Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (7)

6

Железопътният мост се извисяваше над главата на Юел като вкаменено древно животно. Лунната светлина проблясваше в огромните арки. Веднъж Юел се покатери върху една от тях и се наложи Самюел да го свали оттам. Само при мисълта го побиха тръпки. Ако беше паднал, сега нямаше да го има. Щеше да е при Ларш Улсон. Скелет в студената пръст с надгробен камък. Юел Гюстафсон. Починал на единайсетгодишна възраст.

Юел тръгна по моста към къщата на Йертрюд. Хем искаше, хем не искаше да мисли за смъртта. Боеше се да не я предизвика. Не бива да закачаш смъртта, както закачаш котка. Трябва да се пазиш от нея като от лъв в джунглата. Ала мислите сами си проправяха път и напираха в съзнанието му. Не му беше никак лесно да ги държи на разстояние.

Юел смяташе смъртта за още по-непонятна от живота, и без друго сам по себе си ужасно сложен. Някак не си представяше, че ще се превърне в нищо; не се примиряваше, че повече няма да може да мисли.

А най-ужасна му се струваше необходимостта да стоиш мъртъв толкова време. Ларш Улсон, например, лежеше в пръстта от двайсет години. Повече, отколкото Юел бе живял. А имаше и хора, мъртви от стотици години.

„Да можеше смъртта да не трае толкова дълго — мечтаеше си той, докато оглеждаше замислено моста. — Тогава всичко би било по-поносимо.“

Вдигна очи към луната. Часът беше седем. От няколко седмици не бе виждал Йертрюд. Засили се и хукна по моста. Представи си, че го преследва цяла конница от дебели лелки, и започна да бяга още по-бързо. Над главите си размахваха застрашително пазарските си чанти, готови да го цапардосат с тях.

Мина по моста до отсрещния бряг и лелките изчезнаха. Тръгна по пътека край реката. Там, сгушена между офиката и храстите френско грозде, се намираше къщата на Йертрюд. Прозорците светеха. Значи си е у дома. Юел изчака да се успокои след бягането и дръпна кожения ремък пред вратата. Вътре веднага се разнесе звън. Уреченият сигнал. После Йертрюд му извика да влиза. Юел бе идвал тук безчет пъти. Всичко започна от онази злополучна нощ, когато Тюре изрови замръзнал мравуняк и го хвърли през прозореца върху кухненската й маса. Но това се случи преди много време. Тюре вече не живееше в градчето, а Йертрюд и Юел се сприятелиха. Двамата имаха и трудни моменти. Миналата година се скараха, защото Юел се опита да й намери мъж. Ала и това остана завинаги в миналото.

Йертрюд беше странна птица. Нямаше нос, а дупка, в която натъпкваше носна кърпа. Понякога, когато беше в настроение, си слагаше червен клоунски нос. Беше си изгубила носа вследствие на неуспешна операция и в момента живееше сама в къщата си. Наскоро навърши трийсет. От време на време се оплакваше на Юел, че е започнала да се чувства стара.

Юел не познаваше друг човек като нея. Из градчето се носеха какви ли не слухове за Йертрюд. Тя се обличаше в странни дрехи, които шиеше сама. Държеше препариран заек в птича клетка и локомотив-играчка в аквариум. Йертрюд винаги казваше каквото мисли и често мнението й се разминаваше със схващанията на останалите.

Понякога обаче Юел я смяташе за твърде особена. Според него Йертрюд прекаляваше в старанията си да се различава от повечето хора. Самият той също не искаше да се слива с тълпата. Но едно е да проявяваш своеволие, когато си сам, съвсем друго — докато си в компанията на други хора. Тогава не е желателно да биеш на очи.

Юел нямаше по-добра приятелка от Йертрюд. Искаше му се най-близкият му приятел поне да има нос, но не можеше да промени нищо. А и тя винаги го слушаше внимателно и не му се присмиваше, когато изръси някоя глупост. Това, впрочем, му се случваше доста често.

Тази вечер Юел смяташе да сподели с нея какво си е обещал за следващата година, но евентуално да премълчи намерението си да види продавачката в магазина на Енстрьом гола. Тя вече бе започнала да танцува в главата му само по прозрачна туника. Юел се питаше как ще реагира Йертрюд, ако й признае това. Досега двамата никога не бяха разговаряли за други жени. Завари я свита на портокаловия си диван с Библия върху коленете. На Юел така и не му стана ясно какво означава да си религиозен. Мисълта за Бог често го занимаваше, най-вече когато свършеше джобните. Сякаш Бог нареждаше обстоятелствата така, че да не му достига една крона за билет за кино. Но в момента по-важни му се струваха новогодишните му обещания.

Йертрюд остави Библията настрана. В дупката, където някога се бе намирал носът й, бе напъхала карирана кърпичка, намачкана на топка.

— Мислех, че си ме забравил — отбеляза тя. — От последната ни среща мина доста време.

— В училище ни дават много домашни и не ми остава време — оправда се Юел.

Беше вярно донякъде, но не и цялата истина. Всъщност той съвсем забрави за Йертрюд през последните няколко седмици.

— Ето че пак дойде — продължи тя. — Явно нещо те мъчи, а?

Юел кимна и й разказа за новогодишните си обещания. Тя го изслуша с наклонена глава и брадичка, опряна о ръката. Засега Юел се въздържа да й каже за продавачката в магазина на Енстрьом.

— Има ли най-малка възраст за желаещите да станат рок звезди или продавачи на каравани?

— За тези професии има само пределна, но не и най-малка възраст — отвърна тя.

— На колко години е започнал да пее Елвис?

Юел знаеше, че и Йертрюд харесва краля на рокендрола. Понякога слушаха заедно плочи и се опитваха да разберат значението на текстовете му. Често се затрудняваха, защото песните нямаха почти никакъв смисъл.

— Елвис сигурно е пеел още докато е бил в корема на майка си.

На Юел този отговор никак не му хареса. Стори му се твърде уклончив.

— А после? След като се е родил?

— Пеел е още от съвсем малък.

Юел разбра, че Йертрюд няма да му даде задоволителен отговор. Затова премина на въпроса за караваните — идеята на Самюел.

— Не изключвам да е доходоносно занимание — съгласи се Йертрюд. — Но не ми се струва особено забавно да стоиш по цял ден на паркинг с изложени каравани и да се опитваш да ги продаваш. Откъде ще вземеш пари да ги купиш?

— Няма да ги купувам. Ще ги продавам.

— За да продаваш, трябва да имаш нещо, нали? Първо е нужно да купиш стока.

Юел не се бе замислял за това. Кой ще му даде няколко каравани срещу голото обещание да му ги изплати после? Този проблем сложи край на колебанията му. Ще стане рок звезда. Разказа на Йертрюд за срещата си с Крингстрьом:

— Първо ще се науча да свиря на китара, а после — и да пея.

— Не знаех, че си добър в пеенето — предпазливо отвърна тя.

— Елвис също не е толкова добър — заяви категорично Юел. — Но пее високо.

Тя кимна замислено.

— Да, но все пак пее хубаво, нали?

— Пее високо.

Юел не желаеше да се впуска в обяснения. След като се научи да свири на китара, ще й изпълни някое парче. Йертрюд го попита дали му се пие сок. Той кимна. Заедно отидоха в голямата кухня. Особеното в иначе скромната по размери къща беше наличието на две кухни. Така й харесваше на Йертрюд. Тя, например, обичаше да спи всяка нощ в различна стая. Едната кухня използваше, когато й се хапва нещо малко, а другата — по-голямата — за кулинарни изненади при празненства или за гости.

Юел я наблюдаваше как налива сок. „Ако имаше нос, щеше да минава за хубавица — помисли си той. — Защо не се облича като останалите, а в тези странни рокли, които си шие сама?“

Изведнъж несъществуващият нос на Йертрюд сякаш щеше да му избоде очите. Дрехите й също го дразнеха. Сам не разбра откъде се появи тази погнуса от Йертрюд.

Подаде му чаша сок. Той я взе.

— Какво има? — попита Йертрюд.

— Нищо.

— Нещо те притеснява, виждам.

— Проклета досадница!

Усещането, че Йертрюд е ужасно противна, го връхлетя с още по-голяма сила. На всичкото отгоре тя сякаш проникваше в съзнанието му и четеше мислите му. Как се наричат такива жени? Вещици. Липсва й само дългият нос. Йертрюд беше по-противна и от вещиците. Изобщо нямаше нос. После всичко стана много бързо. Юел запрати чашата си в стената. Стъклото се строши, а течността изпръска дрехите на Йертрюд. Няколко капки се озоваха и върху платнената топка в носа й. Юел не видя какво стана, защото още щом замахна да хвърли чашата, грабна якето и ботушите си и се втурна навън. Сърцето му биеше силно. Сам не разбираше какво направи. Дърпаше ожесточено връзките на ботушите си и ругаеше. Няколко пъти се обърна, ала Йертрюд не се появи. Най-после си завърза ботушите, плувнал в пот от усилието, и хукна с всички сили. Спря да си поеме дъх чак по средата на моста. От устата му излизаше пара. Потта започна да замръзва по тялото му. Целият трепереше, но не от студа наоколо, а от ставащото вътре в него. Какво направи? Защо запрати чашата със сок в стената? Отиде при Йертрюд, най-добрата си приятелка, за да намери отговор на няколко въпроса, които не му даваха покой. Но когато тя го попита нещо, Юел строши чашата. Съжали за постъпката си. Все още дишаше с мъка и зъзнеше. Капките пот пронизваха като игли кожата под потника му. Вторачи се в тъмната вода под моста. Още не се бе превърнала в лед, но бе започнала да се втвърдява.

„Ще скоча — помисли си той. — Не издържам повече. Вече няма да мога да погледна Йертрюд. Защо го направих?“

Юел не скочи. Сети се, че някога и Йертрюд е правила опит да се самоубие точно в тази река. Ала тя е имала много основателна причина да го направи: бе изгубила носа си.

Юел се чудеше дали да не се върне веднага при нея. Вероятно тя също недоумява какво е станало, но би му обяснила поне отчасти.

Не се върна, защото не му достигна смелост.

— Голям съм пъзльо! — извика към небето той. — Юел Гюстафсон е пълен страхливец!

После се прибра вкъщи. Трепереше от студ. Зъбите му тракаха.

Влезе в апартамента и намери Самюел заспал с глава, обронена на гърдите, и отворена уста. Радиото работеше. Писклив глас обясняваше нещо. Юел пристъпваше на пръсти, защото никак не му се искаше да събуди Самюел. Да можеше целият свят да заспи! Затвори вратата зад гърба си, съблече се и се мушна под завивката.

Постепенно се стопли. Стисна очи и се помъчи да си внуши, че всичко е само измислица. Не е хвърлял никаква чаша. Не е огорчил Йертрюд. Оказа се обаче невъзможно да си представи случката като плод на въображението си. За малко успя да я забрави, но после всичко се завърна: кухнята, въпросите на Йертрюд, обидата, чашата, полетяла към стената.

Усети болка в стомаха. Понякога му се случваше да не знае какво да прави.

Ето този момент, например, беше точно такъв.

Юел разбра, че баща му се е събудил. Самюел изгаси радиото. Юел се зави презглава и се престори на заспал. Самюел само открехна вратата, ослуша се и пак я затвори.

Юел продължи да лежи буден.

Ако можеше, щеше да напусне тялото си и да се махне от това легло. Ала за разлика от змиите хората не сменят кожата си.

Не знаеше какво му става. Йертрюд нямаше никаква вина, че му се струва противна. Не тя си бе отрязала носа.

Самюел отново започна да хърка. Юел никак не успяваше да се съсредоточи върху мислите си — нито за новата продавачка в магазина на Енстрьом, нито за мечтаната кариера на най-младата шведска, а защо не и световна рок звезда. Искаше да заспи и да забрави за всичко. Не се получи. Стана и се приближи до прозореца. Върху чистото небе искряха звезди. Погледна към улицата. Самотна лампа озаряваше снега. Там някога Юел видя загадъчното куче, запътило се към далечна звезда.

Изведнъж нещо го прободе в гърдите. В сенките, в периферията на светлия конус под лампата, забеляза човешка фигура. Първо се поколеба дали не му се привижда, но бързо се увери в противното. Там наистина стоеше човек и гледаше към прозореца.

Позна я.

Йертрюд.