Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (17)

16

Юел влезе в бараката за дърва и седна на леглото. Студената пружина му причиняваше болка, но той не стана. Дори легна. Обмисляше дали да не остане тук, докато замръзне.

Все пак се прибра в къщата. Не му бяха останали сили да се притеснява дали ще завари Самюел у дома. Намери го заспал със запалена лампа. „Метежът на остров Баунти“ стоеше до леглото. Юел изгаси лампата и се прибра в стаята си. Съблече се и се мушна под одеялото. Зави се през глава, като се опитваше да не мисли за случилото се.

До ухото си чуваше мишка в стената. Ако можеше, би се шмугнал при нея и не би излязъл никога от скривалището си. Би останал там до стотния си рожден ден, когато няма да му се налага да живее повече.

Сви се на кълбо под одеялото.

Прогони всички мисли и заспа.

По едно време се събуди и начаса си припомни какво стана в апартамента на Хрътката. Помъчи се да си внуши, че е било само сън, но нямаше как да се самозалъгва. Той действително седя с издадени устни и затворени очи пред приятелите й.

Погледна будилника. Беше време да тръгва за училище, където го чакаха Хрътката и вчерашните присмехулници. Вече сигурно са раздрънкали новината на всички. Той претърпя нечуван срам.

Стомахът му се сви. Не можеше да стъпи в училище. За нищо на света не искаше да се върне там. Понеже Самюел беше непоправим, Юел реши да избяга сам от този град. Днес беше събота, а нощният влак, по който тайно пращаше писма, минаваше в неделя. Този път Юел ще се шмугне във влака и ще слезе чак на сутринта на някоя далечна гара. После ще промени името си, ще си боядиса косата и ще си смени самоличността. Юел Гюстафсон ще изчезне завинаги. Хрътката и приятелите й ще се смеят на несъществуващ човек.

Неочаквано на вратата се появи Самюел.

— Време е да ставаш, иначе ще закъснееш за училище.

— Ей сега ще стана.

— Днес се задава снежна буря.

Юел се изпълни с надежда тя да отнесе цялото градче.

— Ще отидем да ти купим нови ботуши — усмихна се Самюел. — Освен ако снегът не затрупа всички улици.

— Да — промърмори Юел.

— В дванайсет ще те чакам пред магазина за обувки. Няма да закъснея. Внимавай да не те отнесе вятърът.

Самюел излезе, а Юел остана в леглото, завит до брадичката. Вече дори не искаше нови ботуши. Беше готов да продължи да носи сегашните. Какво толкова? Най-много раните на глезените да стигнат до костта и да си изгуби краката. Или да получи натравяне на кръвта и да умре пред очите на желаещите да зяпат. Хрътката, госпожа Недерщрьом, всички други. Понеже не искаше да събужда подозрения у баща си, стана от леглото и се облече. Самюел си взе кожуха.

— В дванайсет — напомни той. — Пред магазина за обувки.

Докато слушаше как стъпките му заглъхват по стълбите, Юел си представяше как тези крака някога са стъпвали гордо по палубата на различни кораби. Сега обаче се качваха и слизаха по най-обикновени стълби, годините си минаваха, а гърбът на Самюел се превиваше все повече.

Момчето се сви в прозоречната ниша. Навън застудя. Температурата падна шест градуса под нулата. Самюел се оказа прав — задаваше се буря. Уличната лампа се олюляваше. Вятърът свистеше в стените. През неуплътнената рамка на прозореца нахлуваше студен въздух. Юел долепи буза до стъклото и потръпна. На улицата хората — и млади, и стари — се огъваха под напора на силния вятър, който идваше на тласъци. Не се бе развиделило и сенките им се мержелееха под светлината на уличната лампа. Всички бяха тръгнали за някъде. Всички освен Юел. Свит в нишата, той се чудеше дали да се пресели в стената и да съжителства с мишката.

Погледна си часовника. Първият час вече бе започнал. Госпожа Недерщрьом е забелязала отсъствието му. Представи си как Хрътката и приятелите й се подсмихват съзаклятнически. Вероятно са започнали да си разменят бележки и да обсъждат снощната случка.

Юел притисна стомаха си с ръка. Болеше го, но отвътре го глозгаше не Самюел, а Хрътката.

Пак се сви в леглото с дрехите. Не знаеше какво да предприеме. Чувстваше се напълно унизен. Оставаше му единствено да се махне оттук. Да изчезне безследно. Във вестниците ще излязат статии със заглавие „Юел Гюстафсон изчезва при мистериозни обстоятелства“, „Случаят «Юел Гюстафсон»“ или „Момчето, което се изпари“. През това време той ще чете вестник на остров Питкерн и вече няма да се казва Юел, а Флечър, и ще е женен за потомка на някогашните метежници. С нея ще се е запознал, когато една сутрин тя, в прозрачна туника, се е появила на плажа срещу него. Ще прилича на Хрътката, но ще е по-красива, с още по-червени устни. Дори ще бяга по-бързо от нея. Двамата с Юел ще имат син на име Юел Флечър. Никой няма да знае, че Флечър и онзи Юел Гюстафсон, който някога седеше с издадени напред устни в дома на Хрътката, са един и същи човек.

Мечтите облекчиха болките в стомаха му. Оказа се обаче много трудно да задържи мечтата, защото тя непрекъснато му се изплъзваше. Хрътката се завърна с кикота си. Завърнаха се и приятелите й. Юел не можеше да остане повече в този град. Накъде да поеме?

Застана до прозореца. Духаше силен вятър. Започна да прехвърча сняг.

„Симон Вихрушката — сети се Юел. — Само той ще ме подкрепи в момента. Не ми се ходи у Йертрюд. Тя ще погледне през мен и ще започне да ми задава въпроси, на които нямам желание да отговарям.“

Облече се. Снежната буря ще му помогне да се измъкне незабелязано от града. Дори директорът с прословутия си орлов поглед нямаше как да го види. Всички се огъваха под напора на вятъра и забиваха очи в земята.

Тръгна. Духаше силно и той с усилие крачеше към дома на Симон. Там щеше да намери спокойствие и да обмисли добре бягството към остров Питкерн. Като начало ще се качи на нощния влак. Нека Самюел си чака пред магазина за обувки. А парите за ботушите Юел ще вземе тайно от скрина, за да има за из път, после ще му ги върне хилядократно.

Мина покрай железопътната гара. Автобусът за Юсдал тъкмо потегляше. Чистачките на предното стъкло изнемогваха в усилията си да опазят видимостта пред шофьора. Юел си спомни как този автобус замалко не го прегази. Оцеля като по чудо. Запита се дали не е трябвало да умре под колелата му. Така поне щеше да си спести унижението в дома на Хрътката.

Снежната виелица бушуваше. Той с мъка вървеше срещу нея. Подмина болницата и се насочи към покрайнините на града. По улицата се бяха образували високи преспи. Съвсем скоро снегът щеше да затрупа напълно платното, а колите — да затънат до идването на снегорините.

Във вихрушката замалко не пропусна отбивката към къщата на Симон. Прегази снега до дома му. Навън камионът беше почти затрупан със сняг. Почука силно на вратата. Никакъв отговор. Отвори и влезе. Симон го нямаше. Кучетата — също. В камината мъждукаше слаб огън. Юел изтупа снега от дрехите и ботушите си и се приближи до камината да стопли премръзналите си ръце. Къде ли е отишъл Симон с кучетата? Странно, той не ходеше никъде без камиона си. Предчувствие, че нещо не е наред, обзе Юел. Сложи си шапката и ръкавиците и излезе навън. По снега не се виждаха следи нито от човешки крака, нито от лапи. Или вече бяха затрупани, или виелицата ги бе отнесла. Отново нагази в снега и си проправи път до камиона. Успя да отвори вратата, макар да беше замръзнала. Посрещна го петелът на Симон. Затвори вратата и се огледа. Бурята се усили. Снегът му пречеше да вижда.

— Симон! — започна да вика Юел. — Симон!

Не последва никакъв отговор. Вятърът огъваше клоните и се разнасяше оглушително пращене. Извика още няколко пъти, но без успех.

Сепна се. Някой го бе докоснал. Обърна се рязко. Зад гърба му стоеше едното куче на Симон. Юел се наведе и го потупа по главата. Къде ли е другото куче? А Симон?

— Къде е Симон?

Кучето започна да лае. Юел изтръпна в очакване на неприятности. Вече не се съмняваше, че се е случило нещо лошо. Отстъпи встрани и примами кучето да го последва. То продължи да лае. Юел направи още две крачки. Кучето хукна към гората. Юел тръгна след него. То бягаше много бързо и Юел се затрудняваше да го следва. Газеше и залиташе в дълбокия сняг. Задъха се и се изпоти. Между дърветата вятърът отслабна. И снежните парцали се разредиха. Само оглушителното пращене на клоните не се промени. Звукът наподобяваше разразил се пожар. Снежен пожар. Кучето продължаваше да бяга нататък, а Юел — да го следва. Питаше се дали изобщо ще намери пътя за обратно. Ала кучето ни най-малко не се колебаеше. Препускаше напред с всички сили.

Изведнъж спря. Юел приближи. Видя второто куче и Симон, проснат безжизнен в снега. До едната му ръка бе захвърлена брадва. Момчето коленичи и го разтърси. Старецът не отвори очи. Юел изпадна в паника. Сигурно е мъртъв! Раздруса го още веднъж и го повика по име. Кучетата започнаха да скимтят. Симон простена едва доловимо. Юел не забеляза рани по тялото му, но беше повърнал. Ех, да можеше Самюел да е тук! Юел нямаше представа как да постъпи. Сам не би се справил. Виждаше, че Симон е зле и вероятно умира. Помъчи се да обмисли бързо положението. Да го остави и да извика помощ? Кучетата ще го наглеждат. Но най-вероятно следите в снега вече не личаха и щеше да се забави прекалено дълго, докато доведе лекар. Оставаше само една възможност: да пренесе или да довлече Симон до къщата. Там ще запали камината, ще го сложи в леглото и ще го остави на топло, а после ще изтича за помощ. Наведе се и се опита да повдигне Симон. Оказа се прекалено тежък, затова Юел хвана ръцете му и започна да го дърпа. Теглеше го с всички сили. Надяваше се да го отмести на около метър. „Няма да успея — обезсърчи се. — Но трябва да опитам.“ Продължи да го влачи, докато стигна до къщата. Изгуби представа за времето. На няколко пъти се строполи от изтощение. Ала пак ставаше и продължаваше да дърпа безжизненото тяло на Симон. Пред къщата повърна от умора. С последни сили прибра Симон вътре и го качи върху леглото. Запали дървата в камината. Пръстите му се бяха вкочанили. Не усещаше нищо. Изобщо не изчака да се стопли. Щом огънят се разгоря, хукна навън и пое по заснежения път. Виелицата го заслепяваше, а клоните на дърветата се навеждаха, сякаш някой ги удря. Напредваше бавно, метър по метър, с надеждата да срещне автомобил. Съвсем се стъмни. Умората натежа в крайниците му. Едва ли щеше да издържи дълго. Седна в една пряспа да си почине. Очите му се затваряха. Сепна се. Заспи ли в снега, ще умре! Насили се да се изправи и да продължи.

Накрая все пак чу ръмженето на двигател в бурята. Между дърветата проблесна треперлива светлинка. Застана на пътя и размаха буйно ръце. Срещу него се зададе снегорин. Шофьорът спря, слезе от кабината и се приближи до него.

— Симон — простена Юел. — Болен е. Нуждае се от помощ.

От случилото се след това му останаха само неясни спомени. Шофьорът му помогна да се качи на топло в кабината и го попита как се казва и къде живее.

— Трябва да заведете Симон в болницата — отрони Юел. — Намерих го в гората. Болен е. Умира.

После май се появи и друг снегорин. Юел чу гласове, мярнаха се и фенери. Някой се отправи към къщата на Симон. „Ще го заведат в болницата“ — успокои се Юел. Последвалите събития му се губеха. Спомняше си само, че снегоринът го закара до дома му.

Чак тогава Юел позна шофьора: Нилсон, резервния вратар на градския отбор по хокей. Винаги когато Нилсон пазеше, отборът претърпяваше загуба.

— У вас има ли някой? — попита шофьорът.

— Да, Самюел си е вкъщи.

— Ще се справиш ли сам, или да сляза?

— Какво стана със Симон?

— Приеха го в болницата. Ще се справиш ли сам?

— Да. Аз винаги се справям сам.

Слезе с мъка от кабината. Вдървените му крака отказваха да се огъват в коленете. Бавно се качи по стълбите. Влезе в кухнята. Самюел хъркаше. Стенният часовник показваше 11:00.

Върху масата намери бележка:

Предлагам да престанеш със среднощните скитания. Нали днес щяхме да ти купуваше ботуши?

Самюел

Юел се свлече на пода и си съблече дрехите. Целите му ръце бяха в рани, но не намери сили да се измие. Дотътри се до леглото и легна. Заспа с мисълта за Симон. Утре ще отиде в болницата да провери как е. Кой ще храни кучетата? А петела?

На сутринта снегът спря. Резервният вратар Нилсон, който цяла нощ кара снегорина, се отби пред дома на Симон да нахрани кучетата, ала те хукнаха навътре в гората. Той ги последва. Спряха до шапката на стопанина си, останала в снега. Нилсон се досети какво се е случило. Нима това момче — Юел Гюстафсон — е успяло да довлече Симон до къщата? Нилсон си помисли, че самият той едва ли би успял да го направи в такава силна буря.

Върна се в града и седна да изпие чаша кафе с останалите си колеги, които бяха приключили нощната смяна. Разказа им какво се е случило.

В болницата лекарите установиха, че Симон е получил мозъчен удар. Прекалено рано беше да прогнозират изхода от болестта.

Юел спеше. В неделя не му се налагаше да мисли за училище. До ухото си чуваше тихото хрущене на мишката.