Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (5)

4

На сутринта Юел се събуди плувнал в пот. Беше му лошо и го болеше гърлото. Самюел влезе в стаята му и го попита защо още не е станал.

— Болен съм — оплака се Юел. — Боли ме гърлото.

Самюел опипа челото му.

— Имаш малко температура — установи той. — Най-добре днес да си останеш вкъщи.

Юел се надяваше да чуе точно това. Днес наистина беше болен. Много често се случваше да се събужда с желанието да се разболее, защото никак не му се ходеше на училище. Но колкото и да се мъчеше да открие някоя болежка в тялото си, обикновено му нямаше нищо.

— Ще се справиш ли сам? — попита Самюел.

Юел се запита какво ли ще направи баща му, ако му отговори отрицателно. Дали ще си вземе свободен ден от работата? Не, невъзможно. Самюел печелеше малко пари и не можеше да си позволи да отсъства дори ден от гората.

— Ще се справя, разбира се — отвърна Юел. — Не съм чак толкова зле.

— Сложѝ си шал около врата — посъветва го баща му. — Ще ти увия краката в котешката кожа.

Юел се разсмя. Всъщност нямаха котешка кожа, а някаква малка арабска постелка, която Самюел бе купил преди много години от средиземноморско пристанище. Постелката приличаше на обикновена изтривалка за пред входна врата. Когато Юел беше малък обаче, Самюел му разказваше за магическите й способности. Ако си болен и си завиеш краката в нея, оздравяваш веднага. През първите години Юел вярваше на тези приказки, но вече бе пораснал. И все пак се зарадва на предложението на баща си. Самюел му донесе постелката и я сложи под краката му. И да нямаше магически способности, топлеше.

— Пий много вода — посъветва го Самюел. — Искаш ли да вдигна щорите?

— Да.

Самюел ги вдигна и отиде на работа.

Юел остана да лежи, заслушан в тишината. Нищо не е в състояние да предложи по-разнообразни звуци от тихата стая. Стените пукаха, а водопроводните тръби шумоляха.

Преглътна няколко пъти да провери как е гърлото му. Болеше го, но се търпеше.

Замисли се за случилото се през нощта. Даде обещания в присъствието на всички мъртъвци от градчето.

Да, наистина си изпусна ръкавицата пред гроба на Ларш Улсон и какво от това? Момчето е починало на четиринайсет години, но Ларш си е Ларш, а Юел — Юел. Нямат нищо общо. Юел вече се зарече да закали организма си и да доживее сто години. Един ден на неговия надгробен камък ще пише 2045. Даваше си сметка, че мнозина биха сметнали обещанието му за детинско. Все хора, които не го разбират.

„Вероятно наистина съм още дете — помисли си той. — Но не знам как да се държа, за да ме възприемат като възрастен.“

Отиде в кухнята и си наля чаша вода. Остави я до будилника. Първият час в училище започваше след минути.

Изведнъж се сети за хармониума! Съвсем забрави за него. Стомахът му се сви. Когато госпожа Недерщрьом натисне педалите и от хармониума не излезе звук, ще заподозре Юел. Нали именно той отсъства. „Проклятие — разтревожи се момчето. — Защо ми трябваше да се разболявам точно днес?“ Опита се да разсъди по-спокойно. Не остави никакви следи. Няма как да го уличат. Какво пречи мехът на хармониума да се е отпушил от само себе си?

Помъчи се да повярва колко безсмислени са опасенията му. Надяваше се в класа да има и други болни деца, които да отсъстват. Чувстваше се отпаднал. Явно наистина имаше температура. Зави се до брадичката и се сви.

После заспа.

Събуди се чак в десет. Преглътна. Гърлото още го болеше, но температурата му беше спаднала. Навярно постелката все пак му е помогнала. Не е изключено продуктите от екзотични магазини в далечни пристанища наистина да притежават тайнствена лечебна сила.

Юел се надигна в леглото и изпи водата от чашата. Не беше гладен, но и не му се спеше. Облегна се на възглавницата и започна да мисли. Или да сънува? Така и не долови разликата. Мислите и сънищата идваха от едно и също място, отвътре, от скрит лабиринт в главата му. Но да мислиш е по-трудно, отколкото да сънуваш. Изисква усилие. Сънищата пък са невъзможни, ако се напрягаш. В момента му се искаше сънят да надделее над мисълта, защото продължаваше да се притеснява, че госпожа Недерщрьом ще се досети кой е виновникът за отпушения мех. А вероятно в класната стая все пак са останали издайнически следи, които ще го разобличат? Ами ако капките вода, стекли се от ботушите му, са образували името Юел върху пода?

И така, искаше да сънува. Намисли си какво да сънува. Докато спи, не може да определя сънищата си, но когато е буден, винаги успява.

„Ще сънувам двумачтовия кораб «Три лилии» — реши той. — Братът на «Селестине». Капитан Гюстафсон лежи в каютата си, покосен от тежка тропическа треска, ала още не е предал богу дух. Продължава да командва управлението на кораба си…“

Повече от петдесет дни не са виждали земя. Платната увисват по мачтите. Водата на борда привършва. За ядене са останали само мухлясали сухари. Екипажът започва да се бунтува. Моряците настояват да се връщат. Пред себе си виждат единствено пропаст. Корабът ще потъне в бездънните дълбини на морето. Въпрос на дни е да свършат водата. Всяка нощ обаче капитан Гюстафсон получава видение на карта, според която съвсем скоро ще стигнат суша. Непознат континент. Ще слязат и ще се озоват на брега на Рая.

Пристигат. След 64 дни във водата стъпват на тропически остров. В дърветата пеят папагали. Моряците изнасят капитан Гюстафсон на сушата, защото е съвсем отпаднал. Срещу него се задава фигура. Отначало не я вижда добре, ала постепенно забелязва, че е гола жена. Изглежда му много позната. Къде ли я е виждал? Сеща се. Жената, пристъпваща по пясъка съвсем гола, е една от моделите в онези вестници, които Ото показваше скришом на съучениците си през междучасията на двора.

Юел се стресна и се събуди. За първи път му се случваше в съня му срещу него да се появи гола жена. Обикновено контролираше какви хора да идват в сънищата му. А тази жена се появи, без да го пита.

Нещо повече. Тя не просто приличаше на жените от вестниците на Ото, ами му напомняше и на новата продавачка в магазина на Енстрьом. Юел пожела да се върне в съня си. Отпусна глава върху възглавницата, но колкото и да се мъчеше да продължи съня си, той му се бе изплъзнал безвъзвратно. Не успя да го хване.

Даваше си сметка, че сънят е свързан с третото му тържествено обещание: да види на живо гола жена.

През последната година нещо се промени и сякаш разтърси целия му свят. Нещо вътре в него. Отвориха се тайни врати, за чието съществуване дотогава не бе подозирал.

Чувствата са като врати. Юел го знаеше. Водят към отдели стаи: стаята на тъгата, стаята на разочарованието или стаята на радостта. Животът прилича на коридор. Всяка врата по него крие нещо различно. Или влизаш, или я подминаваш. Ако изобщо те пуснат. Но има и врати, които предпочиташ да останат затворени. Често обаче те се отварят най-неочаквано пред теб. Така например въздействаха вестниците на Ото. Там имаше снимки на разголени жени, качени на стълби или седнали на балкони, за да позират на фотографа. Докато ги гледаше, с него се случваше нещо. Юел не можеше да прецени дали е хубаво, или лошо. Но със сигурност ставаше неспокоен. Пламваше отвътре.

През междучасията Ото обясняваше надълго и нашироко как стоят нещата. Говореше с дрезгав, приглушен глас. Достатъчно силно, за да го чуят момчетата около него, но не и момичетата. Ото разказваше за тайните на девойките. Юел винаги го слушаше внимателно, без да му вярва изцяло. Двамата с Ото бяха отколешни врагове. Ото вероятно просто дрънкаше врели-некипели, за да му обърнат внимание. От друга страна, Юел се колебаеше доколко приказките на Ото са измислица, защото самият той не беше запознат. Пък дори и да беше, пак нямаше откъде да знае дали Ото си измисля.

Юел се замисли за жената от съня му. Тя пристъпваше към него. Капитан Юел Гюстафсон се осмели да я погледне, но не и Юел Гюстафсон, който я сънуваше и имаше болно гърло: сведе очи. Не събра смелост да я погледне дори насън. Тя му се мерна като видение.

Сам си измисли тази дума: видение. Онова, което виждаш съвсем неясно. Жената представляваше точно това: видение.

По време на съня обаче го обзе усещането за нещо непознато, което го плаши.

Жената много приличаше на новата продавачка на Енстрьом. Онази, дето говори на стокхолмски и още не е станала лелка.

Изведнъж Юел получи прозрение. Докато седеше болен в леглото, му хрумна коя жена ще види гола през следващата година: продавачката. Без дрехи. Колкото и да е трудно начинанието, представляваше крачка в правилната посока. Вече се беше спрял на конкретна жена или пък сънят му я бе подсказал.

Огладня. Болката в гърлото му отслабна. Отиде в килера да донесе кървавицата, останала от предния ден. Студена не беше никак вкусна, но когато си гладен, не подбираш. Отряза си голямо парче и си сипа сладко. После се сви в прозоречната ниша, образувана от дебелината на стената. По улицата мина кола, последва я още една. С предпазливи стъпки, за да не се подхлъзнат, по тротоара крачеха дебели лелки. Сигурно отиваха в бакалницата на Енстрьом. Изобщо не видяха Юел, който ги наблюдаваше от прозореца с нескрито желание да паднат.

Юел се нахрани и се върна в стаята си. Питаше се дали Ларш Улсон, който лежи мъртъв на гробищата, е опитвал вкуса на кървавица. А навярно по време на дългите си пътешествия по море и капитан Юел Гюстафсон е бил принуден да преживява само със студена кървавица?

Юел прогони тези въпроси и се сви под завивките. Най-много му се искаше да продължи да сънува жената на брега. Но и другите две желания чакаха да ги обмисли. Имаше достатъчно време. До прибирането на Самюел оставаха няколко часа.

Юел щеше да живее до сто години, тоест поне до 2045-а. За целта се налагаше да се кали. Но къде да намери великани, с които да си премери силите?

Единствената възможност за проверка, доколко е закален, му предлагаше зимата. Снегът и студът. Зимата щеше да се превърне във великана, когото ще предизвика на бой и ще победи. Юел възнамеряваше да покаже, че е способен да надвие студа. Знаеше как да го постигне. Само да оздравее, и започва да спи на открито.

В бараката за дърва на двора имаше старо легло. Него щеше да използва. Изчаква Самюел да заспи, взема си чаршафите и ги постила навън. В началото смяташе да спи с връхни дрехи и ботуши, а после, като посвикне и се кали — само по пижама. При мисълта за това стомахът му се сви.

Да спи навън посред зима!

Но вече бе обещал. Мъртъвците го чуха. Ларш Улсон стана свидетел на тържествения му обет. Нямаше как да се отметне от дадената дума.

Сви се на топка под завивката. Преглътна. В гърлото му сякаш заседна парче дърво — от онези, дето ги дялкат в часовете по трудово обучение — и дращеше, но болката не се бе усилила.

Замисли се за третото си обещание: да реши най-сериозния си проблем, като убеди Самюел да забие брадвата в някой дънер, да извади старите си чанти и моряшки раници от гардероба и да заяви: време е да тръгваме към морето. Вълните ни чакат. Вълните ни чакат!

Тази мисъл го сгря. Ала вълните едва ли ще ги чакат цяла вечност.

Знаеше, че има само две възможности: или със своя постъпка да докара такъв срам на себе си и Самюел, че оставането им в градчето да стане немислимо и затова да избягат, или да измисли как да печели много пари. Тогава няма да се налага Самюел да сече дървета, за да се прехранват. Но как се печелят много пари? Юел беше едва тринайсетгодишен. Още пълен сополанко. А сополанковците не изкарват пари.

Въпреки това в главата му се въртяха няколко идеи.

Например да се превърне в Най-младия крал на шведския рок. Един вид Снежен Елвис. Или да продава каравани. Вече бе разбрал, че от това се забогатява.

Мислите му се разпиляха. Нещо го разсея. Погледна през прозореца и мигом скочи от леглото.

Отново валеше сняг. Върху земята се стелеха бели парцали.