Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (4)

3

Преди да отиде на гробището, Юел имаше друга, по-важна работа.

Досега не бе успял да изпълни миналогодишното си обещание. Оставаше му само един час да го направи.

С обещанията за годината шега не бива. Представяше си, че неизпълнените се превръщат в прокоби. В полунощ времето му свършва. Тогава пясъкът щеше да изтече точно като в пясъчния часовник, който Самюел бе купил преди доста години от магазин за подправки на някакво чуждоземско пристанище.

Цяла година Юел си измисля причини да отлага изпълнението на даденото обещание. Не си харесваше това качество. Имаше навика да дава прекалено щедри обещания и на себе си, и на останалите. Обеща, например, на продавача в магазина за велосипеди да му плати за поправката на спуканата гума още същия следобед, но не го направи. Забрави. Обеща на Самюел да купи някакъв инструмент от железарията. И това забрави. А на Самюел този инструмент му трябваше за работата в гората.

Още щом изрече обещанието миналата година, веднага съжали. Прибърза. Но няма как да си вземеш думите обратно — нали е обещание. А и разполагаше с цяла година. Но сега му оставаше само един час. Юел прекоси притихналото градче с ускорена крачка.

Не се виждаха автомобили. Не се чуваше звук. Нощем всичко се променяше. Сенки и улични лампи. Бял сняг.

А Юел бързаше ли, бързаше по улиците като неспокоен дух. Стигна до Големия хотел. Там сви вляво, после вдясно. Часовникът на камбанарията светеше и показваше единайсет и четвърт. Пресече просторния двор на банката и се промъкна през счупената ограда зад магазина за бои. Оставаше само да мине по улицата към пожарната — червена дървена сграда с висока кула, където висяха маркучи. Всъщност Юел вървеше по същия път, който изминаваше всеки ден. Все едно отиваше на училище.

При влизането в двора му се стори, че чува звънец. Около него сякаш жужаха гласове — както през всяко междучасие. Измежду всички различи и собствения си глас. Предпочиташе изобщо да не го чува. Веднъж, докато продаваше вестници, вестникарят Валтин го записа на магнетофонна лента. Валтин с удоволствие записваше гласовете на хората, ако го хванат в добро настроение, и им пускаше да чуят записа. Юел извади късмет. Но изобщо не си хареса гласа. Говореше твърде носово и пискливо.

Той, разбира се, само си въобразяваше, че в училищния двор има хора. Всъщност беше съвсем сам. И времето го притискаше да бърза.

За беда се боеше от онова, което се канеше да направи. Ако го хванат да влиза в училище посред нощ, предпочиташе да потъне вдън земя, защото всички щяха да запомнят срама му. За реакцията на Самюел пък изобщо не искаше да мисли.

Защо даде това идиотско обещание? Що за глупост!

Постъпи като невръстно хлапе. Тази година не би му хрумнало да си обещава подобни неща.

Но станалото — станало. По изпълнените обещания за годината може да се прецени дали човек си държи на думата.

Застана плътно до стената на училището и се ослуша. В далечината бръмчеше автомобил, но не идваше насам. След малко всичко отново утихна. През деня Юел се погрижи за всичко. След края на последния час се забави в класната стая и внимателно вдигна райберите на един прозорец. Уплътни процепа със сгъната хартия, та вятърът да не го разтвори. Оставаше само персоналът да не се усети. Иначе Юел щеше да загази здраво.

Притича през двора до малка пристройка с вид на барака: там се намираше класната му стая. Свали си ръкавиците и опипа прозореца. Бутна го и той поддаде. Хартията си стоеше на мястото. Никой не бе забелязал вдигнатите райбери.

Изведнъж Юел се сепна и се обърна. Стори му се, че нещо прошумоля зад гърба му. Не видя нищо. Беше съвсем тихо.

Отвори прозореца и се надигна на ръце. Впрегна всички сили, за да се качи до прозореца и да се мушне вътре.

Усещането да се намира в класната стая посред нощ му се стори много особено. Светлината от уличните лампи озаряваше празните чинове и им придаваше призрачен вид. Из въздуха още се носеше миризма на мокри дрехи. Юел седна на мястото си и вдигна ръка. После отиде до катедрата. Спъна се в забравена чанта. Ударът раздра тишината. Юел замръзна и притаи дъх, но тук нямаше кой да го чуе. Всички спяха по домовете си. Будуваше единствено неспокойният дух на Юел Гюстафсон. Седна зад катедрата — мястото на госпожа Недерщрьом. Плъзна поглед над чиновете и спря върху чина си.

— Както винаги, Юел Гюстафсон не е чул какво му казах — изимитира я той.

Стана и се върна на чина. Седна. Отново стана.

— Госпожо Недерщрьом, дано залепнете върху покрива на някой клозет и никога да не слезете оттам — изрече той.

Изведнъж съжали за непредпазливостта си. Дали има опасност някой да го чуе? Ами ако в стаята е пуснат таен магнетофон?

Времето течеше. До дванайсет оставаха по-малко от петнайсет минути. Юел се приближи до хармониума отляво на катедрата. Приклекна до педалите и заопипва с ръка да намери меха. Отпуши го и натисна педалите. Не постъпваше никакъв въздух.

На следващия ден, когато госпожа Недерщрьом започне да свири сутрешния псалм, няма да се чуе звук и тя дълго ще си блъска главата какво се е повредило. Учениците също ще се чудят. Само Юел ще знае причината.

Излезе през прозореца, напъха хартията на мястото й и го затвори. Чу се слабо проскърцване.

Камбаните удариха три пъти. Дванайсет без четвърт. Петнайсет минути до полунощ. Размина му се на косъм, но успя.

Изпълни и последното обещание за миналата година. Вече можеше спокойно да мисли за новите обещания.

Беше оставил раницата до външната стена. Метна я на гърба си, заглади снега пред прозореца, за да не личат следите му, и се отдалечи с бързи крачки. Стана дванайсет без пет. Съвсем скоро щеше да настъпи новата година. Циферблатът на камбанарията светеше. Юел застана до черната желязна порта към гробището. Потръпна. Стомахът го присви.

Досега не бе ходил на гробището по тъмно, макар често да скиташе из улиците с велосипеда си дори през нощта.

Ето сега това щеше да се случи. Миналата година си даде дума да направи следващите си обещания на гробището. Беше твърдо решен да влезе през портата и да докаже, че не умира от страх.

Побиха го студени тръпки. Не разбираше защо му е трябвало да се зарича за подобно нещо. Но вече нямаше път назад. Предстоеше му да тръгне между гробовете, осветявани от луната. Беше чувал, че чесънът прогонва вампирите. Но не знаеше да е измислен лек срещу опасности по време на нощна разходка из гробища. За всеки случай мушна една глава лук в раницата си. Дори да не помогне, едва ли ще навреди.

Освен лука напъха и два картофа: един суров и един сварен. Самюел често повтаряше, че без картофи хората не можели да оцелеят. Следователно картофите съдържат магическа сила.

Юел погледна циферблата. До полунощ оставаха четири минути. Не можеше да чака повече. Отвори портата. Скърцането писна в ушите му. Дано само мъртъвците не се събудят, разтревожи се той. После се успокои: мъртвите не се събуждат. Те са си мъртви и толкова. Всичко останало са само измишльотини.

Тръгна между гробовете. Една крачка, после втора. Отляво се издигаше висок надгробен камък на възрастен свещеник, починал през 1783-та. Беше толкова отдавна, че Юел не можеше да си представи колко време е минало от смъртта му. Самюел вероятно е прав. Тук, където реката образува ъгъл и продължава дългия си път към морето, винаги ще живеят хора. А на гробището ще погребват нови и нови мъртъвци. На Юел му се искаше да си остане до портата, но се насили да продължи нататък. Отвсякъде го обграждаха гробове. Едната стена на църквата се извисяваше пред него като огромен заспал звяр.

Камбаните отброиха дванайсет часа. Юел се сепна. Звънът отекна силно в притихналата нощ. След последния удар настъпваше дългоочакваният момент. Той стисна клепачи и започна да изрежда обещанията си наум:

Първо, обещавам най-тържествено и с ръка на сърцето да доживея сто години. За целта трябва да закаля организма си. Започвам от новата година. Ще се науча да понасям и студ, и жега.

Второ, през идната година обещавам да разреша най-големия проблем на Самюел, който се превърна и в мой проблем: така и не се изместихме оттук. Той не взе решение пак да стане моряк. Преди края на тази година ще видя морето.

Остана още едно, последно обещание. Най-трудното, защото се опасяваше, че въпреки всичко някой подслушва мислите му или отгатва какво се върти в главата му.

Обещавам си през следващата година да видя гола жена.

Мисълта мина бързо през ума му. Ето, даде и третото си обещание. Край. Вече можеше да си тръгва от гробището. Мъртъвците, които иначе не чуват нищо, разбраха какво си обещава и той вече не можеше да наруши дадената дума. Обещанията, дадени на гробище, имат силата на клетва с ръка върху Библията. Така пише в книгите, така го казват и по филмите.

Обърна се. Ето я портата. Уличните лампи осветяваха всичко наоколо. Изобщо не му се наложи да използва лука и картофите. Можеше спокойно да се прибере и да се наспи.

Забеляза, че си е изпуснал едната ръкавица. Сигурно е някъде наблизо, съобрази той. Свали ги от ръцете си точно тук, преди да изрече обещанията си. В раницата носеше кутия кибрит. Извади я. Драсна една клечка и огледа земята. Нищо. Клечката изгоря. Драсна втора. Ето я ръкавицата! Наведе се да я вземе и случайно погледна към съседния гроб. Преди пламъкът на клечката да угасне, разбра кое му се стори толкова странно. Затова запали нова и прочете още веднъж: Ларш Улсон. Роден 1922, починал 1936.

Под камъка почиваше момче, живяло едва четиринайсет години.

Клечката угасна. Изведнъж Юел се разтрепери. Грабна раницата и се втурна панически към портата. Бутна я, но тя заяде. Сърцето му заблъска в гърдите. Стори му се, че някой диша зад гърба му. Дръпна дръжката още веднъж. Портата се отвори. Юел хукна, без да се оглежда. Спря се чак под лампата пред книжарницата. Обърна се. Нямаше никого.

Продължи към къщи.

Чувстваше се доволен, задето даде обещанията си за новата година, но гробът на момчето го изплаши. Всичко това се случи заради проклетата ръкавица. Изгубените вещи винаги създават проблеми. Защо още не са изобретили ръкавици, които никога не се губят?

Промъкна се през входната врата и предпазливо тръгна по стълбите. В кухнята спря да се ослуша. Самюел спеше.

След няколко минути Юел вече се бе мушнал под завивките. Топлината плъзна по тялото му. Часовникът до леглото му показваше дванайсет и половина.

Въпреки премеждията всичко приключи благополучно. Ще забрави гроба на Ларш Улсон. А и има и друг чифт ръкавици. Ако ги закърпи, ще може да ги носи. Успя да изрече обещанията.

Започна нова година.

Очакваше го много работа. Ако искаше да свърши всичко, трябваше да започне още от следващия ден.