Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юел Гюстафсон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pojken som sov med snö i sin säng, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
art54(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2023 г.)

Издание:

Автор: Хенинг Манкел

Заглавие: Момчето, което заспа под снега

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

ISBN: 978-954-357-255-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19506

История

  1. —Добавяне

1

Юел вдигна рязко щората. Чу се пукот като от залп на оръдие, известяващ началото на новия ден.

Погледна учуден през прозореца. Земята бе побеляла. За пореден път пропусна началото на зимата. Винаги се промъкваше на пръсти и настъпваше точно когато не я очаква. Още миналата есен Юел се зарече, че за последно позволява на зимата да го изненада. Преди да заспи, ще решава дали през нощта да завали сняг, или не. За жалост обаче снегът пада безшумно. Дъждът се чува, докато барабани върху ламаринения покрив над поставката за велосипеди в двора. Слънцето не се чува, но грейне ли, светлината в стаята се променя и подсказва за появата му. Вятърът пък веднага го усещаш, особено когато е силен. Понякога стените на къщата започваха да пукат под напора му и Юел имаше чувството, че ще литне.

А снегът идваше тихомълком като индианец. Присламчваше се на пръсти точно когато най-малко го очакваш.

Юел продължаваше да гледа през прозореца. Зимата пак дойде и нямаше измъкване. Пак го преметна. Дали ще бъде безкрайна и студена? Падналият през нощта сняг се задържа най-дълго, защото остава най-отдолу. Първият слой се разтапя последен, и то чак в края на април или даже в началото на май.

„Тогава ще съм навършил четиринайсет — съобрази Юел. — И ще съм с няколко сантиметра по-висок.“ А кой знае колко още неща ще се случат, за които той изобщо не подозира!

Снегът дойде.

Значи наближаваше навечерието на новата година, макар още да беше ноември.

Защото за Юел падането на първия сняг ознаменуваше именно това. Имаше си собствена представа за навечерието на новата година. Сутринта, в която земята побелее, спазваше ритуал: даваше обещанията си за следващата година. Ако имаше такива.

Вече си бе намислил много обещания.

Подът беше студен. Юел взе възглавницата от леглото и я пъхна под краката си. От кухнята се чуваше как татко Самюел дрънчи с кафеварката. Дразнеше се, когато Юел стъпва върху възглавницата. Затова Юел беше в готовност да се дръпне от прозореца веднага щом вратата зад гърба му се отвори. Всъщност Самюел много рядко влизаше в стаята му сутрин. Имаше опасност, но не голяма.

Юел проследи с поглед как самотна снежинка се спуска бавно към земята и се слива с бялата пелена.

Тринайсетгодишните мислят за куп неща. За много повече, отколкото дванайсетгодишните. Да не говорим за единайсетгодишните.

От миналата есен Юел стигна до два важни извода: първо, животът става все по-сложен с годините, и, второ, зимата винаги пропълзява на пръсти и го изненадва.

Спомни си предната вечер — неделя. Тогава беше още есен. След вечеря си обу ботушите, взе си якето и взе стълбите на три скока. В неделя нощният влак винаги спираше в северната част на градчето.

Много рядко се качваха пътници, а още по-рядко слизаха. Но човек никога не знае. Юел не пропускаше случай да пусне тайно заплашителни писма в кутията на пощенския вагон.

Наблюдавам ви. Подпис: Ю.

Винаги един и същи текст, но пликовете надписваше различно. Имената заимстваше от вестниците на татко Самюел, а адресите измисляше сам.

Улица „Чудотворство“ 9. Или: Булевард „Ковачът Лундберг“ 12.

Юел постоянно се опасяваше да не би тези места да съществуват наистина. И понеже се съмняваше, че в пощата назначават служители със задачата денонощно да издирват хора, изпращащи писма до мними адреси, с удоволствие надписваше пликовете с измислени градове. За целта внимателно проучваше календара в училищната библиотека „Кога? Къде? Как?“. Там отразяваха всички промени през изминалата година. Най-долу имаше дълги списъци с имената на всички големи и малки градове в страната. Беше отбелязано кои са нараснали и кои са се смалили. Градчето на Юел неизменно оставаше в графата „с намаляло население“. Опасенията му се потвърдиха. Все повече жители напускаха градчето, а хората от другите градове не желаеха да се местят там. Както беше тръгнало, с татко Самюел щяха да останат единствените жители. Веднъж се опита да му обясни колко сериозно е положението, но татко Самюел само се разсмя.

— До реката винаги ще живеят хора — увери го той.

— А защо тези хора трябва да сме ние? — попита Юел.

Самюел замълча. Позасмя се, сложи си очилата и взе да прелиства вестника си.

В „Кога? Къде? Как?“ Юел проверяваше дали адресите на тайните му писма наистина не съществуват в Швеция. Увери се, че в страната няма нито Юелград, нито Боровбург.

Никога не залепяше истински марки на пликовете. Рисуваше ги: дядовци с големи носове. Писмата му бяха адресирани до въображаеми непознати и някак си не вървеше да им залепи истински марки. На началника на гарата Книф не му убягваше нищо, а и той лесно кипваше. Ала досега Юел винаги успяваше да се измъкне незабелязано. В дневника си записа, че е изпратил общо единайсет писма с влака, пътуващ на юг.

Последното пусна миналата вечер. Тогава още беше есен. Студът хрущеше под гумите на велосипеда му. От устата му излизаше пара, докато караше нагоре по баира към гарата. Задъха се. Това се случи в средата на ноември. По това време на годината често се случваше да вали сняг. Но не и тази година. Зимата закъсня. Снегът обаче пак успя да се промъкне незабелязано през нощта.

Юел погледна будилника, оставен върху табуретка до леглото. Ако искаше да пристигне навреме в училище, трябваше да побърза. Както обикновено, и този път щеше да тръгне доста късно. Замъкна се към тоалетната, изми се, облече се и отиде в кухнята. Самюел тъкмо се приготвяше да излиза. Татко Самюел — морякът, превърнал се в дървосекач. На Юел му се искаше да е обратното: дървосекачът да се превърне в моряк. Тогава нямаше да живеят до река, отдалечена на стотици километри от морето. Върху един от рафтовете на стената стоеше макет на стар кораб на име „Селестине“. Колко красиво би се поклащал той в моряшка каюта!

Понякога на Юел му се струваше невъзможно да разбере възрастните. Често не съзнаваха кое е най-доброто за тях. Все повтаряха, че биха направили всичко за доброто на децата си. Но как да им повярваш, при положение че не могат да се грижат дори за себе си? През всичките години, откакто Йени изчезна, Юел заместваше майка си успешно. Затова никак не се затрудняваше да се грижи за себе си, но Самюел беше неспасяем случай. Непрекъснато повтаряше как един ден, скоро, не точно сега, но съвсем скоро ще напуснат градчето и ще се преместят другаде. Това обаче така и не се случи. От известно време Юел започна да губи надежда.

Самюел явно не се различаваше от другите възрастни. Не съзнаваше кое е най-добро за него. За жалост вече остаря и стана твърде късно да се променя или да позволи на Юел да го вразуми.

Самюел изпи последната глътка кафе и изплакна чашата си на мивката.

„Сега ще ме подкани да побързам“ — помисли си Юел.

— Побързай, та да не закъснееш за училище — обади се Самюел.

Юел стоеше на колене, пъхнал глава в шкаф, пълен с какво ли не: от обувки до стари вестници. Ровеше, за да си намери ботушите. Знаеше, че предстои Самюел да го попита дали го е чул.

— Чу ли какво ти казах? — измърмори Самюел.

— Да — отвърна Юел. — Няма да закъснея, не се безпокой.

Обу си ботушите и седна на кухненската маса да ги завърже. Първо ги обърна и ги разклати. Върху пода паднаха няколко миши изпражнения, но не и мъртва мишка, за разлика от миналата година. През това време Самюел си събра нещата в раница: пакетче масло, бутилка мляко и термос с кафе. Юел го погледна крадешком. Татко му остаряваше. Едва четирийсет и една годишен, Самюел вървеше прегърбен, а напоследък скулите му изпъкнаха. Вече се бръснеше все по-рядко и все по-небрежно.

На Юел това никак не му харесваше. Промяната у баща му го пронизваше като леден вятър. Не искаше да има прегърбен баща с грапави бузи.

Занимаваше го и друго: обещанията за новата година, планирани за довечера. Единствен той смяташе предстоящата вечер за навечерие на новата година. От много време мислеше по въпроса. Докато обикаляше градчето с велосипеда си, само това му беше в ума.

Юел реши да доживее поне до стогодишна възраст, тоест до 2045-а година. Струваше му се толкова далечна, че ако наистина успееше да стане столетник, все едно бе живял вечно. Същевременно си даваше сметка колко важно е още отсега да започне подготовка, за да постигне успех в начинанието си. Не вземе ли мерки, ще заприлича на прегърбения си баща. Да стане столетник беше важно, но много по-важно му се виждаше да избегне прегърбването. Знаеше какво е нужно и щеше да си го обещае тържествено след смрачаване.

От утре смяташе да започне да закалява организма си. Състави си план за зимата и възнамеряваше да се придържа към него.

Изобщо не се съмняваше, че ще спази каквото си е наумил.

Който иска да доживее дълбоки старини, се налага да кали тялото си.

Самюел си сложи дебелата шапка и на прага се обърна. Така изтръгна Юел от размислите му. Често тръгваше на работа с тъжен вид. Юел се измъчваше да го гледа такъв. Чак го присвиваше стомахът. В такива моменти изобщо не разбираше какво се върти в главата на Самюел.

Вероятно мама Йени, която някога ги напусна. Споменът за нея го натъжаваше, както натъжаваше и Юел.

Или пък баща му мислеше за морето, което никога повече няма да види, защото цял живот ще сече борове и ели, ще кастри клонките им и ще им лющи кората.

— Какво си се отнесъл? — скара му се татко Самюел. — Ще закъснееш за училище.

— Тръгвам. Само да си завържа ботушите — отвърна Юел.

— Зимата пак дойде — въздъхна баща му. — Сигурно ще бъде дълга, мрачна и студена.

— Да се преместим другаде — предложи веднага Юел. — Още утре.

— Де да беше толкова лесно! Не става така.

Самюел излезе. Стъпките му отекнаха по стълбите. Входната врата на долния етаж се хлопна.

Юел си завърза ботушите, облече си якето, сложи си шапката и шала. Ръкавиците не успя да намери. Продължеше ли да ги търси, със сигурност щеше да закъснее. Затова предпочете да тръгне без тях. Зимата, едва започнала, беше още сравнително мека. Реши да остави велосипеда и да върви пеш. Нека си припомни какво е усещането да ринеш пръхкавия сняг с ботуши. Едва направи няколко крачки и установи, че са му умалели. Трябваха му нови. Но как да убеди Самюел да му купи? Обувките струват много пари.

— Бедността излиза скъпо — повтаряше често татко Самюел.

Юел май разбираше какво има предвид баща му.

Излезе на улицата. Все още беше тъмно. Над върховете на дърветата, обграждащи града като стражи, блестеше само светлосива ивица.

Училището го очакваше. Госпожа Недерщрьом вероятно вече е пристигнала. Ако побърза, ще стигне навреме.

Юел подритваше снега с крака. Мислеше си за предстоящата вечер, когато се канеше да даде тържествените си обещания за следващата година.

Зимата пак го преметна.

И какво от това?

По-важното беше, че започва нова година.