Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (10)

9

Ето какво му се присъни: зъзне от студ. Застанал до печката, разбърква съдържанието на някаква тенджера. От котлона лъха горещина. Юел си разкопчава ризата на корема, за да не се поти толкова. Същевременно трепери от студ. Бърка ли, бърка. Разкопчава още и още копчета, а потта тече по тялото му. Хем се поти, хем зъзне.

Изведнъж се събуди. Първо изобщо не успя да разбере къде се намира. Беше завит със завивката си, но тя не го топлеше. Сви се на кълбо. Усети тялото си вкочанено и мокро.

Изведнъж се сети и рязко се изправи. Сняг покриваше леглото му. Кафявата завивка се бе сдобила с бяла пелена. Снегът се бе разтопил и проникнал през плата. От студа му прилоша. Изпадна в паника. Ами ако вече е измръзнал? Скочи от леглото. Тялото му изпука. Започна да скача и да размахва енергично ръце. После грабна чаршафите и чорапа с будилника. Леглото остави навън. Втурна се към къщи, без изобщо да внимава на кои стъпала стъпва. Влезе в жилището, хвърли всичко на купчина върху пода и седна до радиатора.

Не си спомняше да е изпитвал такова блаженство. Топлината плъзна по тялото му. Ръцете му омекнаха.

Заспа до радиатора. Сам не знаеше колко време е спал. Събуди се изморен. Едва намери сили да отвори очи. Въпреки това стана, събу си ботушите и си облече пижамата. Прибра чаршафите и дюшека в стаята си. Още бяха мокри. Взе будилника и легна в леглото на баща си. Там миришеше на Самюел. Не на солена морска вода, а на смола и на гора.

Някой го събуди. Отвори очи. Над него се бе надвесил Самюел. И друг път се бе случвало Юел да спи в неговото легло, когато той нощува при Сара.

— Защо има легло на двора?

— На двора ли?

— Видях, че вратата на бараката е отворена, и отидох да я затворя. Намерих леглото зад нея. Явно някой е спал там.

— Сигурно скитник — отвърна Юел.

— Който ще спи под снега? — смръщи вежди Самюел. — Щеше поне да влезе в бараката. Защо му е да ляга навън и да се мокри, щом може да се подслони на сухо?

— Сигурно е искал да се закали.

Изричайки тези думи, Юел осъзна, че никога няма да сподели със Самюел намерението си. Пропусна единствената си възможност.

— И все пак ми се струва странно — промърмори Самюел. — Приготви се бързо и тръгвай, за да не закъснееш за училище.

Юел стана. Усещаше тялото си като от желязо. Чувстваше се ужасно изморен и разбра колко наложително е съвсем скоро да възстанови нормалния си режим за сън.

Изми се и се облече. Наведе се да си обуе ботушите, но се ядоса, грабна единия и отиде в кухнята. Самюел си тананикаше на масата пред чаша кафе. Винаги тананикаше след нощ, прекарана при Сара. Самюел пееше фалшиво. Дори тананикаше фалшиво. Юел се притесни дали не се предава по наследство. Бащата на Елвис Пресли едва ли е бил отчайващ певец.

— Ботушите ми стягат — заяви Юел. — Излязоха ми пришки по краката.

— Защо? — вдигна очи от чашата с кафето Самюел.

— Защото раста. Краката ми растат. Не вземем ли мерки, скоро ще се наложи да взема брадвата ти и да отсека върховете на ботушите, за да не ми убиват.

Самюел кимна. Юел остана изненадан. Обикновено когато отвореше дума за нови покупки, баща му ставаше угрижен.

— Ще ти купим нови — отвърна татко Самюел. — В събота отиваме в магазина за обувки.

Юел направо не повярва на ушите си. Нима баща му наистина се съгласи? Ботушите струват цяло състояние. Самюел си облече връхната дреха и пак започна да си припява. Излезе.

Тази сутрин гърбът му не изглеждаше толкова превит. Юел разбра тайната на успеха: отсега нататък ще моли баща си за нови неща само след като се е прибрал от дома на Сара.

Тежестта В тялото му се изпари. Винаги усещаше невъобразим прилив на енергия, когато Самюел се съгласи да му купи каквото поиска. Изяде си бързо закуската, за да не закъснее за училище, и тръгна.

След края на часовете Юел установи не без задоволство, че не заспа нито веднъж на чина. „Започвам да ставам по-силен“ — зарадва се той. По време на часа по рисуване му се удаде и възможност да поразмисли над случилото се през нощта. Отчете като грешка опита да прекара цяла нощ на студа. Занапред реши да спи един час навън, а когато свикне, да ги увеличи на два, после и на три. И така, докато се почувства достатъчно силен да издържи цяла нощ.

След училище веднага тръгна към дома на Крингстрьом. Този път не се скри от Хрътката. Вече се увери, че музикантът ще му дава уроци по китара, и не би възразил хората да разберат за новото му занимание. Дори смяташе да се възползва от бъбривостта на Хрътката: тя щеше да разнесе новината из градчето по-успешно от всеки друг. Настигна я по пътя.

— Накъде си тръгнал? — попита тя.

— Към вашата къща.

— Да бе!

— Ще попълня лексикона ти.

— Как ли пък не.

— Предлагам да си облечеш прозрачна туника.

— Ти да не си полудял? Държиш се като дете!

— Вярно е. Кажи ми как да се държа като възрастен.

— Я се разкарай!

— Ще ходя на уроци по китара при Крингстрьом.

Хрътката спря. Юел остана доволен от реакцията й.

— Наистина ли?

— Започваме днес.

— Ти не си хващал китара, нали?

— Нали ти казвам: ще се науча.

— С тези ръце?

— Какво им е?

— Трябват ти дълги пръсти. А ти нямаш.

Юел се разколеба. Връхлетя го безпокойство. Ами ако Хрътката е права и действително му трябват дълги пръсти?

Нима неговите са по-къси от нормалното?

Хрътката се ухили.

— Будалкаш ме, Юел. Измисляш си. Изобщо нямаш намерение да ходиш на уроци по китара.

— Върви по дяволите.

— След теб!

Тя отново се ухили и хукна. Юел знаеше, че няма смисъл да я гони. Ева-Лиса бе получила прозвището си съвсем основателно. Госпожа Недерщрьом често я наричаше дете-чудо. Някой ден щяла да стане шампион на Швеция по бягане.

Но ако можеше да я настигне, Юел щеше да натъпче сняг под дрехите й.

Пристигна пред къщата на Крингстрьом. Още се притесняваше за пръстите си. Как да ги удължи? Дали има начин да се изтеглят? Или да си пусне дълги нокти? За свое разочарование забеляза, че колата на Крингстрьом я няма. Явно бе заминал на участие с оркестъра си.

Тъкмо се канеше да си тръгне и над него се отвори прозорец. Оттам се подаде не кой да е, а Хрътката. Дори отдалеч Юел виждаше разтеглените й в усмивка устни.

— Крингстрьом е на концерт — обясни тя. — Ще се наложи да си намериш друг учител по китара.

— Къде е концертът? — извика Юел.

— Не казвам — отвърна тя. — Но замина за Брюнфлу.

Юел беше чувал, че Брюнфлу се намира на север, но нямаше представа дали е голям, или малък град. Ядоса се. Прииска му се всички жители на Брюнфлу да се изселят оттам, градът да опустее и да се озове на последно място в „Кога? Къде? Как?“. Толкова се надяваше Крингстрьом да си е у дома и да му даде китара!

Китара! Юел изведнъж се сепна.

Та той още няма китара! А и не бе виждал такъв инструмент в апартамента на Крингстрьом. Той владееше какви ли не инструменти, но не свиреше на китара, защото всички останали го правели, а и не харесваше рокендрола. Юел тръгна надолу по баира с неохотни крачки. Как можа да забрави най-важното? Китарата. Вкъщи имаха само ръждясала хармоника. Навярно някой познат би му услужил с китара? Йертрюд нямаше. По-близките му съученици — също. Сещаше се кои от тях имат акордеон, цигулка, хармоника, но нито един не си бе купувал китара.

Юел спря. Някъде е виждал китара… Точно така. Оставаше да се сети къде. У кого? Тръгна, но бавно, за да се съсредоточи. Прехвърли наум всички жилища, където е бил през последните години. Тюре имаше китара, ала той вече не живееше тук и я отнесе със себе си. Но дори Тюре да не се бе преместил, Юел никога не би взел от него китара назаем, защото никак не го харесваше.

Сети се.

Симон Вихрушката имаше китара. Висеше окачена на стената в странната му къща в гората. Кой знае дали ставаше за свирене… Юел дори не помнеше има ли струни. Така или иначе беше китара. От червено-кафяво дърво. Почти черна. Точно като върху обложката на плочата на Елвис Пресли, сниман, докато пее или „That’s All Right Mama“, или „Хрътка“.

Спусна се по баира. От подножието му видя стрелките на часовника на камбанарията. Стана твърде късно да ходи у Симон Вихрушката.

Начинанието му щеше да почака до утре. Олекна му, задето се сети към кого да се обърне за китара. Утре Хрътката ще разнесе новината и всички ще го вземат на подбив, ако поне не си е намерил китара.

Застана в сянката на полуразрушена поставка за бидони с мляко. Изчака автобусът за Онге да мине и разкопча четирите копчета на панталона си. Всъщност трябваше да са пет, но едното бе паднало.

Докато пикаеше, нарисува жълта китара в снега. Почти успя да я довърши, но когато стигна до грифа, където се опъват струните, струята секна.

Юел изчака да се отцедят и последните капки и закопча панталона си. Замисли се за предстоящото приключение през нощта. Усети странен гъдел, сякаш почеса ухапване от комар.

Огледа се неспокойно. Дали някой го бе видял? Не си представяше нещо по-ужасно от това, Хрътката да го завари да „рисува“ китара в снега. Ако му се случеше нещо подобно, предпочиташе да потъне в земята до Ларш Улсон на гробището, но без надгробен камък.

В пет и половина, вече приготвил вечерята за баща си, му остави бележка върху кухненската маса:

Хапнах. Отивам в библиотеката.

Юел

 

 

Вече бе заел позиция, когато тя се появи. Поклащаше се и отмяташе коса, докато вървеше. Юел бръкна в джоба си и напипа парите. Пак се притесни. Дали ще стигнат? Още не знаеше кой е Алан — мнимият му шестнайсетгодишен брат.

Чакаше. Опита се да мисли какви ботуши ще купят с баща му. През цялото време обаче виждаше замъглено като през воал.

Мина шест. Мина и шест и половина. Започна да замръзва. Реши тази нощ да не се закалява дори час. Има цяла година на разположение. Ако спи навън всяка трета нощ, това прави сто пъти на година. Опита се да изчисли колко дни, седмици и месеци ще изминат до 2045-а, но непрекъснато объркваше сметките и започваше отначало.

Изведнъж срещу него се зададе момче. Носеше нещо под мишница. Алан, разбира се. Само дето още не виждаше лицето му. Момчето се приближи до уличната лампа.

Юел направо не повярва на очите си.

Ото!

Последният човек, когото искаше да вижда!

Вече нямаше как да избяга.

Ото го забеляза. Ето кой бил продавачът на коледни списания. От всички хора в градчето трябваше да е точно той.

На Юел му идеше да закрещи. Не го направи, разбира се. Излезе от скривалището си и застана пред Ото.

„Време е за дуел — помисли си Юел. — Нека влезем в битка за коледния каталог.“