Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (19)

18

Юел се опита да се ядоса, но не успя. Двамата поеха надолу по склона. Хрътката мълчеше. За разлика от друг път не започна да подтичва около него. Понеже не изпитваше гняв, Юел реши да й засвидетелства пълно равнодушие. Все едно изобщо не я забелязва. Но и това не му се удаде. Определено не го биваше за актьор.

Накрая се предаде и започна да се държи както му подсказва сърцето. Зад червената дървена сграда, където разпределяха товарите от и за влаковете, имаше няколко дълбоки преспи. Минувачите не биха заподозрели Юел в тормоз, защото двете деца сякаш играеха на гоненица. Пред най-високата пряспа Юел подложи крак на Хрътката и тя падна по гръб в снега. После се хвърли върху нея и натри лицето й със сняг. Тя се съпротивляваше с всички сили, но Юел беше по-силен. Погрижи се да натъпче сняг и под дрехите й. Хрътката се дърпаше и удряше напосоки. Юел не изпитваше гняв. Просто искаше тя да си получи заслуженото.

— Престани — изхленчи тя.

— Издай напред устни — нареди той.

Хвана главата й и я овъргаля в сняг. Остави я чак когато тя се разплака.

— Е, върнах си го — заключи той и се изправи.

Якето й изглеждаше ужасно. Тя се отдалечи, като продължаваше да хлипа. За първи път вървеше бавно, а не бягаше. При други обстоятелства би хукнала.

Юел пое към къщи. Изведнъж се обърна и се втурна след Хрътката. Сега бягаше той, а не тя.

Настигна я до старата, накривена на една страна сграда, където железарят Тюлин държеше инструментите си. Хрътката продължаваше да плаче, но се бе поуспокоила. Тръгна до нея. Известно време никой не обели дума.

Накрая тишината започна да му се струва непоносима и той подхвана:

— Така ти се пада. Но обещавам да не правя повече така.

— И аз — смотолеви тя. — Идеята за онзи път не беше моя.

Юел се спря. Що за приказки?

— Нали за срещата ни знаехме само аз и ти?

— Не съвсем — смънка тя. — Но аз не исках да те излагам така.

— А кой предложи?

— Другите.

— А защо не ме предупреди?

— Сега съжалявам, че не го направих.

Юел заби поглед в земята. Дали да й повярва? Имаше само един начин да провери доколко е искрена.

— Ако е така, научи ме как да се целувам и ще ти повярвам.

— На улицата?!

— Ще минем зад склада. Там не живее никой. Вътре има само триони и брадви.

— Нека да го направим друг път.

— Значи ме лъжеш.

— За бога, разстроена съм! — възмути се тя. — Не мога да те целуна в това състояние. Не разбираш ли?

Юел се поколеба.

— Тогава ще изчакам да се успокоиш.

— Трябва да се прибирам, иначе родителите ми ще се ядосат.

— Кога ще го направим? Определи ден и час, щом искаш да ти повярвам.

— Скоро. Обещавам.

И хукна. Юел изпита облекчение, че се сдобриха. Все още не бе спечелила напълно доверието му, но се почувства по-добре, особено след като Хрътката си получи заслуженото. Върна се на гарата. Провери зад пейките дали няма изпуснати монети. До стената спеше старец. Началникът на гарата Книф се караше на служителя на билетното гише. Юел застана пред разписанието на влаковете. Някой бе зачеркнал с молив името на града и бе написал: Тук не спират влакове, а само идиоти. Юел се изсмя в шепа. Питаше се дали Книф е забелязал надписа. Как ли е реагирал? Сигурно е излязъл от кожата си.

Старецът хъркаше. На Юел му приличаше на столетник. Значи е роден през 1858-а, приблизително по времето, когато Уайът Ърп и Док Холидей са пресрещнали Айк Клентън, за да си разчистят сметките с него и хората му.

Юел седна на една пейка и започна да размахва крака. Лошото е, че родителите не те питат кога искаш да се появиш на този свят. Тази мисъл, разбира се, беше съвсем детинска, но на Юел му се стори и забавна. Ако имаше право на избор, би живял като един от приближените на Флечър, евентуален негов наследник. Тогава не би му се наложило да скучае на железопътна гара в компанията на заспал старец.

Би живял в напълно различен свят, където шумят палми, а жените ходят облечени в прозрачни туники.

Ето че се завърна в реалността! Стана раздразнен от пейката. Започна да тропа с крака, за да провери дали ще събуди стареца. Той обаче продължаваше да хърка. Юел погледна часовника. Енстрьом сигурно вече е затворил магазина, а няма как да се появи пред вратата на Соня. Изчерпи възможностите: коледни списания, забравена ръкавица… Пък и нищо чудно да завари непознатия в жилището й, онзи, дето я държеше за ръка. Твърде рисковано е да я посети. Ами ако мъжът го изгони? Или дори го изхвърли през прозореца, полудял от ревност? Няма как да предвидиш какво те очаква в подобна ситуация.

Седна отново на пейката и пак започна да си люлее краката. Все по-енергично и по-енергично. От ботушите му капеше мръсна вода и върху пода се образуваха петна — същински острови върху географска карта. Реши да ги именува: Змийския остров, архипелага Док Холидей, остров Вихрушка. През цялото време Соня Матсон не му излизаше от ума. Питаше се дали някога ще я зърне в прозрачна туника. Погледна заспалия старец и реши да се допита до съдбата. Ако го събуди, преди в чакалнята да са влезли други пътници, ще види Соня полугола. Правилата на играта изискваха да не разтърсва стареца и да не вика. Всичко останало беше позволено.

Не го ли събуди, значи съдбата му дава знак да не се надява.

Юел започна да рита краката на пейката, без да изпуска касата от очи. Очакваше всеки момент стъклената преграда пред гишето да се вдигне. Книф имаше остър слух и чуваше влаковете от километри. Старецът продължаваше да спи. Юел зарита още по-ожесточено. Никакъв резултат. Юел се разгневи. Умрял ли е, та не чува? Стана и започна да друса облегалката на пейката. Старецът изсумтя и си избърса носа, но не се събуди. Пейката се люлееше. „Ей сега някой ще влезе в чакалнята“ — опасяваше се Юел. Мисълта му заработи трескаво. Какво да направи? Сети се за единствения изход. Втурна се към затвореното гише и почука силно. Стъклената преграда се вдигна веднага. Книф прикова поглед в Юел.

— Какво си се разблъскал? — избоботи той. — Билет ли ще си купуваш?

— Исках само да проверя дали не спите — отвърна с усмивка Юел.

— Вън! — ревна Книф, почервенял от гняв. — Махай се веднага!

Викът му прокънтя в чакалнята. Старецът се събуди. Юел избяга, преди началникът на гарата да го е погнал. Важното беше, че постигна целта си. Гласът на Книф би събудил и мъртвец.

Забърза към къщи с всички сили. Самюел сигурно вече е приготвил вечерята и се чуди какво става с Юел.

Момчето си представяше колко ще се изненада Самюел, ако му разкаже какво му е отредила съдбата. През една от идните вечери аз, Юел Гюстафсон, ще посетя продавачката Соня Матсон, известна и под името Саломе, и ще я видя гола под прозрачна туника.

Самюел сигурно ще припадне върху балатума от изненада. С известно злорадство Юел се питаше дали баща му е виждал Сара в такава ефирна дреха. Би било странна гледка.

Ала вкъщи Юел не се престраши да сподели какъв знак му е дала съдбата. Самюел още не беше готов с вечерята. Доста бавно действаше в кухнята. Биваше го за моряк и дървосекач, ала манджите му не струваха.

На следващия ден Хрътката и Юел си размениха купчина бележки. Накрая джобът на Юел се препълни. Радваше се, че възстановиха приятелството си. Съучениците му, дето му погодиха номера в дома на Хрътката, не го гледаха подигравателно. Дори Ото се държеше дружелюбно. Малцина биха издържали да влачат Симон Вихрушката няколко километра в снежна виелица.

През междучасието Ото дори предложи на Юел да му покаже един от забранените си вестници.

— Нов е — подчерта той. — Никой друг не е виждал снимките.

— Ще пропусна — отказа Юел. — На живо е по-интересно.

Ото не успя да прикрие изненадата си, но Юел го погледна спокойно и той не посмя да го обвини, че си измисля. Денят мина добре. Един от най-хубавите дни от дълго време насам.

След училище отиде до дома на Симон. Хрътката поиска да го придружи. Юел й позволи да нахрани кокошките, а той се погрижи за кучетата. После се отбиха и в болницата. Нямало промяна. Стария зидар още се намирал в критично състояние.

Юел се натъжи. Хрътката се опита да го утеши:

— Поне не е по-зле, а това е важна новина.

Юел се поуспокои. Олекна му, защото не се тревожеше сам за всичко. Хрътката му правеше компания. Юел се чувстваше добре с нея. Нищо че е момиче.

Разделиха се пред дома й. Тя не му предложи да се целунат, а и Юел не повдигна въпроса. Докато я изпращаше с поглед, се сети да си запише час за урок при Крингстрьом. Огледа се, но не видя черния автомобил. Крингстрьом още не се бе прибрал, затова Юел се отправи към магазина на Енстрьом. Трябваше да напазарува — вкъщи бяха свършили почти всички продукти. Отвори вратата и звънчето извести влизането му. Зад тезгяха стоеше Соня. Юел си свали шапката и си пооправи косата. Не се сети да го направи по-рано. Пред него се извиваше опашка от десетина лелки и Соня не го забеляза. Той я наблюдаваше скришом. За пореден път я видя в прозрачна туника, но лелките в магазина му пречеха да се съсредоточи върху видението си. Опита се да си представи, че ги няма, че е сам със Соня в бакалницата. Но нещо пак го смути: някак си не вървеше Саломе да стои по ефирна дреха зад тезгяха и да отмерва брашно на клиентите.

Соня го забеляза. Той се сепна, все едно е прочела мислите му.

— Какво ще обичаш? — усмихна се тя.

Лелките веднага започнаха да роптаят. Юел не се поколеба да се възползва от предложението й. Полагаше му се поне веднъж да пререди дебеланите, защото те неведнъж го бяха изблъсквали на опашката.

— Как е Алан, брат ти? — поинтересува се Соня.

На Юел му се прииска да потъне вдън земя. Една от лелките, естествено, не се стърпя:

— Той няма брат.

Неочаквано, кой знае как, Юел събра смелост, обърна се и погледна жената в очите:

— Направо не е за вярване как някои хора умират да се месят в чуждите разговори. — И се обърна към Соня: — Алан е добре. Коляното му мина. Рамото му се оправи. Дайте ми масло и яйца.

Лелката не каза нищо повече. Соня му опакова продуктите.

— Разбрах, че си спасил човек от сигурна смърт — рече високо тя, та да чуят всички.

На Юел това му хареса.

— Беше много тежък — обясни той, — но стига да не се предаваш лесно, няма невъзможни неща.

Тя вписа дължимата сума в тетрадка. Веднъж в месеца Самюел отиваше да плати сметките. Юел се подписа с инициалите си.

— Заповядай вкъщи да ми разкажеш подробности.

Юел не повярва на ушите си. Лелките — също. Новата продавачка от Стокхолм кани Юел в дома си?

— Кога е удобно? — попита Юел.

— Довечера.

Юел взе торбите с покупките и си тръгна. Всички се отдръпнаха да му направят път. На улицата остави торбите на земята. Нима е истина?

Забърза към къщи. Ако ще й ходи на гости, трябва да се приготви. Сети се за стареца в чакалнята на гарата. Какъв късмет, че успя да го събуди!

Вкъщи веднага се зае да приготвя вечеря. Очакваше Самюел да се прибере всеки момент. През цялото време от ума му не излизаше какво го очаква. Заради обърканите си мисли забрави да включи котлона под тенджерата с картофите. Установи го след доста време. През две минути ходеше да се види в огледалото. Опита се да оформи косата си с вода, но няколко непокорни кичура продължаваха да стърчат над челото му. И на сто години да стане, тези кичури пак ще стърчат.

По стълбите се чуха стъпките на Самюел. Тежки като на слон. Влезе в кухнята.

„Сега ще каже, че мирише на вкусно“ — помисли си Юел.

— Ммм, мирише ми на вкусно — изсумтя Самюел. — Как е Симон? Нахрани ли кучетата?

Юел кимна и му разказа, че нищо в положението на Симон не се е променило.

Седнаха да вечерят. Юел бързаше да излапа храната. Самюел го изгледа учуден.

— Ще излизам — обясни Юел.

— Пак ли?

— Ще подготвяме коледното тържество, макар че Коледа е доста далеч.

Самюел кимна и въздъхна:

— Времето лети.

— Не бива да му позволяваш да ти избяга — философски заключи Юел, без сам да разбира докрай какво има предвид.

Няколко минути след седем Юел стоеше пред къщата й. През целия път тича и се задъха.

Не се съмняваше, че ще му отвори, облечена в прозрачна туника.