Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (22)

А времето продължаваше да тече бързо…

Наближаваше Коледа. Приключиха първия учебен срок. Деца и родители се събраха в църквата. Облечен в омразния си костюм на Коняря Стафан, Юел изслуша с отегчение скучната реч на директора.

Прибра се с бележника в джоба. Оценките му не се оказаха толкова катастрофални, колкото очакваше. Е, можеше да са и по-добри, разбира се, но Юел знаеше, че Самюел ще се зарадва, горд от постижението на сина си. Все пак Юел влизаше в челната десетка на класа и имаше най-високата оценка по география.

Остави бележника върху кухненската маса и излезе, за да посети Симон в болницата. Все още се намираше в критично състояние, но лекарят прогнозираше, че ще се възстанови и ще започне отново да говори.

— Не е от приказливите — обясни Юел. — Достатъчно е да казва по някоя и друга дума.

Пред болницата го чакаше Хрътката. Двамата тръгнаха към къщата на Симон да нахранят кучетата. Ходеха там всеки ден. Юел се принуди да предупреди Крингстрьом, че докато Симон е болен, се налага да прекрати уроците по китара и домакинската работа в дома на музиканта. Крингстрьом знаеше за случилото се и го успокои: нека идва, когато пожелае.

Много неща се промениха. Всеки път, когато Юел се отбиеше да пазарува в бакалницата на Енстрьом, Соня Матсон не бързаше да му опакова продуктите и го питаше как е. Дебелите лелки се изнервяха, но Соня им напомняше, че има и други магазини, щом нямат търпение да изчакат реда си. Юел и Соня си имаха тайна, която си оставаше само тяхна.

След случката с леглото под снега Самюел не близна повече алкохол. Юел, разбира се, не можеше да бъде сигурен, че баща му няма да изчезне отново, но Самюел сякаш сериозно бе решил да престане с пиенето. Дали пък не планираше да се върне в морето?

Самюел прочете „Метежът на кораба «Баунти»“ и я започна отначало.

Засега Юел реши да поизчака, преди да поднови опитите да закали организма си. Спането в снега вече не му се струваше добра идея. Вероятно някой ден щеше да пробва пак, но до 2045-а оставаше много време.

Все още вярваше в кариерата си на рок звезда, но проумя, че за целта са нужни дълги години — повече, отколкото си бе мислил. Свиренето на китара се оказа трудна работа. Юел обаче напредваше. Научи девет акорда, а и струните вече не се впиваха толкова болезнено в пръстите му.

Хрътката продължаваше да му прави компания следобед — двамата ходеха заедно до къщата на Симон, но нито Юел, нито тя отвориха повече дума за случката в дома й.

Юел чакаше търпеливо.

В деня на коледното тържество Хрътката отново пожела да го придружи до жилището на Симон. Докато Юел хранеше кучетата, тя изчезна някъде. Върна се с червисани устни.

— Сега ще те науча — рече тя.

И удържа на думата си. Юел никога нямаше да забрави усещането: нейните устни до неговите.

След целувката тя се изкикоти.

Юел се изчерви.

В последната неделя преди Бъдни вечер Юел попита Хрътката дали иска да отиде с него на гарата през нощта, когато минава влакът.

— Има ли изобщо нещо интересно за гледане? — учуди се тя.

— Да. Пътници се качват или слизат. Освен това трябва да пусна писмо.

Понякога Хрътката ставаше много любопитна.

— До кого е писмото?

— Не го познаваш.

— До момиче?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Кълна се.

Вечерта на гарата се бяха събрали десетина души. Машинистът удари спирачки и големите железни колела изсвириха пронизително. Началникът на гарата Книф обикаляше перона с бдителен поглед и следеше всичко да върви по план. Юел задърпа Хрътката към пощенския вагон. Стискаше в ръка писмото.

— До кого е? — настоя да разбере тя.

— Ще ти кажа друг път. Не е до момиче.

Издебна Книф да се обърне с гръб и пъхна плика в отвора.

Този път бе сложил истинска марка. Двамата с Хрътката изпратиха влака с очи. Той пое на юг — към железопътния мост и към широкия свят.

После се поразходиха да разгледат коледната украса на витрините.

Юел предложи на Хрътката да отидат заедно у Йертрюд. Двете с нея още не се познаваха, а и Юел отдавна не се бе отбивал у безносата си приятелка.

Хрътката се съгласи, но друг път. Станало късно и родителите й щели да се сърдят, ако не се прибере до час.

Юел я изпрати до дома й. Изчака тя да се изгуби в мрака. Очакваше следващия ден с нетърпение. Имаше нужда от още уроци по целувки.

Навън беше студено. На небето блещукаха звезди. Юел спря между две улични лампи и погледна нагоре. Мислеше за писмото, което в момента пътуваше на юг. Чудеше се дали някога посланието му ще стигне където трябва. При всички случаи бе написал адреса правилно:

До потомците на щурман Флечър,

остров Питкерн

Тръгна към къщи. Самюел го чакаше. „Човек винаги трябва да има тайни от другите — помисли си Юел. — Иначе не може да се живее. Преди имах само тайната, която освен мен знае единствено Соня Матсон. Сега се сдобих с още една: писмото до остров Питкерн.“ Но Юел се съмняваше, че ще успее да се сдържи и да не разкаже на Хрътката какво пише в писмото. Важно е да имаш тайни, но също толкова важно е и да ги споделяш.

Ами ако го сметне за наивен хлапак, който пише писма на хора, живеещи вероятно — ако изобщо съществуват — на остров накрай света?

Какво да се прави. Юел наистина се научи да се целува, но все още си оставаше дете и нямаше намерение да се променя, докато сам не пожелае.

Вървеше бързо заради студа. Отвори портата и видя сянката на Самюел зад прозореца на втория етаж. Заваля сняг. „Този път няма да ме измами — помисли си Юел. — Снегът се промъква безшумно, но този път съм подготвен.“ Бързо влезе вкъщи. Всичко му се струваше по-хубаво. Идваше Коледа. Преди няколко дни Самюел донесе елха и заедно я украсиха. Ухаеше на стеаринови свещи. А колкото до Хрътката — радваше се, задето я има и ще продължава да съществува в живота му.

Самюел го чакаше в кухнята. По лицето му бе изписана строгост. Юел се прибра късно и се притесни да не би да го е разсърдил.

— Нали вече сме във ваканция — оправда се той. — Утре няма да ставам рано за училище.

— Симон почина — съобщи Самюел.

Юел чу думите му, но те не стигнаха до съзнанието му.

— Не — възрази той. — Не е мъртъв. Нали днес говорих с лекаря и той ми каза, че Симон ще се оправи и дори ще може да говори.

— Симон почина — повтори Самюел.

Юел поклати невярващо глава.

— Състоянието му останало стабилно през последните няколко дни и лекарите хранели надежди, но изведнъж спрял да диша и починал — уточни Самюел.

— Но защо?

На Юел не му хрумна друг въпрос. Само този:_ Защо Симон почина, след като го спасих в снежната виелица, както се спасява корабокрушенец в бурно вълнение?_

— Смъртта винаги идва неочаквано и слага край на надеждите и намеренията ни — отвърна Самюел.

Стомахът на Юел се сви на топка. Замисли се за кучетата. Дали вият, застанали на стълбите пред къщата на стопанина си? А кокошките в шофьорската кабина на камиона? Как скърбят за Симон?

— Не може да е мъртъв — отказваше да повярва Юел. — Та аз взех китарата му назаем. Не може да умре, преди да му я върна.

— Симон почина.

Юел разбра. Симон наистина го нямаше вече.

По-късно през нощта стана от леглото и се сви в прозоречната ниша — както някога. Едва се смести. „Животът трябва да тече равномерно, без прекъсвания — помисли си. — Но за жалост смъртта идва неочаквано и слага край на всичко.“

Тогава защо настояваше да живее до сто години; да се калява в легло под снега? „Трябва да направя избор. След смъртта на Симон е нужно да реша дали ще продължавам да се държа детински, или ще порасна. Ако изобщо това е въпрос на избор.“

Помъчи се да намери решение, но не успя. Накрая заспа в нишата, а снегът се стелеше безшумно в нощта.