Алекс Кош
Примамка за призраци (9)

Глава 9

Едва сега осъзнах, че през цялото това време заобикалящата ни гора беше в състояние на пълно вцепенение и тишина, сякаш беше на пауза. И щом Садако изчезна, върху мен се стовари цяла какофония от звуци: песен на щурци, шумолене на трева и листа, скърцане на клони, някакво тихо виене или от вятъра, или от малки същества. Разбира се, бях сериозно притеснен, помнейки много добре нездравословната „любов“ на съществата към моята скромна персона, така че първото нещо, което трябваше да направя, беше някак да се погрижа за собствената си безопасност.

Когато излизах от стаята, бях взел със себе си стандартния „работен“ комплект на медиум: няколко стрелички с атакуващи гофу, защитни гофу, гофу „Духовен удар“, „Отслабване на вниманието“, стандартно „Запечатване“, няколко празни листа, малко бурканче с мастило и четка. Всичко това беше удобно подредено във вътрешни джобове и трябваше да ме подготви за среща с всякакви призраци. Но, както се разбра днес, подготовката се оказа с пропуски. За щастие Джеймс ме караше да уча руни за всички поводи, включително тези, които могат да бъдат рисувани върху повърхности. Сега, когато момичето беше изчезнало, можех лесно да нарисувам защитен кръг на земята с руна в средата, което ме правеше невидим за призраци и прочие нечисти сили. Може би подобно нещо би могло да ме предпази дори от Садако, ако тя изведнъж реши да се върне за душата ми, но това беше само теория и изобщо не исках да проверявам дали наистина действа. За съжаление трябваше да запълня руната с остатъците от смесената с кръвта ми боя от бурканчето, който съгласно инструкциите на Джеймс винаги носех със себе си, но сега поне можех облекчено да си отдъхна и да прекарам известно време в обмисляне на ситуацията.

Изваждайки телефона, се убедих, че сигналът не е изчезнал никъде, което означаваше, че съм се разминал с пътуване до други измерения. Освен това, ако се съди по картата, бях преместен не много далеч от Барса. Вярно, спрямо мащаба на целия остров, тъй като приложението за такси показваше, че ще ми отнеме два часа с кола, за да стигна до града. Да се измъкна пеш не беше вариант. И нито една налична таксиметрова кола в радиус от стотици километри, а опитите да извикам кола от града не доведоха до нищо. Приложението просто не ми позволяваше да направя заявка. Очевидно трябва да се обадя на Джеймс или Миси, но с подобно обаждане на практика щях да докажа своята безпомощност. За шестнадесетгодишен тийнейджър това беше напълно нормално решение, но за възрастен мъж… не, ако наистина исках да се впиша в този свят и да стана напълно самостоятелен, то си струваше да решавам всичките си проблеми сам.

Докато седях в центъра на кръга и ровех в телефона, аз продължавах да наблюдавам с периферното си зрение околното пространство. Затова, когато от гората се появи черна сянка, аз веднага застинах неподвижно, изключих екрана и дори спрях да дишам. Сянката се плъзна по земята като диво животно, но в същото време оставаше нематериална. Приближаваше все по-близо и по-близо, докато не стигна плътно до моя кръг. Не знам какво беше това, но отлично помнех колко опасно е да гледаш директно в очите на призраци, дори и тези очи да ги няма, така че проследих „госта“ крадешком, без да фокусирам погледа си. При по-внимателно разглеждане сянката имаше очертания от семейство котки, нещо като тъмен обемен силует на пантера. Тя бавно обиколи около мен и сякаш се опитваше да ме подуши, но защитата работеше както трябва. Неволно се почувствах като Хома Брут^[1] от повестта на Гогол, но все пак се надявах, че няма да свърша като него.

Стигайки до страната на кръга, срещу която доскоро се намираше кладенецът със Садако, пантерата-сянка внезапно замръзна. След миг тя с невероятна скорост се скри обратно в гората. Дори чух уплашеното й съскане.

„Добре, че веднага се погрижих за защитата, а не се опитах да напусна гората пеша — помислих си с облекчение. — В противен случай това нещо със сигурност щеше да ме изяде. Но трябва спешно да се махна оттук, кой знае какви други същества бродят наоколо? Някои от тях може да не се объркат от моята защита. А и следите на Садако може да не ги уплашат, макар че именно заради нея сянката изчезна толкова бързо.“

За щастие, освен неработещото приложение, имах един познат таксиметров шофьор, който наскоро много активно предлагаше услугите си.

— Да, слушам ви — раздаде се веселият глас на Дони.

— Здравей, Рома се обажда — казах шепнешком.

Едва не избъбрих „Малкия Ро“, проклетият Хухлик ме зарази с неговите съкращения.

— Рома? — неразбиращо повтори таксиметровият шофьор.

— Болницата, полтъргайста — напомних му в две думи.

— А, ученикът на медиума — сети се Дони. — Искахте ли нещо?

— Случайно се озовах в гора някъде в покрайнините на Барса. Мога да ти изпратя координатите — тогава се опомних, — но е доста далеч от града, ако нямаш възможност, ще разбера. Но можеш ли поне да ми кажеш как да извикам кола тук? Приложението постоянно отхвърля заявките ми.

— Къде си се озовал? — попита с интерес младежът.

— Според картата това е в покрайнините на Гората на Кортс.

— Уау — изненада се Дони. — Как си стигнал там? Не е изненадващо, че приложението не ти позволява да извикаш такси. Това е зона с оранжева степен на опасност, там могат да отиват само специализирани превозни средства, оборудвани с руническа защита от втори клас, а и дори те през нощта едва ли ще се напъхат там без сериозна причина. Едно нормално приложение няма достъп до такива коли.

Оранжева опасна зона? По дяволите, и отново се зарадвах, че след изчезването на Садако първото нещо, което направих, беше да нарисувам защитен кръг. Ако този свят ме прави параноичен, то за медиум това качество е само плюс.

— А как мога да извикам кола с такава защита? — попитах напрегнато.

— Не се притеснявай, моето бебче напълно отговаря на всички изисквания. Ще съм там след час.

— Е, ако не ти е проблем — облекчено въздъхнах аз. — Но не съм сигурен, че ще можеш да дойдеш тук…

— Не ме карай да се смея, аз карам бебчето си навсякъде — гордо заяви Дони, а след това добави: — Само че в момента не съм сам, но мисля, че другите няма да имат нищо против малко пътуване извън града — после се чуха някакви приглушени шумове и той смутено попита: — Хм, тук народът се интересува, ти наистина ли си влязъл в оранжева зона съвсем сам?

Погледнах към мястото, където доскоро имаше кладенец и момиче със зашита уста.

— Ами да.

— Безумно смел човек си ти!

Все едно това е бил мой избор.

— Надявам се, когато пристигнем, младежът да е още жив — прозвуча недоволен мъжки глас някъде на заден план. — Иначе напразно ще сме загубили няколко часа.

— Какво, какво? — попитах подозрително.

— Извинявай, просто моят приятел има много лошо чувство за хумор — виновно каза Дони. — Вече тръгваме. Хвърли координатите за по-точен ориентир, ние ще караме право към теб.

Ха, той просто още не е видял къде се намирам. Няма да се изненадам, ако се откаже от обещанието си, когато види колко съм навътре в гората. Но Дони получи координатите и ми отговори със съобщение, че скоро ще пристигне, което нямаше как да не ме радва.

За всеки случай реших да не напускам защитния кръг, за да не привличам излишно вниманието на съществата, които живееха в гората. Същата тази „пантера-сянка“, както я нарекох за себе си, като нищо можеше да се върне, след като се увери, че Садако не е наоколо. Още повече, че имах какво да правя. Мрежата беше добра и можех да прекарам малко време в търсене на информация за Садако. Тя едва ли е имала предвид, че след седем дни ще ми се случи нещо добро, например ще спечеля от лотарията. За съжаление на пръв поглед не можах да намеря нищо подобно на описанието на момичето в новините. Търсенето по име не даде абсолютно никакви резултати, сякаш човек с такова име никога не е съществувал. Но трябваше да имам предвид, че местната мрежа все още не беше настигнала моя свят в развитието и изоставаше с десетина години. А и много полезна информация се намираше в затворени ресурси като сайта на Асоциацията на медиите, до който аз като ученик засега имах твърде ограничен достъп. С моя идентификационен номер и парола можех да чета само новини, стандартни поръчки и форума на учениците. От отчаяние дори зададох въпрос в този форум с надеждата някой да сподели ценна информация. Във всеки случай утре ще се свържа с Джеймс и ще му разкажа всичко, което се случи, той все пак е отговорен за моята безопасност пред баща ми и определено ще се справи със Садако. Оказа се много по-лесно да намеря информация за мъгливото същество, посетило поляната ми, отколкото за момичето от кладенеца. Почти бях познал името му, това създание се наричаше „Мъглива котка“ и се появяваше от останките на удавени котенца. Не че след изместването на оста на света хората често удавяха животни, но за раждането на Мъглива котка бяха достатъчни и останки, останали на дъното на езерата преди десетилетия. Като цяло този тип същества беше класифициран като условно опасен и ловът на хора не било необходимост или дори хоби за тях. Те не убивали често, но според някои легенди не било и нужно — Мъгливите котки били предвестници на смъртта. Вярно, тази информация беше в раздела за слухове, което ми оставяше надежда за оцеляване, ако за малко забравя за обещанието на Садако.

Не напуснах кръга, докато не чух звука от приближаваща кола. От мрака изплува сиво-черно чудовище, светещо с ярко белите си очи-фарове, и с лекота преодоляващо всички неравности, сухи дървета и дупки. Всъщност чух пукането на клони дори още преди рева на двигателя. Фаровете ме осветиха заедно със защитния кръг, който бях начертал, и колата спря точно срещу мен. Знаех, че изглеждам доста странно, седейки на земята на място като това.

— Здравей! — весело каза Дони, слезе от колата и се огледа предпазливо. — Ама че място за разходка си избрал. Как изобщо попадна тук?

Явно не възнамеряваше да се отдалечава на повече от половин крачка от колата.

— О, това е дълга история — въздъхнах аз и с пъшкане се изправих на крака. — Но нямам нищо против да я споделя на удобна седалка в топла кола. Тук е доста студеничко.

От колата надникна тъмнокосо момиче.

— Дони, какво си говорите там в студа? Вкарай момчето в колата, не виждаш ли, че замръзва.

Прекрачих през защитната руна и побързах да се гмурна в сиво-черното чудовище. Трябваше да седна на задната седалка, защото предната беше заета от същата тази брюнетка, облечена в дънки, изрязана къса тениска и късо яке. Но и отзад се оказа малко тесничко, тъй като там седеше слаб светлокос тип на възрастта на Дони, заел цялата седалка.

— Здравей — поздрави ме брюнетката и се обърна. — Ти ли си Рома? Брат ми много ми разказва за случилото се в болницата. Честно казано, мислех, че ще изглеждаш по-възрастен и… по-силен. Все пак работата на медиума е много опасна. И между другото, казвам се Лора, радвам се да се запознаем.

Момичето ми хареса веднага. Има хора, от които лъха такъв позитивизъм, гледаш ги и ти става по-леко на душата, точно такава беше тя. Между другото, в това те с брат си си приличаха, Дони също изпъкваше с позитивизма си. Но младежът от задната седалка не предизвикваше такива приятни чувства, може би причината за това беше недоволното му лице или фактът, че дори не поздрави и не се представи.

— Бебе медиум — изсумтя младежът. Острите черти на лицето, съчетани с мрачна усмивка, изобщо не го правеха приятен събеседник, дори преди да отвори уста. А когато проговори, отвращението ми само се усили: — Ако казваш истината, значи родителите ти не те харесват особено, щом са те пратили в тази професия. Всички знаят колко висока е смъртността сред медиумите, баща ми винаги е казвал, че това е работа за самоубийци или психари.

В известен смисъл беше прав, но тонът, с който беше казано, изобщо не ми хареса. Макар всъщност да не познавах този нахален човек, вече исках да го ударя както трябва, за да изтрия усмивката от лицето му.

— А може би това е просто работа за тези, които имат топки? — попитах саркастично. — Вие ли сте приятелят на Дони с лошото чувство за хумор? Вижте, аз още съм жив, ненапразно дойдохте на толкова опасно място.

Междувременно Дони напусна поляната и аз най-накрая успях да въздъхна с облекчение. До последно се притеснявах, че Садако отново ще се появи от нищото и ще ме хване с противната си коса. На нейния фон дори опасността от повторната поява на мъгливата котка не изглеждаше сериозна.

— Уау, малкият показва зъбки — засмя се Лора. — Но Макс е прав за нещо, това е твърде опасна работа за тийнейджър. Какво те накара да се заемеш с този бизнес?

Сякаш съм имал избор.

— Баща ми ме изпрати да се обуча — отговорих неохотно.

Нежеланието ми да произнеса тази фраза на глас беше свързано с думата „баща“. Не исках да назовавам на глас този напълно непознат за мен мъж с толкова гръмка и лична дума.

— Нали ти казах — изсмя се гаднярът Макс. — Решили са да се отърват от теб. Горкичкият. Татко казва, че всички медиуми са обречени да умрат, а той е наясно.

— И с какво се занимава? — раздразнено попитах аз русото момче.

— Собственик е на най-голямата застрахователна компания на Златния — отговори вместо него Дони.

— В топ сто на най-богатите жители на острова — гордо отбеляза Макс.

Е, когато казват, че човек е „в топ сто“, значи е някъде на деветдесет и деветото или стотното място. Но все пак е яко, разбира се. Впрочем, в такъв опасен свят не е изненадващо, че застраховането на живот и имущество е много печеливш бизнес.

— Макс се занимава със застраховане на военните за компанията на баща си — допълни Лора. — Така че е наясно с рисковете.

— Да — гордо потвърди младежът. — Медиум е една от малкото професии, с които отказва да работи всяка застрахователна компания, дори и такава голяма като нашата.

— А какви други професии са включени в този списък? — полюбопитства Лора.

Младежът се замисли за момент.

— Изследователи на дълбините.

— Там живее дявол знае какво — съгласи се Дони, без да откъсва поглед от пътя.

Вече бяхме излезли от гората и сега се движехме по черен път.

— Червеният батальон и всички членове на Асоциацията на медиумите.

Кимнах разбиращо, като мислено отбелязах за себе си, че непременно трябва да потърся в мрежата информация за Червения батальон. За обща култура. Точно сега не трябваше да показвам неосведомеността си пред Дони и останалите.

— Малък, а ти какво правеше в тази гора? — насмешливо попита Макс. — Или за родителите ти не е било достатъчно да те дадат за ученик на медиум и са решили просто да те изведат в гората и да те оставят сам, за да бъдеш изяден от местните живи същества.

Лора му хвърли такъв поглед, че той веднага млъкна.

— Не слушай този глупак, просто чувството му за хумор е тъпо — успокояващо се обърна към мен тя. — А ти си смел младеж, издържал си толкова дълго на такова опасно място. Дори малко ти завиждам.

— Преимуществото да си медиум — не без гордост отвърнах аз. — Защитните руни могат да прикриват от агресивни същества за известно време, но тук всъщност нямаше такива. До мен се отърка само една мъглива котка, но след това си отиде.

— Мъглива котка? — попита Лора. — Но те са пратеници…

— На смъртта. Да, знам — подсмихнах се аз. — Но това са само слухове. Няма потвърдени случаи.

— Ха — зарадва се Макс, явно по някаква причина не ме харесваше и сега смяташе за свой дълг да ме дразни по всеки повод. — Ако умреш през следващите няколко дни, обещавам в името на науката да предам информация за истинността на тези слухове.

— Няма да дочакаш — отвърнах мрачно.

Той определено започваше да ме ядосва.

— И все пак, какво правеше в гората, и то толкова късно през нощта? — повтори въпроса Лора. — Това е на почти сто и петдесет километра от града, как изобщо се озова тук?

— Това е много странна история. Ако трябва да го кажа накратко — аз си поех дълбоко дъх, — разпитвах един призрак в болницата, където с Дони преследвахме полтъргайста, но той беше нападнат от ниблери, така че трябваше да се махна. После ме нападна ходещ труп, но Хухлик се справи с него, като му откъсна главата. След това трябваше да се крия от други ходещи трупове и от прокажена хрътка сред хипнотизираните пациенти, с които се хранеше момичето от телевизора. Тя ме хвана с косата си и ме дръпна в телевизора, телепортирайки ме в тази гора.

Брюнетката ме погледна със смесица от изненада и възхищение.

— Сериозно?

— Измисля си — недоволно заяви Макс. — Просто иска да привлече внимание към себе си. Какви са тези ниблери? Чувам ги за първи път.

— Ако така или иначе не ми вярваш, тогава защо изобщо питаш, идиот? — попитах възмутено и веднага мислено изругах.

По дяволите. И все пак липсата ми на сдържаност в изказванията може да доведе до сериозни проблеми.

— Дони, сега ще счупя всички кости на този хлапак — изсъска Макс, присвивайки очи. — Никой не може да говори с мен така.

Може би ми се стори, но вътре в колата изведнъж стана много по-топло, сякаш климатикът изведнъж започна да работи в режим „финландска сауна“.

— Спокойно, Макс, никой никого няма да бие в моята кола — опита се да го успокои Дони.

— Тогава първо ще го изхвърля от колата — изобщо не се смути младежът.

Той всъщност изглеждаше доста мършав, но в този свят телосложението можеше да бъде измамно. Ако богаташчето е учило в Златната или Сребърната академия, то вероятно имаше някакви бойни умения, а може би дори и сериозни. Дони владееше стихията на вятъра и можеше да се движи много бързо. Между другото, Михайлови също на теория имаха предразположение към вятъра, което означаваше, че и аз имах. Само че засега никой не бързаше да ме учи как да го използвам.

Измерих със скептичен поглед мършавия младеж.

Не можех да преценя какво да очаквам от този високомерен изрод.

— Кого наричаш изрод!? — яростно възкликна младежът и се хвърли към мен.

По дяволите, пак ли на глас…

Както и подозирах, младежът се оказа изненадващо силен за толкова слабо телосложение. Но не успя да ми нанесе никакви щети, Лора се обърна и направи кратък замах с дланта. Макс беше отблъснат от мен и притиснат към отсрещната врата.

— Добре, стига — каза тя студено. — Макс, не смей да нападнеш детето. А ти, Рома, не трябва да си позволяваш подобни изказвания, дори и ако някой — тя стрелна с гневен поглед блондина — идиот постоянно те дразни. Кажи благодаря, че Макс е добродушен човек, някой по-сериозен можеше да те изпрати в болница за такива думи.

Бързо млъкнах. Съдейки по реакцията на младежа, май бях пропуснал някои особености на отношенията между местните аристократи. Това все пак не е нашият свят, тук границите на позволеното може да са съвсем други. Ако е така, значи имам сериозен проблем, защото просто физически не мога да мълча.

Внезапно Дони натисна спирачките, което накара всички да залитнем напред.

— Какво правиш?! — възмути се Лора.

— Вижте, там има куче — изненадано каза Дони. — Такова едно малко. Стои точно по средата на пътя.

Лъчите на фаровете наистина осветяваха малко кученце. За мой ужас веднага познах в него прокажената хрътка, изглежда малката твар през цялото време е вървяла по следите ми.

— Ой, колко е сладко — разплу се в усмивка Лора. — Не можем да я оставим тук, хайде да я вземем с нас.

— Стоп! — казах бързо. — Това не е куче, а прокажената хрътка, съществото, което ме преследва. Дони, сгази го!

Младежът ме погледна с недоумение.

— Сериозно? Това ли е „хрътката“?

— Кълна се! — уверих го аз. — Газ!

Дони послушно натисна газта и колата с рев се понесе към кучето. После се раздаде глух удар, но не отпред, което би било логично, а отстрани, точно в най-близката до мен врата. Колата се олюля, но издържа, дори стъклото не се спука.

— Бедното кученце — въздъхна Лора.

Дони погледна в страничното огледало.

— Напразно го оплакваш. То пострада по-малко от колата ми. Никога не бих помислил, че толкова малко същество може да огъне блиндирана врата. Бърза твар, избяга от удара и дори сама успя да ни атакува — младежът се подсмихна. — Да обърна и да опитам още веднъж?

— Глупости — намръщих се аз. — Едно ухапване от това същество може да те зарази с цял куп смъртоносни болести.

— Добре — безгрижно кимна Дони. — Тогава да се махаме от…

Прекъсна го стържене на покрива на колата. Миг по-късно точно в средата се появи дупка и изглеждаше така, сякаш металът и тапицерията се разтварят точно пред очите ни.

— Тази твар е на покрива! — възкликна Лора със смесица от ужас и възхищение.

Може и да грешах, но имах чувството, че момичето се наслаждава на случващото се.

За няколко секунди дупката се разшири до десет сантиметра и в нея се появи муцуната на куче с увиснал отстрани език. Слюнката на съществото капна върху седалката и моментално прояде дупка в нея.

— Аз ще се оправя — неочаквано уверено заяви Макс. — Малък, отдръпни се в ъгъла.

По принцип аз и така си бях в ъгъла, но за всеки случай се преместих още по-далече. Дявол знае какво щеше да направи този човек, но спокойствието и готовността му да се справи с опасността предизвикваха известно уважение. Той приближи юмрук към устата си, сякаш се кани да кашля, но вместо това го използва като вид рупор. Приближи юмрук плътно до дупката, образувала се в покрива, и духна в него с всички сили. Тънка, но мощна огнена струя излетя от устата му през юмрука-рупор и от покрива се раздаде болезнен писък. Веднага след това всички видяхме как малко горящо тяло пада от покрива на пътя зад колата ни.

— Е, това беше — самодоволно се ухили Макс. — Работата е свършена.

Огънят беше много силен, дори в лицето ми беше лъхнала жега, която едва не изгори миглите ми. Изненадващо, но ръката на младежа изобщо не беше пострадала. С такава устойчивост на топлина той спокойно можеше с голи ръце да вади печени картофи от огъня или да участва в шоу с ходене по въглени. Това, което направи, много напомняше на огнената техника от Наруто, май „катон“ беше. Веднага се досетих, че младежът е предразположен към управление на стихията на огъня.

— По дяволите, седалката, покрива, вратата — изпъшка Дони. — Татко ще ме убие!

— Не се притеснявай, аз ще му обясня всичко — успокои брат си Лора и се обърна към мен. — Слушай, Рома, ти каза, че тази хрътка те е нападнала в болницата.

— Ами да — потвърдих аз.

— Но сега сме на сто и петдесет километра от града. Как е стигнала до тук?

— Последвала ме е — свих рамене аз.

Дони рязко натисна спирачките.

— Значи, ако я оставим жива, тя ще се възстанови и отново ще продължи преследването? — попита той.

— Най-вероятно — неохотно потвърдих аз.

Опитвах се да не мисля за това и като цяло се надявах, че атаката на Макс е достатъчна, за да направи от прокажената хрътка добре изпечена пържола.

— Тогава нямаме избор — радостно се ухили Лора. — Братле, ти, както винаги, четеш мислите ми. Длъжни сме да се върнем и да я довършим!