Джон Уиндъм
Пробуждането на Кракън (1)

Увод

Най-близкият айсберг изглеждаше неподвижен. Вълните се разбиваха в него, като в голяма скала. Наоколо имаше още големи айсберги, също така неподвижни, подобни на бели планини. Имаше и по-малки, които вятърът носеше по Канала. Тази сутрин бяха повече, отколкото бяхме виждали досега. Загледах се в тях. Бели скали в синьото море.

Казах:

— Мисля да напиша книга за всичко това.

— Имаш предвид голяма книга? — попита Филис.

— Предполагам, че няма да бъде издадена с лъскави корици и златни нишки, но все пак книга.

— Книгата си е книга, дори само писателят и съпругата му да я прочетат — отвърна тя.

— Може и някой друг да го стори. Вярно, не съм кой знае какъв специалист, но се чувствам длъжен да го направя. Ще опиша всичко, което се случи с нас.

— Махни „нас“. Не можеш да представяш фактите само от нашите две гледни точки — посъветва ме тя.

Филис се сгуши в палтото си. Дъхът й образуваше мънички облачета в студения въздух. Заобикаляхме айсбергите. Изглежда бяха на брой повече, отколкото ги бяхме помислили в началото. Някои се отгатваха по вълните, които се разбиваха в тях.

— Това ще ти помогне да премине зимата — каза Филис, — и после, когато дойде пролетта… — Остави мисълта си недовършена. И някак машинално попита: — Откъде ще започнеш?

— Още не съм мислил за това.

— Според мен трябва да го направиш от нощта на борда на „Жуйневер“, когато го видяхме за пръв път.

— Но, скъпа, никой не може да докаже, че не са могли да направят нищо.

— Ако трябва да го доказваш, по-добре не се захващай с книгата.

— Какво ще кажеш за първото гмуркане? — предложих. — От този момент нещата се връзват идеално.

Тя поклати глава.

— Хората няма да одобрят, ако пропуснеш неща, които може би са важни, само защото не си абсолютно сигурен в тях.

Намръщих се.

— Не съм убеден, че огнените топки бяха истински. В края на краищата може да е било съвпадение.

— Така го кажи. Но „Жуйневер“ е най-подходящото място за начало.

— Добре. Част първа: един интересен феномен.

— За съжаление, не сме в деветнайсети век. На твое място ще разделя на три фази. Така изглежда по-реално. Първа фаза ще бъде — …

— Мила, чия ще бъде книгата?

— Очевидно твоя, скъпи.

— Точно така. Сега, част първа… Господи! Погледни това!

Огромен айсберг започна да се обръща. Голям леден блок се откъсна от него, падна във водата и взе да потъва, въздухът му излиташе в струя високо в небето. Айсбергът се задържа още миг. После се разцепи на малки парчета.

— Част първа — повтори Филис многозначително. И спря за миг. — Не, преди това трябва да имаш нещо като въведение.

— И аз така мисля.

Тя кимна.

— Сетих се! — каза Филис. — Има го и при Емили Петифил, за която предполагам не си чувал.

— Не съм.

— Има го в „Розовата детска стая“

Извади ръката си от джоба и зарецитира.

Поклатих глава:

— Не мислиш ли, че книгата „Розовата детска стая“ е абсолютна боза?

— Но последните й два реда!

И тя ги повтори:

„Но, мамо, моля те кажи ми какво може да бъде това, което изплува така безшумно от морето?“

— Съжалявам, скъпа, но…

— Няма да откриеш нещо по-близко до нашия случай. Ти за кого мислиш?

— За Тенисън.

— Тенисън!? — каза тя с учудване и неодобрение. — Моят пример е по-подходящ.

— На думи да. Но не и по смисъл.

Поскарахме се малко. Но все пак това щеше да бъде моята книга. Филис можеше да напише своя, ако иска. Така че:

„Под гръмотевиците на небесната пустош,

далече, далече в адското море,

неговият древен, безсънен, непробуден сън

ужасяващият Кракън^[1] — слаба слънчева светлина пробягваше

покрай страните на сянката му. Покрай изникващата от

дълбините величествена снага

от пещери и тайни дупки

неизброими и големи полипи

размътваха с гигантските си перки зелената тиня.

Той щеше да се залъгва и да се крие

угоявайки се с тлъстите морски червеи в съня си

докато огънят стопли дълбините.

Тогава хора и ангели ще видят:

ревейки, той ще изникне на повърхността и ще умре.“

Алфред Тенисън