващата сутрин изпратих визитката си на капитана. По това време работех за Ей Би Си и му обясних, че те биха се заинтересували от вчерашната случка. Той отвърна по обичайния начин:

— Имате предвид Би Би Си?

Обясних му, че Ей Би Си е по-млада радиостанция. Както често ми се налагаше, добавих:

— Предполагам, всеки от пътниците има своето обяснение. Затова искам да сверя моето с вашата официална версия.

— Добра идея — потвърди той. — Разкажете ми вашата.

След като свърших, той поклати глава и изложи своята теза. Разказите ни бяха сходни. Включително виждането за броя и формата. Преценките му за скоростта, размера и позицията бяха, разбира се, технически обосновани. Забелязах, че точките бяха регистрирани на екраните на радара и временно обявени за небесни обекти от неизвестен тип.

— Какво е вашето лично мнение? Виждали ли сте някога нещо подобно? — попитах го аз.

— Не, никога — каза той колебливо.

— Какво?

— Ще ви кажа, но не записвайте. От две места чух за почти същите случаи през миналата година. В единия случай били три точки през нощта, а в другия — половин дузина, но през деня. И на дневна светлина изглеждали същите — просто някакъв червен прах. И двата пъти било в Тихия океан, но не в тази му част.

— Защо да не го записвам?

— Имало е по двама или трима свидетели от екипажа, а това би им навредило. Тия истории се разказват само между моряците.

— Не можете да ми предложите обяснение, което да цитирам, така ли?

— На професионално ниво предпочитам да не го правя. Но този път ще е по-трудно да го прикрием, защото има стотици свидетели.

— Мислите ли, че ще започне някакво разследване? Вие фиксирахте точно мястото.

Той поклати глава.

— Там е много дълбоко — около 3000 клафтера^[1]. Твърде голям път надолу.

— Няма ли някакъв метод за такива случаи?

— Не. И в такъв случай няма никакви доказателства, за да се започне разследване.

Говорихме доста, но не можах да измъкна от него друга теория. Накрая си тръгнах и записах всичко в бележника си. По-късно отидох в Лондон и издиктувах всичко на Ей Би Си. Още същата вечер, в която им го съобщих, те го излъчиха. Но не предизвика кой знае каква сензация.

За мен бе късмет, че бях свидетел на случилото се от самото начало и не ми се наложи да се ровя в документи и да търся описание на феномени, подобни на тези, за които ми бе разказал капитанът. И сега, след толкова години, съм убеден, че всички такива случаи са свързани, но какъв ще бъде евентуалният край на това начало, не съм се замислял.

Всичко започна доста загадъчно. Но и по-ясно да бе, съмнявам се, че щяхме да бъдем по-бързи в разпознаването на опасността. Разпознаването и предотвратяването не вървят задължително ръка за ръка. Установихме потенциалната опасност от атомен разпад, нали? Но не можахме да направим кой знае какво по въпроса.

Ако бяхме атакували веднага — може би. Но преди да бъде разкрита, опасността не може да се атакува. А след това бе много късно.

Няма да оплаквам нашите бавни реакции. Желанието ми е да представя кратък разказ на това как се разви ситуацията — а тя се разви на етапи…

„Жуйневер“ пристигна в Саутхемптън. Повече не видяхме подобни феномени. Ние и не очаквахме още. И това, на което бяхме станали свидетели, бе незабравимо. Някой ден ще мога да кажа на внуците си: „Когато баба ти и аз бяхме на сватбено пътешествие, видяхме морски дракон“. Все пак нашият меден месец бе страхотен и с Филис не сме могли и да си представим по-добър.

Преместихме се в новия ни апартамент в Челси. На следващия понеделник отидох в офиса на Ей Би Си и открих, че бях прекръстен на „Огнената топка“ Уотсън. Шефът каза, че след като съм започнал веднъж тази история, трябва да я продължа.

Хората, свидетели на подобни феномени, започват да чувстват някаква близост помежду си. Част от обществото определено бе объркано. Разбрах това, четейки насъбралата се кореспонденция. Един мой приятел след среща с подобен феномен, получил невероятни способности — левитация, телепатия, материализация и усилване на биополето. Голяма част от тези, които ми бяха писали, бяха възприели наблюдаваните от тях огнени топки като летящи чинии, мъгли или морски чудовища. Прегледах всички писма и отделих онези, които описваха случаи, сходни с моя. Един от тях, случил се във Филипините, съвпадаше с разказа на капитана на „Жуйневер“. Срещнах се с автора на писмото в „Ла Плум де Ор“ на един обяд.

Беше две или три години по-възрастен от мен. След като си поръча четири чаши „Тио Пепе“, ми разкри, че е подписал писмото си с друго име и че всъщност е лейтенант от ВВС.

— Нещата са малко странни, разбирате ли. Обвиняват ме, че халюцинирам, но ако се съберат достатъчно доказателства, че не е било халюцинация, почти сигурно е, че всичко ще започне да се третира като държавна тайна. Оплетена работа, нали виждате. Ако вие съберете доказателства — продължи той, — бих искал да ме изслушате дори и да не помогна с нищо. — Поклатих глава с разбиране. Той започна: — Беше преди три месеца. Извършвах поредния си патрулен полет на около 100 мили западно от Формоза…

— Не знаех, че ние… — започнах аз.

— Има неща, които не могат да се оповестят публично, но всъщност не са някаква особена тайна. Все едно, аз бях там. Радарът засече тези неща зад мен. Приближаваха бързо от запад.

Той решил да им избяга. Но радарът продължавал да ги показва на монитора. Опитал се да установи някаква връзка, но не успял. През това време те се появили встрани. Три червени точки, много ярки дори и на дневна светлина. Започнали да го застигат, въпреки че скоростта, с която летял, била 500 мили в час. Отново опитал да се свърже с тях и пак не успял. Съвсем приближили до него, дори започнали да го изпреварват.

— Тъй като патрулирах, веднага съобщих на базата за непознатия тип самолет, ако изобщо беше самолет. И понеже нещата не искаха връзка с мен, предложих на базата да открия стрелба. Те се съгласиха. — Лейтенантът замълча за момент. — Опитах да се свържа още веднъж, но от тях не идваше никакъв сигнал. Приближих ги и ги огледах по-хубаво. Точно както каза по радиото — розов облак с яркочервен център. Можеха да бъдат определени като миниатюрни слънца. Колкото по-добре ги виждах, толкова по-неприятни ми ставаха. Включих оръдието към радара и изчаках да ги вземе на прицел. Движеха се с около 700 мили^[2]. След секунда или две радарът улови едно. Стрелях. Нещото експлодира почти в същия миг. Но, човече, експлодира ли то!? Изведнъж се наду, промени цвета си от червен до бял. Около него имаше още червени точки. Самолетът ми премина точно през мястото на експлозията и целият се разтърси. Губят ми се няколко секунди. Когато дойдох на себе си, установих, че съм се устремил право надолу. Бе отнесено три четвърти от едното крило на самолета ми. Разбрах, че е време да катапултирам. — Спря за миг. После добави: — Не знам дали всичко това има значение за теб, но все пак тук има две важни неща. Първо, те могат да се движат много по-бързо от това, което ти си видял. И второ, те са много уязвими.

Друг важен детайл, който и сам бях забелязал, бе, че не се разпадат на части, а експлодират и изчезват напълно.

През следващите няколко седмици получих много писма, които не ми помогнаха с нищо, но изглежда, че всичко се свеждаше до чудовището от Лох Нес. Шефовете на Ей Би Си повтаряха, че червените точки са моя грижа. Няколко обсерватории бяха засичали червени тела, движещи се с висока скорост, но техните доклади по въпроса бяха много ограничени. Вестниците не се заинтересуваха кой знае колко, защото им бе писнало от летящи чинии. Трябваше да минат две години, да събера всички парчета от мозайката, та да се заинтересува някой.

Попаднах на случай с тринайсет такива обекта. Засекли ги радарните станции в Северна Финландия. Скоростта им била 1 500 мили в час, а посоката — югозапад. В по-късна информация били определени като „НЛО“. Шведите ги засекли на своята територия и ги описали като малки червени точки. И норвежците ги забелязали, но определили скоростта им 1 300 мили в час. Шотландците пък твърдяха, че е била 1 000 мили в час. И ирландците ги бяха видели. Най-южната станция определяше скоростта им на 800 мили и съобщаваше, че са „ясно видими“. Кораб, намиращ се на 65 градуса северна ширина, съобщил за появата на огнените топки и бе изчислил скоростта им на 500 мили. Повече никой не ги бе забелязвал.

Полетът бе отразен на първите страници на вестниците, не защото го бяха засекли толкова обсерватории, а заради линията, по която се бяха движили обектите. Въпреки всички предположения, на Изток си мълчаха. След прибързаните и неубедителни обяснения, които Русия бе дала след първата атомна експлозия, нейните лидери предпочитаха да не се изказват. Тази им политика създаваше впечатление, че желаят спокойствие, но същевременно всяваше страх. Хората, които бяха запознати с руските афери, предпочитаха да мълчат.

Шведите съобщиха, че ще предприемат мерки срещу всеки нарушител на въздушното им пространство. Английските вестници предложиха да се подсилят границите. Американски журнал писа, че начинът да се контактува с руските самолети на американска територия, е да се стреля по тях. Кремъл тънеше в мълчание.

Изведнъж съобщенията за наблюдавани червени точки потекоха като порой. Идваха от близо и далеч и бе невъзможно да се сортират. Но между тях имаше някои, които абсолютно съвпадаха с моя случай. Въпреки това всички бяха или разказчета на хора, чули историите отнякъде, или просто догадки. Всичко това ме отегчаваше. Друг неприятен факт бе, че никой досега не бе видял огнена топка, паднала на земята. Падналите пък във вода не бяха изследвани, а бяха просто наблюдавани от кораб или от самолет.

Изпращаните ми истории започнаха да се обогатяват. Скептиците взеха да се събуждат. Само най-непримиримите твърдяха, че всичко е плод на халюцинации. И имаха основание. Нямаше снимки. Всеки, който бе видял нещо, не бе носел със себе си фотоапарат. Но накрая дойде снимка.

Беше я направил член от екипажа на американския самолетоносач „Тускеджи“. От Чикаго пристигнало съобщение, че осем огнени топки ще преминат покрай кораба при Сан Хуан, Пуерто Рико. Капитанът се надявал да залови нарушителите и се приготвил. Огнените топки, от същия тип, летели в права линия към острова и към кораба. Капитанът наблюдавал с голямо удоволствие появяването им на радара. Изчакал потвърждение от базата и заповядал да се изстрелят шест ракети с интервал три секунди. После излязъл на палубата, за да наблюдава.

Видял как шест от червените точки се разпръснали една след друга на бял прах.

— Това им разказа играта. Сега ще видим кой ще изпищи на умряло — казал със задоволство, наблюдавайки как оцелелите две червени точки избягали в северна посока.

 

 

Дните минаваха, но никой не изпищя на умряло. Броят на рапортите не намаляваше.

За повечето хора политиката на мълчание означаваше само едно нещо. И те започнаха да смятат, че нещата са се подобрили.

През следващата седмица още две огнени топки бяха ударени над експерименталната база в Умера, а три други — около Аляска.

Вашингтон в протестна нота до Москва напомни за териториалните нарушители и намекна, че отговорността за нарушаването на международните договори трябва да бъде поета от някого.

Кремъл, след няколко дена мълчание, отхвърли обвиненията. Той прокламира, че няма нищо общо с тези обекти и че самите руснаци са унищожили 20 от тях на своята територия.

Ситуацията бе неразрешима. Светът бе разделен на две. Тези, които не вярваха на руснаците и тези, които им вярваха. За първите това бе лъжа. Лъжа ли бе всичко и наистина ли руснаците бяха свалили 20 огнени топки или по-малко?

Сложна ситуация, при която в продължение на месеци се разменяха ноти. Броят на огнените топки се увеличаваше и вече бе трудно да се определи количеството на рапортите, които идваха всеки ден. Дори и сега в различни части на света се унищожават и от време на време са съобщава, че броят на ударените капиталистически огнени топки показва наказанието, което очаква всеки нарушител на територията на страната с истинска народна демокрация.

Интересът на обществото продължаваше. Тези неща съществуваха. Те прелитаха с голяма скорост. Някой ги взривяваше. Те не правеха нищо.

Времето минаваше и хората загубиха интерес. Корабите, самолетите и наблюдателните пунктове вече не стреляха по тях, а ги оставяха да продължат мистериозният си път. Никой не определяше скоростта и посоката им. Всъщност, бяха се превърнали в едно голямо разочарование. Само Адмиралтейството и ВВС засичаха курса им и приемаха рапорти.

Аз продължавах да водя рубриката си в Ей Би Си, надявайки се, че нещата ще получат развитие. Предавах на слушателите информацията, която събирах и си мислех, че това ще ги заинтересува.

Един ден бях поканен в Адмиралтейството да ми покажат резултатите от проучванията. Посрещна ме капитан Уинтърс. Обясни ми, че за момента не трябва да публикувам това, което ще видя. Съгласих се и той започна да вади карти и плакати.

Първо видях карта на света, покрита с линии, които бяха номерирани. Като че ли отгоре й бяха сложили голям паяк.

Капитан Уинтърс постави някакво странно стъкло върху областта, югоизточно от Азорите.

— Ето го вашето първо участие — каза.

Видях една червена точка, номерирана с числото пет и датата и часа, когато Филис и аз, облегнати на перилата на „Жуйневер“, наблюдавахме изчезването на огнените топки. Имаше още червени точки в района, всяка с етикетче. Повечето бяха разположени на североизток.

— Всяка от точките представя различен вид огнена топка, така ли? — попитах аз.

— Един или повече — отговори той. — Линиите, разбира се, са само за тези, за които имаме сигурна информация. Какво ще кажете?

— Първо, изненадвам се, че са повече, отколкото бях си представял. Второ, учудвам се, че се групират в точно определени места.

— Мръднете малко назад и се вгледайте хубаво — каза той.

Загледах се.

— Има райони на концентрация.

Той кимна.

— Пет големи и няколко по-малки. Югозападно от Куба, след това 6000 мили южно от Кокосовите острови, голяма концентрация около Филипините, Япония и Алеутските острови. Не съм сигурен за точността на тук показаните пропорции. Дори съм уверен, че те не са точно такива. Например, няколко курса са минали североизточно от Фолклендските острови, а там са сложени само три точки. Може би не е имало много хора, които да ги отбележат. Нещо друго да ви прави впечатление?

Поклатих глава заинтригувано. Той извади карта, показваща дълбочините и я сложи върху първата.

— Концентрират се на места, където водата е много дълбока — предположих аз.

— Точно така. Няма рапорти от райони, където дълбочината да е по-малко от 4000 клафтера.

Напрегнах се, но не можах да направя някакъв извод.

— Е, и?

— Точно така — каза той. — Е, и!

Седяхме и обмисляхме. Той извади големи карти на различни райони и ние ги изучавахме. Попитах:

— Имате ли представа какво точно значи всичко това? И ще ми кажете ли?

— Безброй теории съществуват, но всички неудовлетворителни по една или друга причина.

— А руснаците?

— Нищо не знаем за тях. Всъщност, те са по-разтревожени и от нас. Подозренията им към капиталистите са единственото, което ги крепи. А сега знаят, че нямаме нищо общо с това и са много изплашени. И двете страни разбират, че наблюдаваното не е природен феномен или нечия приумица.

— Възможно ли е да е някоя друга държава?

— Изключено.

— Хората често ми напомнят една мисъл на Холмс — казах аз, — ще ви я цитирам: „Когато елиминираш невъзможното, това, което остане трябва да е истината“. Искам да кажа, че ако не е някой земен жител или природата, тогава е…?

— Сравнението не ми харесва.

— Няма да се хареса на никого — съгласих се аз. — Но остава единствено някой тайно по пътя на еволюцията да е стигнал невероятно високо технологическо развитие. Май това е единствената възможност.

— Но е по-малко вероятна от другите — отбеляза той.

— В такъв случай трябва да отстраним и някои от вероятните неща. Дъното на морето е много добро скривалище, дори ако някой може да подсигури необходимите за спускане технически съоръжения.

— Несъмнено техническите съоръжения трябва да издържат налягане от 4 до 6 тона на квадратен сантиметър.

— Хм, може да се замислим по този въпрос. Но да речем, че стигнат дъното, какво ще правят долу?

— Хм — каза той.

— Искате да кажете, че нямате представа?

— Те се появяват и изчезват, това е всичко.

Отново погледнах картите, пресичащите се линии и районите на червените точки.

— Мога ли да попитам правите ли нещо?

— Затова ви повиках. Тъкмо щях да ви кажа. Ще организираме разследване. Още няма да го оповестяваме публично, но ще го документираме. Затова се нуждаем от вас. Ако вашите хора се заинтересуват, нека ви осигурят нужната екипировка за работата…

— Къде ще бъде проведено?

Той завъртя пръста си около един район на картата.

— Моята съпруга има някаква нетърпимост към тропическия климат.

— Доколкото си спомням, вашата съпруга бе написала няколко много добри документални новели — отбеляза той.

— Точно заради това Ей Би Си ще съжаляват, ако я изпуснат.

 

 

След известно време отплавахме. На палубата на кораба бе поставен някакъв странен обект. Когато лейтенантът, командващ техническите операции, даде заповед да подготвят уреда за действие, се проведе нещо като церемония. Странният обект бе метална сфера с диаметър около 10 фута^[3]. На различни места имаше кръгли прозорчета, а отгоре отвор. Лейтенантът гледаше уреда с бащински поглед.

— Това, което виждате — каза той гордо, — е батископ. — Спря за миг и се замисли. След малко продължи: — Той издържа налягане от около два тона на квадратен сантиметър. Теоретически може да се потопи на дълбочина 1500 клафтера. Но ние нямаме намерение да го потапяме повече от 1200 клафтера, така ще намалим налягането върху него с половин тон.

След тези обяснения той отиде някъде и аз се обърнах към Филис.

— Не мога да си представя такава дълбочина. Какво ли има в краката на Господ?

Тя надникна в бележника си.

— Дълбочината, на която смятат да се потопят, е 7200 фута, а дълбочината, която могат да достигнат, е 9000.

— Много са — казах аз.

Филис е много прецизна и практична. Веднага ми поясни.

— 7200 фута е повече от миля и половина, а налягането ще бъде около тон и половина.

— Браво, моето момиче — похвалих я. — Не знам какво щях да правя без теб! — Погледнах батископа. — Все същото.

— Тоест? — попита тя.

— Човекът в Адмиралтейството, Уинтърс, говореше за налягане от четири до пет тона, вероятно е имал предвид дълбочина четири-пет мили. — Обърнах се към лейтенанта. — Колко е дълбоко там, където отиваме?

— Областта е наречена Дупката на каймана. Намира се между Ямайка и Куба. Дълбока е около 5000.

— 5000 какво? — попитах аз.

— Клафтера, мили — каза Филис, — 30 000 фута.

— Ще рече около пет и половина мили.

— Точно така — отвърна лейтенантът. Той се обърна към всички: — Край на нашата ограниченост само в директни наблюдения. Благодарение на този уред тук ще изследваме дълбочина, която до днес бе недостижима. Сферата е напълно автоматизирана. Регистрира налягането, температурата и другите фактори и ги изпраща на повърхността. Снабдена е с пет малки телевизионни камери, четири снимат хоризонтално около сферата, а петата предава пълен образ на всичко под нея. Кръстихме уреда „телевана“.

След три дни достигнахме мястото на изследването. Филис и аз направихме няколко пробни спускания. На четвъртия ден след внимателна подготовка бе първото истинско потапяне.

Малко след изгрева всички вече работехме на палубата. Двамата техници Уайзмън и Трент, които щяха да се потопят, се напъхваха през малкия отвор на батископа. Специално облекло щеше да ги пази от студ в дълбочините и същевременно нямаше да ги притеснява. Подадохме им пакетирана храна и вакуумирани бидончета с топли напитки. Последна проверка на апаратурите. Затворихме батископа. Крановете го изкараха извън борда.

— Добре — каза гласът от високоговорителя, — спуснете го бавно надолу.

Крановете заработиха. Батископът взе да се спуска и докосна водата. След малко изчезна от погледа ни.

Спускането е продължителна процедура и нямам намерение да я описвам. То е много отегчително. Животът в морето е разпределен на отделни нива. На определено ниво водата е пълна с планктон — нещо като пясъчна буря. Той наобикаля всяко същество, което се появи там. На други нива, където няма планктон, има риби. Следва непрогледната тъмнина, в която не може да се забележи почти нищо.

През цялото време Филис и аз седяхме до микрофона и очаквахме нещо интересно. От време на време излизахме на палубата да изпушим по цигара.

Денят беше страхотен за работа. Слънцето светеше много силно и моряците често поливаха палубата с вода. Морето се разстилаше пред нас и в далечината се сливаше с небето. Имаше само едно облаче, някъде на север, вероятно над Куба. Единственият звук бе този от говорителя, от някои от крановете или от командната зала, откъдето съобщаваха дълбочината, достигната от сферата.

Капитанът периодично питаше:

— Всичко наред ли е долу?

Два гласа отговаряха:

— Хай-ай, сър!

Капитанът продължаваше разговора и наблюдаваше екрана.

— Почти половин миля. Брой! — каза той.

Гласът отдолу започна да брои.

— 438… 439… Сега! Половин миля, сър! Животът тук долу кипи. Има много риби — големи и малки. Може би и вие ги виждате. Там има нещо, нещо голямо. Може да е гигантска сепия — не! Господи! Не може да бъде кит! Не и на такава дълбочина.

— Вероятно, но не и невъзможно — каза капитанът.

— Може би. А, то изчезна! Ние, бозайниците, се мотаме наоколо.

— Бихте рекорда! — каза капитанът развеселен, но после продължи със сериозен глас: — От тук нататък всичко е непознато, момчета. Апаратурата в ред ли е?

— Да, сър! Всичко функционира безотказно. Дотук всичко е наред.

— Приближавате първата миля — каза капитанът. — Как се чувствате?

Някой извика:

— Спокойно е, няма вълнение. Не сме се и надявали на по-добро.

— Добре, ако сте уверени, продължавайте!

— Уверени сме, сър!

— Много добре. Остават ви още 300 клафтера и тогава…

— Пустош — отбеляза гласът отдолу. — Всичко наоколо е черно и пусто. Няма какво да се види. Странно, колко рязко се сменят нивата. А, ето, започна да се вижда нещо… Сепии… Някакви други риби, виждате ли? Ето там, Боже! — Гласът замлъкна за миг. — Красотата на безгрижната природа — отбеляза той.

После продължи да говори, а пред камерата се изреждаха какви ли не същества — малки и големи.

Изведнъж капитанът заяви:

— Спираме. 1200 клафтера.

Вдигна слушалката и заговори на хората на палубата. Веригата на крана забави своя ход и спря.

— Това е всичко, момчета — каза капитанът.

— Хм! — чу се гласът отдолу. — Е, за каквото и да сме дошли, не сме го намерили.

Лицето на капитана беше безизразно. Не знаех какво очаква да открие и не можех да си представя. И какво ли очакваше всеки от нас? Каквото и да е, то лежеше на дъното. Ехограмата показваше, че до него остават три мили.

— Хей, там долу в батископа — извика капитанът, — започваме да ви вдигаме, готови ли сте?

— Да, сър, всичко е готово.

Капитанът вдигна слушалката и разпореди:

— Вдигайте!

Веригата на крана бавно започна да се навива. В продължение на десет минути нямаше разговори. Изведнъж отдолу извикаха:

— Там има нещо! Нещо голямо! Не мога да го видя много ясно. Дръж светлината върху него! Не може да бъде кит на тази дълбочина! Ще се опитам да ви го покажа.

Картината се накъса. Ние можехме да видим светлината, която пробягваше във водата и някакъв малък организъм, хванат от нея.

— Като че ли обикаля около нас. Ще се опитам да го приближа с камерата. А-а, сега го виждам по-добре. Не е кит. Там е, виждате ли го?

Сега наистина можехме да го видим по-добре. Беше овално и като че ли имаше люспеста покривка.

— Хм — каза гласът отдолу, — това е нещо непознато. Може да е риба, или някаква костенурка. Големичко е все пак. Приближава към нас, но не мога да различа никакви детайли.

Отново и отново камерите ни го показваха, но пак не можехме да го определим.

— Започна да се изкачва. По-бързо е от нас. Изчезна от погледа ми. Трябваше да сложат прозорец на тавана на това нещо. В момента е някъде над нас. Може би ще…

Гласът изчезна. Образът на екрана също. Звукът от веригата на крана се засили. Всички се спогледахме в мълчание. Капитанът посегна към слушалката, но се замисли и излезе, без да каже нито дума.

Доста време измина, докато се изтегли тежката и половин миля дълга верига.

Отидохме с Филис на носа на кораба почти без да говорим. Веригата започна да се забавя.

Най-после се показа краят й. Очаквах да видя разкъсани кабели, но те… бяха стопени. Главният и комуникационният кабел завършваха в разтопена топка метал. Наблюдавахме вцепенени.

Вечерта капитанът произнесе кратка реч. Три залпа бяха изстреляни после в небето.

 

 

Времето се задържа същото, морето беше спокойно. На следващия следобед капитанът ни събра в столовата. Изглеждаше болнав и много уморен. Гласът му звучеше безчувствено.

— Заповядвам да се продължи разследването с наличните ни средства. Ако изследванията и тестовете бъдат извършени навреме, операцията ще завърши утре сутринта. Инструктиран съм да изследвам мястото на инцидента.

Спуснахме пет камери, инсталирани в специална каса, четири около уредите за засичане и измерване и една, която да снима отвесно. Имаше и кинокамера, която да заснема всичко от петте екрана.

Отново наблюдавахме различните видове морски обитатели. Морето беше дълбоко и разделено на много пластове, но всичко изглеждаше като една какофония. Надолу и надолу. Миля, миля и половина, две мили, две мили и половина… И тогава се появи нещо, което привлече вниманието ни. Дълго, неразгадаемо, с овална форма, то обикаляше около уреда и се появяваше от екран на екран. В продължение на три или четири минути ни се показваше, но нито веднъж не се задържа достатъчно дълго на екрана, за да можем да определим формата му. След още половин минута екраните опустяха…

Филис може да пише страхотни репортажи и този беше един от най-добрите. За съжаление, той не бе приет с полагащия му се ентусиазъм.

След като го написа, изпратихме го в Адмиралтейството за мнение. И след седмица бяхме поканени там. Отново ни прие капитан Уинтърс. Поздрави Филис за написаното.

— За съжаление — каза той, — ще ви помоля да не го пускате за известно време.

Филис изглеждаше едновременно изненадана и разочарована. Бе се трудила толкова много. Бе го посветила на Уайзмън и Тренд, които изчезнаха с батископа.

— Съжалявам — каза капитанът, — но предупредих съпруга ви, че надали ще можете да го разпространите веднага.

Филис го погледна.

— Защо? — попита тя.

И аз също бях угрижен. Всичко, което не трябваше да се напише сега, Филис бе запазила за по-късно.

— Ще ви обясня каквото мога.

Той седна.

— Проблемът е, както разбира се и двамата знаете, в разтопените кабели. Вие ги видяхте. Вероятно осъзнавате, че тяхното състояние поставя нещата в съвсем нова светлина. Искаме първо да знаем що за игра е това и тогава да го оповестим. Там долу в морето някакво същество е способно да минава през стоманени въжета.

Говорихме кратко. Капитанът се подчиняваше на заповеди и не можеше да ни каже абсолютно нищо. На тръгване Филис попита:

— Капитан Уинтърс, няма да записвам, но кажете, имате ли някаква представа какво може да е това?

Той поклати глава.

— За или не за запис, мисис Уотсън, уверявам ви, че никой в Службите не знае какво е.

И така случаят остана неразгадан.

Съвсем неочаквано за нас след седмица ни се обади капитан Уинтърс. Филис вдигна слушалката.

— Здравейте, мисис Уотсън. Радвам се да ви чуя. Имам някои добри новини за вас. Говорих с шефовете ви от Ей Би Си и им разреших да пуснат вашия материал.

Филис му благодари.

— Но какво се е случило?

— Случаят е привършен. Ще чуете за това в новините в 9 часа тази вечер и ще прочетете във вестниците утре. По стечение на обстоятелствата вашият ръкопис бе одобрен. Техни Височества също се съгласиха. Така че това е. Желая ви късмет.

Филис затвори.

— Какво ли се е случило? — зачуди се тя.

Трябваше да изчакаме до 9 часа, за да разберем. Информацията по новините беше оскъдна, но по наше мнение, задоволителна. Съобщаваха, че американският флот е провел изследване на дълбочините в морето някъде около Филипините и е загубил един уред за дълбочинно потапяне с екипаж от двама души.

Почти веднага след това звъннаха от Ей Би Си и ни предложиха ефирно време.

По-късно звуковият оператор ни каза, че материалът е бил добре посрещнат. Скоро след това събитие станахме много популярни. Техни Височества също бяха доволни. Тази постъпка им даде възможност да покажат, че невинаги се водят по акъла на американците. Макар да мисля, че е точно обратното.

Впоследствие Филис преработи материала си и отдели повече внимание на разтопените кабели. Чрез кореспонденцията до нас пристигаха много вероятни обяснения, но на нито един от нас нещата не му станаха по-ясни. И това бе разбираемо. Никой от слушателите не бе разглеждал картите, които ние видяхме. Поради тази причина никой и не намираше връзка между случая с подводните изследвания и демодираните вече като тема огнени топки.

Но докато Кралският флот разглеждаше проблема теоретично, американският флот действаше. Случайно чухме, че той подготвя експедиция. Помолихме да бъдем включени, но ни отказаха. Още много хора поискаха и заради тях бе нает втори малък кораб, но не успяхме да получим място дори и за него. Всички места бяха заети от американски кореспонденти и коментатори, които щяха да осведомяват и Европа.

Е, това си беше тяхно шоу. Плащаха си за него. Съжалявах, че го пропускаме, макар да мислех, че отново ще се загуби апаратурата. Но въобще не ни мина през ум, че ще се загуби целият кораб…

 

 

Седмица след това се срещнах с един човек от Ен Би Си Ние го поканихме на обяд, за да си поговорим насаме.

— Никога не бях виждал такова нещо и не бих искал никога да го видя отново. Те използваха автоматични инструменти — заразказва той, — подобни на тези, които вие загубихте. Планът бе, ако уредът се върне на повърхността да се изпрати отново, този път с екипаж. И без това имаше много доброволци. Смешно. Винаги можеш да намериш хора, които са се отегчили от земния живот. Плавахме на малкия придружаващ кораб. Но имахме връзка с командния, така че можехме да наблюдаваме спускането на екраните си. Картината се променяше непрекъснато. Бе ту мъглива, ту ясна, ту се появяваха какви ли не риби, на които надали някой знае имената. Когато уредът достигна до дълбочина една миля, хората, които имаха по-стабилни нерви, излязоха на задната палуба, за да запалят по цигара и да пийнат нещо охладително. На втората миля и аз излязох.

„Две и половина мили, а последната половин миля бе тъмна като тунела на любовта“ — каза някой до мен.

Оня си взе кока-кола и започна да се разхожда наоколо. Изведнъж спря.

— Господи! — каза той.

От залата се чу някакъв вик. Обърнах се и се вгледах в посоката, в която той се бе втренчил — към изследователския кораб. До преди миг той си седеше там без някакво видимо движение. Единственото, което напомняше за някаква дейност, бе звукът от веригата. Показваше, че там става нещо. А сега… Има места, където гръмотевиците обикалят около сграда. Такива се бяха появили и около кораба. Чуваме пращенето. Корабът се задържа още няколко секунди, а може би и повече, и експлодира… Не знам какво имаше на борда му, но той наистина гръмна. Всички изполягахме на палубата. След секунда бяхме посипани с пръски и малки парченца. Щом погледнахме отново натам, видяхме само разбушувала се вода. Нямаше какво толкова да събираме. Няколко дъски, половин дузина оцелели и три тела, жестоко обгорели. Прибрахме каквото бе останало и се върнахме.

Човекът замълча за дълго и Филис му донесе още една чаша кафе.

— Какво беше това? — попита тя.

Той повдигна рамене.

— Не знам — отговори.

— Никога не съм чувала за нещо подобно — каза Филис.

— То, естествено, не бе оповестено. Доколкото знам, вие сте присъствали на първото изследване, следователно се досещате какво сме търсили там.

— Да — потвърдих аз.

— Увериха ме, че не е възможно металните кабели във водата да бъдат заредени с висок волтаж, следователно светкавиците около кораба не са дошли от тях.

— Но там е имало и други кабели за камерите и микрофоните — каза Филис.

— Да, но и те не могат да бъдат заредени с такова напрежение. Според физиците не е нито от тях, нито от главния кабел.

— Няма ли други предположения? — попитах.

— Да, разбира се. И за онези, които не са видели станалото те звучат много убедително. Но тези стопени кабели остават загадка.

— От друга страна, голямата дълбочина, налягането…? — каза Филис.

— Не можем да гадаем. Трябва ни повече информация, отколкото имаме. Надявам се скоро да я получим.

Изненадахме се. Той продължи с по-тих глас:

— Понеже сте запознати с всичко това, ще ви кажа нещо тайно, което надали някой ще узнае. Готвят се още две експедиции.

— Къде? — попитахме ние едновременно.

— Една около Алеутските острови, а другата в Гватемалския басейн. Какво правят вашите по въпроса?

— Не знаем.

През следващите няколко седмици бяхме нащрек за информация за двете нови експедиции, но не научихме нищо, докато приятелят ни от Ен Би Си не дойде отново в Лондон.

— В Гватемала не са имали успех — каза той. — Корабът южно от Алеутските острови предаваше всичко по радиостанцията, но изведнъж замлъкна. По-късно бе съобщено, че е изчезнал.

Официално становище по случая не бе изказано. Така се удължаваше срокът за нови изследвания. Мълвата се носеше и поддържаше интереса. Нашите съседи отвъд Атлантика използваха флота си по-пълноценно. Ние мълчахме по този въпрос.

Постепенно интересът към огнените топки спадна до нулата и почти никой не изпращаше някакви съобщения за тяхната поява. Доколкото знаех, обществото не намираше връзка между двата феномена и поради тяхната необяснимост ги смятаха за временна и глупава сензация.

През следващите три години и ние се бяхме поотегчили. Имахме друг проблем. Раждането на нашия син Уилям и неговата смърт 18 месеца по-късно. За да помогна на Филис да преодолее ужаса, продадох къщата и заминахме на пътешествие. Нарядко пишех по някой пътепис. След време се прибрахме обратно вкъщи.

Почти веднага след това американците загубиха кръстосвач около Марианските острови.

Извадихме атлас и потърсихме мястото.

— На три места в този район е много дълбоко — каза Филис.

Съобщението не даваше никаква информация къде по-точно се бе случило. Допитахме се до „клюкарската мрежа“, но не узнахме нищо повече. Кръстосвачът на име „Кивиноу“ просто бе потънал. От екипажа бяха оцелели 20 души. Започнато бе официално разследване, но резултатите не бяха оповестени.

Последва невероятното. Руски кораб потъна западно от Курилите, на юг от Камчатка. В големия хаос, породен от съобщенията, никой не обърна внимание на изчезването на норвежкия „Утскарпен“.

Потече информация за потъващи съдове, изследвали някоя или друга част на океана, докато американците отново изгубиха кораб, този път край Филипините. Заедно с кораба-разрушител Америка загуби търпението си.

Новината, че експериментите с подводните атомни бомби няма да бъдат проведени около остров Бикини поради малка дълбочина, а няколко хиляди мили по на запад, може би измами част от обществото, но не и журналистите.

Филис и аз имахме късмет. Бяхме поканени на един от корабите, отдалечени на стратегическо разстояние от мястото, където бе потънал „Кивиноу“.

Не мога да ви кажа какво представлява дълбочинната бомба, защото не я видях. Всичко, което видяхме, бе едно корабче, което придружаваше нещо метално и полусферично. Впоследствие се оказа, че това е било бомбата. Тя приличаше на атомните, но имаше по-масивна обвивка, която щеше да й позволи да преодолее налягането.

С първите светлини на деня корабчето се отправи към определеното място. Ние щяхме да наблюдаваме всичко от специални автоматични телевизионни камери, които бяха наредени около мястото на експеримента. Корабчето остави бомбата и с пълна скорост се отправи към нас. Гласът на монитора ни съобщи, че всичко ще започне след 30 минути. На интервали научавахме колко време остава и когато моментът наближи, говорителят започна да брои. Погледите ни бяха приковани към екрана и целите бяхме в слух.

— Три — две — едно — СЕГА! Бомбата тръгна — каза гласът.

Ние чакахме.

За известно време като че ли всичко бе замряло. Никой около екраните не говореше. Повърхността на морето беше спокойна. Нямаше никакъв знак, че нещо се случва. Бих казал, че светът бе затаил дъх с очакване.

Но ето, че всичко свърши. Повърхността на водата се развълнува и разпени. Вълните разклатиха корабите.

Всички излязохме от залата. Гъбата се появи над хоризонта. Тя се издигаше в небесата и се разстла като облак. След малко до нас достигна и звук. Изведнъж водата потъмня.

Вечерта с Филис седяхме на една маса с Маларби от в-к „Новини“ и Бенал от в-к „Сенатът“. Нямах причини да участвам в тази компания. Но откакто бях женен за Филис тя ме молеше да бъда участник в нейното шоу. Бяхме си разработили сценарий. Пред хората се обаждах от време на време, колкото да напомням за присъствието си, и достатъчно, за да се забележи участието ми. През останалото време не откъсвах поглед от нея и й се възхищавах. Бе нещо като опит да мамиш професионални шахматисти. В играта на думи тя губеше често, но след това пък в един момент постигаше всичко, каквото си бе набелязала.

— Не можеш да отречеш, че каквато и да е причината, това е нов фактор — каза Маларби.

— Мога — отвърна Бенал. — Мога да кажа, че този фактор е съществувал може би векове, но не се е интересувал от нас, докато не го обезпокоихме.

— Е, да — съгласи се Маларби. — Но на твое място не бих спорил. Бийби и Бартън също слизаха на тази дълбочина, но на тях нищо не им се случи. Забравяш още за стопените кабели.

Бенал се захили.

— И гръмотевиците около американския кораб сигурно приемаш просто за атмосферни смущения?

— Ами…

— За Бога! Приспиването е предназначено за бебета и слабоумни.

— А-ха! Ако трябва да избираме между това или становището на Бокър, предпочитам първото.

— Аз не съм привърженик на мнението на Бокър, но в интерес на истината, той представя повече факти и обяснения от всеки друг.

Това за Бокър ме изненада. Изглежда и Филис не го бе чувала. Личеше от въпроса, който зададе:

— Все пак, не трябва да пропускаме становището на Бокър.

Номерът мина. Те веднага се впуснаха в обяснения и представиха много неща, които чух за пръв път.

Името на Алистър Бокър, именит географ, естествено ми бе познато. Но това, което ни казаха и Филис записа, бе ново.

Накратко:

Преди година Бокър изпратил писмо до Адмиралтейството в Лондон. Понеже бе известен, прочели го и по-висши хора, освен това съдържало много силни аргументи.

Стопените кабели и светкавиците около кораба са продукт на високоинтелигентни същества, които се намират в най-дълбоките части на океана, твърдял Бокър.

Налягането, температурата, непрогледната тъмнина и другите фактори на тази дълбочина говорят, че съществата не са от земен произход, защото никоя земна нация не е конструирала механизъм, който да може да работи там.

Но ако разумът в дълбините не е от земен произход, тогава от какъв е?

Съществата трябва да имат тела, които да издържат налягане два тона на квадратен сантиметър и дори два пъти повече. Къде на Земята има телесна форма, която да може това? Абсолютно никъде!

След като не са от Земята, вероятно идват от планета, където налягането е високо. Но как са стигнали тук?

Бокър обръща внимание на огнените топки. Нито една не се е приземила на сушата. При това падат не къде да е, а в онези места на океаните, където дълбочината е много голяма. Всяка от тях, ударена с ракета, експлодира с такава сила! Значи те могат да издържат високо налягане.

Изводът на Бокър е: ние сме обект на интерпланетарно нашествие. Предположението му: тези същества идват от Юпитер.

Според Бокър извънземните надали са враждебно настроени. Вероятно те търсят убежище. Според него трябва да се използват всички възможности на науката, за да направим добро впечатление на новодошлите. Враждебното им отношение към нас е продиктувано от оръжието, което първи насочихме към тях.

От Техни Височества не последвало никакво мнение относно изказаните предположения и направените предложения. По-късно Бокър предоставил материала си на издателя на вестник „Новини“. За съжаление, той не го приел. Издателят обяснил:

— Вестникът ми съществува повече от сто години, без да е публикувал комични истории и не виждам причина да развали традицията си точно сега.

Бокър го изпратил и на издателя на „Сенатът“, но и той отказал да го публикува. Материалът видели още няколко вестника, но и те не пожелали да го издадат.

— Не мога да разбера — каза Филис, — защо издания като „Ежедневен телеграф“ и „Обектив“ не са отпечатали материала на Бокър? Той е точно за тях. Ами американските вестници?

— „Обектив“ искаше — отвърна Маларби, — но Бокър постави условие да не се споменава неговото име. Издателите се опитаха да намерят друга известна личност, която да предостави името си, но не успяха. Тогава върнаха статията на Бокър, защото се опасяваха, че ако я отпечатат без име на някой известен учен, хората ще я помислят за поредната глупост на вестника. Подобно бе положението и в другите издания. А в Америка сметнаха за лош вкус да правиш капитал от смъртта на хората от „Кивиноу“. Но рано или късно, със или без името на Бокър, неговият труд ще излезе на бял свят.

— Какво друго обяснение може да се намери в тая бъркотия? — попита Бенал.

— Както вече казах, статията съдържа повече факти, от която и да е друга. И ако се намери някой, който да напише нещо повече, то ще си бъде научна фантастика. Така че докато се появи нещо друго, това е най-доброто, което имаме.

Бенал поклати глава.

Разговорът между двамата продължи без да кажат повече нищо съществено, а ние с Филис просто седяхме и слушахме. Накрая тя каза:

— Късно е да се осъществи идеята на Бокър. Вярно, засега е пусната само една бомба. Ако не последва друга, тези долу могат да си помислят, че е било просто някакво природно бедствие.

— За съжаление — отвърна Маларби, — бомбата няма да е последната. И идеята на Бокър за сближаване с извънземните няма да може да се осъществи.

Прогнозата на Маларби можеше и да не се сбъдне. Подводната бомба обаче не можа да мине само за тест. Чувството за фатализъм и гневът от загубата на „Кивиноу“ и другите кораби пробуди у хората желанието за мъст.

Атмосферата бе като преди война. Довчерашни флегматици и скептици се готвеха за кръстоносен поход срещу… Срещу каквото и да е, само да се освободят моретата. Всички започнаха да свързват огнените топки и мистерията в дълбочините.

Вълната, обхванала целия свят, се усещаше дори и в Карачи. Мястото взе да гъмжи от разкази за морски дракони, посетители от незнайни светове и какви ли не глупости. Това ме наведе на мисълта да звънна на Ей Би Си в Лондон и да им предложа да се свържа с Бокър за интервю.

Той се съгласи, но разговорът не ми донесе някакви нови факти. Неговият апел за сближаване с подводните пришълци бе толкова несъвместим с общественото настроение, че прозвуча като нелепа шега.

Ние демонстрирахме войнствено отношение към новодошлите и щеше да бъде смешно да се готвиш за война, а после да разрешиш въпроса по мирен път. За да направи добро впечатление на разгневените тълпи, Кралският флот също пусна една бомба. Единственият ефект от цялата патърдия бе, че водите около островите Саут Сендуич бяха пълни с мъртва риба.

След време градусът спадна и идеята за междупланетна война замря. Естествено, всички след това решиха, че работата е била свързана с руснаците.

А руснаците бяха обезкуражени, защото не можеха да обвинят капиталистическите подстрекатели. Когато работата тръгна към междупланетна война, те си мислеха, че под това се прикрива подготовка на евентуална война срещу тях, или може би все пак капиталистите без задни мисли се борят с неочакваните посетители. Каквато и да бе причината СССР щеше да се бори за мир с всички сили.

Естествено, цялата история с интерпланетаризма замря, но остана въпросът каква е ролята на руснаците. Скоро и той отпадна и международната обстановка се успокои. Единственият резултат бе, че всички застраховки, свързани с мореплаването, се повишиха.

— Интересът към нас — каза Филис, — намаля. Като автори, писали за огнените топки, станахме всеизвестни, но само за две-три седмици. Сега, ако някой ги забележи ще си помисли, че халюцинира. При първото потапяне свършихме работа незле, но не можехме да поддържаме интереса към въпроса само с някакви разтопени кабели. И обясненията на Бокър, и подводното бомбардиране, и интересът към всичко, свързано с тези неща, просто се изпари. Сякаш никога нищо не се е случвало.

— Не е точно така — възразих аз. — Ако си чела вестниците, сигурно си разбрала, че миналата седмица бяха пуснати още две бомби — една в басейна Кокос-Кийлинг и другата в дълбочината Принц Едуард.

— Не съм забелязала — каза Филис.

— Трябва да гледаш в малките карета.

— Но защо винаги избират да експериментират в места, за които никой не е чувал?

— Нито един цивилизован регион не би искал да постави бомба на вратата си и след това да се заобиколи с радиация и мъртви риби.

— Но иначе те не вършат никаква работа.

— Абсолютно си права.

— Защо не отидеш в Адмиралтейството да се срещнеш с твоя Адмирал?

— Той е капитан, скъпа. Последният път не научих нищо от него.

— Нищо — каза Филис. — Покани го на вечеря във вторник.

— Добре.

Капитан Уинтърс дойде на вечеря.

— Намираш ли Милдрет за привлекателна? — попита Филис.

— Да, мила — казах аз.

— И аз — потвърди Филис. — Изглежда чувствата ни са взаимни.

— Скъпа, ситуацията е много объркана. Ако ти кажа, че една от най-добрите ти приятелки е непривлекателна…

— Не съм сигурна, че тя е една от най-добрите ми приятелки, но при всички положения е привлекателна.

— Твоето изказване, според мен е малко пресилено. Наистина погледът й е хубав, усмивката й е очарователна и като цяло е привлекателна.

— Капитанът е много привлекателен мъж — каза Филис.

— А-а, значи сме прекарали вечерта с две очарователни личности, нали?

— Хм — каза тя.

— Скъпа, нали не ревнуваш заради моите актьорски способности?

— Не, но те просто се подобряват, това е всичко.

— Скъпа, често съм наблюдавал как различни мъже се борят с пристъпите си на желание, но съм продължавал да изпитвам симпатия към тях.

— Те не ме интересуват — каза тя.

— Скъпа, предлагам ти да не се срещаме повече с Милдред.

— Хм, но и с капитана също…

— Ако не си спала по време на разговора, би ли ми казала какво каза той?

— О, много неща! В него като че ли има ирландска кръв.

— Като оставим това да обърнем внимание на новините от световен мащаб — предложих търпеливо.

— Не изрече много, но и малкото, което каза, не е обезкуражаващо.

— Кажи ми.

— Нищо не е изплувало на повърхността, но те са много разтревожени от това, което се крие под нея. Обезпокоени са и от различни „драскачи“, които всяват паника. Не заяви, че изследванията напредват по някакъв начин, но не потвърди и обратното. Например, ехосондирането не помага. Показва ти къде е дъното, но така и не можеш да разбереш какво има на него.

Дълбочинните микрофони не вършат много работа. На някои нива не се чува нищо, а на други само звуци от рибите. Не смеят да ги потопят много на дълбоко, поради това, което се случи на изследователския и на други кораби. Пробвали с неметален микрофонен кабел, но той изгорял на дълбочина 1000 клафтера. После потопили и телевизионна камера с инфрачервено лъчение и в началото имало ефект. На екрана се появило нещо, но след това то стопило инструментите. Засега нямало да се използват атомни бомби, защото въпреки потапянето им на далечни и изолирани места, радиацията се разнасяла бързо. Плюс това заразяването и убиването на рибата нарушавало нейните обичайни миграционни процеси. Според някои, обаче, това не се дължало на бомбите. Но и двете страни твърдят, че то ще окаже голямо влияние върху хранителните ресурси. И тъй като чрез бомбардирането не се постига нищо, те са го прекъснали.

— Значи, все пак, във връзка със самите изследвания няма нищо ново — отбелязах аз.

— Не, има нещо ново. Две от бомбите изчезнали.

— И какво от това?

— Те са много обезпокоени. Бомбата е така конструирана, че гърми на определена дълбочина.

— Искаш да кажеш, че изобщо не е стигнала до определената зона на налягане? Вероятно е спряла някъде по пътя си.

Филис кимна с глава.

— Може да има много обяснения, но те се опасяват, че е спряла на някоя подводна планина. Бомбите работят с часовников механизъм, но при тези две не е заработил.

— А-а, много е просто, Уотсън. В часовника е влязла вода и той е спрял.

— Това име много ти отива — каза Филис студено, — но обяснението не е много просто и те са твърде загрижени.

— Напълно разбираемо. И аз щях да се притеснявам, ако бях загубил няколко атомни бомби. Нещо друго?

— Три ремонтни кораба са изчезнали.

— Кога?

— Първият преди шест месеца, вторият преди три седмици, третият — миналата седмица.

— Не е ли имало оцелели моряци?

— Нито един.

— Нещо друго?

— Чакай да си помисля. А-а, да. В момента разработват дълбочинни ракети, заредени със силни експлозиви, но не атомни. Още не са ги изпробвали.

— Значи така стоят работите, мила? Повторение на случая Мата Хари. Помниш ли го?

— Глупак! Те не искат да всяват паника, затова не са оповестили нищо. Дори предполагам, че Уинтърс пропусна да ми каже доста неща.

— Вероятно — съгласих се веднага.

— Интересно, той ми предложи да се срещна с д-р Матет, океанографът.

— Но, скъпа, никой от океанографското общество няма да разговаря с нас след последния ни материал. Това е част от тяхната анти-Бокър линия.

— Е, д-р Матет е приятел на капитана. Той е запознат с картите. Все пак ние не сме убедени бокърфили, нали?

— Кога ще се срещнем с него?

— Надявам се в близките няколко дена, мили.

— А ще може ли и аз…?

— Не. Можеш да ми се довериш.

— Но…

— Не. Време е да си лягаме.

 

 

Интервюто на Филис започна по стандартния начин.

— Ей Би Си? Стори ми се, че капитан Уинтърс каза Би Би Си.

Той бе едър, с високо чело и доста плешив. Малкото коса, която му бе останала, се намираше около ушите и на тила и бе сива. Имаше светли очи и римски нос. Бе с трапчинка на брадата.

Много умело Филис го предразположи към разговор, убеждавайки го, че ние сме симпатични хора. Единственият проблем за нея бе, че той говореше на академично ниво, реч, пълна с термини и констатации, които тя трябваше да преразкаже. От целия разговор най-важните думи на капитана бяха:

— Преди година получихме доклади за обезцветяване на някои райони на океана. Първото наблюдение от този сорт бе направено при Кюра Сау в северната част на Тихия океан. Петното от обезцветена вода продължаваше на североизток, вливаше се в западното течение и оттам се виждаше, докъдето погледът стига. Взети са проби от различни места и на какво мислите се дължи обезцветяването?

Филис го погледна с очакване.

— Предимно на радиоларен мъх^[4], но има и диатомеен^[5].

— Интересно — каза Филис. — И защо според вас?

— А-а — проточи Матет, — това е въпросът. Дори пробите, взети от другата част на океана, на брега на Калифорния, съдържат доста високо ниво на тези мъхове.

— Това е удивително, нали? — попита Филис. — А ефектът?

— Никой не може да предвиди. Вече се наблюдават промени в миграциите на рибите и увеличена растителност в морето. Количеството на диатомеите е нараснало. Най-интересно е защо се случва това. Каква е причината седименти от най-големите дълбочини да се явяват на повърхността без някакви очевидни изменения.

Филис предположи:

— Вероятно атомните бомби около Марианските острови са пораздвижили всичко долу.

— Бомбите бяха пуснати след като бе открит този странен феномен. А и дори да беше обратното, защо мъховете са концентрирани около Кюра Сау.

— А-ха — каза Филис.

— Това, както знаете, е вулканична зона, така че може да се е появил нов кратер или кратери на морското дъно. Но сеизмографите не показват нищо такова. Сеизмични шокове не са регистрирани.

Филис слушаше търпеливо и д-р Матет добави, че може и да е станало разместване на земните пластове.

— Нещо става долу и само Господ знае какво е то!

Той продължи. Филис научи, че подобни необясними неща са се случвали и около теченията Монсун, в Гватемала. И в теченията Москито. Мъхове има и в западните австралийски течения.

Филис го изслуша търпеливо. Накрая го попита това, което най-много я интересуваше:

— Кажете, д-р Матет, мислите ли, че е нещо сериозно, нещо, което да ви безпокои?

Той се усмихна.

— Не дотолкова, че да се будя нощем. Проблемът е, че ние не желаем да разберем, че сами сме си виновни. Неприятно все пак е, че има много лишеи по дъното. Колкото по-голяма част от него се изкачват нагоре, толкова повече планктонът ще се размножава. Колкото повече планктонът се размножава, толкова повече риба ще се умножава. Това много ще намали цената й и ще бъде добре дошло за хората, които обичат риба, но аз не съм от тях. Притеснява ме, че не мога да отговоря „защо“, а съм експерт от толкова години…

 

 

— Прекалено много география — каза Филис, — прекалено много океанография и прекалено много батиография. Слава Богу, че пропусна ихтиологията. Бих желала да се срещна с мисис Хоукс, за да ми разясни някои неща.

— Хм — казах аз.

— Какво „хм“? Всеки учен е голям специалист в своята област, но трудно се разбира с обикновените хора.

— Това не е проблем. Малко по малко, ние събираме парчетата от една мозайка. Имаме просто още едно парче. Предполагам, не си се надявала да се върнеш с готова статия и разяснения на цялата работа. Той май не е мислил дали има връзка между обезцветяването и останалите работи, нали?

— Не. Аз подхвърлих, че е чудно дето такива неща се случват в различни части на океана, но Матет се направи, че не ме чува. Предполагам, че заради нежеланието си да се срещне с нас просто се придържаше към фактите, без да прави някакви изводи. Той отбеляза, че го е страх да не му спадне репутацията, както тази на Бокър. Въпреки всичко, успях да измъкна нещо от него. Той защитава тезата, че промените се дължат на вулкан, а не на експлозиите.

— Виж — сетих се аз. — Бокър трябва веднага да научи за това. Вероятно и той има мнение по въпроса. Кой от двама ни ще му звънне?

— Аз — каза тя.

 

 

Бокър бе много разочарован от непопулярността на своята теория и затова не желаеше името му да се свързва с каквато и да е информация в печата. Това ни изясни веднага, щом се срещнахме.

— Искате от мен обяснение, защото не можете да си обясните феномена с нищо. Много добре! Ще го имате. Предполагам, няма да го възприемете. Но ако все пак го оцените, не споменавайте моето име. Засега — не.

Ние се съгласихме.

— Това, което се опитваме — обясни Филис, — е да нагласим парчетата от мозайката. Ако ни покажете кое къде е, ще сме ви много благодарни.

— Добре, вие вече знаете теорията ми за живота под водата, така че сега няма да говорим за нея. Новите факти около лишеите тълкувам така: тези създания пригаждат околната среда към представата си за нея. Те са нещо като пионери или колонизатори. След като се настанят в новите си територии, ще започнат да ги експлоатират. Това, което виждаме, е резултат от започнатата работа.

— Но каква работа? — попитах аз.

Той вдигна рамене.

— Откъде може да знаем?! Тъй като ги посрещнахме по този начин, може би си осигуряват защита. Предполагам, че при дълбините Минданао и дълбочините югоизточно от басейна Кокос-Кийлинг нещата вече са в развитие.

— Но да въздействат върху метал при такива условия? — попитах аз.

— Откъде можем да знаем на какво технологично ниво са те! И ние извършваме някои технически операции при различно атмосферно налягане, които звучат също невероятно. Можем да правим и по-прости операции под водата.

— Но при налягане от много тонове, непрогледна тъмнина и…

Филис ме прекъсна:

— Д-р Бокър, назовахте само две дълбини. Защо?

— Само тези двете са подходящи. Може би е голяма грешка да правиш заключения преди да имаш някаква информация, но все пак. Не знам нищо и не мога да си представя нещо, което да е причина за събитията от последните години.

— Но защо не пясък, а лишеи?

— За да се стигне до скалите, трябва да се премине през голям пласт лишеи. И второ, мъхът е много по-лек от водата, отколкото пясъкът.

Преди да осмисля казаното, Филис се намеси отново:

— А останалите места, докторе?

— Предполагам, поради тяхното разположение те се използват за други цели.

— Например?

— Може би за комуникации. Вземете зоната, където започна обезцветяването. Намира се в Атлантика и се нарича Романшка падина. Тя представлява нещо като клисура в подводната планинска верига в океана. Всъщност, разделя условно Атлантическия океан на източен и западен. Според мен там някой долу не харесва естественото състояние на планината. Вероятно клисурата е блокирана от паднали скали, които я правят тясна и неизползваема. Някой долу просто си създава удобства, както ние го правим на сушата.

Последва мълчание. Филис го наруши.

— А какво ще кажете за другите две места — Карибските острови и онова западно от Гватемала?

Бокър си запали цигара.

— Може би някой в дълбочините си строи тунел, свързвайки двете страни на Провлака. Това ще им създаде удобства, каквито създаде за нас Панамския канал.

 

 

Хората могат да говорят каквото си искат за Бокър, но не могат да отрекат, че обсегът му от идеи е значителен. На това отгоре никой не е доказал, че той греши. Най-големият му проблем е широката му мисъл, неразбираема за другите, дори и за мен. А аз се имах също за човек с широко мислене. След интервюто се опитвах да осмисля всичко, което бях чул, но бях затруднен. На тръгване той ни каза още нещо, върху което да размишляваме:

— След като се занимавате със случая, може би сте чули за двете изгубени атомни бомби?

Отговорихме утвърдително.

— Значи сте чули и за атомната експлозия вчера?

— Не. Свързана ли е с тях?

— Надявам се. Но неприятното е, че експлозията е била на 1200 мили от Минданао, недалеч от мястото, където бе изгубена втората бомба.

 

 

— Бих искала — каза Филис, — отново да съм дете и да внимавам повече в часовете на мис Попълс, която се опитваше да ми преподава география. Всеки ден светът се изпълва с места, за които дори не съм чувала.

— Надали щеше да ти помогне. Ако си забелязала, всичките тези места са отбелязани само на военни карти. Предполагам, дори и географите не са чували за тях.

— Например, тук пише, че около 60 човека са били пометени от цунами на Роуст Бийф остров. А къде се намира той? И какво е цунами?

— Не знам къде се намира този остров, но цунами е японска огромна вълна.

Тя ме погледна.

— Не е нужно да си толкова самодоволен, мили. Това са дребни работи. Въпросът е ще направи ли нещо с нас?

— С нас?

— Добре де, с тия неща долу. Как ли можем да разберем?

— Питай твоят приятел д-р Матет. Океанографите знаят що за вълни са това и какъв е техният произход.

— Наистина ли?! Как?

— Откъде да знам как? Просто го знаят — излезе и след малко се върна. — Всичко е ясно. Току-що съобщиха. Имало е малък сеизмичен тръс на съседния остров Света Амброзия. Някъде около Чили. А Роуст Бийф е другото наименование на остров Есперанса.

— Къде се намира остров Есперанса? — попитах.

— Не знам — каза доволно, седна и зачете вестника. — Напоследък нещата са много спокойни.

— Не съм забелязал. Няма да е зле да свършиш някаква работа.

След няколкоминутно мълчание добави:

— Вчера се обади капитан Уинтърс. Знаеш ли, че от около два месеца не е забелязвана огнена топка?

— Не намирам нищо изненадващо. Има ли някакви коментари по този въпрос?

— Не. Само го споменават.

— Предполагам, мнението на Бокър по въпроса е, че първата фаза от колонизацията е завършила. Всеки, който е чул бръщолевениците по Ей Би Си на гениалния писател на фантастичния сценарий, може да ни изнудва с години.

За щастие не ме чу.

— Мисля си за това, което каза Маларби, и не мога да разбера защо хората не оставят тези неща долу на мира. Тоест, защо, като има част от света, която не ни е нужна, която дори не можем да достигнем и която им допада, просто не им я предоставим?

— Това, което казваш, е основателно, но според Маларби е инстинктивна реакция. Всяко интелигентно същество има инстинкт за самосъхранение, а тези долу също са интелигентни повече или по-малко от нас, предполагам, че рано или късно единият от двата свята ще бъде унищожен.

Филис размисли върху това, което й казах.

— Това звучи жестоко.

— Жестоко не е точната дума, мила. Нещата просто седят така. Ако някой живее в солена вода, а друг в сладка, рано или късно интересите им ще се сблъскат, защото единият ще обезсолява водата, а другият ще я осолява.

— Искаш да кажеш, че си съгласен с пускането на атомни бомби?

— Скъпа, не съм казал такова нещо.

— И не разбирам защо трябва!

— Не трябва.

— Значи не си съгласен с пускането на атомните бомби?

— Да оставим атомните бомби на мира. Както и ние някога не сме били доволни от света, който сме си намерили, вероятно и те сега не са. Може би не харесват, че ги бомбардираме. Въпросът е кога ли ще започнат да ни отвръщат.

— Така, както ме питаш, ти сам си отговаряш на въпроса.

— Според мен трябва да се погледне с по-друго око на техните подобрения. Скоростта, с която започнаха да се защитават, е зловеща. Като че ли знаят какво ги очаква и са се приготвили за него. Ако дойдат на повърхността, как ще се справим с тях?

— Значи, предлагаш да се пускат бомби — предположи Филис.

— По дяволите, мила! Ще ти го кажа направо. И аз, и Кралският флот сме против атомните бомби. Но се надявам, че флотът е подготвен да се справи с морските неприятности бързо и ефективно. И се надявам и други страни да ни подкрепят. Трябва да се подберат оръжия, които да са съобразени с времето, мястото и естеството на проблема.

Филис се бе загледала във вестника.

— Ти каза неизбежен. Наистина ли мислиш така?

— Да. Дори ако само част от онова, което Бокър каза, е истина. Не може и двата свята да живеят на Земята.

— Кога според теб ще дойде конфликтът?

Повдигнах рамене.

— Като се вземат предвид трудностите, които и двете страни трябва да преодолеят, за да станат достатъчно ефективни в битка една срещу друга, ще мине доста време. Едно или две поколения, или два века. Съмнявам се, че някой може да каже точно.

Филис взе молив и се замисли. След малко каза:

— Как да започна? Със звука от воя на вятър и разгневеното море. Как да опиша потапянето под водата? Ще оставя звука на морето и ще махна този на вятъра. После ще придам на звука на морето ритмичност и постепенно затихване. Гласът брои: три клафтера… четири клафтера… пет клафтера. Има съвсем леко движение на водата. Виждат се някакви риби. Гласът продължава да брои, докато изведнъж замлъква. „Дъното на морето, най-ниската част на земята. Тъмно е, винаги е било тъмно и винаги ще бъде тъмно. Докато морето изсъхне и светът се свърши. Но тъй като това е далечно бъдеще, а светлината на слънцето не може да премине през тези дълбочини, винаги ще бъде тъмно. Много е студено. Благодарение на светлината, която донесохме, можем да видим дъното. То е плоско, на места осеяно с гигантски скали. Но повърхността му не е твърда. Покрита е с голям пласт лишеи и ние потъваме в него, докато достигнем твърда почва. Мястото е ужасно. Нищо, би казал всеки, нищо не живее тук. Това е краят на живота. Но това ли е наистина най-тайната и недостъпна част на живота? Това ли е новата форма на живот, и то на разумен живот? Живот, който трябва да се пребори с дълбините, за да достигне слънчевата светлина. Преди милиони години нашият прародител е излязъл оттук, за да даде началото на живота.“ След като получа някои нови факти — каза Филис, — съвсем ще дооформя сценария си.

— На твое място, мила, бих изчакал за много нови факти преди да напиша каквото и да било. По принцип се надявам, че те няма да се появят и че тези долу просто ще бъдат забравени, но, за мое най-голямо съжаление, очаквам и да се разочаровам.

И бях прав. Никой не бе подготвен за новините от следващия ден.