Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (20)

19

Соня Матсон отвори, но не в прозрачна туника, а с навита на ролки коса. Като Сара. Юел направи неволна гримаса. Само допреди секунди беше убеден, че ще я види гола.

— За първи път ли виждаш ролки? — попита тя.

Юел се изчерви, защото се почувства спипан на местопрестъплението.

— Не. Просто вас не съм ви виждал с ролки.

— А как очакваше да ме видиш? — изгледа го удивена тя.

Юел се паникьоса не на шега. Тя му чете мислите. Той зачака продължението. Дали ще му удари шамар? Или ще го изхвърли? Ами ако разкаже случката на редактора на местния вестник и всички го прочетат идната седмица?

Юел Гюстафсон си позволява непристойни мисли.

Маниакът на тема прозрачни дрехи Юел Гюстафсон още се разхожда на свобода.

— Колко още възнамеряваш да стоиш навън? — попита го тя. — Става течение.

Юел надникна в антрето.

— Съблечи си якето и влизай. Не забравяй да си събуеш обувките.

Този път той не скри нито ръкавица, нито шал. Влезе след нея в дневната. Сара седна и си качи краката на дивана. Беше облечена в розов халат, изпод който се подаваше голата й кожа. Юел не смееше да задържи поглед върху нея. Тя кимна към краката му:

— Чорапите ти вече нямат дупки.

— Мама ги закърпи.

Домакинята си запали цигара, започна да издухва кръгчета дим и подхвърли многозначително:

— В това градче се носят много слухове.

— Нищо не остава задълго в тайна — съгласи се Юел.

— Хората обсъждат какво ли не. А когато прекарваш цял ден зад тезгяха, до теб стигат най-различни странни факти. Знаеш ли какво дочух днес, след като си тръгна от бакалницата?

— Не — поклати глава Юел.

— Онази лелка била казала истината. Нямаш брат на име Алан. Всъщност изобщо нямаш брат.

Не изглеждаше ядосана, дори напротив. Усмихваше се приветливо. Юел осъзна, че му остава единствено да й признае истината.

— Исках аз да ви покажа каталога с коледните списания — смотолеви смутено момчето. — Затова се представих за брат на Алан.

Юел й разказа как дал три крони на Ото, за да „откупи“ правото да й предложи коледни списания. Тя избухна в смях. По лицето й не се виждаше и следа от раздразнение.

— В момента всички говорят за Юел Гюстафсон.

— Всичко е лъжа — увери я той.

— Е, сигурно все някаква част от слуховете отговаря на истината. Съгласна съм обаче, че лелките имат склонност да дрънкат за неща, които не разбират.

— Това градче гъмжи от клюкарки — въздъхна Юел. — Не можеш дори да се изпикаеш в снега, без да се разчуе.

Тя пак се засмя.

— Сега всички говорят за теб — повтори. — Хвалят те. Проявил си нечувана смелост, като си спасил живота на стареца.

— Казва се Симон Вихрушката.

— Вихрушката?

— Да. Вихрушката.

— Ето така бих искала да се казвам. Соня Вихрушката, а не Соня Матсон.

— Неговата фамилия звучи по-добре от Гюстафсон.

— Мълвата разнася доста неща. Днес някой спомена, че нямаш майка.

„Ще си вървя — помисли си Юел. — Тя знае всичко. След малко ще спомене и прозрачната туника. Може да чете мисли, а не само да слуша какво дрънкат клюкарките.“

— Не е моя работа — продължи тя, — но искам да те питам кой ти закърпи чорапите?

— Сам ги закърпих — отвърна Юел. — В нашето семейство аз отговарям за покупките и за готвенето. Сам съм си майка. Така поне никой не ми дудне на главата. Когато ми се прииска някой да ми дудне, сам започвам да си чета конско.

— Питам те от любопитство — призна тя със сериозен вид. — Един от най-големите ми недостатъци е, че съм прекалено любопитна.

— Аз също. Защо да е недостатък?

Тя изгаси цигарата. Юел не можеше да откъсне очи от алените й устни. Стана му горещо. Да бе го научила да се целува! Ще бъде много по-хубаво, отколкото да целува Хрътката.

— Сварих чай — рече тя. — Искаш ли?

— Да.

Не обичаше чай, а и от него винаги му се допикаваше, но как да откаже на Соня Матсон?

Тя донесе две чаши и чайник. Юел отпи. Никак не му хареса, но продължи да пие.

— Разкажи ми какво се случи — подкани го тя. — По време на снежната буря.

Юел й разправи как беше намерил Симон и как го бе довлякъл до къщата му. Понеже му се струваше много умна, не посмя да преувеличи, колкото и да му се искаше.

— Щом си успял, значи си много силен и упорит — похвали го тя, остави чашата върху масата и запали нова цигара. — Пушиш ли?

Юел се изкуши да отговори утвърдително, но за щастие се възпря. Запали ли цигара, ще избухне в неудържима кашлица. Затова поклати отрицателно глава.

— Сега е твой ред да ме питаш нещо. Имаш право само на два въпроса.

Юел се замисли. Два въпроса са твърде малко и трябва внимателно да прецени какво иска да узнае. Кое всъщност го интересуваше най-много?

— Защо дойде тук? — попита.

Това му беше най-любопитно. Защо му е на човек, който живее в Стокхолм, доброволно да се премести в това забутано градче?

— Имах нужда да се махна оттам за известно време — отвърна тя. — Прекалено много неща ми се събраха.

Юел забеляза как лицето й се смръщи. „Дали не й зададох твърде личен въпрос?“ — притесни се той.

— Досаждаха ми прекалено много мъже, а някои от тях направо не ме оставяха на мира — продължи тя. — Затова дойдох тук. Още не знам колко време ще остана. Ще видим. Зависи как се чувствам и какво ще се случи; дали ще ми понесе зимата.

Юел се мъчеше да проумее смисъла на думите й. Прекалено много мъже? Какво има предвид? Не я оставяли на мира, нали така се изрази?

Юел веднага намисли втория си въпрос. Дори не се поколеба дали да го зададе: изгаряше от любопитство, а и го глождеше ревност.

— Кой беше мъжът в киното онази вечер?

Тя тъкмо се канеше да поднесе чашата до устните си, но спря.

— Откъде знаеш, че съм била на кино?

— И аз бях там, но филмът не ми хареса.

— На прожекцията не пускаха деца — възрази тя. — А ти нямаш петнайсет.

— Влязох през тайна врата.

Тя остави чашата върху чинийката.

— Лъжеш.

За първи път изглеждаше ядосана.

— Не лъжа — оправда се Юел.

— Тогава ми кажи как свърши филмът — остро отвърна тя.

— Не знам.

— Виждаш ли, че ме лъжеш!

— Наложи се да си тръгна преди края. Иначе Енгман щеше да ме намери, защото пали осветлението, преди да изтекат надписите.

— Кой е Енгман?

— Уредникът в киното.

— Не ти вярвам. Не си бил там.

— Мога да ти разкажа какво стана пет минути преди края.

Думите започнаха да се леят от устата му. Не млъкна, докато не се увери, че тя му вярва. Разказа й целия филм отзад напред. Издаде как се промъква в залата. Премълча само, че е бил с Хрътката.

Соня Матсон се разсмя. Вече му вярваше.

— Значи сме били в киното по едно и също време — заключи тя. — И ти искаш да разбереш кой е бил мъжът до мен, така ли?

— Да. Държеше те за ръка.

За своя изненада Юел долови гняв в гласа си. Соня също го усети.

— Предпочитам да го запазя в тайна — отвърна тя. — Държахме се за ръка. Нищо повече.

— Показа ли се в прозрачна туника пред него?

На Юел му идеше да си отхапе езика, но казаното — казано. Не можеше да си върне думите назад. Не бяха закрепени за гърлото му с конци, та да ги издърпа обратно.

Тя го изгледа учудено.

— Какво имаш предвид?

— Нищо — смотолеви Юел.

— Дал си на Ото три крони, за да го заместиш и да ми покажеш коледния каталог — бавно рече тя. — Забрави си нарочно ръкавицата в дома ми. Гласът ти трепери от гняв, докато ми разказваш, че си ме видял с мъж в киното. Дори си измисляш несъществуващ брат. Защо правиш всичко това?

Юел пламна и заби поглед в пода.

— Не хапя, не удрям, не бода и не дращя — увери го тя. — Освен ако не искам. А в момента нямам никакво желание да те наранявам. Отговори ми — меко помоли тя.

Юел не смееше да я погледне.

— Няма да кажа на никого. Ще си остане между нас. Заклевам се.

Юел я погледна изпод вежди.

— Заклевам се — повтори тя. — Честен кръст.

Колкото и да се страхуваше, Юел й каза истината. Имаше чувството, че ще се строполи мъртъв на пода.

— Надявах се да ми отвориш в прозрачна туника. Това е — прошепна бързо той, но тя го чу.

— И защо? Защо точно аз?

— Не знам. Не казвай на никого.

Тя се облегна на стола. Юел не смееше да я погледне. Не се съмняваше, че ще го изгони. Само дано не го изхвърли през прозореца, а му позволи да си излезе през вратата.

— Баща ми Самюел ще иска да се прибера жив и здрав — боязливо рече той. — Ще си тръгвам.

И се надигна от стола.

— Има време да изпием по още чаша чай — спря го тя. — Ще стопля вода.

Взе чайника и отиде в кухнята. Юел направо плуваше в пот. Дали да не избяга още сега? От кухнята тя няма как да види антрето. Отказа се и остана. От кухнята се чуваше дрънчене. После всичко утихна. Юел чакаше. Тя се появи на вратата. Гола, наметната само с някаква тънка материя — завеса или воал. Юел прикова поглед в нея.

После тя изчезна.

След няколко минути се върна. Пак си бе облякла розовия халат. Донесе още чай.

— Видях те — рече Юел.

— Какво си видял?

— Туниката.

— Да не твърдиш, че съм била по туника? — намръщи се тя.

— Да, на вратата.

— Сънувал си.

Юел се досети, че Соня иска това да си остане в тайна, а най-добрият начин да запазиш нещо в тайна е, като го обявиш за сън.

— Да, сигурно съм сънувал — съгласи се той.

— Този сън никога няма да се повтори. Имай го предвид — отбеляза тя с усмивка, но и много категорично.

— Няма да се повтори — кимна Юел. — Такива неща се присънват само веднъж.

Мълчаливо си допиха чая.

— Време е да се прибираш — подкани го тя. — Става късно, трябва да си лягам.

Юел отиде да си облече якето в антрето. Застанала на вратата, тя го наблюдаваше.

— Благодаря ти за съня — усмихна се той на раздяла.

— Няма за какво. Беше толкова кратък, че няма за какво да ми благодариш.

На улицата Юел се обърна. Тя стоеше на прозореца. Той й махна, тя му отвърна. Докато се прибираше в студената звездна нощ, Юел се чувстваше като в църква. Улицата му приличаше на пътека между редици невидими църковни скамейки. Видя я гола. За кратка секунда. Или за две. Достатъчно, за да разбере, че на живо жените не изглеждат като онези в списанията на Ото. Приличаха на тях, разбира се, но беше съвсем различно.

На няколко пъти се принуди да спре, да си поеме дълбоко въздух и бавно да издиша.

По едно време хукна в прилив на сила. Ако Хрътката се намираше наоколо, би могъл — за пръв и единствен път — да я настигне.

Искаше му се да разкаже за случилото се на някого, но бе обещал да си мълчи.

Спря. Сети се за човек, който никога не би се разприказвал. Обърна се и хукна в противоположната посока. Този път страхът не се обади. Гробището не изглеждаше толкова застрашително. Застана пред гроба на Ларш Улсон. Там бе изрекъл тържествените си обещания за годината. Можеше да докладва, че едно от тях вече е изпълнено.

— Видях гола жена — похвали се той. — Името й е Соня Матсон.

Надгробният камък остана безсловесен.

— Искам Симон да оздравее — прошепна Юел. — Не искам да умира.

Не получи отговор. Всъщност изобщо не бе очаквал.

Завтече се към къщи. Самюел сигурно си е пуснал радиото и го чака.

Щом влезе в кухнята обаче, го връхлетя черната лавина.

Самюел го нямаше. Беше изчезнал. Юел се отпусна безсилно върху един стол и зарида. Воплите му звучаха като воя на сирена, която предупреждава корабите за мъгла.

Не издържаше повече. Нека се налива, докато се разболее!

Нима Самюел наистина иска да пие на провала? Не, разбира се. Юел беше убеден. Самюел непрекъснато правеше неща, които не отговаряха на желанията му. Върху масата стоеше наполовина изпита чаша кафе. Юел потопи пръст в нея. Течността беше още топла. Юел скочи от стола. Значи Самюел не е стигнал далеч.

Дано го намери, преди да е пипнал чашата с алкохол.

Грабна шапката си и хукна навън.