Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (18)

17

За първи път госпожа Недерщрьом посети Юел в дома му. Той още спеше — нали вчера се прибра изтощен. Отвори й Самюел. Тъкмо кърпеше чифт панталони. Позна я, защото я бе виждал на традиционните коледни тържества в училище.

— Какво пак е надробил Юел? — попита той ужасен.

— Той вкъщи ли е?

— В момента спи. Снощи се прибра късно. Напоследък излиза почти всяка вечер. Предупредих го да престане. Не ми стига умът какво е правил навън по време на бурята.

— Господин Гюстафсон, снощи разговаряхте ли с него?

— Не. Ей сега ще го събудя.

Самюел се опита да си придаде ядосан вид. Учителката сложи ръка върху рамото му:

— Оставете го да спи. Ще ви кажа какво се е случило.

Седнаха на кухненската маса. Госпожа Недерщрьом прие да изпие чаша кафе. После обясни на Самюел как синът му влачил няколко километра Симон Вихрушката до дома му и отишъл да доведе помощ.

— Господин Вихрушката се намира в тежко състояние, но ако Юел не се бе намесил, старецът вече щеше да е мъртъв — заключи тя.

Самюел силно се озадачи. Направо не му се вярваше. Доколкото му стана ясно, този път учителката не се оплакваше от Юел, а го хвалеше.

— Най-добре да го събудя — настоя Самюел.

— Не, оставете го да спи. Сигурно е ужасно изморен.

Двамата се приближиха на пръсти до вратата на стаята му и надникнаха вътре. Юел лежеше със затворени очи, завит до брадичката. Върнаха се в кухнята. Изобщо не разбраха, че Юел всъщност е буден. Той бе отворил леко очи и ги бе видял като две размити сенки. Позна ги, разбира се: Самюел и госпожа Недерщрьом. Изчака да се отдалечат, стана и долепи ухо до вратата. Разбра, че учителката е дошла да провери как е той, а не да се оплаква от мързела му в училище, когато изобщо се появи в час.

— Юел възприема уроците много бързо — обясняваше тя. — Но не се старае достатъчно. Занимават го други неща.

— Понякога ми е трудно да го контролирам. Все пак го гледам съвсем сам — оправда се Самюел. — Старая се да го възпитавам, доколкото ми стигат силите.

Госпожа Недерщрьом си тръгна. Юел се втурна към леглото и се направи на заспал. Чу как стъпките й заглъхват по стълбите.

Самюел влезе в стаята. Юел продължи да стиска очи, но не успя да излъже Самюел.

— Чух, че подслушваш зад вратата — рече той и седна в края на леглото. — От учителката ти разбрах странни неща. Ще ми разкажеш ли по-подробно какво се случи? Как се чувстваш?

— Добре.

— Сигурно си изморен.

— Не, вече не.

Юел му разправи всичко. Самюел го изслуша мълчаливо.

— Симон тежеше много — заключи Юел. — Не съм си представял, че човек може да бъде толкова тежък.

Самюел го погали по челото.

— Постъпил си като спасител на корабокрушенец, само дето твоят корабокрушенец е претърпял злополука в снега, сред преспите, под свистенето на бурята. Успял си да го довлечеш до брега, тоест до къщата му. Спасил си му живота.

Юел разбра какво иска да каже баща му, макар никога да не бе спасявал удавник.

— Снегът брулеше лицето ми и се чувствах, все едно съм нагълтал вода — съгласи се момчето.

Самюел го изгледа продължително. Юел се умили от това внимание. Дори мислено прости на баща си, задето не се е избръснал.

— Ела да легнем в моето легло — предложи Самюел. — Ще почетем от „Метежът на остров Баунти“.

Момчето скочи веднага. Цялото тяло го болеше, но мина цяла вечност от последния път, когато със Самюел седнаха да четат заедно.

Двамата се завиха до брадичката. Юел сякаш се озова в мечешка бърлога.

— Чаках те пред магазина за обувки — отбеляза Самюел. — Честно казано, много се ядосах, задето не дойде.

— Ще купим ботушите следващата събота.

— Не, ти ще си ги купиш сам. Ще ти дам пари. Не знам защо изобщо исках да дойда с теб. Вече си достатъчно голям да пазаруваш сам.

— Да, отдавна пораснах — съгласи се Юел. — Само че ти чак сега го забелязваш.

Самюел кимна.

— Явно не съм искал да го забележа, защото ако ти си пораснал, значи аз съм остарял. А на мен не ми се остарява повече.

Юел усети с какво нежелание Самюел говори за възрастта си.

Баща му отвори книгата.

— От началото ли да започнем? — попита.

— Ти избери.

— Предлагам да прочетем първо края. Най обичам така.

Започна да чете на глас за тайнствения остров, изплувал пред очите на моряците на хоризонта точно когато обезсърчените метежници вече се раздират от противоречия, а Флечър изнемогва в опитите си да ги помири. Островът се въздига от морето като огромна скала. Екипажът хвърля котва и слиза на сушата. Сякаш попадат в рая.

Днес, стотици години по-късно, потомците на тези моряци още живеят на острова.

Самюел затвори книгата и я остави върху корема си. Двамата с Юел полежаха мълчаливо.

Навън вятърът свирукаше, но Юел чуваше как бурята отминава. Стените на къщата пукаха като стените на кораб. Юел имаше чувството, че се намира в капитанската каюта, а вълните го люшкат.

— Много ми се иска да отидем на остров Питкерн — призна Юел.

— И на мен.

Престанаха да разговарят. Юел поспа един час.

В късния следобед отиде в болницата да види как е Симон. Самюел реши да го придружи. После Юел щеше да му покаже къде е намерил Симон. Самюел също се бе сетил, че някой трябва да нахрани кучетата на пострадалия.

— Той има и кокошки — обясни Юел. — И петел в камиона. Обикновено седи върху волана.

Снежната буря отмина, но по улиците снегорините продължиха да обикалят заради големите преспи. В болницата не им разрешиха да влязат при Симон. Още не бил дошъл в съзнание. Състоянието му било тежко. Изчакаха лекаря, за да поговорят с него. Юел веднага го позна: онзи път, когато автобусът едва не го прегази, тъкмо той го прегледа, ала мъжът явно го бе забравил.

— Значи ти си го намерил, така ли? — попита той и разроши косата му.

Юел мразеше някой да му разрошва косата, пък бил той и лекар.

— Браво на теб, момче — похвали го докторът. — Извършил си истински подвиг. — Лицето му стана сериозно. — Не мога да ви дам прогноза за състоянието на приятеля ви. Все пак е мозъчен удар. Освен това господин Вихрушката е на възраст и е прекалено рано да се правят каквито и да е догадки.

Излязоха от болницата. Юел се умълча. Самюел забеляза унинието му.

— Ще се оправи — опита се да го обнадежди той. — Не бива да се отчайваме.

— Ще бъде ужасно несправедливо, ако умре.

— Смъртта никога не е справедлива — отвърна Самюел. — Винаги идва неочаквано и слага край на надеждите и намеренията ни.

Продължиха към къщата на Симон в гората. Кучетата стояха отпред. Започнаха да скимтят. Самюел им сипа храна. С Юел откриха петела и четирите изплашени кокошки, свити в бараката за дърва.

Без да е съвсем сигурен, в крайна сметка Юел успя да покаже на баща си къде е намерил Симон. Самюел поклати глава:

— Откъде намери сили да го влачиш близо два километра?

— Нямах избор — отвърна колебливо момчето. Сам не можеше да проумее как се е справил.

Върнаха се в къщата на Симон. Юел предложи да вземат кучетата и те да ги гледат, но Самюел се възпротиви. Мястото им било в дома на стопанина им и никъде другаде.

Решиха Юел да им носи храна всеки ден. На връщане към града спряха пред магазина за обувки. Юел посочи кои ботуши иска. Баща му пребледня, когато видя цената, ала си замълча.

Вечерта Самюел се зае да готви. Юел предпочиташе сам да застане до печката, защото ястията на Самюел рядко се получаваха, но баща му не отстъпи. Беше решил да отмени сина си. Докато той готвеше, Юел легна да си почине. Замисли се за преживяванията през последните дни. Намери смелост да си припомни дори как стана за смях на Хрътката и приятелите й. Сега, след като бе влачил Симон през снежната виелица, случката не му се стори толкова ужасна. Юел все още изпитваше страх от появата си в училище, но знаеше, че ще се върне.

Самюел му поднесе бекон и картофи. Юел предпазливо изстърга с вилица загорялата мазнина.

— Вкусно ли е? — попита баща му.

— Да — кимна Юел. — Не съм ял по-вкусна гозба.

Самюел му сипа още една порция. Юел въздъхна едва доловимо. Понякога възрастните не разбират какво искаш да им кажеш.

Легнаха си рано.

Юел заспа веднага.

Беконът се топеше в стомаха му, Самюел хъркаше, а от стената се чуваше скърцането на мишката.

На Юел му се присъни, че пресича пустата улица заедно с Уайът Ърп — легендарния стрелец от уестърна „Престрелка в О. К. Корал“ — и братята му. Зад тях накуцва легендарният стрелец Док Холидей. Непрекъснато кашля. Под краката им се вдига червена пушилка. Шпорите звънтят. Време е да си разчистят сметките с Айк Клентън и компанията му. Тръгнали са на дуел в „О. К. Корал“. След няколко минути ще паднат трупове. В съня си Юел върви редом с тях, зад Уайът Ърп. Носи ботуши с шпори. Зад него Док Холидей кашля. Скоро ще умре от туберкулоза. Но преди това ще си оправят сметките с негодника Айк Клентън. Това не може да се отлага повече. Моментът настъпва. Виждат противниците си в маранята: Айк и престъпната му банда. Нажеженият въздух размива фигурите им, но Юел забелязва, че сред тях е и Хрътката. Хората на Айк Клентън се смеят. Уайът Ърп спира. С него — всички други. Изведнъж те просто се изпаряват. Юел остава сам. Обзема го паника. Слънцето блести право в очите му. Заслепява го. Той посяга да извади пистолета, окачен на хълбока му. „Смит & Уесън“ с приклад от чисто сребро вместо дърво. Ръката му потъва в празния кобур. Горе, до кръчмата, госпожа Недерщрьом спи в люлеещ се стол, който се поклаща и проскърцва. Юел усеща как му иде да закрещи от страх. Хрътката се спуска срещу него. Фигурата й става все по-голяма и придобива размерите на гигантска птица с размахващи се крила.

Юел се изправи в леглото с вик. Стаята тънеше в мрак. Първоначално не осъзна къде се намира, но погледна светещите стрелки на будилника и разбра, че си е вкъщи. Случилото се бе само сън. Своеобразна прашка го бе метнала до „О. К. Корал“ и го бе върнала обратно.

Въртя се дълго, преди да заспи отново. Прие съня като предупреждение какво го очаква в училище: сражение, но без подкрепата на Уайът Ърп и Док Холидей.

В действителност не се случи нищо подобно. Пристигна в училищния двор, но не го посрещнаха нито с подигравки, нито с нагло насочени показалци. Никой не си издаде устните напред, никой не си наведе главата настрани.

Юел съобрази, че за това трябва да благодари на Симон. Влизайки в класната стая, още се чувстваше объркан. По лицето на Хрътката видя искрено разкаяние, а още преди да изпеят псалма, госпожа Недерщрьом започна да разказва какво е преживял Юел. От нейните уста историята звучеше като приказка. Нима наистина той е довлякъл Симон до дома му? Или просто е сънувал?

Всички вече знаеха за подвига му. Юел се питаше дали и през 2045 ще си го спомнят като човека, спасил по време на неудържима снежна стихия Симон Вихрушката. Юел се тревожеше за Стария зидар: нали лекарите заключиха, че е получил мозъчен удар. Кучетата сигурно лаят пред вратата и очакват да излезе стопанинът им.

През първото междучасие събра смелост и попита госпожа Недерщрьом какво представлява мозъчният удар.

— Нещо в главата на болния се пръска — обясни тя. — Не мисли за това, Юел.

— А за какво друго да мисля?

Учителката не отговори. Звънецът постави началото на следващия час.

След училище Юел отиде право в магазина за обувки. Пробва ботушите, които си бе харесал. Не притискаха глезените му. Плати ги и помоли да приберат старите му ботуши в кутия. После пое с бързи крачки по склона към болницата. В раницата си носеше няколко кокала за кучетата на Симон. Чудеше се дали първо да се отбие в болницата, или да нахрани кучетата. Трудно му беше да прецени. Сигурно животните го очакваха с нетърпение, затова сметна за по-разумно да отиде първо при тях. Този път те се спуснаха към него. Погали ги и им даде кокалите. После отвори камиона. Всички кокошки се спотайваха вътре. Юел им надроби на ситно няколко филии сух хляб.

Постара се изобщо да не се бави. Тръгна към болницата. Извади късмет, защото в коридора срещна лекаря, с когото разговаря миналия ден.

Положението не се беше променило. Симон още не бе дошъл в съзнание. Никой не можел да каже дали ще оцелее, или ще умре. Очите на Юел плувнаха в сълзи, колкото и да се мъчеше да ги преглътне. Нали извлече Симон от снежната пряспа? Защо тогава още съществуваше опасност за живота му?

Юел си тръгна от болницата.

Видя я веднага.

Хрътката. Стоеше пред портата. Изобщо не приличаше на гигантската птица със застрашително размахани криле от съня му.