Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (11)

10

Ото изгледа Юел изпод вежди. Юел се помъчи да не му остава длъжен. Каталогът под мишницата на Ото наистина беше с коледни списания. Вече не съществуваше никакво съмнение.

Алан и Ото бяха един и същи човек.

Алан, балан, портокалан. Никакъв Алан, ами Ото. Той и никой друг.

— Какво правиш тук? — полюбопитства Ото.

Юел не понасяше пискливия му глас.

— Искам да си поговорим — процеди Юел.

— Ами говори де!

— Нали това правя.

Настъпи тишина. Ото продължи да го гледа в упор. Юел събра смелост:

— Искам да купя нещо от теб.

По лицето на Ото се изписа неподправено любопитство. Винаги беше готов да се спазари за пари. Приближи се до Юел:

— Какво по-точно те интересува?

— Жената, на която ще предлагаш списания, е моя роднина. Искам да я изненадам.

Недоверието в погледа на Ото се завърна.

— Тя е от Стокхолм — възрази той. — Ти какви роднини имаш там?

Ала Юел си имаше подготвен отговор:

— Братовчедка е на бащиния ми полубрат.

Ото се поколеба. Обяснението на Юел дойде бързо и прозвуча категорично. Братовчедка на бащиния ми полубрат — роднинска връзка, твърде сложна, за да я разбере човек изведнъж. Ото не можа да опровергае думите му веднага, независимо колко се съмняваше.

— Предполагам, знаеш какво означава братовчедка на бащиния ми полубрат — не го остави да се замисля Юел.

— Знам, естествено.

— Затова искам аз да й предложа каталога. Ще ти дам цялата печалба от продажбата плюс три крони в брой.

— Дай ми пет и съм съгласен — веднага отвърна Ото.

На Юел му стана ясно, че е на път да успее. Държеше инициативата в свои ръце. Ото изобщо не го беше грижа за списанията и за жената. Интересуваше го само печалбата. Нищо друго.

— Пет крони са доста пари за такава услуга. Освен това знаеш, че ме бива с клиентите. Ще продам поне едно списание повече от теб.

Ото нямаше как да му възрази. Миналата година Юел наистина продаде най-много коледни списания в градчето.

— Искам пет крони — настоя обаче Ото.

— Ще получиш три. Още утре.

— Дай ми ги сега.

— Утре.

— Сега.

Юел се престори, че обмисля положението.

— Утре — заключи той.

— Сега.

Настъпи решаващият миг.

— Дай ми каталога и имаш трите крони.

— Сега.

— Да, сега.

Ото му подаде каталога. Юел протегна ръка с трите монети по една крона. Дуелът приключи. Юел победи противника си. Вече можеше спокойно да прибере пистолета във въображаемия си кобур.

— Ще ти върна каталога утре в училище.

— Но няма да продаваш на друг освен на тази жена, нали? — изгледа го изпод вежди Ото.

— Не, само на братовчедка ми.

— Нали каза, че била братовчедка на бащиния ти полубрат.

— Значи е и моя братовчедка. Не си ли наясно с роднинските връзки?

Ото замълча. „В това отношение си приличаме — помисли си Юел. — И двамата не обичаме да проявяваме невежество.“

И така, Юел прибра каталога, а Ото — парите.

— В тази работа има нещо гнило — промърмори Ото. — Защо ми даваш три крони, за да изненадаш братовчедка си?

— Татко ми ги даде — оправда се Юел. — Той ми поръча да я изненадам.

От опит Юел беше разбрал, че ако реши да лъже, в лъжата трябва да има поне малко истина. Иначе никой не би повярвал.

— Обаче утре сутринта си искам каталога — заяви Ото. — Ако не успееш да й продадеш списание, ми дължиш още три крони.

— Ще успея.

Ото си тръгна. Юел си отдъхна. Въпреки затрудненията бе постигнал целта си.

Влезе в сградата и се качи по стълбите. Пред вратата й разроши косата си и я вдигна нагоре. За беда по рождение на едно място над челото косата му стърчеше като ветрило. Не се бе метнал на Самюел. Неговата коса си стоеше гладко. Явно бе наследил „ветрилото“ от мама Йени.

Понякога Юел се радваше, задето майка му го е изоставила. Иначе щеше да й натяква за доста неща.

Чувстваше се доста притеснен. Питаше се дали тази госпожа Матсон може да чете мисли като Йертрюд. Дали ще му отвори по прозрачна туника? Как да реагира той тогава? Да се престори, че нищо не е забелязал? Да влезе в жилището, да я накара да прелисти каталога и да направи поръчка? Или да направи онова, което често чуваше от устата на Самюел:

— След няколко години ще станеш достатъчно голям да държиш момичета в скута си.

Какво всъщност имаше предвид? Нима трябва да я вдигне на ръце? Самюел никога не обясняваше какъв точно смисъл влага в думите си. Още по-объркващ за Юел беше следният съвет, често повтарян от баща му:

— Само внимавай да не забременеят. Случи ли се, няма мърдане.

Понякога Юел имаше чувството, че знае как стават тези неща, но друг път го глождеше тревожно усещане за невежество. Опасяваше се да не би всички други, сред които и Ото, да са по-запознати с тези въпроси. И все пак нещо му подсказваше, че Ото също не е съвсем наясно. Той бъбреше много и още не беше разбрал защо на хората са дадени две уши и само един език: за да слушат повече и да говорят по-малко. Юел нагласи за последен път косата си. Не издържаше да чака повече. Дойде време да пристъпи към непознатото. Само дето от притеснение му се допика.

Позвъни на вратата. Този път вътре не се чуваше музика. Вратата се отвори и пред него се появи тя.

Саломе Матсон.

Не беше загърната в прозрачна туника. Носеше дълги панталони и блуза на хоризонтални ивици.

— Идваш навреме — пусна го тя в антрето.

Юел се смути. Не му хрумваше какво да направи. Тук ли да я вдигне на ръце — в антрето? Или да я помоли да си облече туниката?

— Събуй си ботушите — подкани го тя. — Иначе ще изцапаш пода.

Юел седна на ниска табуретка и започна да развързва връзките. Събу си левия ботуш и забеляза огромна дупка на чорапа си. „Трябва незабавно да се махна оттук — паникьоса се той. — Не мога да се появя пред нея в такъв вид.“

— Идваш ли? — извика тя от стаята. — Докато се оправиш, ще послушам радио.

Юел бързо събу и другия си ботуш и изхлузи дупката под петата си. Тръгна към стаята, накуцвайки в старанието си да прикрие скъсания чорап. Отново пооправи прическата си и влезе. Тя седеше във фотьойл със свити крака и пушеше. Юел усети полъх на парфюм, различен от парфюма на Йертрюд. В жилището нямаше много мебели. Саломе му се усмихна. Нито приятелски, нито враждебно.

— Защо стърчиш така? Подай ми каталога, докато се чудиш къде да седнеш. Как ти беше името?

— Юел.

— Как е Алан?

— Температурата му още не е спаднала, но рамото вече не го боли толкова силно.

— Миналия път не каза ли, че си навехнал коляното? — учуди се тя.

— Коляното и рамото — побърза да уточни Юел.

Тя само поклати глава и взе да разглежда каталога. Юел седна на ръба на стола. Много му се ходеше до тоалетната.

Докато тя разлистваше, Юел не можеше да откъсне очи от нея. Беше голяма красавица. Още преди да стигне до средата на каталога, той реши, че ще се ожени за нея.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита тя.

Юел изобщо не бе намерил време да разгледа списанията. Помъчи се да си припомни съдържанието от миналата година.

— Например „Коледната книга на момичетата“ — отвърна предпазливо той.

— Тя е за малки деца — изсумтя недоволно жената.

Не му хрумнаха други предложения. Гледаше я с очакване. Толкова му се пикаеше, че се принуди да кръстоса крака и да се стегне.

— Единият ти чорап е скъсан — отбеляза неочаквано тя.

„По дяволите — притесни се Юел. — Не успях да го скрия.“

— Кажи на майката ти да го зашие.

— Добре.

Тя затвори каталога и се прозина.

— Ще купя „Семейния коледен вестник“. Подарък за Клара.

Юел се пресегна да вземе каталога и извади химикалка.

— Какво е името на получателя? — попита той.

— Клара Енстрьом.

Юел се стъписа.

— Трябва ми вашето име, защото вие правите поръчката.

— Соня Матсон. Улица „Свенсвалвеген“ 19. Достатъчно ли е?

— Да.

Не се казваше Саломе, но Соня беше почти същото. Пак започваше с буквата С.

Юел вече се поуспокои. Само да не му се ходеше толкова много до тоалетната!

— От Стокхолм ли сте? — поинтересува се той.

— Надявам се да си личи по говора ми.

— Тук ли ще живеете занапред?

— Имах нужда да се откъсна за малко от столицата. Със семейство Енстрьом сме роднини. Още не знам колко време ще остана тук. Зависи.

— От какво?

Тя си запали цигара.

— Божичко, колко си любопитен!

Юел се изчерви. Имаше чувството, че ще се изпусне в панталоните. Ако не си тръгнеше веднага, го очакваше пълен провал.

— Ще ви оставям — рече той и стана. — Харесвате ли Елвис?

— Че кой не го харесва?

— Искам да стана рок звезда — похвали се Юел. — Наскоро започнах да репетирам.

Тя се разсмя, но не му стана ясно дали му се подиграваше, или не.

— Ще трябва да ми изнесеш концерт.

— Разбира се — отвърна Юел. — Първо обаче ме чакат много репетиции.

Втурна се в антрето и си обу ботушите. Още малко и мехурът му щеше да се пръсне. Застанала до пердето към антрето, тя го наблюдаваше. Докато си обличаше якето, Юел забеляза, че едната му ръкавица се подава от джоба и всеки миг се кани да се озове върху пода. Веднага му хрумна как да се възползва от случая. Тя влезе за малко в стаята да си изгаси цигарата. Юел скри ръкавицата зад няколко шапки върху закачалката. Така ще има причина да се върне тук. И тогава ще се погрижи, като преди това посети тоалетната.

— Поздрави на Алан — рече тя. — Дано се оправи бързо.

— Ще се оправи, разбира се — отвърна Юел и отвори вратата. Обърна се: — Искам да се науча да говоря като вас, на стокхолмски.

— Няма да се справиш.

— Напротив. Винаги успявам — възрази той.

Затвори вратата и се спусна по стълбите с каталога в ръка. Още щом излезе през портата, се долепи до стената.

Понякога няма нищо по-хубаво от това, да се облекчиш.

Тръгна към къщи. Вече очакваше с нетърпение следващия ден. Започна да подскача като топка по улицата. Какво като ботушите му стягат? Ще си купи нови. А Соня Матсон ще пуши във фотьойла си, когато я навести за втори път. А дойде ли денят на първото му музикално изпълнение пред нея, тя ще избухне във възторжени възгласи и ще се втурне да му разкъса дрехите. Юел не си спомняше откога не е бил в такова приповдигнато настроение.

Взе стълбите на три големи скока и влетя през вратата. Очакваше да завари баща си, седнал до радиото, и се канеше да се настани до него. Реши да запази в тайна запознанството си със Соня Матсон, тренировките за закаляване на организма и твърдото си намерение да стане рок звезда.

Искаше само Самюел да го види щастлив. Баща му сигурно се нуждае от малко настроение след дългия и изтощителен работен ден в гората. Когато обаче прекрачи прага на кухнята, Юел се стъписа. Нито следа от Самюел. Стомахът му се сви болезнено. Баща му отсъстваше само в сряда, когато ходеше да спи у Сара. Иначе прекарваше вечерите винаги вкъщи. Освен ако…

Юел дори не посмя да довърши мисълта си.

Самюел не се прибираше единствено когато ходеше да пие. В такива вечери се появяваше у дома в малките часове на нощта. Юел буквално изстина от ужас. Нима баща му е подновил стария си навик? Откакто се запозна със Сара, Самюел престана да пие. Страхът премина в гняв. Не може да бъде! Надникна в спалнята. Нито следа от Самюел.

Идеше му да заплаче. Проклетият Самюел! Пак опропасти всичко!

Сложи си шапката и тръгна по стълбите. Изобщо не се стараеше да избягва скърцащите стъпала. Пое по пустите улици, за да търси баща си. Все едно издирваше лодка, претърпяла злополука и озовала се на непознат бряг. Пиян, Самюел приличаше на корабокрушенец. На Юел не му се наложи да скита дълго. По баира към гарата мярна олюляващата се сянка: Самюел едва се държеше на краката си.

Юел изтича до него. Срещнаха се точно под улична лампа. Кървясалите очи на Самюел показваха недвусмислено, че е пиян, но Юел забеляза и друго: баща му изглеждаше тъжен. Сигурно се е случило нещо.

— Дошъл си да ме посрещнеш, а? — изломоти Самюел.

— Да. Хайде, да се прибираме.

Хвана Самюел и двамата тръгнаха. Юел го придържаше да не падне. Беше намерил корабокруширалия си баща.