Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (3)

2

На път към къщи Юел купи кървавица. Почти винаги пазаруваше той, защото Самюел се прибираше късно от гората. Приготвяше вечерята, миеше съдовете и се стараеше вкъщи да не липсват продукти. Самюел пък се грижеше за реда и за чистотата в дома. Обикновено се заемаше с тази работа в събота вечер, преди да седнат да слушат развлекателната програма по радиото.

Юел не обичаше да пазарува. В бакалницата на Енстрьом се налагаше да се блъска с лелки, постоянно в колебание какво да купят. Ако пък се случеше лош ден, дори се натъкваше на майки на свои съученички. В такива моменти го обземаше гняв срещу мама Йени. Щом не е искала да остане при него и при баща му, защо поне не е накупила достатъчно хранителни запаси за години напред; защо не е напълнила къщата с храна до тавана? Така Юел би се отървал от постоянното тичане до магазина и от навалицата.

Миналата година направи сериозна промяна. Започна да пазарува през два дни. И реши да купува едни и същи продукти в един и същи ден от седмицата. Правеше го само и само да не губи време в пазаруване.

В понеделник по традиция ядяха кървавица и картофи с червени боровинки. Всяка есен беряха с татко Самюел боровинки и варяха сладко.

Този понеделник в бакалницата на Енстрьом го очакваше изненада. Юел я забеляза още щом прекрачи прага: нова продавачка. Обикновено зад тезгяха стоеше Енстрьом или съпругата му Клара. Днес обаче клиентите плащаха на непозната лелка. Не, беше твърде млада за лелка. Юел се смути.

— Кървавица — рече той, като се помъчи гласът му да прозвучи уверено.

Жената зад тезгяха се засмя.

— Колко искаш?

— За двама души — отвърна Юел.

— Това момче живее с баща си и се грижи само за домакинството. Представяте ли си? — подшушна някой зад гърба му.

Юел се обърна светкавично. Обяснението беше дала дебела лелка с потно лице — майка на негова съученичка. В този миг Юел намрази и нея, и дъщеря й. Що за нагъл човек би си позволил да обсъжда, че Юел няма майка! Жената с лъснало от пот лице просто изтърси пред новата продавачка нещо, което изобщо не я засягаше. Юел пламна, както винаги, когато се ядосаше.

— Момчето е много работливо — уточни дебелата лелка.

Юел си пожела туловището й да се пръсне и тя да умре на място.

Продавачката се засмя, но си замълча. Отряза парче кървавица и го опакова. Юел й плати. През цялото време се опасяваше, че лелката зад него, която буташе гърба му с големия си корем, ще направи още някакво уточнение по негов адрес.

За щастие тя не се обади повече.

На улицата усети как изгаря от срам. Не искаше да пазарува повече. Не желаеше да играе ролята на майка. Същевременно го обзе жажда за отмъщение. Дебелата лелка не се строполи мъртва, разбира се, както я прокле. Възрастните наистина не съзнават кое е най-доброто за тях.

Юел пресече улицата и застана в сянката между две улични лампи. Ръцете му замръзваха без ръкавици. Напъха хартиения плик с кървавицата под якето си. Трябваше да побърза, за да приготви вечерята, преди Самюел да се е прибрал. А и му предстоеше сериозна подготовка за новогодишните обещания.

И въпреки това от ума му не излизаше дебелата лелка, която го изложи пред новата продавачка. Юел се чудеше коя ли е непознатата в магазина на Енстрьом. Дъщеря му? След като му подаде кървавицата и той й плати, Юел я огледа скришом. Изглеждаше по-млада, отколкото му се стори отначало. Около двайсет и пет годишна, прецени той, макар рядко да улучваше възрастта на хората. Например, доскоро смяташе госпожа Недерщрьом за около деветдесетгодишна. За негова изненада някой му каза, че учителката нямала дори петдесет. Още нещо събуди любопитството му при срещата с новата продавачка: говорът й. Не беше тукашна. Звучеше като столичанка. Миналото лято в градчето се отби пътуващ цирк. Както обикновено, Юел се включи в носенето на столове и издигането на ограда, за да си спечели билет. Един от работниците в цирка го помоли да му купи кафе. Говореше особено, защото беше от Стокхолм. Новата продавачка в бакалницата на Енстрьом говореше също като него. Ако бе запомнил добре.

Лелката излезе от магазина и прекъсна мислите му. Юел стисна зъби с надежда дебеланата да се подхлъзне по стълбите и да се пребие. Тя, разбира се, слезе напълно безпрепятствено. Само невинни хора се хлъзват и се пребиват, но закоравели престъпници като тази мецана, дето дрънкат за неща, които изобщо не ги засягат — никога.

Юел видя как тя окачи чантата си върху дръжката на кафява шейна с особени фигурки по плазовете. Постара се да запомни шейната. Така щеше да разбере къде живее натрапницата. По време на вечерните си експедиции из града щеше да се изпикае върху шейната.

Проследи я с поглед как изчезна зад ъгъла. Все още не се бе пръснала. Той забърза към къщи. Трепереше. Ръцете му побеляха от студ. Мислеше за новата продавачка в магазина на Енстрьом. Какво точно — не знаеше.

Прибра се, събу си ботушите и сложи картофите да се варят. После се мушна в леглото и разтри пръстите на краката си. Бяха изтръпнали. Ботушите наистина му стягаха. Дали да не започне да куца, когато баща му се прибере? Или да си влачи краката като парализиран от умалелите ботуши? Така Самюел няма как да отлага повече покупката на нови.

Юел реши да изчака до следващия ден. Нямаше закъде да бърза. Тази вечер обаче му предстоеше много по-важна работа. Докато чакаше картофите да се сварят, отиде в тоалетната и се огледа в огледалото, пред което Самюел се бръснеше. През последната година му се превърна в навик, защото си обеща всеки следобед да се оглежда и да проверява колко се е променил. Струваше му се, че изглежда все по същия начин. В огледалото не забелязваше да е пораснал. Всъщност не забеляза и как краката му растат, а ботушите — умаляват. Значи е трябвало да си гледа и краката в огледалото веднъж на ден. Но кой прави подобно нещо?

Юел набоде един картоф с вилица. Още пет минути и ще са готови. Докато чакаше, подреди масата. Понякога слагаше трета чиния. Ей така, да пробва какво е усещането, ако мама Йени вечеря с тях. Къде ли би седнала? Между баща му и него? Или на мястото на Юел, до печката? Там му се струваше най-подходящо за майката — нали тя сваля храната от котлона и я сипва в чиниите?

След като запече кървавицата и я сложи в тенджера, за да не изстине, донесе бурканче сладко от килера. После оставаше само да чака татко Самюел. Юел се сви в прозоречната ниша — обичайното му място — и започна да наблюдава улицата. Откакто се помнеше, нишата представляваше неговото скривалище. Оттам веднъж видя тайнствено куче. Там се спотайваше, когато беше принуден да взема трудни решения или когато се чувстваше тъжен.

Тази ниша се превърна в негов дом. За него тя беше същото, каквото беше стъклената витрина за „Селестине“.

Витрината на Юел беше прозоречната ниша. Неговото местенце в света.

Там разбра, че с него се случва нещо. Растеше. Забеляза го, защото нишата му отесня. Преди винаги имаше достатъчно място, но отскоро двата му крака не се събираха едновременно. Особено когато не си чувстваше пръстите. Юел ставаше все по-голям.

„Селестине“ представляваше макет на кораб, който никога няма да порасне. Мачтите му никога нямаше да пробият стъклото.

Юел присви очи, за да види дали пак е завалял сняг. По небето пълзяха гъсти облаци. Приличаше на опънат брезент, натежал от снега върху него. Щом брезентът се разпори, снегът щеше да се изсипе над земята.

Юел знаеше, разбира се, че всичко това не е истина. Горе няма брезент. Снегът представлява замръзнала дъждовна вода, превърнала се в кристали. През лятото вали топъл дъжд, през зимата — студен.

Просто мисълта за брезента му се струваше някак по-приятна и по-понятна.

Самюел се зададе от другата страна на улицата. Приличаше на прегърбена сянка.

След вечеря момчето си отиде в стаята и затвори вратата. Чу как баща му си свари кафе и после седна до радиото да изслуша новините.

На Юел му предстоеше сериозна подготовка. Не може да дадеш обещанията си за новата година ей така, на бърза ръка. Трябваше да се случи точно в полунощ. Понеже дотогава оставаха няколко часа, той си легна и се зави. Най-добре да поспи. За всеки случай нави будилника за единайсет часа и го мушна под одеялото.

Изведнъж някой изскърца във вътрешността на стената до ухото му. Юел притисна буза о студения тапет. Мишката се чуваше по-ясно, на сантиметър от него. И въпреки това тя не подозираше, че бузата на Юел се намира толкова близо.

Почука с пръст по стената. Мишката притихна. После пак започна да шумоли. Юел продължи да слухти. След малко заспа.

По едно време будилникът под одеялото започна да звъни и той едва успя да отвори очи. Отне му доста време да се разбуди. После се сети, че сънува как прониква в стената и обикаля по лабиринт от кухини между гредите в търсене на мишката. От стената обаче вече не се чуваше шумолене. Само татко Самюел похъркваше от съседната стая. Надигна се и седна в леглото. Още не можеше да дойде на себе си. Изправи се, като се подпираше с ръце. Очите му отново се затвориха. Изведнъж се сепна като опарен. Приближи се до прозореца, отвори го и остърга малко сняг от ламаринения перваз. Пое си дълбоко въздух и си разтри лицето.

Вече се чувстваше свеж и буден. Огледа нощта. Докато беше спал, небето се бе изчистило. Блещукаха звезди.

Затвори внимателно прозореца, облече се и влезе на пръсти в кухнята с раница в ръка. Облече си якето, сложи си шапката и шала. По-рано тази вечер, докато чакаше картофите да заврат, си намери ръкавиците. Метна раницата на гръб, взе в ръка гумените си ботуши и тихо се измъкна.

Самюел спеше. Ту изхъркваше силно, ту дишането му се успокояваше. Юел прескочи скърцащите стъпала: четвъртото, петото и дванайсетото. Отвори входната врата. Навън беше студено. Вдигна очи към звездното небе. Истинско навечерие на нова година. Мина през портата и тръгна към предварително определеното място.

Беше решил да даде обещанията си на гробището.